Линдзи Макена
Горска магьосница (7)

Седма глава

Либи наблюдаваше как Дан товари багажа й в малката „Чесна“. Кога отлетяха трите най-хубави седмици в живота й? Пристигна бледа и нерешителна. Отиваше си загоряла от слънцето и вятъра, изпълнена с нова самоувереност. Дължеше го на Дан! Връхлетя я тъга. Колко различен беше сега той! Нямаше нищо общо с човека, който я посрещна на същото това летище преди три седмици. Беше по момчешки привлекателен и в същото време невероятно мъжествен! Тя потръпна при спомена за ласките му.

— Обади се, като пристигнеш — хвана ръката й Дан.

Погледна го и прочете болка в очите му. И спомени за изминалите нощи.

— Ще се обадя — с мъка преглътна сълзите тя.

— Беше фантастично! Най-хубавите дни в живота ми! — Стисна устни и се намръщи. — А сега върви, преди да съм загубил самообладание и да те нацелувам пред всички.

Либи кимна тъжно и се качи в самолета. Кога ли щяха да се видят отново? Работата й не изискваше пътувания в неговия район.

Самолетът се отдели от пистата и започна да се издига. Ето че остана сама с мислите си. Имаше много време, за да направи равносметка. Беше захвърлила присъщата си предпазливост, беше се оставила в ръцете на съдбата. В замяна получи три вълшебни седмици, които вече бяха само спомен. Гората и Дан излекуваха болката от старите й рани. Чувстваше се окрилена и изпълнена с жажда за живот. Но искаше още, искаше много повече. Защото знаеше с абсолютна увереност, че е безнадеждно влюбена в Дан Уагнър.

Полетът й се стори безкраен. И самотен, тъй като не можеше да мисли за нищо друго, освен за Дан. За любовта, за смеха, за щастието. Дали не се дължеше на дивото очарование на планината? Дали наистина не бяха омагьосани от феи и вълшебници? Спомни си как всяка вечер лежеше по корем край огъня и слушаше легендите за мистичните същества, населявали Земята в дълбока древност. А може би самият Дан беше вълшебник?

Либи бе наблюдавала с изумление как дивите животни идват при него без страх. Елени и сърни ядяха от ръката му. Плашливите катерички също се навъртаха, опитвайки се да задигнат някое и друго парченце храна, а зайците и птиците им бяха постоянни гости. Дан й бе разкрил непознат прекрасен свят и тя с удоволствие се бе потопила в него.

 

 

Апартаментът й се видя студен и неуютен. След безкрайния простор на планините — четири каменни чужди стени! Веднага се обади на Дан. Чу гласа му и я заля вълна на облекчение.

— Как мина пътуването? — попита той.

— Това беше най-дългият и най-самотният полет в живота ми.

Уж опитваше да се държи, да бъде твърда, а цялата трепереше като влюбена ученичка.

— Може би ще решиш да се върнеш?

— Вече ми е мъчно за гората.

— А за мен?

— За теб най-много от всичко.

Настъпи мълчание и Либи си помисли, че каза нещо нередно.

— Радвам се да го чуя — отвърна сериозно Дан. — Слушай, напълни ваната с топла вода и си почини. Надявам се, няма да ти е досадно, ако говориш от време на време с един самотен горски дивак по телефона.

— Напротив. Ще се радвам. — Сълзи изпълниха очите й, но сърцето й преливаше от щастие. Господи, как й липсваше! Как ли щеше да живее без него?

Тя послуша съвета му и напълни ваната. Докато лежеше във водата, премисли живота си, целите, които си бе поставила. Всичко. Беше объркана и не можеше да вземе решение. Единственото, което знаеше със сигурност бе, че трите седмици с Дан й разкриха нова страна от характера й, за чието съществуване дори не подозираше.

 

 

Либи вдигна глава от купищата документи, разпилени по бюрото й, когато Дъг Адамс влезе устремно в стаята.

— Пак си затрупана до гуша с работа, както преди да заминеш! — засмя се той.

Бяха минали само две седмици от завръщането й, а й изглеждаха като две години.

— Трябва да се явя на няколко съдебни дела, един сърдит биолог ми досажда непрестанно, двайсетина телефонни разговора не търпят отлагане, а ти се смееш! — сопна се тя.

— Извинявай. По време на твоето отсъствие възникнаха доста проблеми — навъси се Дъг. — Подготви ли защитата за съда?

Господи, едва потисна раздразнението си Либи. Ако Дан не й се обаждаше почти всеки ден, как ли щеше да издържи! Колко пъти бе мечтала в стерилната си канцеларийка за раница, чифт груби ботуши и необятните зелени поляни високо в планината!

— Да, Бети печата последните страници.

— Май ти трябва още един помощник.

— Прав си. Работата се трупа не с дни, а с часове — съгласи се тя и прибра непокорен кичур в стегнатия на тила й кок. Беше послушала Дан и ходеше с прибрана коса.

— Добре, ще видя какво мога да сторя. — Дъг тръгна към вратата. — Между другото, кой взе проекта „Спящия елен“?

Либи зарови между документите.

— Имаш предвид коя фирма ще прави екологичните изследвания?

— Да.

— „Пършинг Асошиейтс“. Защо?

— И ще изпратят Тревър Бейтс?

— Не знам.

— Ако го направят, ще хвърчи перушина. Бейтс и Уагнър са стари врагове.

Страхотна новина!

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Защо не се обадиш в „Пършинг Асошиейтс“ и най-дипломатично да ги попиташ кого ще изпратят. Може да успеем да спасим Дан. Никак не ми се иска да го дразним.

— Ясно. Ще позвъня днес следобед — усмихна се Либи, защото си представи безкомпромисните методи на Дан Уагнър, щом не е съгласен с нещо. Беше ги изпитала на гърба си. Дори съжали горкия Бейтс, макар да не го познаваше!

Беше около четири и половина, когато Бети влетя разтревожено в кабинета.

— Доктор Стейпълтън! Господин Уагнър е на телефона и е бесен. Иска да говори с господин Адамс! Какво да правя? Звучи така, сякаш възнамерява да убие някого!

Либи вдигна глава от документите и въздъхна.

— Свържи ме. Аз ще говоря с него.

Стана и затвори вратата. Предчувстваше, че ще се разрази буря.

— Дан? Аз съм, Либи. Какво има?

— Искам да говоря с Адамс! — Гласът му бе твърд, с непознати стоманени нотки.

— Помолих Бети да прехвърли разговора. Кажи ми какво има.

Чу го как си поема дъх.

— Не искам да изливам яда си върху теб, Либи. Това е грешка на Адамс и работата е между нас двамата.

— Но за какво говориш?

— За Тревър Бейтс. По дяволите този проклетник! Току-що научих, че ми изпращат точно него! Не го искам! Той е смахнат фанатик. Преди седем години ми скрои гаден номер! Обяви един участък за неприкосновен и провали работата! Едва не го убих!

— Почакай — прекъсна го тя. Не беше го чувала така разярен. — Разкажи ми за Бейтс.

— Той е ентомологът на „Пършинг Асошиейтс“. С диоптри като бутилки от кока-кола. Не знам какво вижда с тези очила! Последния път, когато работихме заедно, заяви, че е открил рядко насекомо, което трябвало да бъде опазено на всяка цена в името на човечеството! Забрани сеченето в участък от стотици хиляди декара и планът ми отиде по дяволите. Тогава за първи път компанията понесе големи загуби. Ако се появи и сега, ще стане същото.

Либи прегледа документите и откри каквото й трябваше. Бейтс наистина бе изпратен в участъка на Уагнър.

— Ще видя какво мога да направя. Успокой се. Дъг вече беше при мен и сам спомена, че не иска Бейтс да работи с теб. Ще ти се обадя.

Гласът му неочаквано се промени.

— Извинявай, мила. Не исках да те занимавам с това. Вината не е твоя.

— Всичко е наред.

Господи, как искаше да бъде при него! Да види закачливата му усмивка, да потъне в синевата на очите му… Сърцето й се сви от копнеж.

— Либ, гласът ти звучи уморено.

— Не се тревожи. Просто ми липсваш. Искам да те видя…

— И аз. Много мислих. За теб. За мен. Трябва да поговорим за куп неща. Опитвам се да намеря свободно време, но все изникват проблеми…

— И при мен е същото. Може би след месец-два, когато нещата потръгнат…

— Наистина, сега е невъзможно — съгласи се той. — Но какво да направя, когато искам да сме заедно! Мечтая за теб от мига, в който се събудя, докато заспя. А в съня си два пъти повече!

— Звучи прекрасно. Ужасно ми липсваш, Дан. Липсва ми и гората. Всичко.

— Нали си друида! — долетя смехът му. — Духът на дивото не ти дава мира, витае в дома ти и те зове.

— Домът ми… — промърмори неуверено Либи. — Моят дом е гората. Сега разбирам защо толкова я обичаш. И аз искам да съм там. Хрумна ми нещо. Ще намеря начин и ще дойда в Чалис — обеща тя. — Не днес, през уикенда.

— Чудесно! Ще те чакам. А може да се озовеш тук доста скоро, ако ми изпратят Бейтс. Миналия път едва не се сбихме и няма да се поколебая да го направя сега! Той го заслужава!

— Чакай, чакай, тогава някой провери ли неговите екологични анализи? Когато се открие подобно нещо, обикновено изпращат друг биолог. В случая трябва да изпратят мен. Аз правя проверка и така имаме потвърждение на фактите. Само тогава можем да вземем решение.

— Е, ако не успееш да убедиш „Пършинг“ да изпратят друг, значи ще те видя след два месеца. Имам предчувствието, че Бейтс отново ще изсмуче някоя умопомрачителна история от пръстите си. А това означава, че ще дойдеш, нали? Ако бях мазохист, щях да моля Бога да изпратят Бейтс, защото тогава е сигурно, че ще дойдеш!

— Вие сте истински рицар, господин Уагнър, Само рицар може да рискува живота си заради жена в опасност! — засмя се Либи.

— Единственият, който наистина ще бъде в голяма опасност, е Бейтс. Липсваш ни, малка моя друидо, и на мен, и на гората. Както казах — Дан замълча, сякаш се поколеба, но продължи, — имаме да говорим за много неща. Но не са за телефона. Надявам се скоро да се видим.

 

 

В понеделник „Пършинг Асошиейтс“ потвърди, че в планината Спящия елен заминава Бейтс.

— Дан ще подскочи до тавана! — поклати глава Либи и погледна мрачно Дъг Адамс.

— По дяволите!

— Какво знаеш за Бейтс?

— Безкомпромисен, педантичен, не се отказва лесно от целта си.

Тя се облегна и се замисли. Познаваше този тип биолози. Много често, когато изследванията им бяха поставени под въпрос, те ставаха непреклонни и упорито отстояваха мнението си.

— Голям педант ли е?

— Честно казано, не знам. Преди години ни създаде големи неприятности. Твърдеше, че открил рядко насекомо в терените, където щяхме да сечем.

— Знам, Дан ми разказа.

— Всъщност Бейтс трябва да бъде поразпитай за онзи случай. Тогава не изпратихме втори биолог да провери вярно ли е. Това беше и причината да назначим биолог във фирмата — за подобни случаи. Имам впечатление, че Бейтс е склонен да прави от мухата слон.

— Ако наистина е така, този път няма да му се размине — закани се сериозно Либи.

 

 

Беше началото на септември. Бяха изминали два месеца и половина откакто се върна, а планината продължаваше да я влече неудържимо. Натрапчив зов витаеше в кръвта й. Лятото бе тежко, имаше много работа, но Либи нито за миг не забрави прекрасните седмици, прекарани с Дан в планината. Сякаш беше вчера!

Обърна се и погледна огромния букет на бюрото си. Той ги бе изпратил вчера, за да й напомни, че е дошла есента. Либи погали нежно листенцата на златистожълтите хризантеми. В същия миг телефонът иззвъня.

— Ало?

— Либи, обажда се Дан.

Сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Какво има?

— Познай! — Гласът му тежеше от стаен гняв.

— О, не! Бейтс, нали? Какво е открил сега?

— Няма да повярваш. Този идиот се кълне, че е забелязал калифорнийски кондор!

Либи онемя. Опита се да осъзнае чутото. Калифорнийският кондор бе изключително рядка птица. Беше вписан в червената книга и се намираше под закрилата на закона. Свиваше гнездата си в Калифорния, оттам идваше и името му.

— Какво? — повтори тя, невярваща на ушите си.

— Кондор. Твърди, че го е забелязал миналата седмица близо до хребет 256. Либи, той иска да прекъснем работа и да освободим терена от машините. Аз съм докарал десетки булдозери, тежки камиони, всевъзможна техника и бързам да прокарам пътя, преди да падне снегът. Имам график. Няма да спра заради глупавите измишльотини на Бейтс. — Пое си дъх и продължи: — По-голямата част от живота ми е минала по тези места. Досега не съм видял кондор. Никога. Това момче е почти сляпо! Не вижда на две крачки пред себе си, носи бинокли на носа си, а твърди, че забелязал по ония чукари кондор!

Когато Адамс научи новината, побесня.

— Не ми е приятно, но ще трябва да отидеш и да уредиш нещата. Дявол го взел! Знаех си, че ще стане така! Тръгвай веднага. Ако Уагнър посегне на Бейтс, ще трябва да се оправяме и с дело за предумишлено убийство!

— Ще кажа на Бети да ми вземе билет за самолета утре сутрин — обеща Либи, наистина обезпокоена.