Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Leave Me, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)
Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Харолд Робинс. Никога не ме напускай

ИК „Хомо Футурос“, София, 1994

ISBN: 954-8231-13-1


Краят на началото

Беше два и половина, когато се върнах от обяд в службата. Щом прекрачих прага, секретарката ми вдигна поглед към мен.

— Получихме ли най-после онези договори от адвоката? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Оставих ги на бюрото ти, Брад.

Влязох в кабинета си, седнах на бюрото и прелистих документите пред себе си. Тези гъсто изписани на машина страници с техните подлудяващи „поради което“ и „като се има предвид“ бяха истински юридически шедьовър. Истинският живот. Почувствах как през мен премина една топла вълна на задоволство веднага щом започнах да ги чета. Бе по-приятно и от бренди след вечеря.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката, без да откъсвам поглед от договора.

— Пол Реми се обажда от Вашингтон, на втора линия — прошепна секретарката в ухото ми.

— Добре. — Натиснах копчето. Задоволството преля в гласа ми. — Пол — казах аз в слушалката, — договорът е в ръцете ми…

— Брад! — В гласа му — дрезгав, на пресекулки, имаше нещо, което изведнъж накара сърцето ми да подскочи от страх.

— Да, Пол?

Думите му изпепелиха съзнанието ми.

— Елейн се самоуби!

— Не, Пол! — Договорът се изплъзна от пръстите ми и белите листове се разпиляха по бюрото и пода. Почувствах как плътен обръч стяга гърдите ми. На два пъти се опитах да проговоря, но не успях да отроня и дума.

Отпуснах се тежко на облегалката на стола. Стаята започна да се върти около мен, виждах само смътните й очертания. Затворих очи. „Елейн — изкрещях безмълвно, — Елейн, Елейн, Елейн.“

Отчаяно се опитах да проговоря. Гласът ми бе пресипнал и прозвуча странно.

— Как е станало, Пол? Кога?

— Снощи — каза той. — С приспивателно.

Поех дълбоко дъх. Самообладанието ми се възвръщаше.

— Защо, Пол? — успях да попитам, въпреки че знаех отговора. — Оставила ли е бележка или писмо?

— Никаква бележка. Нищо. Никой не знае защо.

Лека въздишка на облекчение се отрони от устните ми. Бе играла честно до последния си миг. Гласът ми прозвуча по-уверено.

— Това е ужасен удар, Пол.

— За всички ни, Брад — отговори той. — Точно когато всичко при нея бе започнало да се оправя. Само преди няколко седмици Едит ми казваше колко щастлива изглеждала Елейн сега; когато ти подпомагаш кампанията й за борба с полиомиелита. Според нея Елейн отново бе намерила себе си във възможността да прави нещо за другите.

— Знам — съгласих се съкрушен.

— Затова ти се обадих, Брад. Елейн бе толкова привързана към теб. Смяташе, че си страхотен. Винаги е казвала на Едит колко си мил с нея.

В думите му напираше болка. Трябваше да му попреча да говори, иначе думите му щяха да ме убият.

— Мисля, че и тя беше много мила — изрекох с дрезгав глас.

— Всички мислим така, Брад — увери ме той. — Всички се чудехме откъде взема толкова кураж, толкова сили, за да преживее онова, което й се случи. Сега вече никога няма да разберем.

Затворих очи. Те никога нямаше да разберат, но аз знаех. Знаех доста неща. Твърде много неща.

— Кога е опелото? — чух се да питам механично.

— Другиден — отвърна той. Назова черквата и добави: — В единайсет часа. Ще я погребат до съпруга и децата й.

— Ще бъда там — казах му — и ще се видим. Впрочем ако с нещо мога да помогна…

— Не, Брад, за всичко сме се погрижили. Вече никой нищо не може да направи за нея.

Оставих слушалката, думите му продължаваха да отекват в ушите ми и аз седях, втренчен в разпръснатите по бюрото и пода листове. Неволно се наведох, за да ги прибера, и тогава неочаквано бликнаха сълзите ми.

Чух, че вратата се отваря, но не се изправих. Пред мен стоеше Мики. Почувствах ръката й на рамото си.

— Съжалявам, Брад.

Изправих се и я погледнах.

— Знаеше?

Тя кимна.

— Той ми каза, преди да го свържа с теб — внимателно ми обясни Мики. — Ужасно е. — Протегна ръката си. В нея имаше питие.

Взех чашата и я допрях до устните си, а тя се наведе и започна да събира останалите листове от пода. Докато свърши, бях я пресушил. Мики ме погледна въпросително.

Успях да направя гримаса, която да мине за усмивка.

— Ще се оправя. Остави ги там. Ще ги прегледам по-късно?

Тя остави подредените листове върху бюрото ми и се запъти към вратата. Извиках след нея:

— Никакви телефонни разговори, Мики, и никакви посещения. Известно време няма да приемам никого.

Тя кимна и затвори внимателно вратата след себе си. Отидох до прозореца и се загледах навън.

Небето бе мразовито синьо и сиво-белите сгради си пробиваха мрачно път в него. Две хиляди квадратни метра застроена площ на Медисън Авеню означаваха канцеларии на петдесет хиляди квадратни метра и заедно с новите сгради наоколо наподобяваха разбунен мравуняк. Това бе част от истинския живот, а истинският живот бе част от мен.

Него бях желал единствено, откакто бях порасъл достатъчно, за да разбирам какво става около мен. Сега вече знаех колко всъщност струваше той. Не струваше нищо. Абсолютно нищо. Една от дребните незначителни фигури долу на улицата струваше повече от всичко, взето заедно, в този град.

Тя бе мъртва, но аз не можех да го повярвам. Сякаш преди малко целувах горещите й устни и чувах гласа й в ушите си.

Елейн. Изрекох името й на глас. Преди то имаше нежно и любовно звучене за мен, а сега бе кинжал в сърцето ми. Защо го направи Елейн?

Телефонът отново иззвъня, отидох до бюрото и гневно вдигнах слушалката.

— Мисля, че предупредих да не ме свързваш с никого — извиках троснато.

— Баща ти е тук, Брад — обясни ми спокойно Мики.

— Добре — казах и отправих поглед към вратата.

Той влезе тромаво в стаята. Баща ми винаги изглежда тромав, когато ходи. Единственото място, където движенията му изглеждат елегантни, е зад волана на автомобила. Тъмните му очи внимателно проучваха лицето ми.

— Чу ли? — попита ме той.

Кимнах.

— Пол ми се обади.

— Чух го по радиото в колата и тръгнах веднага насам.

— Благодаря. — Отидох до шкафа за напитки и извадих една бутилка. — Ще се оправя. — Налях две питиета и му подадох едното.

Изпих го на един дъх, а той все още държеше своето, без да го е докоснал.

— Какво ще правиш? — попита ме той.

Поклатих глава:

— Не знам. Когато разговарях с Пол, смятах, че ще отида, но сега не знам дали ще мога. Не знам дали ще мога да се изправя пред нея.

Очите му потърсиха моите.

— Защо?

Погледнах го за миг, после избухнах:

— Защо ли? Ти знаеш толкова добре, колкото и аз. Защото аз я убих! Дори да бях насочил пистолет срещу нея и да бях дръпнал спусъка, нямаше да свърша по-добра работа! — Отпуснах се на креслото до шкафа и закрих лицето си с ръце.

Той седна срещу мен.

— Откъде знаеш? — попита баща ми.

Когато го погледнах, очите ми горяха.

— Защото се любихме, аз я излъгах и й дадох обещания, които знаех, че никога няма да изпълня; защото тя ми вярваше и ме обичаше, разчиташе на мен и изобщо не допускаше, че ще я напусна. Когато го направих, за нея не остана нищо от този свят, защото аз го бях обсебил напълно.

Той отпи бавно от питието си и ме погледна. Най-накрая заговори:

— Наистина ли смяташ така?

Кимнах.

Баща ми се замисли за миг.

— Тогава трябва да отидеш и да й поискаш прошка, в противен случай никога повече няма да намериш покой.

— Но, татко, как бих могъл? — извиках аз.

Той се изправи.

— Можеш, можеш — увери ме баща ми. — Защото си мой син, Бърнард. Ти си наследил повечето от слабостите ми и всичките ми недостатъци, но не си страхливец. Може да ти е трудно, но ти ще се простиш с нея.

Вратата след него се затвори и аз отново останах сам. Погледнах през прозореца. Денят започваше да отстъпва пред зимния вечерен здрач. Не много отдавна в един ден като този я срещнах за пръв път.

Във времето, изминало оттогава досега, трябваше да намеря отговора на всички въпроси.