Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Бетани Кембъл. Любовен капан

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN 954-110-044-9

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Като Хол почука на вратата точно в седем без пет сутринта, Джен беше вече готова и чакаше, седнала на края на леглото. Чувстваше се самотна и изолирана като затворник в единична килия. Грабна торбата си и скочи да отвори. За голямо свое учудване видя някакъв непознат с приятен външен вид. Добре сложен широкоплещест мъж я оглеждаше критично отгоре до долу. Брадата му беше почти квадратна с малка трапчинка в средата. И все пак тези пронизващи сини очи можеха да принадлежат само на Бейли. Ако не беше дивият блясък в погледа му, той би изглеждал почти цивилизовано. После забеляза, че бяха изчезнали мустаците и брадата. Устните му изглеждаха по-месести и чувствени, отколкото предполагаше. В действителност бяха красиви и изразителни. В момента изразяваха нетърпение.

— Какво сте направили със себе си? — попита тя подозрително. Имаше достатъчно нови неща, с които да свиква, и без откритието, че Хол Бейли притежава лице. От него миришеше на скъп одеколон. Такова нещо също не бе очаквала.

— Обръснах се.

— Защо? — Сърцето й бързо биеше. Новият Хол Бейли беше още по-смущаващ от предишния.

— Предстои ми делова среща в Анкоридж. За отпускане на големи пари.

Всъщност срещата бе насрочена за идния месец. Сутринта се бръснеше и се чудеше по какъв начин да й предаде втората част от посланието на Брубекър. Докато го измисли, случайно обръсна половината си мустак. Нямаше друг избор, освен да махне всичко останало.

— Е — промърмори тя, като отстъпи назад, — изглеждате доста добре, струва ми се.

— Искате ли закуска? Или предпочитате да се любувате на брадата ми?

— Закуска! — хвърли му предизвикателен поглед Джен.

— Хайде! — безцеремонно я дръпна Хол.

Носеше избелели джинси, подчертаващи мускулестото му тяло. Ръкавите на ризата му бяха навити и откриваха жилавите яки ръце. Тя отмести очи, осъзнала смутена, че го бе зяпнала. Но той се държеше така властно, че привличаше погледа й. Никога преди не бе срещала мъж, който поне бегло да прилича на него. Дори й се струваше, че е равностоен на Дагобърт. Тази мисъл доста я заинтригува.

— Не трябва ли да си взема някои неща? — попита.

— Не се излиза навън — отговори й. — Всички тези места са свързани. Пести се време.

Джен заключи вратата след себе си. Обърна се и срещна погледа му. Студени тръпки я побиха чак до мозъка на костите. Стоеше твърде близо до нея в тесния коридор.

— Откъде трябва да минем? — Гледаше го в очите със замайващото чувство, че пропада в синя бездна.

Хол кимна напред и сложи ръка на кръста й, за да я насочи. Когато я докосна, помежду им излетя искра и изплющя като тънко камшиче. Той бързо отстъпи назад, а тя се стресна.

— Статично електричество — поясни Хол и се дръпна: — Тези конструкции го създават.

— Разбира се — кимна Джен и делово тръгна напред.

Той изостана за миг и се загледа в златната й плитка, чийто край стигаше до сочната заобленост на хълбоците й. Потърка свежо избръснатата си брадичка. Напомни си, че е разумен мъж, който не позволява на чувствата да го лашкат насам-натам. Последва я с каменно изражение.

Флуоресцентните лампи в трапезарията студено премигваха. Закуската се раздаваше като в столова от набит мъжага с увиснали черни мустаци. Той гордо стоеше в белите си одежди зад тезгяха от неръждаема ламарина. Хол го нарече Арнълд. Арнълд имаше бронзовата кожа, изпъкналите скули и червите очи на местен жител. Гледаше Джен без следа от любопитство. Тя му се усмихна, но той не отговори на усмивката й. Просто й напълни чинията и я подаде.

Хол отведе Джен до една от квадратните маси. Отначало бяха сами в залата. Хранеха се в неловко мълчание. В трапезарията започнаха да идват и други, сами или по двойки. Всички бяха мъже. Поздравяваха Хол и гледаха Джен с искрено любопитство. Той им кимаше в отговор, без да дава обяснения. Никой не дойде при тях. Като че ли Хол излъчваше заплашителни вибрации, които ги предупреждаваха да стоят настрана.

— Защо не ме представите? — прошепна тя през масата. — Така е неудобно. Аз единствената жена ли съм тук?

— Ще ви представя по-късно… — Всъщност се надяваше, че това изобщо няма да му се наложи и че най-късно до обед тя ще си е заминала обратно. — Има две жени. Повечето от учените, които не са женени, живеят тук. Отпуснете се.

Джен не можеше да се отпусне. Това помещение със зяпналите я мъже я караше да се чувства като затворена в подводница, пълна с дървосекачи. Повечето бяха здрави и яки и имаха бради. Един от тях открито се втренчи в нея, докато Хол не го смрази с поглед. Забеляза, че на Хол Бейли му отне приблизително пет секунди да накара мъжа да сведе очи.

По едно време в трапезарията влезе млад ескимос и лъчезарно се усмихна на Хол. Напълни си подноса и дойде на тяхната маса. Плесна Хол по гърба. Той се отдръпна не толкова от жеста, колкото от фамилиарността му. Не беше в настроение за дружеско общуване. Имаше си доста проблеми и блондинката беше един от тях.

— Здрасти, доктор Бейли! — възкликна младежът. Без покана сложи подноса на масата и седна. Усмихнат протегна ръка на Джен. — Здрасти! Аз съм Били Оуън. А вие трябва да сте приятелката на Брубекър? Госпожица Мартинсън?

Хол се смръщи над чашата си с кафето, но Джен пое протегнатата му ръка с благодарност. Най-малкото, имаше любезността да я нарече приятелката, а не блондинката на Брубекър.

— Наричайте ме Джен.

Реши, че Били Оуън ще й хареса. Лицето му беше квадратно, гладко избръснато, а очите му, съвършено черни, блестяха зад очилата с рогови рамки.

— Е, какво става с вас? — обърна се той към Хол. — Къде се дянаха мустаците? Сега целият сте гладичък като хубавците по телевизията. Можете с успех да рекламирате крем за бръснене!

Джен, без да иска се усмихна, а Хол се намръщи още повече.

— Не си ли подранил тук? Нали ядеше вкъщи?

Били се извърна към Джен с ослепителна усмивка.

— Тази сутрин дойдох рано. Да видя каквото има за гледане. Заслужаваше си труда!

— С какво се занимавате тук? — попита тя развеселена.

— Негов помощник съм — посочи към Хол със сянка на страхопочитание младежът. — Прекъснах за една година следването си в колежа. Ще ставам биолог от голяма класа, като него. Само че, разбира се, аз ще бъда чаровен.

Джен се засмя.

— Били… — изръмжа Хол сърдито. — По-кротко! И върви да провериш апаратурата. Трябва да отиваме на леда. Хайде! — стана рязко той и кимна студено на Джен.

Обърна се и закрачи широко. Тя погледна Били съчувствено, но той само се сви смутен. Джен хвърли салфетката на масата и се изправи. Без да си дава труд да говори, Хол я поведе през лабиринт от коридори.

— Защо бяхте толкова рязък с онова момче? — попита тя, като се опитваше да върви в крак с него. — Беше мило от негова страна да се държи дружелюбно.

— Държеше се прекалено дружелюбно. И нахално. Перчеше се пред вас. И вие го насърчавахте! А не би трябвало! Той има още на много да се учи.

— На какво? Как да се прекланя пред вас? Извинете, Ваше Високоблагородие, не знаех, че се намирам в присъствието на такова величество!

Той спря пред една врата, досущ като всички останали в коридора. На месингова табелка беше написано името му: Д-р Харълд. К. Бейли, Директор. Хвърли й враждебен поглед. Беше му дотегнало да усложнява и бездруго сложния му живот.

— В какви училища ви е пращал дядо ви? Не ви ли учеха на обноски там? Чакайте, спомням си. Занимавали сте се главно с какво беше — сърф? Ски?

Джен почувства, че лицето й пламна. С удоволствие би го пратила по дяволите! Той какво си мисли? Че е някакво прилежно момиченце от началните класове или кукла от плажовете? Влезе след него в разхвърляния му кабинет. Морски карти покриваха стените. Върху бюрото имаше компютър и цялото беше отрупано с листа, разпечатки и папки.

— На ваше място не бих отваряла дума за обноски — сряза го тя.

Хол стоеше пред бюрото, без да й обръща внимание. Отвори една папка и се вторачи в нея. Канеше се да й каже цялата истина и се боеше от задачата си. Вбесяваше го и успя да изкара от релсите дори сдържан човек като него. Джен пристъпи към бюрото и се обърна така, че да го гледа в лицето.

— Може и да не съм била най-добрата ученичка в света обаче дядо ми ме е научил на едно важно нещо — да не се впечатлявам лесно! — Бързият поглед, който й метна, й показа, че той също не бе впечатлен. Това я ядоса още повече. — Вие може да сте властелин тук — протегна ръка тя с широк жест, — но на мен, извинете за израза, изобщо не ми пука!

Очите му станаха много студени.

— Знаете ли, същата сте като него…

— Като кого? — попита наперено Джен.

Хол се беше приближил на опасно малко разстояние.

— Като онова хлапе, Били — отговори той пренебрежително. — И двамата не знаете нищо за света. Но той има оправдание. А вие не. Пречите ми на чекмеджето. Ще се отместите ли?

Кръвта й кипна от яд и тя продължи да стои като вкопана.

— Какво имате предвид с това „нищо за света“? Що за снизходително нравоучение!

— Помолих ви да се отдръпнете!

— А аз ви помолих за отговор!

Хол затвори рязко папката и се приближи още повече.

— Били е добро момче. Но е притиснат между две култури, два начина на живот. Ескимосите са хора вежливи, сдържани. Понякога, като днес, Били я подкарва по другия начин. И отива твърде далеч. Той трябва да научи правилата! Кога могат и кога не могат да се нарушават. В противен случай никога няма да постигне каквото желае.

Джен го гледаше презрително.

— Разбирам… Не се отнася към великия бял началник със съответната почтителност! А нарекохте мене сноб!

— Вижте какво! Няма значение дали съм бял или зелен. Аз съм отговорен за всичко тук. Това е положението. След десет години може той да е началникът, но само ако знае правилата. Никой, поне малко разумен човек, не си прави майтап с шефа си. Особено пък пред гости.

— Вие сте високомерен!

— Вие сте наивна! Можете да си позволите да бъдете глезена и устата. Били не може. Той трябва да разчита на себе си.

Джен се напери и се изпъна в целия си ръст! Това стряскаше повечето мъже. На Хол Бейли не му мигна окото.

— Не съм глезена! Вие не знаете нищо за мен!

— Зная достатъчно! — процеди той. — Идвате от един толкова далечен свят, колкото и този на Били. Не знаете нищо за действителността, за истинския живот. Но за разлика от Били не ви е нужно да я познавате. А сега се дръпнете, моля.

Хвана я здраво за ръцете над лактите и я отмести от бюрото. Беше учудващо силен. Тя не усети болка, а само удивление, че така лесно я повдигна. Ръцете му я пареха през ръкавите на пуловера, сякаш горяха тялото й и не я пускаха. Неочаквано й се стори по-висок от преди. На бузата му заигра един мускул.

— Как посмяхте да кажете…

Пръстите му се стегнаха. Сините очи гледаха през нея, все едно не намираха нищо заслужаващо внимание.

— Вие не сте живели истински. Само сте си играли. А парите на дядо ви са ви дали възможност да продължите играта. Петролните пари, госпожице Мартинсън! Никак не ми харесва това, което нефтотърсачите направиха с Аляска. А сега вашата фамилия, иска да заграби още една част от нея — залива Бристол Бей. Това също не ми харесва!

Сърцето й се беше качило в гърлото и почти я задушаваше.

— Аз не съм отговорна за действията на дядо си. А и той е променил отношението си към околната среда. Наложи му се…

— Не го е променил достатъчно. Всеки, който обича Аляска, се старае да не допусне Дагобърт Мартинсън до Бристол Бей. Вие и вашият дядо трябвала разберете, че не може да имате всичко, което пожелаете. В това число и Кинън. Оставете него и Хелена на мира! Оставете ги да си живеят свой живот!

— Разбирам… — едва успя да каже Джен от вълнение.

— Госпожице Мартинсън — подхвана Бейли официално, — сериозно се съмнявам, че разбирате. Върнете се в Сан Франсиско! Кажете на двете фамилии, че Кинън не е за продан! — Той се обърна с гръб и извади от чекмеджето на бюрото голям жълт плик. — Ето! — връчи й го и кимна към празния стол. — Фактите са тук. Кинън е женен. Ожени се снощи.

Тя го погледна зяпнала. Почувства се почти оглупяла.

— Кинън се е… оженил?

Хол се облегна на бюрото и скръсти ръце. Лицето му запази строгия си израз. Всъщност се ядосваше на себе си, не на нея. Брубекър го бе помолил внимателно да съобщи на момичето неприятната новина. А той оплеска работата, направо я провали. Сега, каза си мрачно, ще започне да плаче. Хубава я свърши, Бейли, няма що! А ти, Брубекър, следващия път сам си върши мръсната работа, дяволите да те вземат! Не ми харесва да обиждам жени! Дори богати и разглезени…

Дженифър напразно търсеше по лицето му и най-малка следа от съчувствие. Не видя такава. Всичко това май го забавлява, помисли си с натежало сърце. Отвори жълтия плик и усети немигащия му поглед върху себе си. Извади лист хартия, изпълнен с разкривения почерк на Кинън.

„Скъпа Джен,

Извинявай, че го правя писмено, но мислех, че така ще е по-лесно. Когато ще четеш писмото ми, аз ще съм вече женен. Надявах се да скъсам с теб още когато напуснах Калифорния. Този път е окончателно. Моля те, повярвай, че онова, което изпитваш към мен, не е любов, а само възхищение и сляпо увлечение.“

„Възхищение? Сляпо увлечение? Към Кинън?!“ — слиса се Джен. От всички мъже, точно към Кинън?!

„Междувременно се надявам да използваш чудесната възможност, която ти е паднала. Има много възхитителни неща в Севера, достойни за описване. (Последните ни открития за храносмилателните ензими на моржовете са забележителни! Освен това два кита са изпаднали в необикновена ситуация, за което ще попиташ доктор Бейли).

Винаги ще те смятам за приятел.

Поздрав, Кинън.

П.П. Пуснал съм съобщение за нашата женитба в пресата. Сметнах, че ще е твърде болезнено за теб или моето семейство да го направиш ти. Още веднъж най-добри пожелания.“

Тя препречете писмото зашеметена и все повече не й се вярваше. Обзе я неудържимото желание да сграбчи Кинън за самомнителния му врат и да го удуши. Бавно вдигна очи и ги прикова в Хол Бейли.

— Знаете ли какво е написано тук? — попита с разтреперан от унижение глас.

Той кимна. Кинън се беше потил над писмото с часове. Беше от хората, които могат хладнокръвно да застанат лице с лице срещу полярна мечка, но някоя трудна светска ситуация ги плашеше като приклещена в ъгъла мишка.

Джен си пое дълбоко дъх и с почуда се вторачи в писмото. Това е то, помисли Хол мрачно. Сега ще заплаче. Протегна се към бюрото за пакета със салфетките и й го подаде.

— Карай! Реви… — каза навъсено. — Ще те разбера. Мислехме, че ще е най-добре веднага да научиш как стоят нещата. Извинявай, че бях рязък. Нямах намерение да съм груб. Аз…

Тя го гледаше недоумяващо. Не разбираше защо й предлага салфетките. Наистина ли си мислеше, че се кани да заплаче?

— Оженил се е — усмихна се криво. — И действително смята, че аз…

— Какво? — не разбра Хол и отново й предложи салфетките.

Джен ги отблъсна.

— Той наистина смята, че искам да се омъжа за него! — засмя се тя късо и невесело. — И вас е убедил също. Всички тук навярно си мислят така, дори горката Хелена. Сега ще си кажат, че ме е зарязал! И кой? Кинън! — Хол трепна. Момичето май беше в шок. Слабата, крива усмивка не слизаше от лицето й. — Как бих могла аз да обичам Кинън?!

— Това е съвършено нормално — каза Хол. — Той е отличен биолог. Чудесен човек. Сериозен. Честен. Познаваш го от дете. Има пари. И двете ви семейства го желаят.

— Кинън е досаден! — натърти Джен ядосано. — Когато отива на плажа, прекарва цялото си време, забил нос в някоя локва, да наблюдава морските гадинки. — Хол я изгледа недоверчиво. Дали не се опитваше да се утеши със старата басня за киселото грозде? Тя продължаваше удивено да клати глава. — По-нисък е от мене. Мрази слънцето — от него му излизат мехури. Иначе не е лош. Дори е добър, любезен. Винаги е бил много внимателен към мен и съм му казвала, че го харесвам. Но никога не съм споменавала, че го обичам или че искам да се омъжа за него. А сега е избягал и се е оженил. Желая му много щастие и се надявам, че наистина обича Хелена, нали?

— Обича я — кимна той. — Каза на дядо си, че ще се ожени за нея, но старецът не щеше и да чуе. Изпрати теб. Тъй че те избързаха.

— И бас държа, че няма да се върнат тук, докато не си тръгна, нали!

На Хол не му хареса насмешливия блясък в очите й.

— Да. Дадох им отпуск за медения месец. Заминаха за три седмици. Слушай! Ще бъда откровен. Той не иска да те вижда. Иска да си гледа жената и живота.

— А през това време ти си се нагърбил с мен! И се надяваш да си замина. И не можеш да ме понасяш!

Хол се навъси. Не би трябвало нещата с момичето да приемат такъв личен обрат. Но някак си тъй стана. От самото начало.

— Най-добре е да си отидеш. Честно казано, Аляска не е най-подходящото място за някой с фамилията Мартинсън да завъжда приятелства. Дядо ти не го обичат тук. Ясен ли съм?

— Кристално ясен! — засмя се хрипкаво Джен. — Ха! До миналата седмица бях само безобиден роб във вестника. Сега се оказва, че за Кинън съм дебнещ го хищник, а според теб съм някаква варварска принцеса, живееща от плячките на Дагобърт. Не съм знаела за тази си тъмна зловеща слава. — Лицето й доби замислен израз. — Не мога да му простя единствено за това, че не ме остави аз да публикувам новината. За първи път да има свястна история за светската страница, а Кинън да не ми я даде! Вече я е огласил, нали?

Той кимна. Тя поклати глава.

— Значи така! Аз, безстрашният репортер, научавам последна. Ха! Направо като на филм! Затова ли няма телефон в стаята ми? За да не се допусне общуването ми с външния свят, докато Кинън не бъде в безопасност от моите посегателства!

Джен се изправи и почувства, че краката не я държат и че й се вие свят, но имаше зашеметяващото усещане за свобода, много по-силно и по-опияняващо, отколкото в Сан Франциско. Никой повече не можеше да я кара да се омъжи за Кинън! Кинън освободи и двамата. Каква невероятна, забавна шега!

Хол пристъпи към нея.

— Къде възнамеряваш да отидеш?

— Анкоридж — заяви съвсем уверено тя и му се усмихна. — Ще си потърся работа. Казах на дядо си, че няма да се върна вкъщи. И го мисля най-сериозно. Няма да стоя тук и да чакам Кинън. Време е всеки да си поеме по свой път.

— Добре ли си? Не се каниш да припадаш, нали?

Джен отново се засмя по онзи гърлен начин, който му се струваше доста злокобен, и поклати отрицателно глава. Сложи ръката си, още стискаща писмото на Кинън, върху рамото му, като че ли го благославяше за някое прекрасно дело.

— Благодаря ви за гостоприемството! Истинско удоволствие е човек да остане сам! — Той й хвърли такъв язвителен поглед, че тя не можа да се въздържи. Повдигна се на пръсти и леко докосна устни до неговите. — Хиляди благодарности! — каза отново и избухна в смях.

Сепна се, когато ръцете му се стрелнаха така внезапно около нея, че изведнъж се оказа тяхна пленничка. Джен тревожно запримига. Не бе от слабите, но той беше безкрайно по-силен. Необикновено силен мъж.

— Не си сама — каза прегракнало. — Всичко е наред.

Ръцете му я държаха неспасяемо и тя едва дишаше.

— Сама съм и това ми харесва — успя да възрази. — Престани да си толкова сериозен. Това е смешно, наистина…

— Казах, не си сама! Не изпадай в истерия! Ела на себе си!

Почувства се още по-замаяна, така плътно притисната до него. Изпълваха я особени усещания, като че ли се извисяваше в небето… Не можеше да спре да се усмихва. Харесваше й да е в ръцете му. Колко странно, помисли си.

Хол я гледаше втренчено. Оказа се по-лошо, отколкото се бе опасявал. Момичето просто изпадаше в несвяст пред очите му.

— Дишай дълбоко! Всичко ще се оправи. Можеш да се върнеш вкъщи при работата си и при дядо си.

— Не! Имах поне толкова ум да напусна вестника. Дядо ми трябва да разбере, че не може да ми диктува живота. Отивам в Анкоридж. Или пък във Феърбанкс. Къде е по-добре?

— Погледни действителността в очите!

— Не я виждам! — засмя се Джен, обзета от неразумното желание да обвие ръце около врата му.

— Не се смей! Нищо никога ли не ти изглежда действително?

Тя кимна. Усети как нещо я отнася надалеч… Всичко на този свят наистина изглеждаше нереално, с изключение на мъжа, който я държеше здраво в ръцете си.

— Ти — отвърна, — ти си действителен, струва ми се…

Погледът му се промени. Той сведе глава и Джен си помисли, че ще я целуне. Затвори очи.

— Не! — чу го да казва. — Тази игра няма да я играя!

Отвори очи. Устните му бяха само на сантиметър от нея, но бяха гневно присвити.

— Какво? — попита унесено.

— Чувстваш се отхвърлена, ала не се опитвай да си доказваш чрез мен, че той не те интересува!

Замайването й се изпари. Усмивката й замръзна.

— Нищо чудно, че ти и Кинън сте дошли тук! Такива колосални величия сте, че само Аляска може да ви побере!

Стресна ги почукване на вратата. Тя отскочи назад, а Хол свали ръцете си от нея.

— Никъде няма да ходиш — промърмори. — Не постъпваш разумно: Първо изпадаш в истерия, после в ролята на съблазнителка…

Джен седна, защото коленете й бяха омекнали. И мислите, и чувствата й еднакво се бяха заплели. Отново се почука. Той отвори. Беше Били Оуън с още по-приветливо лице.

— Какво? Готов ли си? — попита Хол. — Ще дойда след минута.

Като през мъгла тя чу Били да говори нещо за китове. Китове, затворени сред ледовете.

— Човекът от федералните власти най-после се обади — каза Били. — Ще съобщи в Главното управление. След три дена ще дойде тук, ако нещата не се оправят. — Той изглеждаше разстроен. — Мисля, че няма да им се случи нищо лошо. Имам добро предчувствие за цялата тази история. Не съм суеверен. Но видяхте ли колко особено беше сиянието снощи? Направо фантастично! Баба ми казва, че странни неща предстоят. Някакви странни сили се били освободили…

Хол понечи да го укори за ненаучните му приказки, но се въздържа. Вече съжаляваше, че сутринта бе твърде рязък с момчето. А и отдавна бе разбрал, че хората от неговото племе знаят неща за Севера, които науката тепърва щеше да открива.

— Ще проверя какво е положението. Докарай джипа пред източния вход след пет минути.

Били хвърли любопитен поглед към Джен и излезе. Хол я стрелна безмълвно. Беше все още бледа и трепереше.

— Какво се е случило? — попита тя.

В настъпилото мълчание двамата се гледаха предпазливо.

— Два млади сиви кита са попаднали между ледовете.

Джен сви вежди. Беше чувала за загазили китове, но никога за хванати сред ледовете.

— Какво ще правите?

Той беше така завъртян от глупавите проблеми на Кинън, че почти бе забравил за китовете.

— Не знам… — Обърна се към бюрото и зачете метеорологичната сводка. Прогнозата не бе обещаваща. Трябваше да се действа според времето. Отново му се прииска тази жена да я нямаше. Но смяташе, че трябва да е с нея известно време, поне докато дойде на себе си. — Ще те заведа да ги видиш — предложи й почти любезно. — Може да напишеш за тях. Може някой да се заинтересува…

Изглеждаше разтревожен, дори измъчен. Тя разбра, че положението трябва наистина да е сериозно. Горките китове, помисли си. В такова ужасно положение!

— Наистина ли мислиш, че някой ще се заинтересува? За китовете, имам предвид?

Хол поклати глава. Беше й казал да гледа действителността в очите. Е, тогава да започне от сега!

— Не, мисля, че никой не го е грижа. Изобщо! — Каменното му лице бе толкова сериозно, че сърцето й се сви.

— А тебе грижа ли те е?

Той я изгледа изпитателно.

— Това е проблем, който трябва да бъде решен и толкова!

Джен го гледаше потресена. Може би наистина беше студен човек и не се вълнуваше от страданията на двата пленени кита? Или вероятно, само вероятно, помисли си, така дълбоко се вълнува, че не може да говори за това? За миг й се стори, че е много по-неразгадаем, отколкото изглеждаше. Не, каза си, не може да бъде! Не трябва дори да си въобразява, че Хол Бейли би се развълнувал от нещо…