Александра Маринина
Посмъртен образ (12)

Каменская

Ранният есенен студ внезапно отстъпи на топло циганско лято с ярко слънце и приятно прохладни нощи. Настя не излъга Стасов, когато каза, че две недели в месеца рано сутрин излиза на разходка в Измайловския парк в компанията на генерал Заточни. И тази неделя се случи именно такава — за разходка. Напоследък към Настя и Иван Алексеевич се бе присъединил синът на генерала — Максим, който беше вече в последния клас на гимназията и бе решил да кандидатства в милиционерската школа, а за целта трябваше да бъде в добра физическа форма — нормативите на кандидатстудентските изпити по физическа подготовка бяха твърде високи. Настя и Иван Алексеевич се разхождаха бавно из алеите, а Максим тичаше, като отмерваше кросове ту по сто метра, ту по петстотин, ту по пет километра.

— Е, какво ще кажеш, тате? — спря до тях задъханият младеж.

Заточни погледна секундомера, който носеше в ръката си.

— Не е зле, бива — похвали го пестеливо. — Можеш да свършваш с бягането за днес и да се заемеш със силовите упражнения. Ето там има висилка, виждаш ли? Върви — пет серии по двайсет набирания.

— Какъв ужас! — изохка Настя. — Ама вие сте садист, Иван Алексеевич! Защо измъчвате детето? Как ще направи толкова набирания?

— Няма страшно — засмя се генералът. — Добре ще му дойдат.

— А колко изискват според нормативите?

— Дванайсет.

— Тогава защо вие искате сто? Не прекалявате ли?

— Ни най-малко. Знае ли се как ще се развие животът му до следващото лято? Ами ако в деня на изпита се разболее, ако не се чувства добре? Ако например пипне ангина или грип, ако се приземи несполучливо и получи травма? И заради това не изпълни норматива, не влезе и пропусне цяла година? Не, не бива да рискува. Ако сега тренира за дванайсет набирания, и най-дребната неприятност ще го изхвърли от класацията. А ако успее да направи пет серии по двайсет, дори при най-лоша физическа форма в деня на изпита всякак ще направи дванайсетте.

— Разумно е — съгласи се Настя. — Макар да е жестоко.

Те приседнаха на пейката край висилката. Заточни наблюдаваше сина си, а Настя отново потъна в своите размисли за убитата Алина Вазнис. И тъй: затворена, заключена, не е имала приятелки. Или е имала, но не в „Сириус“. Зле развита устна реч, но пък много добро перо. Склонна към задълбочено мислене, отбягва да следва шаблоните и утъпканите пътища, винаги със собствено мнение по въпросите, със собствена гледна точка. Емоционално студена. Вероятно още някои подробности щяха да се разкрият след разговора на Коротков с режисьора Смулов — засега всички представи на Настя бяха се оформили от информацията, получена в събота.

От жилището са изчезнали скъпите украшения на Вазнис. Парите, които е трябвало да й занесе Харитонов, също ги няма. А какво има? Има следи. Следи от самата Алина, следи от Смулов, който в продължение на четири години е бил в дома й поне три-четири пъти седмично, все едно че е живеел там. Има и повърхности с явни следи от унищожени отпечатъци. Изтрити, измити. В кухненския шкаф две от чашите са измити особено грижливо — със сода и абразивна паста, така поне твърди експертът Олег Зубов. От едната чаша очевидно е пил убиецът. А от другата? Самата домакиня? Тогава защо е трябвало да я мият толкова грижливо? Отговорът е очевиден: за да не се намерят по чашата следи от използвано вещество. Но дали Алина Вазнис е била отровена с нещо ще се разбере едва в понеделник, надали резултатите от аутопсията ще бъдат готови по-рано. Изтрити са били също дръжките на външната врата, копчето на звънеца, дръжките и вратите на хладилника и кухненския шкаф, полираната повърхност на малката масичка в хола, всички електрически ключове в апартамента. Убиецът очевидно не е бързал и си е позволил да бъде внимателен и предпазлив.

Така, какво друго? Записките, които й бе дал Леонид Сергеевич Дегтяр, съвършено очевидно говореха, че две неща особено силно са занимавали Алина Вазнис: проблемът за вината и проблемът за отмъщението. Не за любовта, за ревността, за предателството. Само за вината и за отмъщението. Може би трябва да се търси в тази посока?

— Иван Алексеевич, вие злопаметен ли сте? — внезапно попита тя седналия до нея генерал.

— Как ви хрумна този въпрос? — учуди се той.

— Добре де, кажете — настоя Настя.

— Ами мисля, че не, неособено. Тоест не се оплаквам от паметта си, не забравям обидите, но настървението да си върна обидата ми минава лесно. Аз, Настенка, имам твърде много ежедневни проблеми и грижи, за да си губя времето за емоции. Главата ми постоянно е заета с въпроси.

— Ами ако се чувствате виновен за нещо, това дълго ли ви измъчва?

— Не знам, не съм опитвал — усмихна се Заточни.

— Имам си правило: ако си виновен, веднага си признай, извини се, изкупи вината си, ако можеш. А да съм направил нещо лошо и да живея после с него — не, не ми се е случвало. Вероятно за мен осъзнаването на собствената ми вина е абсолютно непоносимо, затова веднага вземам мерки. Да не би да сте се заели с изучаване на личността ми, Настенка? Или е нещо във връзка с работата ви?

— Във връзка с работата. Моята потърпевша е някак потайна, никой не знае нищо определено за нея, не е имала близки приятелки. Или е имала, но неизвестно защо грижливо ги е криела. Та се мъча да схвана едно-друго…

— Може би има престъпно минало? — предположи Заточни.

— Не, не мисля, че е имала. Гимназия, после ВГИК, актриса. Откъде да се вземе престъпление? Между другото, Иван Алексеевич, исках да ви попитам: да познавате случайно Стасов?

— Владислав ли? Дето неотдавна се пенсионира?

— Да, него.

— Познавам го. Свястно момче. Защо, сблъскахте ли се нещо?

— Аха — кимна тя. — Сега той е началник на службата по безопасност в киноконцерна „Сириус“, където е работила потърпевшата.

— Е, смятайте, че сте извадили късмет. Влад е умно момче и съвсем приличен във всяко отношение човек.

— А нещо по-подробно?

— Няма да стане — засмя се генералът. — Не се занимавам с клюки. Вие трябва да си съставите собствено мнение. Аз мога да го оценявам само като професионалист, а вие сама ще определите какъв човек е.

— Ама много сте лош!

— Принципен съм.

— Между другото вашият приличен във всяко отношение Влад се опита да научи от мен дали не съм ви любовница.

— И какво? Научи ли?

— Мисля, че не ми повярва. Въпреки честното ми обяснение.

— Я оставете тези глупости, Настенка! Вие сте стабилен човек, умеете да мислите логично, не може да не разбирате, че каквото и да правите, никой няма да ви повярва. Не се унижавайте, не обяснявайте нищо на никого — безсмислено е.

— Ами репутацията?

— Чия? Вашата ли?

— Е, моята — чудо голямо, на кого съм потрябвала! Говоря за вашата репутация.

— На мен това не ми вреди. — Заточни разцъфна в своята прочута слънчева усмивка, която мигом превърна жълтите му тигрови очи в две топли слънчица, огрели сухото скулесто лице и сякаш цялото пространство около него. — Откак работя в милицията, подире ми се влачи някакъв шлейф. Ту съпруги на заместник-министри, ту известни актриси, ту дами, занимаващи се с политика — какви ли не жени са ми приписвали като любовници. А аз, вместо да хвърлям къч и с пяна на уста да доказвам нравствената си чистота, просто не обръщам внимание, не споря, а после извличам полза от това. Съветвам ви да постъпвате по същия начин.

— Господи, но каква полза може да ви донесе слухът, че съм ваша любовница?

— Охо-о, и още каква! Например обстоятелството, че в неделя сутрин се разхождаме с вас в този парк, е известно на маса народ. Хем не само на хората, които работят в нашето министерство или при вас, на „Петровка“. И ако си определя конфиденциална среща с доверено лице някоя неделна сутрин нейде наблизо, хората, на които не са им безразлични моите придвижвания и контакти, гледат на това съвършено спокойно. Заточни излязъл от къщи рано сутринта в неделя и тръгнал за парка? Нищо интересно — отишъл е да се разхожда със своята мадама, няма защо да се плашим. А всъщност точно тогава става най-интересното. Разбирате ли?

— Значи ви служа за прикритие?

— Естествено. И вие се прикривайте с мен, кой ви пречи? Вашият съпруг например знае ли за нашите разходки?

— Разбира се. И дори ги поощрява. Той смята, че не дишам достатъчно чист въздух и е много доволен, че поне два пъти месечно се разхождам по два часа.

— Ето виждате ли! Затова ако решите да му изневерите, в неделя ще си имате абсолютно законни два часа. И никакви подозрения. Ще му кажете, че сме решили да се разхождаме всяка неделя.

— Ще си помисля — сериозно отвърна Настя. — Някак не ми беше хрумвало.

— Защото сте омъжена отскоро, нямате голям стаж. Вероятно сте свикнали да разпределяте времето си, както на вас ви е удобно, не сте имали нужда от такива дребни хитрости. След време ще оцените моите съвети — когато съпругът ви започне да ви досажда.

— Тате — чу се гласът на Максим. — Направих вече четири серии, дали не ми стига за днес?

— Не, синко. Не бива да те домързява, работи, както трябва.

— Уморих се.

— Ами почини си малко. Походи, разкърши се, поскачай. И след това — последната двайсетачка.

Настя погледна съчувствено Максим. Добре че навремето не приемаха момичета в милиционерската школа и тя учи в университета. Определено нямаше да може да покрие тези ужасни нормативи за физическата подготовка.