Макс дьо Вьози
Мрачният красавец (4)

Глава IV

Следващият вторник пътничките бяха към края на своето пътуване. Беше късно следобед. Един слуга с ливреята на Гетрин, който ги чакаше на перона на малката гара, ги съпроводи до една лимузина, която трябваше да ги заведе в замъка, разположен на седем мили от гарата.

Въздухът в тази местност беше много приятен и свеж, различен от южната горещина, толкова ясен и прозрачен, че подчертаваше всички детайли на чудния пейзаж.

Тази последна част от пътуването се струваше безкрайно хубава на Сюзан, та не помисли за това, което я очакваше. Пътят се простираше край верига от хълмове, те преминаха една долина, прекосиха няколко малки селца и планински реки и продължиха да лъкатушат сред малка каменна равнина. От време на време в далечината, при върха на планината в бляскавия пурпур на слънцето младото момиче забелязваше да се очертава някаква голяма кула. Тя изглежда беше свидетел на едно далечно минало, защото носеше белезите на границата между шотландската и саксонската епоха.

— Ето „Гетрин“! — извика лейди Хариет, като показваше с пръст една огромна постройка, която се издигаше царствено на върха на скалисто възвишение. Многобройните прозорци отразяваха огнената светлина на залеза.

— Аз с удоволствие ще пия чаша чай — продължи тя, като уморено се прозина.

Това прозаично заключение събуди изведнъж Сюзан от унеса, в който се намираше.

Видът на замъка надмина очакванията й. Неговата големина, неговият външен изглед на могъщество и сила събудиха у нея представата за всичките онези господарски традиции, които трябваше да съществуват тук. Но мисълта, че една натрапница като нея лиза в този дом, дойде да я разбуди от унеса, когато колата навлизаше вече в имението.

— Лафди — промълви тя, — не забравяйте, че вие ми обещахте да не ме смесвате с гостите. Аз ще си живея съвсем отделно, нали?

Тя беше поставила това условие, преди да приеме да придружава лейди Хариет и старата дама се беше съгласила, за да успокои момичето.

— Но да, но да… — каза тя.

Автомобилът беше преминал през импозантна врата и сега направи малък завой преди да спре в подножието на широки каменни стълби пред главната сграда. Двама слуги поздравиха пътничките. Няколко минути по-късно те бяха въведени в огромен хол със сводест таван, украсен по стените с тъмни оръжия, които изглеждаха много стари. По тяхната повърхност се отразяваха пламъците на големия огън, който гореше във високата камина.

Един силует се отдели от групата, събрана около огъня, и дойде съвсем близо до двете жени: сред тази гигантска зала господарят на замъка се стори съвсем безличен на Сюзан. Неговият прием беше много вежлив. Той ги отведе в кръга на гостите, които бяха заобиколили огъня, и предложи на лейди Хариет почетно място вдясно от камината. Мъжете, които бяха станали при влизането на старата дама, насядаха и прекъснатият разговор продължи.

Лорд Гетрин правеше обикновените представяния.

— Господин и госпожа Смитстън, госпожа Бекет, чийто съпруг днес е в Берлин, той беше мой колега като военен аташе.

— Аз съм чувала много неща за вас от Чарлз, госпожо — каза последната, в която Сюзан позна една от елегантните посетителки на ложата в театъра.

— Имате предвид от моя кръщелник, лорд Гетрин — каза сухо лейди Хариет, като приемаше чашата чай, предложена й от един от присъстващите господа.

Без да се покаже засегната от очевидната неприязън на старата дама госпожа Бекет се засмя така непринудено, че всички гости я последваха:

— Губи се много време, когато човек си служи и с презимето — каза тя. — Особено когато има повече имена.

— Това е привичка, с която вече сме свикнали ние, модерните граждани — обясни усмихнат Чарлз Мерл — и ако тя ви шокира, ще трябва да ни простите.

— Всяко поколение има своите мании. Аз разбирам.

— О, отсега нататък ще наричам вашия кръщелник „лорд Гетрин“, за да ви доставя удоволствие — заяви ласкаво младата жена.

— Опазил ме господ да мисля да изменям вашия маниер на разговор — протестира старата дама с такава страст, че нейните думи предизвикаха нов изблик на смях.

През това време Сюзан беше заобиколена с грижи от един млад човек, твърде услужлив и с пленителна усмивка на устните.

— Бихте ли желали да седнете — каза й той — и да ми разрешите да ви предложа чай.

— На драго сърце — отговори младото момиче, като му благодари.

Като сервира на Сюзан, младият човек притегли един стол към нея и седна.

— Аз съм Рони Мерл, братовчед на Гетрин — каза той. — И това е, което ми дава привилегията да присъствам тук.

— Привилегия, която твърде много цените — отговори Сюзан, като си помисли, колко голяма разлика съществуваше между двамата братовчеди.

— Вие дойдохте с кръстницата на Чарлз, нали? — продължи той след кратко мълчание.

Любопитството, примесено с възхищение, което светеше в неговите кафяви очи, извиняваше нескромността на въпроса му.

— Да, аз съм секретарката на лейди Хариет — отговори младото момиче, като допълни веднага: — Тя държеше да ме доведе.

— Аз я разбирам — каза той убедено. — Искам да кажа, че никой не може да помисли да ви остави сама.

При този твърде несръчен комплимент, искрен изблик на смях разтвори червените устни на Сюзан. Чарлз Мерл, който я чу, обърна глава към техния ъгъл.

— Много добре, Рони — каза той. — Заемете се с мис Леру.

— Ето! — каза той ликуващ. — Ето ме официално натоварен да се грижа за вас. Аз няма да ви оставя през цялото време, докато сте тук.

Сюзан започна да се смее, но този път с известна сдържаност.

— Това ме учудва — каза тя, — тъй като е много съмнително дали ще се видим пак.

— Как? — промълви смутен младият човек. — Толкова ли е строга с вас лейди Хариет?

— О, не! — увери го тя бързо. — Лейди Хариет е най-добрият човек на света и се отнася с мене като с приятелка. Аз сама пожелах да запазя цялата си свобода.

— Вашата свобода? — повтори младият мъж като ехо. — Е, добре! Но аз също имам моята. Защо да не бъдем свободни заедно?

— Двама свободни невинаги могат да постигнат приятелство помежду си — противопостави се Сюзан, но съжали веднага за своята рязкост, като видя отчаянието на своя кавалер. — Не вземайте думите ми от лошата страна — допълни тя. — Това е наистина много мило — да искате да ми правите компания, но през моя престой тук, аз имам да правя най-различни неща: изучаване на местността, дълги разходки пеша и още много, много други работи.

— Нищо не ми прави толкова голямо удоволствие, колкото ходенето пеша — извика Рони с отново повишено настроение. — Аз обичам много повече това, отколкото автомобила, а и нямам какво да правя тук. Големите празненства и приеми ме отблъскват…

Той продължи, като сниши гласа си и хвърли поглед към гостите, събрани край камината:

— Вече нищо не ме задържа вкъщи.

Инстинктивно очите на Сюзан последваха неговия поглед и тя забеляза, че вниманието на всички беше съсредоточено към нея й компаньона й. Мъжете се питаха кое е хубавото младо създание, което говори с Рони Мерл, това момче, което беше пръв наследник на Гетрин и неговите титли и което, както се виждаше сега, беше напълно под женствения чар на своята събеседница.

Тя беше седнала в средата на това блестящо общество в своето скромно палто от туид, с голяма кожена яка и калпаче с цвета на лъскавите й коси. С оживеното си кръгло лице, по чистата белота, на което се кръстосваха червените отражения на огъня, Сюзан имаше особен чар и красота, които я отделяха рязко от другите жени, гостенки на замъка „Гетрин“.

— Значи решено е — каза Рони, — ние двамата ще образуваме синдиката на пешеходците.

— Но аз предполагам, че лорд Гетрин очаква от вас да му помогнете, като забавлявате гостите.

Буен смях прекъсна младото момиче.

— Да помагам на Чарлз? — извика той. — Не мислете, че той може да има нужда да му помогне който и да било. Той умее да забавлява всекиго, без да прави никакво усилие за това. Той е истински господар!… Прилича напълно на „Мрачния красавец“. Един прадядо с голяма известност в XVII столетие — допълни Рони за обяснение. — Неговият портрет, който е в дългата галерия, може да бъде портрет и на самия Чарлз.

— Бих искала много да го видя — каза заинтересована Сюзан.

— Само че той няма същия характер — продължи Рони. — „Мрачният красавец“ се различава по доста неща от Чарлз. Нашият прадядо, например, е бил грубиянин, докато Чарлз е голям рицар с всеки човек. Разказва се, че този лош сеньор се е забавлявал да ухажва една скромна селянка, Сюзан Брелсфорд, бедна и от нисък произход, с която той много лесно се разделил при своя годеж. Той презрително отритнал това бедно същество, което, лудо влюбено в него, се хвърлило от отчаяние в езерото Дозмери, там, в подножието на първия хълм.

Сюзан с мъка сдържа вика си при тази история. Чудната прилика между двете драми на лордовете Гетрин я порази. Без да подозира нищо, разказвачът продължи:

— Но тя отмъстила след смъртта си на „Мрачния красавец“. Така, когато на следната година, той се оженил за госпожицата от висок произход, през тяхната брачна нощ призракът на Сюзан Брелсфорд му се явил и той получил удар, от който не се съвзел никога вече. На модерен език казано, аз предполагам, че това е бил апоплектичен удар.

— Бедната Сюзан Брелсфорд! — промълви младото момиче с тъжен израз в своите златисти очи.

В този миг лейди Хариет стана, като й направи знак, и, придружена от своя кръщелник, премина хола гордо изправена, с царствен вид.

На изхода двете дами намериха да ги чака икономката, госпожа Бесуик, на която лейди Хариет стисна сърдечно ръката. Дребна, но доста силна на вид, тази жена се отличаваше с достойнство и благодушие. Нейното кръгло лице беше още твърде запазено, макар че тя беше отгледала от малък Чарлз Мерл.

Тя ги преведе по големите парадни стълби, по стените, на които бяха окачени семейни портрети, до апартаментите, определени за лейди Хариет.

— Колко е симпатична! — възкликна Сюзан, когато с реверанс госпожа Бесуик се беше оттеглила.

— Да, тя е много привързана към Чарлз и му е вярна приятелка — отговори старата дама. — Но, мила моя, какво щастие и чест! Той ми е дал главния апартамент.

И тя с поглед на познавач изгледа прекрасната тапицерия, която покриваше стените и масивната камина от дърво с изящна резба.

— Аз мисля, че тук ще сервират вашето ядене — продължи тя, — тук в тази стая…, ако още държите на вашата невъзможна програма. Аз говорих с Чарлз. Той ми каза, че ще направи това, което искате. Никой няма да ви безпокои.

Сюзан изрази своите благодарности, макар че изпита някаква мъка, която не можеше да си обясни.

— Тъкмо исках да попитам, нали това беше Рони Мерл, с когото ви видях да говорите там долу? — Продължи старата дама. — Мисля, че се разбирате много добре.

— Той ми каза, че е братовчед на лорд Гетрин — отговори уклончиво Сюзан.

— А също и негов евентуален наследник — допълни лейди Хариет. — Но той няма никакъв шанс да го наследи. Чарлз, както сам ми каза при своето последно посещение в „Грет Хестерс“, щом намери жената, за която мечтае, ще се ожени веднага и ще си осигури свое потомство. Аз мисля, че той има право. Този Рони няма да бъде на висотата на своето положение, макар че съм уверена, че той притежава всички добродетели.

— Какъв е той?… Офицер? — реши се да попита Сюзан.

— Да. И аз не знам как той върши работата си. Този клон от семейството няма никакво състояние. Неговата сестра също трябва да работи, за да се прехранва. Тя е в Лондон.

Сюзан остана за миг мълчалива. Не беше въпросът за Рони, който занимаваше мисълта й. Едно изречение, произнесено от старата дама, се въртеше в главата й: „Щом намери жената, за която мечтае…“ Значи, той имаше някакъв идеал.

— Влезте, Годин — каза лейди Хариет в отговор на едно леко почукване по вратата. — Ще сложа роклята си от виолетово кадифе с украсата от аметисти — допълни тя, когато нейната камериерка застана на вратата.

Тя беше отворила куфарите на своята господарка и слагаше тяхното съдържание в масивния гардероб и в шкафовете на мебелите.

Сюзан стана.

— Вие ще трябва да ме почакате един миг след като се облечете, Лафди — посъветва я тя, когато отиваше към вратата. — Аз ще дойда, за да хвърля един поглед на вашия тоалет.