П. Г. Удхаус
Много съм ти задължен, Джийвс (1)

Глава 1

Щом се отпуснах в креслото пред масичката за закуска и се захванах с обилната порция ароматни яйца с бекон, поднесени ми от Джийвс, почувствах странна веселост, ако това е точната дума. Нещата се бяха подредили чудесно — бях отново в старата фамилна крепост и мисълта, че няма повече да виждам нито Тотли Тауърс, нито сър Уоткин Басет и неговата дъщеря Маделин и преди всичко отвратителния Споуд или както сега сам се нарича, лорд Сидкъп, ми подейства като една средна доза за възрастни от онова патентовано лекарство, което тонизира организма и придава нежна руменина.

— Тези яйца, Джийвс — казах аз, — са много вкусни.

— Да, сър?

— Без съмнение са снесени от доволни кокошки. А кафето е съвършено. Да не забравя да похваля и бекона. Не забелязваш ли нещо особено у мен тази сутрин?

— Изглеждате в добро настроение, сър.

— Да, Джийвс, днес съм щастлив.

— Много се радвам да го чуя, сър.

— Сякаш съм на седмото небе и съм обгърнат от небесната дъга.

— Твърде задоволително състояние на нещата, сър.

— Коя беше думата, която съм те чувал да използваш от време на време… започваше с еу…?

— Еуфория ли, сър?

— Точно тази. Много рядко съм имал толкова силен пристъп на еуфория. Чувствам се до козирката пълен с витамин Б. Между другото, не знам колко дълго ще трае. Твърде често се случва буреносните облаци да свършат своето пъклено дело, точно когато си в най-добро разположение на духа.

— Самата истина, сър. Свидетел бил съм неведнъж, как утро славно щом понечи планински върхове със поглед царствен да ухажва, дарявайки с целувка моравите зелени и с божествена алхимия поточетата бледи позлатява, тозчас най-грозни облаци надвисват над ангелското му лице и светлия му лик затулят от скръбната земя. След туй, без някой да усети, на запад те отправят се със тоз позор.

— Точно така.

Самият аз не бих могъл да го кажа по-добре.

— Човек трябва винаги да си има едно наум за времето. И все пак трябва да бъде щастлив, докато може.

— Много вярно, сър. Както ни съветва римският поет Хораций, Carpe diem. Английският поет Херик е изразил същото чувство, казвайки, че розовите пъпки трябва да събираме, когато можем. Лакътят ви е в маслото, сър.

— О, благодаря ти, Джийвс.

Е, дотук — добре. Началото си го бива. Сега обаче стигаме до нещо, което ме кара да се замисля. Записвайки най-новите случки от Живота на Бъртрам Устър, задача, с която се опитвам да се захвана, не виждам как ще мога да задълбая в нея, без да спомена предишни събития или без да обясня кой кой е, какво се случи, кога, къде и защо, а това ще направи разказа ми скучен за тези, които вече знаят какво се е случило преди. „Това го знаем“ — ще кажат или „Deja Vu“, ако са французи.

От друга страна, обаче, новите клиенти трябва да се уважават. Не мога да оставя горките нещастници сами да си блъскат главите за какво става дума. Ако го направя, би се получил диалог, подобен на следния:

Аз: Облекчението, което почувствах след бягството ми от Тотли Тауърс, беше огромно.

Нов читател: Какво е това Тотли Тауърс?

Аз: По едно време работата отиваше натам, че се налагаше да се оженя за Маделин.

Нов читател: Коя е тази Маделин?

Аз: Нали разбираш, Гъси Финк-Нотъл беше избягал с готвачката.

Нов читател: Кой е този Гъси Финк-Нотъл?

Аз: За мой най-голям късмет, обаче, Споуд беше наблизо и ме спаси от ешафода, като се сгоди за нея.

Нов читател: Кой е този Споуд?

Виждате. Безнадеждно. Пълно объркване, както би казал някой. Единственият изход, за който се сещам, е да помоля старата банда да поразсее малко вниманието си — има купища неща, които могат да свършат: да измият колата, например, да решат някоя кръстословица или да изкарат кучето навън да потича. А през това време аз ще изложа фактите пред новодошлите.

Накратко, поради някои обстоятелства, в които няма да се задълбавам, Маделин Басет, дъщеря на сър Уоткин Басет от Тотли Тауърс, Глостършир, отдавна живееше с впечатлението, че съм безнадеждно влюбен в нея и беше дала да се разбере, че при първия удобен случай, би изоставила годеника си Гъси Финк-Нотъл, за да се омъжи за моя милост. Това, обаче, никак не влизаше в моите планове. Въпреки че на външен вид тя беше като за корица на списание, по характер Маделин беше най-сантименталното момиче на света. Тя вярваше, например, че звездите са маргаритки от венчето на Дядо Боже и че всеки път, когато някоя фея си секне нежно и пискливо нослето, се ражда по едно бебе. А ще се съгласите, че това е „нещото“, което най-малко искате да влиза в дома ви.

Така че щом Гъси избяга с готвачката, по всичко изглеждаше, че на преден план излиза Бъртрам. Ако някое момиче си мисли, че си влюбен в него и казва, че ще се омъжи за теб, не можеш да кажеш: „По-добре кучешка смърт!“ Искам да кажа, не и ако считаш себе си за, както се казва, preux chevalier, т.е. за галантен рицар, което винаги е било моя цел. Но тъкмо си приготвях власеницата на примирението и скръбта, както вече споменах, и отнякъде изникна Споуд, понастоящем подвизаващ се като лорд Сидкъп. Той я бил обичал още от ей-такава, но досега все не успявал да намери начин да й го каже. И когато сега това му се удаде, двамата изведнъж се спогодиха. А мисълта, че Маделин не е на дневен ред и вече няма да е заплаха за живота ми, вероятно беше най-важната съставка на настоящата ми еуфория.

Мисля, че вече изяснихме нещата дори и за най-ощетения мозък, нали? Така, значи можем да продължим. Докъде бяхме стигнали? А, да, тъкмо бях казал на Джийвс, че съм на седмото небе и съм обгърнат от небесната дъга. Също така изразих съмнение относно трайността на това състояние. Колко оправдано се оказа то — само хапка бекон с яйца след това и животът вече не бе този прекрасен химн, какъвто ми се струваше преди малко, а суров и неумолим и, бих казал, пълен с неравности.

— Джийвс — захванах небрежен разговор, отпивайки от кафето, — греша ли или наистина чух тракане от твоята пишеща машина тази сутрин, преди мъглата на съня да се разсее от очите ми?

— Да, сър. Бях зает с писане.

— Навярно писмо до Чарли Силвърсмит — попитах, намеквайки за чичо му, който работеше като иконом в Девърил Хол. Веднъж бяхме много добре посрещнати там. — Или някое стихотворение в стила на онова момче, дето се изказваше в защита на събирането на розови пъпки?

— Нито едното, нито другото, сър. Записвах последните събития от Тотли Тауърс за клубната книга.

И сега, дявол да го вземе, трябва още веднъж да помоля старите сладури (нали мога да ви наричам така?) да поразтъпчат вниманието си нанякъде, докато аз вкарам в час новите читатели.

Джийвс, трябва да знаете, (обръщам се към новодошлите) членува в клуб за икономи и камериери, намиращ се близо до Кързън Стрийт и едно от правилата там е, че всеки член е длъжен да дава своя принос към книгата, като вписва последните новини за своя работодател. Идеята е тези, които търсят работа, да могат да получат информация с какво всъщност се захващат. Ако някой член на клуба се колебае дали да подпише договор с определен работодател, той прави справка в книгата и ако открие, че човекът всяка сутрин оставя трохички за птичките и редовно спасява от прегазване с автомобил златокоси дечица, той ще знае, че е попаднал на добър човек и няма да се колебае да приеме службата. Но ако в книгата пише, че въпросният господин има навика да сритва гладните кучета и обикновено започва деня си като по време на закуска запраща овесената каша по личния си прислужник, това е своевременно предупреждение да се бяга надалеч.

Дотук всичко е много хубаво и много логично, но моето мнение е, че тази книга си е чист динамит и трябва да се забрани. Джийвс ме информира, че в нея има единайсет страници за мен. А какво ще се получи, питам го аз, ако тази книга попадне в ръцете на леля ми Агата, пред която и без това рейтингът ми е нисък. Преди няколко години тя съвсем откровено и без задръжки каза какво мисли за мен, когато, съвсем не по моя вина, бях открит с двайсет и три котки в стаята си и още веднъж, когато бях обвинен, (няма нужда да казвам — съвсем несправедливо) че съм изоставил министър А. Б. Филмър на един остров в нейното езеро. До какви ли върхове на красноречието би се извисила, ако научеше за моите превъплъщения в Тотли Тауърс? „Човек го е страх да си го представи, Джийвс“ — казвам му.

На това той ми отвръща, че книгата не може да стане достояние на леля ми Агата, тъй като няма вероятност тя да попадне в „Ганимед Младши“ (така се нарича клуба) и с това въпросът приключва. Доводът му е правдоподобен и досега е успявал, много или малко, да ме успокои от страховете ми, но все пак се чувствах притеснен и в гласа ми имаше доста тревога, когато се обърнах към него.

— Мили Боже! — възкликнах аз, ако възкликнах е точната дума. — Наистина ли смяташ да опишеш това, което стана в Тотли Тауърс?

— Да, сър.

— Всичко това, дето мислеха, че съм свил кехлибарената статуетка на стария Басет?

— Да, сър.

— И това, че прекарах една нощ в затворническа килия? Толкова ли е необходимо? Каквото било — било. Защо да се ровичкаме в миналото? Най-добре е да забравим за него.

— Невъзможно, сър.

— Защо да е невъзможно? Не ми казвай, че не можеш да забравяш. Да не си слон?

Помислих, че тук съм го хванал натясно, но не би.

— Членството в „Ганимед Младши“ не ми позволява да ви направя тази услуга, сър. Правилата, отнасящи се до книгата, са много строги и наказанието за пропуски в попълването й е сурово. Понякога се е стигало дори до изключване.

— Да, да — казах. Разбирах, че на Джийвс не му беше лесно — от една страна феодалният дух го караше да постъпи честно спрямо младия господар, а от друга, естественото нежелание да бъде изритан от любимия клуб го подтикваше да натопи същия този млад господар в казана. Положението, според мен, изискваше това, което се нарича компромис.

— Е, можеш малко да смекчиш подробностите, нали? Да пропуснеш някой и друг от най-сочните епизоди?

— Страхувам се че не, сър. Изискват се точните факти. Комитетът държи на това.

Предполагам, в този момент не биваше да изразявам каквато и да е надежда, че на проклетия комитет може да се случи нещо — например да стъпят на бананова кора и да си счупят проклетите вратове, защото ми се стори, че за миг улових чувство на болка в погледа му. Но Джийвс е човек с широки разбирания и ми прости неволните помисли.

— Огорчението ви не ме изненадва, сър. Но човек трябва да разбере и тях. Книгата на клуба „Ганимед Младши“ е исторически документ. Тя съществува повече от осемдесет години.

— Трябва да е голяма колкото къща.

— Не, сър, записките са в няколко тома. Настоящият е на около дванайсет години. А трябва да се има предвид, че не всеки работодател заслужава много място вътре.

— Заслужава!

— Би трябвало да кажа „изисква“. По правило няколко реда са достатъчни. Осемнайсетте страници за вас са по-скоро изключение.

— Осемнайсет? Мислех, че са единайсет.

— Пропуснали сте да включите отразяването на патилата ви в Тотли Тауърс, което почти привършвам. Мисля, че това ще отнеме приблизително седем страници. С ваше позволение, сър, ще ви потупам по гърба.

Причината за това любезно предложение беше една глътка кафе, с която се задавих. Няколко потупвания по гърба и дойдох на себе си и то направо вбесен, както винаги се случва, когато дискутираме творчеството на Джийвс. Осемнайсет страници и всяка от тях пълна с неща, които по моя преценка, ако се подхвърлят на обществеността, моето добро име ще получи една страхотна плесница. Усещах непреодолимо желание да ритна отговорните за това там, където е дъното на панталоните им.

— Това е чудовищно! — казах с глас, който съвсем не преливаше от топлота. — Да, тази е точната дума. И знаеш ли до какво ще ни докара твоят нещастен комитет? Да бъдем изнудвани, ето какво. Представи си, че някой злонамерен човек се докопа до книгата, какво ще се получи тогава, а? Катастрофа, Джийвс! Ето какво ще се получи.

Не знам дали в този момент той се изправи в целия си ръст, защото си палех цигарата и не гледах към него, но мисля, че сигурно го беше направил, защото гласът му прозвуча ледено, като на човек, който се е изправил в целия си ръст.

— В „Ганимед Младши“ няма злонамерени хора, сър.

Оспорих това твърдение разпалено.

— Така си мислиш ти. А какво ще ми кажеш за Бринкли? — намеквайки за един тип, който агенцията ми изпрати преди няколко години. Тогава се бяхме разделили временно с Джийвс, защото нещо не му се нравеше моето свирене на банджо. — Той е член на клуба, нали?

— Той е провинциален член, сър. Рядко посещава клуба. Между другото, сър, името му не е Бринкли, а Бингли.

Махнах нетърпеливо с цигарето. Изобщо не бях в настроение да изпадам в подробности.

— Името му няма значение, Джийвс. Това, което има значение, е, че когато един следобед си взе отпуск, се върна толкова пиян, че подпали къщата и се опита да ме разфасова с ножа за месо.

— Доста неприятно преживяване, сър.

— Чух някакъв шум на първия етаж и излязох от стаята си да видя какво става и го заварих да се бори с големия часовник, с който изглежда имаха някои сериозни разногласия. След това събори една лампа и се втурна по стълбите към мен, въоръжен със сабя. Само по чудо сега не съм покойният Бъртрам Устър, но само по чудо, да знаеш. Ще ми говориш ти, че нямало злонамерени хора в „Ганимед Младши“. Тч! — Това последното е възклицание, което не използвам често, но моментът направо плачеше за него.

Разговорът беше загрубял. Надигаха се гневни страсти и яростта започваше да кипва. За щастие, точно в този критичен момент телефонът звънна и отклони вниманието ни.

Джийвс отиде до апарата.

— Госпожа Травърс, сър.