Фабиан Ленк
Клеопатра и свещената кобра (12)

Скорпиона

— Не може да бъде! — изтръгна се от устата на Юлиан.

Ким седна на земята и хвана главата си с ръце:

— Рецепта срещу ревматизъм, умът ми не го побира! Октавия не е имала намерение да забърква отрова. А аз бях убедена, че е замесена в убийството на Клеопатра, защото има толкова убедителен мотив — Клеопатра е отнела мъжа й!

— Сега разбирам защо преди малко не направи усилие да си върне ръкописа. Съдържанието му е безобидно — въздъхна Юлиан.

— Погледнете на въпроса и от добрата страна — отбеляза Леон. — Сега имаме един заподозрян по-малко. По всичко изглежда, че Октавия няма нищо общо с убийството на Клеопатра.

— Така че остава само Цезарион — обади се Юлиан. — Въпреки че вече не съм толкова сигурен. А и не е ясно къде е той изобщо.

— Все пак искам да знам кой е спечелил борбата за власт в двореца — заяви Леон.

— Стъпка по стъпка, момчета — Ким нави ръкописа. — Да намерим този странен Скорпион. По всичко изглежда, че той е последната ни надежда да разберем какво има по флейтата. Да се връщаме във фара, защото в противен случай Сенмут ще се вкисне. А идеята отново да бъдем изгонени изобщо не ми харесва.

След като връчиха ръкописа на мрачния началник на библиотеката, приятелите хукнаха към фара, където пазачът ги очакваше с цял куп задачи. Съобщи им и една новина: на следващата сутрин Цезарион щял да държи реч пред народа.

— Това е повече от любопитно — прошепна Ким на двете момчета. — Може би Цезарион отново е взел нещата в свои ръце.

Леон вдигна рамене:

— Да почакаме…

Когато над града се спусна мрак и по лодките и в прозорците на кръчмите светнаха първите светлинки, Сенмут напусна своето царство и се отправи към мястото на събранието. Беше намерил хора, които да дежурят при огъня в следващите няколко часа, и изпрати Хапу да си легне. Посъветва и приятелите да направят същото.

— Утре отново ни чака тежък ден — каза той, преди да изчезне.

Приятелите послушно се отправиха към стаята си. Половин час по-късно обаче тайно поеха към квартала на пристанището. Този път водеше Леон, тъй като идеята да намерят опасния мъж беше негова.

Сега, когато се движеха по дигата над къщите, а ярката светлина на фара беше легнала като златен пръст върху глухо тътнещото море, стомахът му се сви на топка. „Този мъж е убиец“, отново прозвучаха думите на Юлиан в ушите му. Дали идеята да го намерят наистина е добра?

Леон се опита да изхвърли мъжа от мислите си:

— Откъде ще започнем? — попита той.

— Гостилничарите обикновено са най-добре осведомените хора — каза Ким. — Да опитаме в някоя кръчма. Имам идея какво да питаме.

След малко влязоха в една гостилница на име „Хипопотама“. Кия се вмъкна първа през отворената врата. Вътре беше светло и приятно. По стените бяха изрисувани сцени, изобразяващи лов на хипопотами. Върху лъснатите квадратни маси седяха няколко египтяни пред халби с гъста ечемична бира, подсладена с мед. Някои похапваха прости рибни ястия и хляб. Приятелите се отправиха към тезгяха, зад който стоеше дребен мъж и любезно им се усмихваше. Ким също му се усмихна:

— Семейството ни е отскоро в Александрия — каза тя. — За съжаление баща ни е тежко болен. Лекарите не могат да му помогнат, смятат, че има отравяне. Вероятно е ял нещо развалено.

— Не и при мен — бързо отвърна гостилничарят. Усмивката му изчезна. — Аз използвам само пресни продукти.

И той усърдно започна да чисти тезгяха, въпреки че върху него нямаше и трошичка.

— Разбира се — отвърна Ким и сниши глас. — Един лекар каза, че може би ще помогне противоотрова. Но само един човек в града разбирал от отрови. Търсим точно този човек.

Лицето на гостилничаря помръкна:

— Нали нямате предвид…

Момичето го погледна предизвикателно:

— Точно него имаме предвид! Наричат го…

— Шшт! — гостилничарят им направи знак да замълчат. — Не искам да имам нищо общо с този тип. Той не е добре дошъл в моята кръчма!

Ким кимна:

— Но може би ще ни кажеш къде да го намерим все пак.

Гостилничарят посочи с пръст наляво:

— Вървете до края на тази улица, там също има гостилница. Казват, че мъжът, когото търсите, често ходи там. Само че искам да ви предупредя — не съм чувал този тип да е излекувал някого. Напротив! Името му означава смърт!

Студени тръпки полазиха Ким, но тя продължи да играе ролята си:

— Оле-ле — промърмори, — ама наистина нямаме друга възможност! Хиляди благодарности!

Приятелите излязоха от „Хипопотама“ и тръгнаха по уличката, която им показа гостилничарят. Тя ставаше все по-тясна и не след дълго се озоваха в неосветена пресечка, откъдето се носеше миризма на развалена риба. Съвсем в края, приклещена между някаква къща и работилницата на майстор за огледала, се издигаше въпросната гостилница. Познаха я по табелата, окачена над входа — върху нея беше изобразена амфора.

— Е, хайде — рече Ким и дръпна вратата.

Въздухът беше тежък. Двама мъже играеха табла на една маса. Те дори не погледнаха към децата, които се запътиха към третия мъж в помещението.

Мъжът носеше престилка и те решиха, че трябва да е гостилничарят. Дебелият космат египтянин с изпъкнали очи седеше до прозореца, вееше си с ветрило и недоверчиво ги измери с поглед.

— Акиф ли търсите? — попита той, когато Ким разказа историята за болния им баща, и започна да чопли калта под ноктите си. — Не е за вярване!

— Да — колебливо отвърна Ким, забелязвайки, че козината на Кия настръхна. Дали Акиф не е един от двамата мъже, които играят на масата?

Гостилничарят беззвучно се засмя и оголи два реда развалени зъби.

— В такъв случай сте много смели — възкликна той. — В момента го няма, но живее в съседната къща.

Приятелите се сбогуваха и излязоха на улицата.

— Мястото не изглежда особено гостоприемно — промърмори Ким, щом застанаха пред съседната къща.

— Все едно, трябва да опитаме — отвърна Леон.

Юлиан погледна нагоре:

— Не вярвам да си е вкъщи. Никъде не свети — каза той.

Леон обаче не се смути ни най-малко, приближи до вратата и почука силно. Вратата се открехна леко, изпод прага се процеди тънка ивица светлина и падна върху прашните плочи. Приятелите почакаха известно време, но нищо не помръдна.

— Нали ви казах, че няма никого — умолително прошепна Юлиан.

— Глупости! — отвърна Леон. — Вижда се светлина и вратата не е заключена.

И момчето заблъска по вратата, която този път зейна изцяло.

Чу се фучене и нещо черно се метна към приятелите. Леон инстинктивно се наведе и нещото прелетя над главата му. Беше черен котарак с огромна глава, който се приземи на крака и се хвърли към Кия. Котката отблъсна нападението с добре премерен удар на острите си нокти. Перна черньото по носа и той побягна. Кия измяука доволно, после гордо мина покрай изумените деца и влезе в къщата.

— Кия! — извика Юлиан, но котката вече беше изчезнала. — Прекрасно, и какво ще правим сега?

— Да я последваме ли? — попита Леон.

— Не може просто ей така да влезем в чужда къща! — простена Юлиан.

В този момент в преддверието изникна мършава фигура. Сърцето на Леон заби бързо. Без съмнение е мъж, тъй като имаше голяма адамова ябълка, забеляза Леон на оскъдната светлина, идваща иззад гърба на непознатия. Лицето на мъжа не се виждаше, но момчето имаше неприятното усещане, че е вперил поглед в тях. Нещо блесна и очите на Леон широко се разтвориха — беше нож с ужасно дълго и тънко острие.

— Кои сте вие и какво искате? — със скърцащ глас попита мъжът.

Леон отбранително вдигна ръце и направи крачка назад.

— Имаме нещо, което искаме да ви покажем, ако сте мъжът, на когото викат Скорпиона.

Острието на ножа остана насочено към тях.

— Да, аз съм този, когото търсите — отвърна мъжът. — Само че няма да се оставя да ме разиграват трима малки крадци, в името на Озирис. Изчезвайте!

Ким се дръпна към Леон, в ръцете си държеше флейтата.

— Става въпрос за този инструмент. Предполагаме, че флейтата е била намазана с отрова. Има само един човек в Александрия, който може да ни каже дали предположението ни е вярно, и това сте вие.

Скорпиона не бързаше с отговора си.

— Влезте! — каза най-после той и се скри в къщата.

Приятелите го последваха с разтуптени сърца, но в следващия миг едва не се върнаха обратно. Мъждивата светлина на една самотна лампа осветяваше ръждивочервени стени, върху които бяха изрисувани огромни мъже с ужасяващи глави на кучета — това бяха изображения на бога на смъртта Анубис^[1]. Таванът на стаята беше черен като безлунна нощ. Имаше само един прозорец към уличката.

Скорпиона се отпусна в един стол. Когато видяха лицето му, приятелите се сепнаха. Беше обезобразено от някаква ужасна болест, покрито беше с безброй белези и гнойни пъпки, а кожата му бе пепелява и опъната като стар папирус. Устните на мъжа бяха тънки и бледи, нямаше нито мигли, нито вежди.

Скорпиона погледна към Ким:

— Флейта, казваш, значи?

Ким се овладя и се опита да не гледа към ужасното му лице. После внимателно сложи малката флейта върху масата.

Мъжът хвърли бърз поглед към инструмента, след това скръсти ръце на корема си:

— Какво ще ми платите?

Ким преглътна. Каква глупост, изобщо не помислиха за това! Погледна безпомощно към Леон и Юлиан, но и двамата свиха рамене.

— Нямаме пари! — каза тихо тя.

Скорпиона направи гримаса:

— Само ми губите времето.

— Много е важно — бързо отвърна Ким. — Флейтата не е наша, тя е на Клеопатра…

Мъжът не каза нищо.

— Много е възможно да е свързана със смъртта на Клеопатра — подхвърли Леон.

— Откъде я имате? — попита Скорпиона.

— От двореца — уклончиво отвърна Ким.

— Така, така, от двореца… — проточи мъжът. — Не ми се вярва Клеопатра да ти я е подарила, малката.

Ким пое дълбоко дъх. После каза:

— Взех я след смъртта на фараонката, защото имах подозрение, че…

Скорпиона вдигна ръка и я спря:

— Достатъчно, замълчи! — каза той. След това дръпна към себе си лампата и се наведе над флейтата.

Приятелите се спогледаха с надежда. Щяха да научат истината и вероятно ще разгадаят тайнствената смърт на фараонката.

Мъжът измъкна снежнобяла кърпа от чекмеджето и докосна с нея мундщука на флейтата. След това взе от една полица в дъното на стаята няколко глинени гърненца, пълни с различни течности. Намокри кърпата в първата тинктура и отново я прокара по мундщука. Направи това и с течността в следващите гърненца. После помириса мундщука, а острият му нос се поклащаше над флейтата. Най-накрая отново се облегна на стола. Лицето му беше непроницаемо.

— Е, има ли отрова? — попита Ким, която щеше да се пръсне от любопитство.