Сандра Браун
Кажи, че ме обичаш (8)

Осма глава

След ужасната сцена в болницата Камил се чувстваше още по-безпомощна пред Зак. Той притежаваше способността да я наранява дълбоко, да я обезоръжава, което му даваше опасно надмощие. Пазеше се от него, доколкото бе възможно и се мъчеше да крие чувствата си.

Разговаряха със студена любезност, като непознати, и то само когато се налагаше. Бяха постигнали мълчаливо съгласие от онази нощ нататък да се редуват в стаята на Рейбърн. Леглото на колела остана там, за да могат да го ползват през нощите.

Когато мина още една седмица, Зак най-сетне повярва, че Рейбърн е достатъчно укрепнал, за да остава сам. Вече можеше да прави кратки разходки по коридорите, обикновено придружаван от някоя от хубавичките сестри, които вече дълбоко се бяха привързали към този белокос джентълмен от Юга.

Камил продължи да идва при Рейбърн поне веднъж на ден, въпреки че имаше доста работа по ремонта на къщата. Дори и най-опитните работници, които бе наела, се нуждаеха от нейния съвет или одобрение. Колкото и уморителни да бяха бденията й в болницата, тя предпочиташе майсторите да се допитват до нея, ако не са сигурни дали би харесала едно или друго решение.

По време на последните етапи от ремонта вече личеше какъв прекрасен облик щеше да има къщата. Камил бе доволна от всеки свой избор и нямаше търпение да покаже на Рейбърн как проектът й постепенно ставаше реалност. Стигна до извода, че уклончивите оценки, които даваше Зак, бяха знак, че ремонтът му харесва. Чувстваше се уверена, че с работата си в Брайдъл Рийт е постигнала това, което желаеше.

Тогава дойде големият удар.

Веднъж рано следобед тя видя Зак застанал в широкия коридор и вперил поглед в хола. Беше сложил ръце на хълбоците, стоеше разкрачен. Бе с ботушите си, явно току-що върнал се от плантацията. Все още не бе съблякъл окаляните си джинси. Стискаше сплескана шапка и Камил си спомни за първия си ден в Брайдъл Рийт, когато се бе появил пред нея в същия вид.

— Мис Джеймисън — отчетливо каза той, когато видя, че тя се приближава. — Какво е това, по дяволите?

Свирепият син поглед, който се втренчи в Камил, я накара да замръзне и тя погледна към хола. За какво ли говореше? Забеляза, че бояджиите почти бяха завършили едната стена на стаята.

— Боядисват стената — спокойно отговори тя. — Решихме да не слагаме тапети. Свалихме ги преди седмици…

— Много добре си спомням, че тапетите бяха свалени. — Тонът му бе отмерен, изключително учтив и снизходителен и доста напомняше за начина, по който се разговаря с некомпетентен човек. — Имам предвид този отвратителен цвят, с който мажат стените!

Камил беше избрала наситения тъмнозелен цвят, за да импонира на големия килим в хола. Невероятно скъпият обюсонски килим беше там от построяването на къщата и все още не бе загубил красотата си. Тя искаше да го запази в стаята, но да внесе нещо по-модерно в декора. Възглавниците на столовете в хола бяха покрити с тъмнозелен плат с бежови оттенъци.

Това бе съвременно съчетание на цветовете, но щеше да бъде в прекрасна хармония с колониалната архитектура на къщата.

Тя застана срещу Зак, събрала цялото самочувствие, което бе й останало след смразяващия му поглед.

— Нарича се ловджийско…

— Изобщо не ме интересува как се нарича, мразя го. Ще се чувствам, сякаш се храня в блато. Виждал съм тресавища, чиято вода е с по-хубав зелен цвят от този.

Той направи нервен жест и неволно изпусна шапката, която цопна право в една отворена кутия със зелена боя. Той така изруга, че дори моряк би се изчервил от срам. Камил би се засмяла, докато гледаше как шапката му бавно потъва в кутията с боя, но гневният израз на лицето му стопи желанието й да се шегува.

Преглътна и се опита спокойно да му обясни:

— Зак, когато боядисат дървените части в бяло, няма да изглежда толкова тъмно. Няма да има плътни завеси. В момента шият пердета от същия плат, с който ще тапицират столовете. Капаците на прозорците ще бъдат бели. Ще стане красиво, уверявам те. Зеленият цвят е много популярен, модерен.

Едва сега тя забеляза, че бояджиите бяха оставили четките си и с особен интерес следяха спора. Саймън и Диърли, която нервно кършеше ръце, бяха излезли от кухнята в коридора. Жената, която бе наета да ушие завесите за салона, беше прекъснала измерванията си и наблюдаваше сцената. Ако Зак имаше намерение да я унизи пред всички и в цял Наткес да се разнесе слух, че реставраторката на старата му къща има ужасен вкус, беше го постигнал. Тя още веднъж се опита да излезе от положението с достойнство:

— Има много начини да се доразкраси. През пролетта можете да използвате цветя с пастелни багри, през зимата — бели, а през есента — златисти и червеникавокафяви…

— Всичко това е много интересно, но фонът не ми харесва. Промени го!

След като я прекъсна по този груб начин, той се обърна и тръгна с наперена походка по коридора.

— Няма да го променя!

Думите бяха изречени, преди Камил да овладее гнева си и да прецени доколко бе уместно да му отговори така. Беше се опитала да запази спокойствие и да постъпи разумно, защото съвсем не искаше да се стигне до скандал, но той предпочете да продължи с наглото си упорство. Очите й засвяткаха предизвикателно срещу Зак, когато той се обърна към нея.

Беше опрял юмруци на кръста си. Лицето му бе тъмно като облак. Накрая все пак успя да се овладее и каза спокойно и учтиво:

— Ще ми позволите ли да ви напомня, мис Джеймисън, че аз отпускам средствата за този ремонт. Мисля, че имам известно право да изразя своето мнение. Освен това, в случай че сте забравили, тази къща е моя.

— Вярно е, мистър Прескът, но мога ли и аз да ви напомня, че ме нае баща ви, а не вие. Посъветвала съм се с него, преди да избера този цвят, и ще го променя само ако той сметне за необходимо.

— За нищо на света, мис Джеймисън. — Той направи няколко крачки към нея и тя протегна ръце, сякаш да се защити.

— В отговор на вашето недоверие в моите способности и преценки ще ви предложа да се споразумеем така: ако след като завършим ремонта, баща ви сподели мнението ви, ще я променя така, както желаете, на свои разноски.

Настъпи мълчание, изпълнено с нетърпеливо очакване. Зак не каза нищо, а само я изгледа заплашително. Накрая тя хвърли остър поглед към работниците и те незабавно се заловиха отново със заниманията си. Саймън и Диърли мъдро се оттеглиха.

Тя тръгна по коридора и когато мина покрай Зак, той сграбчи ръката й.

— Дължиш ми и една шапка.

— Върви по дяволите! — кротко отвърна тя, но в гласа й се долавяше сарказъм. Издърпа ръката си и бавно продължи по коридора.

Беше изненадана, когато един ден на обяд той я помоли да отиде с него до болницата. От нощта, когато тя дръзна да застане срещу него в стаята на Рейбърн, бяха минали почти две седмици. Две седмици от кавгата им за Сноу Бърд и последвалата обида, която той й нанесе. Препирнята им за хола бе само преди няколко дни. Оттогава не си говореха и взаимно се избягваха.

Навярно върху лицето й се бе изписала изненада, понеже той побърза да каже:

— Идеята не беше моя. Татко пожела днес следобед двамата да отидем при него. Нямам представа защо.

Докато обядваха вкусното пиле с гарнитура, което Диърли им бе приготвила, в малката всекидневна до кухнята, той не каза нищо друго. Чак когато стана от масата, попита:

— За колко време можеш да се приготвиш?

— Дай ми половин час.

— Добре — отвърна той и излезе от стаята.

Очите й се изпълниха със сълзи от разочарование и болка. Тя побърза да ги изтрие, преди да ги забележи Диърли, която събираше съдовете от масата. Само след още няколко седмици ремонтът щеше да свърши и тя щеше да бъде свободна да се раздели със Зак завинаги.

Нямаше вече да търпи подигравките и оскърбленията му. Но защо ли тази мисъл не й носеше утеха? Защо я хвърляше в още по-дълбоко отчаяние?

— Кога ще тръгвате за болницата, Камил?

Въпросът на Диърли я изтръгна от мислите й.

— Мисля, че след около половин час — разсеяно отговори тя.

— Значи ще стигнете към два часа? — продължи да пита Диърли.

— Ами… сигурно. Защо?

— Просто се чудех. Трябва да направя някои покупки този следобед, а не бих искала да ме няма, ако се нуждаеш от нещо.

Камил бе твърде погълната от собственото си страдание и не се замисли за странния й намек.

Тя прекоси терасата, влезе в пристройката и се преоблече. Току-що бе взела марковите си джинси от пералнята, крачолите им още бяха твърди. Бързо нахлузи копринена риза с тюркоазен цвят с дълги ръкави и широки маншети. Стегна се с тесен златист колан. Енергично среса косите си. Днес времето не бе толкова влажно и тя не ги приглади назад, а ги остави да се спускат върху раменете й, образувайки около лицето й ореол от немирни къдрици. Опита се да си внуши, че излизането й със Зак не означава нищо, но положи особено старание, докато се гримираше. Дори се напръска с дезодорант, чийто аромат й напомняше за късната есен. Накрая си наметна кафяво яке от мека кожа.

Когато слезе от предната площадка на стълбите, Зак вече я чакаше до тъмносиния си линкълн. Мина от дясната страна, за да й отвори вратата. По пътя към болницата и двамата мълчаха. Измъчваше се от присъствието на мъжа до нея, въпреки че се опитваше да изглежда равнодушна. Той също носеше джинси с елегантна европейска кройка, която подчертаваше дългите му мускулести крака. Бе облякъл спортна риза с отворена яка и жълтеникаво яке. Днес беше оставил каубойската си шапка у дома и косите му падаха небрежно около продълговатото му лице. „Профилът му е почти съвършен!“, помисли си Камил, докато тайно го наблюдаваше. Неволната й въздишка го накара да се обърне и да срещне любопитния й поглед. Тя бързо погледна встрани, но все пак успя да долови насмешката, която струеше от дълбините на очите му.

— Виждала ли си се скоро с Рик О’Мали? — Зак зададе този въпрос спокойно, но истински я изненада.

— Тази вечер имам среща с него.

Камил почти не бе виждала Рик след вечерта, когато бяха на футболния мач. Беше приключил работата си в Брайдъл Рийт, а ако имаше нещо за довършване по етажите, по-възрастният О’Мали идваше сам. Рик се беше обадил няколко дни по-рано и след като загрижено се осведоми за здравето на Рейбърн, покани Камил да отиде с него на кино в събота. Беше приела не само защото той й допадаше, а и понеже напрежението в Брайдъл Рийт бе станало непоносимо.

— Винаги съм харесвал Рик — каза Зак. — Добро момче е, порядъчно. — Той особено наблегна на последното определение и хвърли подигравателен поглед към нея. След това шеговито добави: — Сигурно би искала да го разпиташ за любовната му история с омъжена жена. — Камил рязко обърна главата си. — Не ме гледай така недоверчиво. Това е обществена тайна и продължава от години.

Той подкара колата към едно свободно място на паркинга, спря рязко и слезе, преди Камил да успее да обмисли странната и разтърсваща новина, която току-що бе й съобщил.

Качиха се с асансьора до четвъртия етаж. Когато минаха покрай стаята на сестрите, някои от тях тихо се закискаха и започнаха да ги одумват зад гърба им като самотни момичета на ученическа забава. Камил погледна озадачено към Зак, но той само сви рамене и продължи с широки крачки по коридора.

Когато влязоха в стаята на Рейбърн, Камил застина.

Не можеше да повярва! Цялото помещение бе пълно с цветя — не тези, които Рейбърн бе получил от добри приятели, а огромни кошници с рози, хризантеми и орхидеи, между които се забелязваха нежни зелени клонки. В няколко богато украсени месингови свещници горяха свещи с дълъг пламък, разпръскващ нежна, едва забележима светлина. Болничното легло го нямаше. На неговото място сега имаше бял свод от ковано желязо, украсен с цветя и зеленина.

Под свода стоеше Рейбърн, облечен със синя копринена пижама и кадифен халат, който приличаше на кралска мантия. До рамото му се бе изправила една дребничка миловидна жена, на чието лице грейна усмивка, когато влезе Камил.

— Мамо! — невярващо възкликна тя.

От другата страна до майка й стоеше един мъж, в когото Камил позна пастора от църквата на Прескът. До него беше доктор Даниълс, широко усмихнат, той хвърляше дяволити погледи. Стаята бе пълна с лекари и сестри, там беше и Каменното лице, както Зак бе започнал да я нарича. Всички им се усмихваха. Зак надничаше над рамото на Камил, очевидно също толкова смаян от гледката, колкото и тя. Камил чу как някой тихо кихна в кърпичката си — обърна се и съзря Диърли, а до нея Саймън със сияещо лице.

— Какво, по дяволите, става тук? — измърмори Зак до ухото на Камил.

Тогава Марта Джеймисън се втурна към дъщеря си и топло я прегърна.

— Камил, скъпа, ти направо сияеш. Толкова се радвам за теб. Когато Рейбърн ми се обади и ми каза, че със Зак сте се влюбили от пръв поглед, аз бях толкова изненадана, че загубих ума и дума! Исках веднага да ти позвъня и да науча всички прекрасни подробности, но той ме помоли да си трая, за да може да организира това събиране. А този мъж Зак ли е? — Тя хвана и двете му ръце, като гледаше нагоре към лицето му с възхищение. — Той е толкова красив, колкото си го представях. Ти винаги си била особено придирчива по отношение на мъжете, знаех си, че ще бъде хубавец. Вече бях започнала да се тревожа, че няма да намериш достатъчно „съвършен“ мъж! — Сетне се обърна към недоумяващия мъж: — Зак, аз съм Марта Джеймисън. Напълно съм уверена, че ще се грижиш добре за дъщеря ми. Разбира се, отначало ме притесни разликата във възрастта ви и това, че се познавате отскоро, но Рейбърн ме увери, че любовта ви наистина е силна. Ако приличаш на баща си дори малко, значи си истински джентълмен. Моля те, наричай ме просто Марта.

Зак се здрависа с нея и й позволи да го целуне и по двете бузи. По израза на недоумение, изписан върху лицето му, тя разбра, че е напълно объркан.

— Хайде, скъпи деца, не се срамувайте. Всички ви чакат.

Марта хвана Камил и Зак под ръка и ги поведе към Рейбърн, чиито очи блестяха под снежнобелите вежди.

Камил чу как Зак прошепна в ухото на Рейбърн, когато го прегърна:

— Какво, по дяволите, става тук, татко?

Но Рейбърн му отвърна така, че всички да чуят:

— Сине, просто не можех да ви оставя с Камил повече да отлагате сватбата си заради мен. Знам, че и двамата правите тази жертва доброволно, но се почувствах толкова виновен, че взех нещата в свои ръце и организирах за вас това сватбено тържество!

Кръвта във вените на Камил закипя, страните й припламнаха, зави й се свят. Тя щеше да припадне, ако Зак не беше се придвижил по-близо до нея, за да я подкрепи, въпреки че самият той също трепереше.

— Скъпа, съвсем не бях си представяла твоята сватба така — каза Марта. — Но мисля, че затова ми харесва още повече. Доста е различна и със сигурност е нещо, за което ще си струва да разказваш на децата и внуците си. Освен това с джинси изглеждаш не по малко красива, отколкото би била с дълга бяла рокля. Сигурна съм, че Зак няма нищо против.

Докато чуруликаше весело, Марта галеше косите й с майчинска обич и гордост.

„Сигурно сънувам! — мислеше си трескаво Камил. — След миг ще се събудя и хубаво ще се посмея на този странен сън. Или кошмар…“ Не смееше да погледне Зак. Дали и той сънуваше същата сцена? Чий сън беше това всъщност — негов или неин? Направи голямо усилие да се овладее, за да не изпадне в истерия.

— Не знам какво да мисля… — започна Зак, преди Рейбърн да го прекъсне:

— Виж какво, сине. Правех се на заспал онази сутрин преди две седмици, когато вие с Камил бяхте тук и обсъждахте Юта. — Той замълча за миг, за да могат двамата да осмислят съдбоносните му думи, а след това продължи: — Говорехте си колко хубаво би било да прекарате медения си месец в Сноу Бърд, където сте ходили и по-рано. — Камил въздъхна скришом. — По разговора ви познах, че съжалявате, че не сте се оженили веднага след като сте се запознали. Понякога любовта възниква така. Може да стане само за един ден… или една нощ.

Той отново замълча. Показваше им, че е чул всичко и напълно е разбрал какво точно се беше случило в Сноу Бърд преди две години, макар да говореше завоалирано. Никой, освен Камил и Зак не би могъл да схване какво искаше да каже всъщност старият джентълмен.

— Зак, ти си човек с чувство за отговорност и винаги си се стремил да постъпваш правилно. Не искам да си мислиш, че заради болестта ми с Камил сте длъжни да отлагате това, което желаете да сторите. Не бих могъл да живея с мисълта, че ви разделям, когато е очевидно, че ви е отредено да бъдете заедно.

Сега на Камил и Зак им стана ясно какво се очакваше от тях. Рейбърн знаеше, че тя бе загубила невинността си със Зак, и сега искаше синът му да постъпи като почтен джентълмен от Юга, какъвто цял живот го бе възпитавал да бъде: да се ожени за нещастното озлочестено момиче. Благият, разумен и добър джентълмен, когото хората виждаха в лицето на Рейбърн, вътре в себе си беше корав, властен и непреклонен мъж. Имаше желязна воля и Камил за първи път го видя да я демонстрира. Неизменно веселите му сини очи под белите вежди, които приличаха на тези на Дядо Коледа, сега блестяха като стомана срещу сина му и той едва ли би се осмелил да попречи на плана му.

Обърна се към Камил с благ поглед, а след това няколко мига гледа втренчено сина си. Когато видя това, Зак явно загуби желание да се противи. Сетне енергично потри дланите си:

— Е, нека да започваме. Караме преподобния да чака. Този следобед е канен да играе голф.

Всички се засмяха, когато главните действащи лица заеха местата си. Зак и Камил застанаха срещу пастора под свода, след като майка й бързо пъхна между нежните й студени длани един букет. Рейбърн и Марта стояха от двете им страни.

— О, Закъри, почти забравих. Ето пръстена на майка ти, обадих се на Саймън да го донесе. Сигурен съм, че и тя би обикнала Камил и би искала да види този пръстен на ръката й. Камил, ако предпочиташ друг, сигурен съм, че Зак ще ти намери, но, моля те, приеми подаръка на един стар човек и използвай този за церемонията.

Камил погледна широката златна халка, която лежеше на сбръчканата му длан, и каза почти през сълзи:

— Не… не бих могла да мечтая за друга толкова красива. Благодаря.

Отговорът й го зарадва, той също преглътна сълзите си, преди отново да проговори:

— Камил, предполагам, че си спомняш, когато веднъж след неделната служба те запознах с преподобния Колинс.

— Да, здравейте, пастор Колинс — плахо поздрави тя.

— Здравейте, Камил, не знаех, че следващия път, когато се видим, ще ви венчавам. Здравей, Зак. Притесняваш ли се? — нетърпеливо попита преподобният.

— Не — уверено отговори Зак.

— Добре, тогава да започваме. Ще подпишем разрешителното след церемонията.

Той продължи и само след няколко минути Камил Лиан Джеймисън и Закъри Бенсън Прескът вече бяха съпруг и съпруга. Тя бе омъжена за човека, когото обичаше, но на каква цена? Той щеше да я ненавижда цял живот. Беше принуден да се ожени за момиче, което за него не бе нищо повече от развлечение за една нощ. Ами Ерика Хейзлет? Нима Зак не беше влюбен в нея? Тя би могла да прекрати тази церемония, като изкрещи истината, която знаеше, щом самият Зак не се възпротиви решително пред това странно сборище.

Камил бе повторила думите на брачната клетва механично. Гласът на Зак бе ясен и спокоен. Поне не изрази омразата си към нея пред всички присъстващи. Но какво ли щеше да направи, когато останат сами?

— Сега можеш да целунеш булката, Зак — окуражи го пасторът. Всичко бе свършило и тя застана с лице към Зак за първи път, откакто, нищо неподозиращи, бяха влезли в стаята. Колко много неща се бяха случили само за няколко минути!

Целият й живот се бе променил.

Тя бавно вдигна очи и срещна втренчения му син поглед. Не бе очаквала да види малкия лъч на привързаност, който блесна там, нито пък едва доловимата усмивка, изписана върху аристократичните му устни. Те съвсем я накараха да загуби самообладание, в очите й запариха сълзи. Сега той изглеждаше добър, но защо не можеше всичко това да бъде истинско? „Защо не може да ме обикне така, както аз го обичам?“, въздъхна безмълвно тя.

Зак навярно беше забелязал, че тя едва се сдържаше да не избухне в плач. Целуна я отначало почти въздушно, като устните им едва се докоснаха, но постепенно устата му нежно се сля с нейната, а ръцете му внимателно я обгърнаха.

Когато накрая се разделиха, всички започнаха да ръкопляскат и да си бъбрят развълнувано, а уредникът вкара дълга маса на колела, отрупана със сватбени сладкиши и шампанско.

Сватбарите наобиколиха Камил. Представи майка си на малцината, които тя самата познаваше, отговори на задължителните тостове и поднесе първата хапка от сватбената торта към устата на Зак, който се държеше, сякаш всичко между тях беше чудесно.

Преди да тръгне за своята игра на голф, преподобният Колинс ги повика настрана и им даде разрешителното за встъпване в брак, което един приятел на Рейбърн бе издействал.

— Поздравления, Зак. Мисля, че имаш красива булка. Камил, скъпа, най-сърдечни пожелания. Надявам се, че скоро ще кръщавам бебе.

Ако ръката на Зак не придържаше здраво талията й, тя щеше да припадне.

Разстрои се, когато научи, че майка й трябваше да си бъде в Атланта още същата вечер.

— Дойдох само за сватбата, скъпа моя. Не бих я пропуснала за нищо на света, но наистина трябва да се прибера. Забрави ли, че се занимаваме с бизнес? Освен това, коя жена би искала майка й да бъде наблизо в първата й брачна нощ? Зак, разчитам на теб да погостувате у дома веднага щом Рейбърн оздравее. Бих искала да организирам тържество във ваша чест и да представя своя зет на всичките ни приятели. Рейбърн ме покани в Брайдъл Рийт за Коледа. Значи скоро ще се видим.

Доктор Даниълс бе посрещнал майка й на летището и възнамеряваше отново да я изпрати дотам. Преди да тръгнат, той властно разпореди всички да излязат от стаята на Рейбърн, като съобщи, че това е краят на празненството, тъй като все пак се намираха в болница. Уредникът обеща на Камил, че цветята й щяха да бъдат пренесени в Брайдъл Рийт и там щеше да им се наслаждава колкото иска. Отново внесоха болничното легло, а Каменното лице изпроводи всички навън и отново настани Рейбърн в него.

Камил за последен път прегърна майка си и я целуна по бузата.

— Скъпа, само се надявам бракът ти да е толкова щастлив, колкото беше моят. Мисля, че Зак е идеалният мъж за теб. Нека с Рейбърн да имаме много прекрасни внучета.

— Младият Прескът ще се погрижи за това, можете да бъдете сигурна, мисис Джеймисън. — Доктор Даниълс намигна на Камил и сръга в корема Зак. — А сега да вървим, нали не искате да си изпуснете самолета.

Те продължиха по коридора, като си бъбреха приятелски, а Камил и съпругът й най-сетне останаха сами. Съпруг! Всичко, което тази дума означаваше, сякаш се стовари върху нея и я накара да изпадне в паника. Бе обзета от диво желание да побегне след майка си и да не се отделя повече от нея.

Сякаш прочел мислите й, Зак я сграбчи за лакътя и я поведе обратно към стаята на Рейбърн.

— Искам да поговоря с баща си — просъска той, но с изкуствена усмивка, предназначена за сестрите и лекарите, които все още хвърляха любопитни погледи към младоженците.

Стигнаха до стаята на Рейбърн и се разминаха с Каменното лице, която тъкмо излизаше.

— Къде си мислите, че отивате? — навъсено попита сестрата.

— Само да си кажем още няколко думи с баща ми, преди да си тръгнем. Ако нямате нищо против.

Дълбоките бръчки около устата на Зак издаваха, че му костваше голямо усилие да не избухне.

— Имам против, мистър Прескът. Той ме помоли да не пускам никого вътре. Уморен е след събитията от този следобед. Току-що му инжектирах приспивателно и навярно вече е задрямал. Няма да ви позволя да влезете и отново да го безпокоите.

Зак въздъхна раздразнено:

— Добре, тогава ще се видим с него рано сутринта.

Хвана Камил за ръката и я поведе към асансьора.

Докато гледаха как номерата на етажите светваха и угасваха над вратата, никой от тях не проговори. Стояха и се взираха, като че ли този асансьор бе най-очарователният на света.

Вратите се отвориха, мистър и мисис Прескът влязоха в кабината и потеглиха надолу към първия етаж, без да разменят нито дума. Без да се докоснат и дори без да се погледнат.