Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие (35)

35.

Гаспар се извини и каза, че отива в библиотеката, а двете с Жан се върнахме мълчаливо в кухнята. Останах да я наблюдавам, докато разчистваше хаоса след бързата вечеря. Сигурно през годините беше видяла много. А пък аз имах нужда да се поразсея.

— Разкажи ми за Венсан.

Тя пъхна кърпата в престилката.

— Първо ще ти направя кафе. Щом си решила да ги чакаш, ще трябва да се заредиш.

— Благодаря, Жан. Ти ще изпиеш ли едно с мен?

— Не, милинка, трябва да се прибера. Вкъщи ме чакат.

„Тя има семейство“ — помислих си аз и се запитах защо се учудвам. Тя също делеше времето си между немъртвите и живите. За пръв път я почувствах близка.

Тя остави кафето ми на масата с каничка мляко и седна до мен.

— И така, какво да ти разкажа за Венсан? Бях на шестнайсет, когато започнах да помагам на мама тук, в къщата — перяхме и гладехме. Беше преди… — тя пресметна — трийсет и девет години. — Отпусна се назад на стола и присви очи, сякаш се опитваше да се върне назад във времето. — Венсан беше същият какъвто го виждаш днес плюс някоя и друга годинка. Всички до един следват модата, тенденциите на времето, разбира се, за да не се отличават от останалите. Първия път, когато го видях, косата му беше по-дълга. Първата ми мисъл беше, че е невероятно красив.

Наведе се към мен с блеснали очи.

— И досега мисля така, въпреки че той е просто тийнейджър, а аз имам четири внучета.

Отпусна се отново назад и се усмихна.

— Тогава тук живееха повече ревенанти. Бяха пръснати из цял Париж в сгради собственост на семейството на Жан-Батист. Сега, разбира се, в Париж не са останали много ревенанти и той дава имотите си под наем. Изкарва луди пари от недвижими имоти. — Въздъхна и за момент замълча. — Както и да е, Венсан го познавам от седемдесетте и открай време беше… измъчено момче. Сигурно ти е разказал за Елен.

Кимнах и тя продължи:

— След смъртта й и след неговата смърт, разбира се, той се е затворил емоционално. Когато Жан-Батист го открил, той поел ролята на пешка. Според онова, което съм чувала, опасностите не означавали абсолютно нищо за Венсан. Буквално се хвърлял в пастта на смъртта. Сякаш спасяването на стотици непознати можело да компенсира смъртта на единствения човек, когото не успял да спаси. Продължавало все така. Бил като робот, програмиран да отмъщава. Но пък колко красив робот…

Тя примигна и ме погледна настойчиво.

— Преди няколко месеца се прибра озарен от искрата на живота. Дори не можех да си представя какво е станало. Оказа се, че е срещнал теб.

Жан се наведе напред и ме погали по бузата. Усмихваше се.

— Красивото ми момиченце. Ти вдъхна нов живот на Венсан. Той може и да притежава много силен дух, но е нежна душа. А ти си я докоснала. Откакто го познавам, единственото, което го тласкаше напред, бяха отмъщението и лоялността и може би тъкмо затова е един от малцината оцелели. Сега обаче има… — Тя замълча и се замисли над онова, което се канеше да каже. — Теб.

Усмивката й беше заразна.

— Едва ли тази връзка е лесна и безпроблемна за теб, Кейт. Не се отказвай. Той си струва усилието.

Жан сгъна престилката и я метна на дръжката на фурната, целуна ме и започна да си събира нещата.

— Ще те изпратя — предложих аз и в следващия момент разбрах, че ще остана в къщата сама със сто и петдесет годишен ревенант и мъртвото тяло на гаджето си.

— Нали не те е страх да останеш сама? — попита тя.

— Не — излъгах. — Няма проблем. — Приближихме гранитния фонтан в средата на двора и аз приседнах на ръба, помахах на Жан, когато тя излезе. Портата се затвори безшумно зад нея. Погледнах статуята на ангела и жената.

Първия път, когато я видях, не знаех какво представлява Венсан. Дотогава не бях и чувала за съществуването на ревенанти — както убийците, така и онези, посветили се на спасяването на човечеството. Дори тогава ми се стори, че от фонтана лъха усещане за нещо зловещо.

Сега обаче, щом погледна неземната красота на двете преплетени фигури — прекрасния ангел със сурови, мрачни черти, надвесен над жената, която прегръща в протегнатите си ръце, озарена от нежност и светлина — веднага забелязвам символизма. Ангелът беше ревенант, но дали беше от добрите или от лошите? Ами жената в ръцете му спеше или беше мъртва? Пристъпих по-близо.

В изражението на ангела се четеше отчаяние, той се беше предал, но имаше и много нежност. Сякаш очакваше жената да го спаси, не обратното. Най-неочаквано чух името, с което ме наричаше Венсан: mon ange. Моят ангел. Потръпнах.

Жан каза, че срещата с мен е преобразила Венсан. Била съм му вдъхнала „нов живот“. Нима той очакваше да спася душата му?

Погледнах жената. От чертите й се излъчваха благородство и сила, а светлината на луната се отразяваше от лицето й и озаряваше лицето на ангела. Той сякаш бе заслепен от светлината. Бях виждала изражението на ангела и преди. Така ме гледаше Венсан.

Заля ме вълна от чувства: удивление, че Венсан е открил у мен онова, което е търсил, страх от очакванията му, загриженост, че не съм достатъчно силна, за да понеса този товар. Всички тези чувства ме притиснаха, но още по-силно се оказа желанието да му дам онова, което той искаше. Може би съдбата ми беше отредила да помогна на Венсан да види, че има много повече от отмъщение. Трябваше да си спомни, че съществува и любов.

* * *

Затичах към стаята на Венсан и се отпуснах на леглото до него. Студеното му лице беше безизразно, изваяното му тяло бе просто празна черупка.

Опитах се да си го представя както Жан го беше описала… склонен към насилие, отмъстителен войник. Въпреки това пред погледа ми изникна усмивката, която той винаги ми отправяше, и аз лесно си го представих като яростен отмъстител. У него имаше нещо опасно, също както и у всички останали ревенанти.

Когато хората знаеха, че зад ъгъла дебне опасност, те ставаха по-предпазливи, черта, напълно чужда за Венсан и останалите от братството. Те не се страхуваха нито от нараняване, нито от смърт, държаха се с безразсъдна увереност, която бе колкото възхитителна, толкова и ужасяваща.

Проследих чертите му с пръст и си припомних първия път, когато го видях в този вид. Мъртвото му тяло ме отблъсна, докато сега бях убедена, че мога да понеса всичко, което ми бъде поднесено. Ако исках да остана с Венсан, трябваше да съм силна и смела.

Чух, че на телефона ми пристигна есемес, и скочих от леглото, за да видя от кого е. Оказа се от Джорджия.

„Тръгнах си от партито. Трябва веднагически да говоря с теб.“

Аз: Добре ли си?

Джорджия: Не.

Аз: Къде си?

Джорджия: Пред къщата на Венсан.

Аз: Какво??? Откъде знаеш, че съм тук?

Джорджия: Ти ми каза.

Аз: Не съм.

Джорджия: Трябва да те видя. Какъв е кодът?

Какво ставаше? Какво да правя? Очевидно имаше нужда от мен, но аз не можех да й дам кода просто така.

„Не мога да ти го кажа. Ще изляза да поговорим навън.“

На вратата се звънна. Затичах по коридора към входната врата и натиснах копчето за видеофона. Включи се лампата на камерата и аз погледнах вдигнатото нагоре лице на сестра си.

— Джорджия — изкрещях в микрофона, — какво правиш тук?

Щом чу гласа ми, тя се развика:

— Господи, Кейт, ужасно много съжалявам!

— Какво е станало? — попитах и в гласа ми се надигна паника, когато видях страха и притеснението по лицето й.

— Много, много се извинявам — проплака тя, вдигна ръце и ги притисна към устата си, за да скрие напиращия страх.

— За какво, Джорджия? Кажи ми? — изкрещях.

— Задето ме доведе тук — долетя тих глас и Люсиен се показа пред камерата, а след това притисна нож към гърлото на Джорджия.

— Отвори вратата или ще я убия. — Злобните думи ми подействаха така, сякаш Люсиен беше застанал до мен, а не от другата страна на заключената порта.

— Извинявай, Кейти — проплака тихо Джорджия.

Вдигнах пръст към бутона, на който се виждаше ключ.

Гаспар затича по стълбите към мен.

— Недей! — изрева той.

— Но той ще убие сестра ми!

— Имаш три секунди, преди да й прережа гърлото — разнесе се гласът на Люсиен по микрофона. — Три…

— Имам само рапира… чакай да отида до оръжейната — извика Гаспар, стигна последното стъпало и се завъртя към мен.

— Две…

Погледнах отчаяно Гаспар и натиснах бутона. Портата бе отключена.

— Заключи след мен, Гаспар, и не го пускай. Трябва да пазим Венсан — провикнах се аз. След това изскочих навън, хлопнах вратата от външната страна и се обърнах към дявола.