Фабиан Ленк
Ричард Лъвското сърце (6)

Опасната мисия

— Ама че ме изплаши! — каза жената и се засмя мило. Имаше големи кафяви очи, пухкави устни и чип нос. Върху русите й къдрици се кипреше боне, което покриваше косата й, носеше проста рокля и престилка. Вероятно беше прислужница.

— Ти подслушваше! — мрачно отбеляза Ким.

Лицето на жената пламна:

— Моля? — обидено каза тя. — Исках само да донеса вино за краля.

— Какво става тук? — попита Лъвското сърце и двамата с Блондел се приближиха към вратата.

— О, Изберга! — възкликна трубадурът, щом видя жената. Сега и неговото лице пламна.

Красивата прислужница сведе поглед.

— Нося вино — смирено каза тя.

— Колко любезно от твоя страна — отвърна Блондел. — Може да останеш и да ни правиш компания.

Прислужницата смутено се усмихна — беше поласкана от поканата.

— Не! — твърдо се намеси Лъвското сърце и отпрати Изберга. — Искам да обсъдя още нещо с теб, Блондел.

— О, разбира се, кралю, както желаеш — отвърна трубадурът и отправи пълен с любов поглед след прислужницата.

— Ще й посветя една песен — промърмори той и посегна към фидела. — Вече ми дойде нещо наум… Изберга, толкова си хубава, готов съм на всичко за теб. И когато ти…

Лъвското сърце удари с юмрук по масата.

— Блондел, чуй ме, за бога!

Стреснат, трубадурът остави инструмента.

— Какво има?

— Става въпрос за ескорта с откупа! — тихо каза кралят. — В голяма опасност е! А тук, в замъка, не можем да имаме доверие на никого!

— Да — намеси се Ким. — Изберга, например, продължавам да твърдя, че тя подслушваше.

— Не, не, не мога да повярвам! — възпротиви се Блондел.

— Не става дума за това в какво вярваш, приятелю — каза Лъвското сърце и този път гласът му беше значително по-мек. — Не става въпрос и за Изберга. Става въпрос за фактите. По всичко изглежда, че разбойниците са хвърлили око на откупа. Освен това не мисля, че Хенрих и Леополд могат да държат под контрол разбойниците в околността. Трябва да предприемем нещо!

Ким, Леон и Юлиан го погледнаха заинтригувано.

— Какво имаш предвид? — попита Блондел.

— Трябва да посрещнеш ескорта и да предупредиш майка ми. Парите на всяка цена трябва да стигнат до тук — в противен случай съм загубен. Ако откупът не бъде платен, ще изгния в този замък!

— Разбира се, господарю мой! — отвърна трубадурът.

Лъвското сърце наля вино на себе си и на Блондел:

— Знам, че мога да разчитам на теб. Но мисията ти е изключително опасна. Ще се наложи пак да напуснеш замъка. Хенрих и Леополд не бива да разбират за това, нямам им доверие. Но няма да си сам, верни ми приятелю.

— Може ли да отидем с него? — нетърпеливо попита Леон.

Кралят изненадано го погледна:

— Нямах предвид вас… — и той хвърли въпросителен поглед към Блондел.

— Ако можете да яздите, с удоволствие ще ви взема със себе си. В бараката доказахте, че може да се разчита на вас — отвърна трубадурът.

Леон и Ким засияха, само Юлиан сякаш все още се колебаеше. Кия, която кралят продължаваше да гали, протегна лапи.

— Приемам — каза кралят. — Но ще имаш още един спътник, Блондел.

При тези думи той стана и отвори раклата. Когато се обърна, в ръцете му проблесна острието на невероятно красив меч. Това беше двуръчен меч^[1], около метър и половина дълъг, с предпазител^[2] от позлатена мед. Ръкохватката от слонова кост завършваше с лъвска глава.

Блондел зяпна от изненада:

— Ескалибур! Не мога да го взема!

— Вземи го, това е заповед! — каза кралят и положи оръжието на масата пред трубадура. — Той ще те пази в трудния ти път!

Блондел пристъпи колебливо напред:

— Благодаря ти, кралю! — промълви той, загубил ума и дума. — Ще ти го върна без нито една драскотина, кълна се в името на бога!

— Погрижи се парите безпрепятствено да стигнат до замъка и тази недостойна история най-после да приключи — разпореди Лъвското сърце. — Можеш да тръгнеш още утре.

Блондел се поклони:

— На твоите услуги, кралю мой!

— А сега ме оставете сам — помоли Лъвското сърце.

 

 

Изберга показа на приятелите една стая в къщата за слугите, където можеха да пренощуват. В нея имаше само няколко сламеника, служещи за постеля.

— Не може да се отрече все пак, че е чисто и сухо — заключи Юлиан.

След това Изберга ги изпрати на работа в конюшнята. Прекараха остатъка от деня в носене на вода от резервоара и хранене на конете. Все пак успяха да откраднат малко време и да погледат работата на ковача. Върху наковалнята до голямото огнище, което се разпалваше от два меха, ковачът изковаваше не само подкови за бойните коне, но и панти за врати, гвоздеи, синджири и железни обръчи за каруците. Дебели кожени престилки предпазваха ковача и чирака, който надуваше меха, от хвърчащите искри и нажежените стружки желязо.

По челата на децата избиха капчици пот — в ковачницата беше горещо като в пещ, освен това беше и ужасно шумно — мехът съскаше, тежкият чук се стоварваше със звънтене върху горещото желязо, водата вреше и клокочеше, когато потапяха желязото в нея, за да се закали.

В двора се чу тропот на конски копита. Войниците, изпратени да преследват разбойниците, се връщаха. Мъжете скочиха тежко от седлата и подадоха на децата поводите на конете. Приятелите разбраха от уморените мъже, че издирването на разбойниците е останало без резултат.

— Мисията ни няма да е лека — въздъхна Юлиан. — Сигурно в този момент разбойниците дебнат някъде в засада ескорта с откупа.

Наближаваше осем вечерта, а работният ден на децата все не приключваше. Изберга ги изпрати в кухнята на замъка, залепена заедно с фурната към донжона. Там готвачът им тикна в ръцете кана с вино и поднос с печено месо.

— Занесете това на онзи английски крал — мрачно каза той.

— Да се надяваме, че това е последната задача за днес — измърмори Ким. — Едва се държа на краката си.

Когато стигнаха до донжона, чуха смях, който идваше от тронната зала.

— Там добре се забавляват — мрачно отбеляза Леон. — Бих искал да разбера защо…

— Ами да наминем — предложи Ким. — Най-много да ни изгонят.

Децата се отправиха към тронната зала. Вратата беше отворена и нямаше охрана. Хенрих и Леополд се бяха разположили на масата, отрупана с дивеч, хляб и кани с вино. Точно в този момент виночерпецът им доливаше вино.

— Къде са бекасите и крушите в сироп? — ядосано мърмореше императорът.

— Веднага, Ваше Височество!

— И не забравяй бадемовия крем! — излая херцогът.

— В никакъв случай! — отвърна слугата и тръгна към приятелите, които светкавично се скриха зад завесите. Щом слугата отмина, децата тръгнаха към горния етаж на донжона.

Там сервираха късната вечеря на Лъвското сърце, който разговаряше с Блондел.

Кралят благодари и на сбогуване им каза:

— Пригответе се да тръгнете утре рано.

— Да — допълни трубадурът. — При изгрев-слънце ще дойда в конюшнята. Тръгваме веднага след това. Или може би сте размислили?

— Не, не, идваме с теб! — отвърна Леон.

— Щях да ви разбера, толкова сте млади, а този поход може да се окаже последният в живота ви.

Юлиан преглътна, но не каза нищо.

Тримата мълчаливо се отправиха към стаята си. Когато стигнаха приземния етаж, Кия внезапно спря.

— Какво има? — тихичко я попита Ким.

Кия се притисна плътно до стената и насочи уши напред. След това се запромъква към тронната зала.

Момичето разбра, обърна се към Леон и Юлиан и им направи знак. Децата безшумно последваха котката и отново впериха погледи към залата.

Хенрих и Леополд все още седяха на масата. На нея вече нямаше нищо и наоколо не се забелязваше нито един слуга.

— Аз хванах Лъвското сърце — заваляше думите Леополд, който очевидно беше доста пийнал. Празният му поглед обиколи залата и се закова право във вратата.

Приятелите тутакси се шмугнаха зад плътната завеса.

— И така да е, мили ми Леополд, все пак… — повиши глас Хенрих VI, но херцогът го прекъсна:

— Престани с това „мили ми Леополд“! — твърдо каза той.

— А ти не си позволявай да ме прекъсваш — гневно му отвърна императорът. — Не подобава на един херцог да прекъсва император.

Ким се престраши да погледне иззад завесата. Леополд беше вперил поглед в императора.

— Нима? — изрева той и така стовари чашата на масата, че виното се разплиска.

— Забравяш се, Леополд! Забравяш кой си и къде ти е мястото!

Леополд се опули, очите му направо щяха да изскочат от орбитите:

— Може и да съм само незначителен херцог, велики владетелю — единствен и непогрешим! Само че аз бях този, който залови лентяя, наречен Лъвското сърце. Аз бях този, който го доведе в замъка ти, и затова ми се полага по-голямата част от откупа.

Императорът се засмя тихо:

— Няма да получиш нищо, Леополд! Без помощта ми щеше да си останеш с празни ръце. Херцог няма право да задържа крал, но императорът има! И ти добре го знаеш. Така че ще е твърде великодушно от моя страна, ако все пак ти дам половината!

Леополд рязко се надигна. Клатушкаше се и се хвана здраво за облегалката на стола, за да не падне.

— Великодушно? Ха! Ти си просто един алчен… точно така, алчен скъперник!

Императорът също се надигна:

— Ти си пиян, Леополд! Единствено това те спасява да не заповядам да те хвърлят в тъмницата при плъховете.

С тези думи императорът се отдалечи от масата и тръгна право към Ким, Леон и Юлиан.

Приятелите се свиха зад завесата. Имаха късмет — императорът профуча край тях, без да ги забележи.

Леополд остана сам в залата. Децата видяха как на един дъх изпразни чашата и после тежко се строполи върху стола.

— Какъв проклетник! — мърмореше си под носа Леополд. — Да се отнася така високомерно с мен! За кого се мисли!? Без мен никога нямаше да осъществи похода си в Сицилия. Само че не го разбира!

Херцогът посегна към каната и си наля още вино. Внезапно започна да се киска:

— Само че той ще види, този велик император, какво му крои незначителният херцог — не спираше да бърбори Леополд. — Ще има да се чуди. Да, да, ще има да се чуди!

Гласът му ставаше все по-слаб и накрая съвсем заглъхна. Главата му се отпусна върху масата. Разнесе се гръмогласно хъркане.

Приятелите се спогледаха. Тихо напуснаха скривалището и се отправиха към своята стая в къщата на слугите.

— Не разбирам — каза Ким, когато заключиха вратата зад себе си. — Карат се за пари, които още не са получили.

— Май Леополд крои нещо — замислено рече Юлиан.

— Не знам. Този тип беше мъртвопиян — отвърна Леон.

Юлиан се тръшна върху един сламеник и взе Кия в скута си.

— Кия ни подсказа идеята да чуем за какво си говорят двамата — каза той. — А вие знаете, че тя никога не прави нищо безсмислено. Според мен не трябва да изпускаме от очи Леополд. Играта му не е чиста!