Дженифър Уайнър
Добър в леглото (18)

18.

Когато отворих очи, бях под водата. Плувен басейн ли беше това? Езерото на летния лагер? Океанът? Не бях сигурна. Виждах светлината над мен, тя проникваше през водата, а в същото време усещах как нещо ме тегли надолу към тъмните дълбини.

По-голямата част от живота си съм прекарала във водата, плувах с майка, но всъщност баща ми ме научи, още когато бях малка. Хвърляше монета във водата и аз я следвах до дъното, учех се как да сдържам дъха си, как да се гмурна по-надълбоко от предишния път, как да се изтласкам към повърхността.

— Потъвай или плувай — ми казваше баща ми, когато се връщах с празни ръце, кашлях и се давех, и се оплаквах или че е прекалено дълбоко, или че е прекалено студено. Потъвай или плувай. Връщах се отново във водата, исках монетата, но още повече исках да му угодя.

Къде беше баща ми? Обърнах се уплашена, плясках из водата, опитвах се да изплувам към мястото, откъдето идваше светлината. Само че усещах замайване. Трудно ми беше да продължа да замахвам с ръце, не можех да се държа на повърхността, а дъното на океана ме теглеше надолу и си мислех колко хубаво би било да спра, да не се движа повече, да се отпусна и да падна на дъното, да потъна до мекия килим от миди, стрити на ситно, да заспя…

Потъвай или плувай. Живей или умри.

Чух глас от повърхността.

Как се казваш?

Остави ме на мира, помислих си. Уморена съм. Усещах как тъмнината ме повлича и аз й се оставих.

Как се казваш?

Отворих очи и ги присвих заради ослепително бялата светлина.

Кани, измърморих. Аз съм Кани, може ли сега да ме оставите?

Остани с нас, Кани, продължи гласът. Поклатих глава. Не исках да съм при тях, каквото и да имаше там. Исках да се върна във водата, където бях невидима, където бях свободна. Исках отново да отида да плувам. Затворих очи. Монетата лъщеше и проблясваше на слънцето, прорязваше въздуха, падаше във водата и аз я следвах надолу.

 

 

Затворих отново очи и видях леглото си. Не моето легло във Филаделфия с приятната синя кувертюра и шарените симпатични възглавници, а леглото от времето, когато бях момиче — тясно, спретнато застлано с червеникавокафява покривка, подпъхната под матрака, а отдолу — разхвърляни книги с твърди корици. Мигнах и видях момичето на леглото, сериозно момиче със зелени очи и кестенява коса на опашка, която се плъзгаше чак до раменете. Тя лежеше на една страна и пред нея бе разтворена книга. Аз ли бях това? Дъщеря ми ли беше? Не бях сигурна.

Спомнях си това легло — то беше скришното ми място като момиченце, то бе единственото място, където се чувствах в безопасност като тийнейджърка, мястото, където баща ми никога не идваше. Спомням си, че през уикендите прекарвах часове в леглото, седях с кръстосани крака, а в другия край се бе настанила някоя приятелка, телефонът е при нас, също и кутия поразтопен сладолед, говорим си за момчета, за училище, за бъдещето, какъв ще бъде животът ни, затова ми се иска да се върна пак, толкова ми се иска да вкуся отново живота, преди всичко да се обърка, преди баща ми да замине и Брус да ме предаде, преди да разбера какво е станало.

Поглеждам надолу и момиченцето на леглото вдига поглед от книгата и ме поглежда с ясни чисти очи.

Поглеждам момиченцето и то ми се усмихва.

Мамо, казва ми.

Кани?

Пъшкам така, сякаш се събуждам от най-прекрасния сън и отварям очи на милиметър.

Стисни ръката ми, ако ме чуваш, Кани.

Стискам леко. Чувам неразбираеми гласове над мен, чувам нещо за кръвна група, нещо за зародишен монитор. Може би това е сънят, а момиченцето на леглото бе истината? Или водата? Може да съм отишла да поплувам, може би съм се отдалечила прекалено много, може би в момента се давя и образът на леглото ми е нещо, което умът ми е изобретил в последния момент, за да ме утеши.

Кани? — заговори отново гласът и ми се стори отчаяно притеснен. Остани с нас!

Аз не исках да оставам. Исках да се върна в леглото.

Третия път, когато затворих очи, видях баща ми. Бях отново в кабинета му в Калифорния, на бялата кушетка за прегледи. Усещах как диамантът тежи на пръста ми, а обеците на ушите. Усещах и тежестта на погледа му — топъл, пълен с обич, както си го спомням отпреди двайсет години. Седи срещу мен в бялата си престилка и ми се усмихва. Кажи ми къде беше, пита той. Кажи ми каква си сега.

Чакам бебе, отвръщам му аз и той кимва.

Кани, това е чудесно!

Сега съм репортер във вестник. Написах сценарий за филм, разказвам. Имам приятели. Имам куче. Живея в града.

Баща ми се усмихва: Толкова се гордея с теб.

Посягам към него, той поема ръката ми и я задържа в своята.

Защо не ми го каза преди? — питам аз. Това щеше да промени всичко, само да знаех, че държиш на мен…

Той ми се усмихна и ми се стори учуден, все едно че бях спряла да му говоря на английски или пък все едно той вече не разбираше този език. Когато пусна ръцете ми, аз отворих моите и в дланта ми блестеше монета. Твоя е, каза той. Ти си я намери. Винаги е била твоя. Знаех, че ще я достигнеш сама.

Докато говореше, ми обръщаше гръб.

Искам да те попитам нещо, заговорих аз. Той бе на вратата, точно както си спомнях, стиснал бравата с длан, но този път се обърна и ме погледна.

Не откъсвах очи от него, усещах колко е сухо гърлото ми и не можах да кажа нищо.

Как можа? — мислех си аз. Как можа да изоставиш собствените си деца? Луси бе само на петнайсет, а Джош на девет. Как можа да ни причиниш подобно нещо; как можа да си тръгнеш?

По лицето ми се стичаха сълзи. Баща ми пристъпи обратно към мен. Извади прилежно изгладена кърпичка от джоба на гърдите, където винаги я държеше. Беше съхранила аромата на парфюма, който използваше. Баща ми се наведе нежно и избърса сълзите ми.

 

 

Под мен отново се появи мъж, а над мен блестеше светлина.

Потъвай или плувай, помислих си мрачно аз. Ами ако исках да потъна? Имаше ли нещо, което да ме накара да плувам?

Помислих си за ръката на баща ми на бузата ми и се сетих за спокойния зелен поглед на момичето на леглото. Зачудих се какво ли е чувството да си вземеш горещ душ, след като си карала колело, да се топнеш в океана в горещ летен ден. Спомних си вкуса на дребните ягоди, които Макси купи на селския пазар. Спомних си приятелите си, Нифкин. Спомних си собственото си легло с памучни чаршафи, омекотени от въртенето в сушилнята, за книгата на нощното шкафче и свилия се до мен Нифкин. За момент си спомних за Брус… не точно за Брус, а за усещането да се влюбиш, да те обичат, да те ценят. Да те ценят, чух гласа на Макси.

Добре, казах си. Така да бъде. Ще плувам. Заради себе си, заради дъщеря ми. Заради всичко, което обичам, заради всички, които ме обичат.

 

 

Когато се събудих отново, чух гласове.

— Това не ми се струва правилно — каза един от тях. — Сигурни ли сте, че е закачено както трябва?

Майка, помислих си. Няма кой друг.

— Каква е тази жълта гадост? — попита друг глас — млад, женски, кисел. Луси. — Сигурно се води за пудинг.

— Не е пудинг — застърга дрезгавият отговор. Таня.

След това:

— Луси! Махни си пръстите от обяда на сестра си!

— Тя няма да го изяде — нацупи се Луси.

— Изобщо не знам защо носят тази храна — дуднеше Таня.

— Намерете безалкохолна бира — нареди майка. — И кубчета лед. Казаха, че може да смуче лед, когато се събуди.

Майка се приведе над мен. Подуших я — комбинация от „Клоуи“, тоалетно мляко за тяло със слънцезащитен фактор и шампоан „Пърт“.

— Кани? — повика ме тихичко тя.

Отворих очи — този път наистина — и видях, че не съм под водата, нито в собствената си стая, нито в кабинета на баща ми. Бях в болнично легло. На ръката ми бе закачена интравенозна система, на китката ми бе поставена пластмасова гривна с името, а около мен пиукаха и поскърцваха някакви машини. Вдигнах глава и погледнах към пръстите на краката си. Коремът ми не се надигаше пред лицето.

— Бебето — започнах. Гласът ми се стори странен и писклив. Някой се появи от сенките. Брус.

— Здрасти, Кани — обади се той, обзет от притеснение, стори ми се, нещастен и много засрамен.

Замахнах с ръката без система, за да се отърва от него.

— Не питам за теб — заговорих. — Бебето ми.

— Ще повикам лекаря — заяви майка.

— Нека аз да отида — предложи Таня.

Двете се спогледаха, след това се измъкнаха от стаята, сякаш се бяха разбрала предварително. Луси ме погледна странно и се шмугна след тях. Останахме само двамата с Брус.

— Какво се случи?

Брус преглътна с усилие.

— Най-добре да ти обясни лекарят.

Започвах да си спомням — летището, тоалетната, новото гадже. Паднах. След това имаше кръв.

Опитах се да седна. Нечии ръце ми помогнаха да се надигна.

— Какво се случи? — попитах, а гласът ми се извисяваше истерично. — Къде съм? Къде ми е бебето? Какво се случи?

Ново лице се надвеси над мен — по всяка вероятност лекар, защото имаше бяла престилка, стетоскоп и картонче с името.

— Виждам, че сте будна! — зарадва се той.

Намръщих се.

— Как се казвате? — попита ме. Поех си дълбоко дъх, защото усетих болката. От корема надолу имах чувството, че са ме разрязали и съшили колкото да мине номерът. Глезенът туптеше болезнено в ритъм със сърцето.

— Казвам се Кандис Шапиро — започнах, — и бях бременна… — гласът ми пресекна. — Какво се случи? — молех го да ми обясни. — Бебето ми добре ли е?

Лекарят прочисти гърлото си.

— Имахте така наречената плацента абрупцио — рече той. — Което означава, че плацентата ви се е отделила от матката. Това е причинило кървенето… и преждевременните родилни болки.

— Значи бебето ми… — прошепнах аз.

Докторът стана сериозен.

— Бебето ви бе травмирано, когато ви докараха. Направихме цезарово сечение, но тъй като не разполагахме със зародишен монитор, не сме сигурни дали е била лишена от кислород и ако е така, за колко дълго.

Той продължи да обяснява. Ниско тегло. Преждевременно родена. Недоразвити бели дробове. Дихателен апарат. Бебешко интензивно отделение. Обясни ми, че матката ми е била разкъсана по време на раждането, затова се наложило да вземат „радикални мерки“. Толкова радикални, че вече нямах матка.

— Не ни е приятно да правим подобни операции на млади жени — заяви мрачно лекарят. — Просто обстоятелствата не ни оставиха друг избор.

Продължи да нарежда за прегледи, терапия, осиновяване, донори на яйцеклетки, докато ми се прииска да изпищя, да го стисна за гърлото, за да ми отговори на въпроса, който най-много ме интересуваше. Погледнах майка, а тя прехапа устни и извърна поглед, докато се опитвах да се изправя. Стори ми се, че лекарят се притесни и се опита да ме накара да се отпусна по гръб, но аз не исках.

— Бебето ми — казах. — Момче ли е или момиче?

— Момиче — отговори той, макар и с нежелание.

— Момиче — повторих аз и се разплаках. Моята дъщеря, бедничката ми дъщеря, която не бях успяла да опазя, поне докато се появи на бял свят. Погледнах майка, тя се бе върнала и се бе облегнала на стената, докато си духаше носа.

Брус постави длан на ръката ми.

— Кани — започна той. — Много съжалявам.

— Разкарай се — изхлипах. — Просто се разкарай — избърсах очи и бутнах сплъстената коса зад ушите си, а след това вдигнах очи към лекаря.

— Искам да видя бебето си.

Прехвърлиха ме в инвалидна количка, усетих, че ме боли навсякъде, че цялата съм натъртена, и ме откараха към бебешкото интензивно отделение. Обясниха ми, че не мога да вляза, но поне можех да я наблюдавам през прозореца. Една от сестрите ми я показа.

— Ето я — посочи тя.

Приближих се толкова близо, че челото ми опря в стъклото. Тя бе толкова малка. Приличаше на сбръчкан розов грейпфрут. Ръчичките и крачетата й бяха като палеца ми, а главичката — като малка нектарина. Малките оченца бяха затворени, по лицето й бе изписан ужас и възмущение. На главичката й имаше тънка черна косица, върху нея бе нахлупена невзрачна бежова шапка.

— Тежи килограм и трийсет и пет — обясни сестрата, която буташе количката ми.

— Бебчо — прошепнах и почуках с пръсти на прозореца. Тя не помръдваше, но когато докоснах стъклото, ръчичките й трепнаха. Представих си, че ми маха. — Здрасти, бебчо — казах.

Сестрата ме наблюдаваше.

— Добре ли сте?

— Трябва й по-хубава шапка — промърморих. Гърлото ми се стегна от мъка, по лицето ми се стичаха сълзи, но аз не плачех. Сълзите течаха сами. Бях така обладана от мъка и от странно, сякаш предрешено чувство на радост, което нямаше къде другаде да отиде, освен да избликне. — Вкъщи, в нейната стая, жълтата стая с люлката, в скрина, в най-горното чекмедже има колкото искате бебешки шапки. Майка има ключове…

Сестрата се наведе над мен.

— Трябва да ви върна — прошепна тя.

— Моля ви, накарайте ги да й сложат по-хубава шапка — повторих. Глупав инат. На нея не й трябваха модерни шапки, трябваше й чудо, дори аз го виждах.

Сестрата се наведе още по-близо.

— Кажете ми името й — помоли тя. В единия край на креватчето й бе залепен лист.

„Бебе момиче Шапиро“, пишеше на него.

Отворих уста, без сама да знам какво става, но когато изрекох думата, със сърцето си знаех, че съм права.

— Джой^[1] — отвърнах аз. — Името й е Джой.

Когато се върнах, Макси бе в стаята ми. Четири дълги флагчета бяха провесени на вратата, на тях бяха изрисувани лица като цветни пъпки. Макси дръпна белите завеси около леглото и ги скри от погледа ми. Бе облечена много по-строго от когато и да е — черни дънки, черни гуменки и пуловер с качулка. Носеше рози, смешен наръч рози, все едно че щеше да закичва кон, спечелил надбягване. Или се канеше да ги постави върху ковчег, помислих си още по-мрачно аз.

— Дойдох веднага щом разбрах — заяви тя, лицето й бе много напрегнато. — Майка ти и сестра ти са навън. Пускат само по един човек вътре.

Седна до мен и ми стисна ръката, онази със системата. Не се притесни никак, въпреки че не я погледнах, нито дори я стиснах в отговор.

— Горката Кани — въздъхна. — Видя ли бебето?

Кимнах и избърсах потеклите по бузите ми сълзи.

— Толкова е малка — едва успях да изрека, преди да се разридая.

Макси се сви, струваше ми се безпомощна, ужасена, че не може да ми помогне с нищо.

— Брус дойде — продължавах да плача аз.

— Надявам се да си го пратила по дяволите — обнадежди се Макси.

— Нещо такова — отвърнах. Избърсах лице със свободната си ръка и ми се прииска да имам салфетки. — Отвратително — хълцах и хлипах аз. — Това наистина е жалко и отвратително.

Макси се приближи и ме гушна.

— О, Кани — въздъхна тъжно тя.

Затворих очи. Нямаше нито за какво да питам, нито какво да кажа.

 

 

След като Макси си тръгна, спах известно време, свита на една страна. И да съм сънувала, не помня нищо. Когато се събудих, Брус бе застанал на вратата.

Мигнах и се втренчих в него.

— Мога ли да направя нещо? — попита той. Гледах го, без да казвам и дума. — Кани? — повика ме, очевидно почувствал се неловко.

— Приближи се — поканих го. — Не хапя. Нито пък блъскам хората — добавих злобно.

Брус пристъпи към леглото ми. Беше блед, нервен, неспокоен и сигурно нещастен, че ме вижда отново. Забелязах, че носът му е обсипан с черни точки, от позата му ми беше ясно, че ръцете му са натъпкани в джобовете, а очите му не се отделят от линолеума. Разбрах, че тези моменти направо го убиват, че бе готов да се озове навсякъде другаде стига да не е тук. Много добре, мислех си и почувствах как в гърдите ми набъбва ярост. Чудесно. Нека и него да го заболи.

Брус се отпусна на стола до леглото ми и ме поглеждаше бързо и страхливо — катетърът, който излизаше изпод завивката, интравенозната торбичка, която висеше до мен. Искрено се надявах да му призлее от всичко това.

— Мога да ти кажа точно колко дни са минали, откакто говорихме — започнах.

Брус затвори очи.

— Мога да ти кажа точно как изглежда стаята ти, какво точно каза последния път, когато бяхме заедно.

Той стисна силно ръката ми.

— Кани, моля те — зашепна. — Моля те. Съжалявам — ето ги и думите, за които бях готова всичко да направя, стига да ми ги каже. Разплака се. — Не съм искал… не съм и помислял… че може да се случи подобно нещо.

Погледнах го. Не изпитвах любов, нито пък омраза. Не чувствах нищо, освен притискаща ме умора. Все едно изведнъж бях станала на сто години, а същевременно разбирах, че ме чакат още сто, които ще ми донесат само мъка, също като чувал, пълен с камъни, който да мъкна на гръб.

Затворих очи, защото знаех, че за нас е много късно. Бяха се случили прекалено много, и все лоши неща. Всичко бе започнало, когато му казах, че искам да си отдъхнем един от друг за известно време. Или бе започнало, когато той ме покани да излезем? А имаше ли някакво значение?

Обърнах лице към стената. След малко Брус престана да плаче. След още малко го чух, че излиза.

 

 

Събудих се на следващата сутрин, а слънчевата светлина бе обляла лицето ми. Майка ми влезе в същия момент и придърпа стол до леглото ми. Чувстваше се неловко — много я биваше да пуска смешки, да се справя с всичко през смях, да се прави на високомерна и да командва, но никак не я биваше със сълзите.

— Как си? — попита.

— Гадно! — писнах аз и майка се отдръпна толкова бързо, че инвалидната количка, в която се бе настанила, се плъзна към средата на стаята. Дори не я изчаках да се съвземе, преди да продължа с тирадата си. — Как според теб мога да бъда? Родила съм нещо, което прилича на научен експеримент от младежката лига, разрязана съм цялата и ме боли…

Покрих лицето си с ръце и плаках цяла минута.

— Нищо не е наред с мен — нареждах. — Дефектна съм. Трябваше да ме оставите да умра…

— О, Кани — каза майка. — Кани, не говори така.

— Никой не ме обича — ридаех. — Татко не ме обичаше, Брус не ме обичаше…

Майка ме погали по косата.

— Не говори така — повтори. — Имаш толкова красиво бебе. Малко е дребничко, поне за момента, но е много красиво — прочисти гърлото си, изправи се и започна да крачи — типичното за нея държание, когато предстоеше нещо болезнено.

— Седни — наредих й и тя ме послуша, но веднага забелязах как нервно подскача един от краката й.

— Поговорих с Брус — започна тя.

Изпуснах рязко въздуха. Дори не исках да чувам името му. Майка го разбра по изражението ми, но продължи да говори.

— С Брус — продължи — и с новото му гадже.

— Бутачката? — попитах, а гласът ми прозвуча писклив и истеричен. — Ти си я видяла?

— Кани, тя се чувства ужасно. И двамата се чувстват ужасно.

— Така и трябва — отвърнах гневно. — Брус дори не ми се обади, докато бях бременна, след това Бутачката си свърши работата…

Майка ми се стори разтърсена от тона ми.

— Лекарите не са сигурни какво е причинило…

— Няма значение — повиших глас, готова да се скарам с нея. — За мен тя причини всичко и се надявам тъпата кучка да мисли по същия начин.

Майка ми бе шокирана.

— Кани…

— Какво Кани? Ти да не би да си въобразяваш, че ще им простя? Никога няма да им простя. Бебето ми за малко не умря, никога няма да имам друго дете и сега само защото те двамата съжаляват, всичко трябва да е наред, така ли? Никога няма да им простя. Никога.

Майка въздъхна.

— Кани — започна нежно тя.

— Не мога да повярвам, че си на нейна страна! — изкрещях.

— Не съм на нейна страна, Кани, разбира се, че не съм — каза успокоително майка. — На твоя страна съм. Просто не мисля, че е добре за здравето ти да се ядосваш толкова.

— Джой за малко не умря — продължих аз.

— Нали не е умряла — отвърна майка. — И ще се оправи…

— Това не се знае — заявих вбесена аз.

— Кани — каза майка. — Под нормалните килограми е, белите й дробове са недоразвити…

— Останала е без кислород! Не чу ли какво казаха? Не е имала кислород! Толкова много неща може да не са наред!

— На мен ми се струва, че е същата като теб навремето — заяви нетърпеливо майка. — Ще се оправи. Сигурна съм.

— Ти дори не беше сигурна, че си лесбийка, докато не стана на петдесет и шест! — извиках аз. — Как мога да ти повярвам, за каквото и да е друго? — посочих вратата. — Върви си — наредих й и се разплаках.

Майка поклати глава.

— Няма да си вървя — заяви. — Поговори с мен.

— Какво искаш да ти кажа? — попитах я, докато си бършех лицето и се опитвах да се овладея. — Гаджето на онзи мизерник, бившия ми приятел, ме блъсна, бебето ми за малко не умря…

Това, което бе най-тежко за мен, това, което не можех да изрека, бе чувството, че съм предала Джой. Не бях нито достатъчно добра, нито достатъчно красива, нито слаба, нито пък имаше кой да ме обича, не бях успяла да задържа баща си. Не бях успяла да задържа и Брус. А сега не бях успяла да опазя бебето си.

Майка се приближи и ме прегърна.

— Не заслужавах всичко това — заплаках. — Не успях да я опазя, позволих да я наранят…

— Това пък откъде ти хрумна? — прошепна в косата ми тя. — Кани, станал е нещастен случай. Вината не е твоя. Ти ще бъдеш чудесна майка.

— След като съм толкова чудесна, той защо не ме обичаше? — плачех и не бях сигурна за кого говоря — за Брус ли, за баща ми ли? — Какво не е наред с мен?

Майка ми се изправи. Проследих погледа й до часовника на стената. Забеляза, че съм я видяла, и прехапа устни.

— Съжалявам — каза тихо, — но трябва да тръгвам след няколко минути.

Избърсах очи, печелех време и се опитвах да осмисля чутото.

— Трябва да…

— Трябва да взема Таня от часове.

— Какво? Таня да не би да е забравила да кара?

— Колата й е на ремонт.

— И какво учи днес? Към кое от всичките си „аз“ да се обърне ли? — попитах. — Зависимите внучки на емоционално отчуждени баби и дядовци ли?

— Престани, Кани — сопна се майка и аз останах толкова стресната, че дори не се сетих да заплача отново. — Знам, че не я харесваш, но ми омръзна да го чувам.

— И точно сега ли е най-подходящият момент да повдигнеш този въпрос? Не можа ли поне да изчакаш, за да разбереш дали внучката ти ще излезе от интензивното?

Майка стисна устни.

— Ще поговорим по-късно — каза и тръгна. Ръката й бе на бравата, когато се обърна отново към мен. — Знам, че не вярваш, но ще се оправиш. Имаш всичко, което ти трябва. Нужно ти е да си повярваш сама.

Намръщих се. Трябва да повярвам. Това ми звучеше като простотиите на Ню Ейдж, нещо, което е измъкнала от тъпите книги на Таня, например „Да изцериш болката си“.

— Разбира се — провикнах се след нея. — Върви! Мен всички ме изоставят. Свикнала съм вече.

Тя не се обърна. Въздъхнах, загледах се в одеялата с надеждата нито една от сестрите да не ме е чула как бълвам реплики като от някой тъп сериал. Чувствах се празна, все едно че вътрешностите ми са били изгребани и е останала само ечаща празнота, незапълнени черни дупки. Откъде да разбера как да стана приличен родител, като знам какъв е бил изборът на моите родители?

„Имаш всичко, което ти трябва“, ми каза тя. Така и не разбрах какво иска да каже. Замислих се над живота си и забелязах само онова, което липсваше — нямах баща, нямах гадже, нищо не обещаваше дъщеря ми да се оправи. А тъкмо това ми трябваше, помислих си и затворих очи с надеждата отново да сънувам леглото си или водата.

 

 

Когато вратата се отвори около час по-късно, дори не вдигнах поглед.

— Върви го кажи на Таня — промърморих със затворени очи. — Защото аз не искам да те слушам.

— Бих го направил — изрече познат дълбок глас, — само че тя едва ли ще се вслуша в някой от моя вид… пък и двамата не се познаваме.

Отворих очи. Доктор Кей стоеше на вратата с бяла кутия от някоя пекарна в едната ръка и черен подплатен сак в другата. А сакът май се гърчеше.

— Дойдох веднага щом разбрах — започна той и се сгъна на мястото, където доскоро бе седяла майка ми; остави кутията на нощното шкафче, а сака на коленете си. — Как си?

— Добре — отвърнах. Той ме изгледа внимателно. — Всъщност, много гадно.

— Сигурно, след всичко, което си преживяла. Как е…

— Джой — помогнах му аз. Стори ми се странно да я наричам по име… малко натруфено, сякаш предизвиквах по този начин съдбата, като изричах името й на глас. — Малка е, дробовете й са недоразвити, диша през апарат… — замълчах и покрих очите си с ръка. — Освен това на мен ми направиха хистеректомия и плача непрекъснато — доктор Кей прочисти гърлото си. — Прекалено много информация ли ти изсипах на главата? — попитах през сълзи.

Той поклати глава.

— Съвсем не — увери ме. — С мен можеш да говориш за всичко, което искаш.

Черният сак буквално подскочи на коленете му. Бе толкова смешно, че почти се усмихнах, но лицето ми изглежда бе забравило как става.

— Някое перпетуум-мобиле ли носиш в тази чанта, или просто се радваш, че ме виждаш?

Доктор Кей погледна през рамо към затворената врата. След това се приближи до мен.

— Това бе рисковано — прошепна, — но си мислех…

Постави сака на леглото и отвори ципа. Носът на Нифкин се показа, последван от връхчетата на огромните му уши, а след това и останалата част от тялото.

— Нифкин! — възкликнах, когато кучето се покатери на гърдите ми и се зае да оближе цялото ми лице с език. Доктор Кей го държеше и го повдигаше настрани от различните системи, докато Нифкин действаше с език. — Ти как… къде беше той?

— У приятелката ти Саманта — обясни той. — Чака навън.

— Благодаря ти — пророних, макар да знаех, че думите не са в състояние да покажат колко много ме е зарадвал. — Много ти благодаря.

— Няма проблем — отвърна лекарят. — Виж сега… Ние се упражнявахме — вдигна Нифкин и го пусна на пода. — Виждаш ли?

Подпрях се на лакът и кимнах.

— Нифкин… седни! — заповяда доктор Кей с дълбокия властен глас на Джеймс Ърл Джоунс, когато съобщава на света, че това е Си Ен Ен. Дупето на Нифкин тупна на линолеума със скоростта на светлината, а опашката му заигра три пъти по-бързо от обикновено. — Нифкин… легни! — и Нифкин се просна по корем, погледна доктор Кей с блеснали очи, розовият му език се изви нагоре, докато дишаше. — И сега, заключителният ни номер… Умри! — Нифкин се гътна на една страна, сякаш го бяха застреляли.

— Невероятно — признах. Наистина беше невероятно.

— Научи се много бързо — каза доктор Кей и натъпка гърчещия се териер обратно в сака. Наведе се над мен.

— Да се почувстваш по-добре, Кани — пожела ми той и постави ръката си върху моята.

Когато излезе, на вратата се показа Саманта, която забърза към леглото ми. Беше наконтена като адвокатка — чудесен черен костюм, ботуши с високи токове, куфарче в цвят карамел в едната ръка, очилата и ключовете на колата в другата.

— Кани — каза тя, — дойдох…

— … щом разбра — довърших вместо нея.

— Как се чувстваш? — попита Сам. — Как е бебето?

— Аз се чувствам добре, а бебето… тя е в интензивното за бебета. Можем само да чакаме.

Саманта въздъхна. Аз затворих очи. Изведнъж се почувствах безкрайно изтощена. И много гладна.

Изправих се и подпъхнах друга възглавница под гърба си.

— Я кажи кое време е? Кога се яде тук? Нямаш ли някой банан в чантата, нещо такова? — Саманта се изправи, доволна, доколкото забелязах, че има с какво да се заеме.

— Ще проверя… я, ами това какво е?

Посочи кутията от пекарната, която доктор Кей беше оставил.

— Не знам — отвърнах. — Доктор Кей я донесе. Погледни.

Сам смъкна връзката и отвори кутията, а вътре се мъдреха еклер от сладкарница „Пинк Роуз“, шоколадов пудинг от „Силк Сити“, ореховка, все още в опаковка от „Ле Бюс“ и пресни малини.

— Невероятно — прошепнах.

— Вкусотия! — отбеляза Саманта. — Той откъде знае какво обичаш?

— Аз съм му казвала — отвърнах, трогната, че си е спомнил. — За курса на дебелите трябваше да напишем кои са ни любимите храни — Сам ми отряза парче еклер, но вкусът му бе като на прах и пепел в устата ми. Преглътнах от любезност, отпих малко вода и й казах, че съм изморена и искам да поспя.

 

 

Останах в болницата още седмица, оправях се, а Джой ставаше все по-голяма и силна.

Макси идваше всяка сутрин в продължение на цяла една седмица, седеше до мен и ми четеше от списанията „Пийпъл“, „Ин Стаил“ и „Ентъртейнмънт Уикли“, доукрасявайки всеки разказ със свои смешки. Майка ми и сестра ми идваха през деня, бъбреха и се стараеха да не млъкват за дълго, за да няма паузи, в които аз да кажа нещо умно. Саманта пристигаше всяка вечер след работа и ми разказваше клюките от Филаделфия, за допотопните звезди, които Габи бе интервюирала, как Нифкин се е научил да спира по средата на разходката си пред моя апартамент и след това отказвал да помръдне. Мина Анди с жена си и кутия от известните шоколадови сладки от Форт Стрийт и картичка, подписана от всички новинари.

„Оправяй се бързо“, пишеше на картичката. Беше малко вероятно, но аз не му го казах.

— Притесняват се за теб — прошепна Луси, когато майка излезе в коридора, за да говори с една от сестрите.

Погледнах я и свих рамене.

— Искат да поговориш с психиатър.

Не казах нищо. Луси ми се стори много сериозна.

— Става въпрос за доктор Мелбърн — обясни тя. — Бях при нея известно време. Ужасна е. По-добре да живнеш малко и да започнеш да говориш повече, иначе ще започне да те разпитва за детството.

— Не е нужно Кани да говори, ако не иска — намеси се майка и си сипа чаша безалкохолна бира, защото никой друг не искаше да я пие. Оправи цветята, бухна възглавниците след това се изправи отново и се зачуди какво друго да свърши. — Кани може просто да си почива.

Три дни по-късно Джой си пое дъх за пръв път самостоятелно.

Пречистен въздух, предупреди ме лекарят. Трябвало да се чака, за да сме наясно. Може би щеше да се оправи, но състоянието й можеше и да се влоши, все пак най-вероятно щяла да е добре.

Разрешиха ми да я подържа най-сетне, притиснах телцето й до себе си, прокарах пръсти по ръчичките й, всяко нокътче бе невероятно малко и съвършено. Тя стисна силно пръста ми с ръчичка. Усещах костите, усещах как кръвта й се изтласква под кожата. „Дръж се — помислих си. — Дръж се, малката ми. И аз те обичам. Майка ти те обича, бебе Джой.“

Седях с нея часове, докато ме накарат да си легна, а преди да се върна в стаята си, попълних свидетелството й за раждане. Джой Лия Шапиро. Лия бе на Лионард, второто име на бащата на Брус. Лия, по-голямата сестра, за която Яков не искал да се ожени. Лия, измамената булка, която баща й повел към олтара, прикрита до неузнаваемост.

— Лия е имала доста интересен живот, прошепнах на бебето, докато я държах за ръката, аз все още в инвалидна количка, а тя в стъкления инкубатор, който се насилвах да не възприемам като ковчег. Сигурна съм, че Лия е ходила на разходки с приятелки, похапвала е пуканки и е пийвала коктейли „Маргарита“ вечер, ако й е било приятно. Сигурна съм, че е ходила да плува гола и е спяла на открито. Рахил сигурно е купувала компактдискове на Селин Дион и чинии на „Фрагшлин Минт“, от които може да се направи цял сервиз. Сигурно е била отегчителна, дори за самата себе си. Никога не е участвала в приключение, никога не е рискувала. Ала ти и аз, бебчо, ние ще ходим на различни приключения. Аз ще те науча да плуваш, да управляваш лодка, да палиш огън… всичко, което ме е научила майка ми, както и всичко, на което съм се научила сама. Просто искам да успееш, мислех си аз и й внушавах цялата си воля. Хайде, Джой, двете с теб ще се справим.

Два дни по-късно желанието ми отчасти се сбъдна. Изписаха ме, но решиха да задържат Джой.

— Само още една седмица — обясни лекарят с глас, който сигурно си въобразяваше, че ще ме успокои. — Искаме да сме сигурни, че дробовете й са добре развити… и че е натрупала достатъчно килограми.

Избухнах в горчив смях при тези думи.

— Ако е наследила конструкцията на майка си — заявих аз, — това няма да е никакъв проблем. Ще наддава като шампион тежка категория.

Докторът ме потупа по рамото с надеждата по този начин да ме успокои.

— Не се притеснявайте — каза. — Всичко ще се оправи.

Закуцуках надалече от болницата и присвих очи под топлото майско слънце, отпуснах се в колата на майка и останах смълчана, докато се прибирахме. Гледах листата, свежата зелена трева, ученичките от „Сейнт Питърс“ в плисирани поли. Те бяха пред очите ми, но не ги виждах. Целият свят за мен бе сив. Сякаш нямаше място у мен за друго чувство, освен за ярост и страх.

Майка ми и Луси свалиха багажа от колата и ме поведоха към сградата. Луси носеше саковете. Майка вървеше бавно до мен, а Таня пухтеше отзад. Чувствах мускулите на краката си меки и атрофирали. Шевовете ме боляха, а глезенът ме сърбеше в гипса, пригоден за ходене. Оказа се, че съм си навехнала глезена, когато съм паднала, но никой не беше обърнал внимание на тази травма допреди няколко дни, затова стъпалото бе останало изкривено, със скъсани мускули, което означаваше, че ще трябва да се примиря с гипса поне шест седмици — дребна работа в сравнение с всичко друго, което бях преживяла.

Прерових чантата си. Вътре бе портфейлът ми, наполовина празно пакетче дъвка, коректор и кибрити от бар „Стар“ които ми заприличаха на спомени от друг живот. Опитвах се да си намеря ключовете, когато Луси пъхна някакъв нов ключ във вратата на първия етаж.

— Аз не живея тук — възразих.

— Вече живееш — поправи ме Луси. Усмихваше се широко. Майка и Таня също.

Закуцуках през прага, а гипсът ми тракаше по дървения паркет, докато влизах вътре обхваната от недоумение.

Апартаментът — двойник на моя на третия етаж, с тъмните ламперии и електроуреди от началото на седемдесетте години — бе напълно преобразен.

През прозорците нахлуваше слънчева светлина, която преди не бях забелязала, и блестеше по кленовите подове, които последния път, когато видях този апартамент, не бяха нито чисти, нито кленови.

Влязох в кухнята и ме обхвана чувството, че се движа под вода. Нови шкафове с цвят на акациев мед. В хола имаше ново канапе и лежанка, меки и тапицирани в яркожълто, красиви и здрави, и аз си спомних, че един приятен следобед бях казала на Макси колко искам нещата, които бях виждала в последното издание на „Марта Стюърт Ливинг“. Красив ръчно тъкан килим в ръждивокафяво, синьо и златно, плазмен телевизор и нова уредба в единия край, чисто нови бебешки книжки по полиците.

Луси буквално танцуваше от радост.

— Можеш ли да повярваш, Кани? Не е ли страхотно?

— Не знам какво да кажа — отвърнах и тръгнах по коридора. Банята бе неузнаваема. Тапетите, останали от времето на Картър, грозните дървени плоскости, евтините метални закачалки и напуканата тоалетна чиния вече ги нямаше. Всичко бе в бели плочки с аксесоари в златно и тъмносиньо. Ваната бе комбинирана с джакузи с два душа, в случай че исках да се къпя с партньор. Имаше и ново стъклено шкафче, свежи лилии във ваза, изобилие от най-пухкавите хавлиени кърпи, които бях виждала. Имаше и мъничка вана за бебето, поставена на един плот, както и най-различни играчки, малки гъби, изрязани във формата на животни, и цяло семейство гумени патета.

— Чакай да видиш детската стая! — губеше търпение Луси.

Стените бяха в лимонадено жълто, точно както ги бях направила горе; познах веднага люлката, която бе сглобил доктор Кей. Останалите мебели бяха съвсем нови. Имаше богато резбована маса за преобличане, скрин, бял дървен люлеещ стол.

— Антики — възкликна Таня и прокара дебелия си пръст по извитите орнаменти, боядисани в бяло, със съвсем лек нюанс на розово. На стените висяха картини в рамки — плуваща русалка, лодка, слонове, подредили се един до друг. А в ъгъла бе подредена миниатюрна колекция от играчки. Там бяха всички играчки, които познавах, както и други, които не бях виждала. Комплект кубчета. Дрънкалки. Топки. Играчки, които говореха, лаеха или плачеха, когато ги стиснеш или дръпнеш конците към тях. Конче като това, което ми бе харесало в един магазин в Санта Моника преди два месеца. Всичко.

Отпуснах се на една от жълтите лежанки под висящи звезди, облаци и лунен сърп, поставени до еднометрова мечка.

— Има и още — не се стърпя Луси.

— Направо няма да повярваш — обади се майка.

Отидохме в спалнята. Обикновеното ми легло бе заменено с великолепна спалня от ковано желязо с балдахин. Розовите ми чаршафи бяха сменени с други на прелестни райета в бяло и златно, обсипани с малки розови цветчета.

— Това е страхотен памук — хвалеше Луси качествата на новото ми спално бельо, посочваше калъфките на възглавниците, пухчето за прах, ръчно тъкания килим (жълт, обточен с розови рози), отвори гардероба, за да ми покаже съдържанието му, още от антикварните мебели, боядисани в бяло с розов оттенък — скрин с девет чекмеджета, нощно шкафче, украсено с великолепни нарциси в синя глинена ваза.

— Вдигни щорите — настоя Луси.

Вдигнах ги. Пред спалнята имаше нова тераса. Там бе поставена огромна глинена саксия с мушкато и петунии, имаше пейки, маса за пикник и газов грил колкото фолксваген костенурка в единия ъгъл.

Седнах — по-скоро се сринах — на леглото. На възглавницата имаше малка картичка, от онези, които се слагат в букетите цветя. Отворих я с палец.

„Добре дошла у дома“, пишеше от едната страна. „От приятелите ти“, пишеше на другата.

Майка, Луси и Таня се бяха наредили една до друга, наблюдаваха ме и чакаха одобрението ми.

— Кой… — започнах аз. — Как…

— Приятелите ти — отвърна нетърпеливата Луси.

— Макси ли?

Трите се спогледаха крадешком.

— Хайде кажете. Другите ми приятели не могат да си позволят всичко това.

— Не можахме да я спрем! — обясни Луси.

— Така е, Кани, истина е — каза майка. — Тя не знае какво е отказ. Познава разни майстори… нае архитект, който намери всички тези мебели… а в апартамента имаше хора по двайсет и четири часа…

— Съседите сигурно са изпищели на умряло — отбелязах аз.

— Харесва ли ти? — попита Луси.

— Ами… — вдигнах ръце и ги отпуснах в скута. Сърцето ми биеше прекалено бързо и разпращаше болка из нараненото ми тяло. Замислих се за думата, която ми трябваше. — Невероятно е — отвърнах най-сетне.

— Какво искаш да правим сега? — попита Луси. — Можем да отидем до „Димитрис“, за да вечеряме…

— Има документален филм за лесбийките; ще предават от „Риц“ — изстърга гласът на Таня.

— Да отидем на пазар — предложи майка. — Ще си заредиш хладилника, а ние ще ти помогнем да пренесем всичко.

Изправих се.

— Искам да отида на разходка — реших.

Майка, Луси и Таня ме гледаха с любопитство.

— Разходка ли? — повтори майка.

— Кани — изтъкна сестра ми, — кракът ти е все още в гипс.

— Този гипс е приспособен за ходене, нали? — сопнах й се аз. — Освен това имам желание да походя.

Станах. Исках да се порадвам на момента. Да усетя щастието. Бях заобиколена от хора, които обичах; имах красив дом. Защо тогава ми се струваше, че гледам апартамента си през мръсно стъкло, че пипам памучните чаршафи и чудесните килими с дебели гумени ръкавици? Беше заради Джой, защото Джой не беше с мен. Нищо нямаше да има смисъл, докато бебето ми не се прибереше у дома, казах си и усетих такъв гняв, че цялата отмалях, а юмруците и краката ми потръпваха от желание да ритам и удрям. Брус, помислих си, Брус и шибаната Бутачка. Това щеше да бъде удовлетворението ми, мама им стара, само че как можех да намеря щастие, след като бебето ми все още беше в болница, където Брус и новото му гадже я бяха изпратили?

— Добре — съгласи се притеснена майка. — Отиваме на разходка.

— Не — прекъснах я. — Отивам сама. Искам да остана сама.

Те всички ми се сториха озадачени, дори уплашени, докато се измъквах през вратата.

— Обади ми се — провикна се майка. — Кажи ми, когато си готова да ти върна Нифкин.

— Ще се обадя — излъгах. Искаше ми се вече да са си тръгнали, да са се махнали от къщата ми, да не ми досаждат повече. В мен нещо гореше и трептеше и трябваше или да се движа, или да избухна. Останах загледана през прозореца, докато се накачулиха в колата и подкараха. Тогава си извадих памучен спортен сутиен, износена тениска, къси панталонки, една-единствена гуменка, изтрополих от сградата и поех по напечения тротоар, решена да не мисля нито за баща ми, нито за Брус, нито за бебето, за нищо. Просто щях да походя. След това може би щях да успея да заспя.

 

 

Май стана юни и дните ми се въртяха все около Джой. Рано сутрин се отправях към болницата, изминавах трийсетте пресечки дотам пеша, докато слънцето се издигаше. Облечена в престилка, с маска на лицето и ръкавици, седях до нея на стерилен стол в интензивното, държах малката й ръчичка, докосвах устничките й с пръсти и й пеех песните, на които бяхме танцували преди месеци. Това бяха единствените моменти, когато гневът не се надигаше в гърдите ми, единствените моменти, в които можех да дишам.

В мига, в който гневът нахлуеше, когато гърдите ми се стягаха и ръцете ми изпитваха желание да ударят нещо, аз я оставях. Връщах се вкъщи, за да обикалям от стая в стая и да си изцеждам млякото, да чистя и лъскам подове и плотове, които бях чистила и лъскала предишния ден. Освен това обикалях дълго и неуморно из града, глезенът ми продължаваше да е стегнат във все по-мръсния гипс и профучавах на жълто, отправяйки злобни погледи към всяка кола, която се осмелеше да напредне дори сантиметър към кръстовището.

Свикнах с тънкия гласец в главата, онзи от летището, който се бе понесъл към тавана, докато наблюдаваше как беснеех пред Брус и скърбеше тихо, че с него не се е случило лошото. Свикнах този глас да пита: Защо? Всяка сутрин, докато си връзвах гуменките и навличах някакви безлични дрехи… той питаше: Защо? Вечер, докато си прослушвах съобщенията на телефонния секретар — по десет, петнайсет съобщения от майка, от сестра ми, от Макси, от Питър Крушелевански, от всичките ми приятели — а след това ги изтривах до едно, без да им се обаждам, докато един ден започнах да ги трия, без да се интересувам какво гласят. Ти си прекалено тъжна, каза гласът, докато пиех горещо черно кафе, чаша след чаша, за закуска. Поговори с някого, настояваше гласът. Остави ги да ти помогнат. Не му обръщах внимание. Кой би могъл да ми помогне сега? Какво ми оставаше, освен улиците и болницата, тихия ми апартамент и празното легло?

Нека телефонният секретар записва кой се обажда. Съобщих в пощата, че ще бъда извън града неопределено дълго, да не ми пращат писма и пратки. Оставих компютъра си да събира прах. Престанах да си проверявам имейла. Докато се разхождах един ден, пуснах пейджъра си в река Делауер и никак не съжалявах. Свалиха ми гипса и започнах да ходя на още по-дълга разходки — по четири часа, по шест часа, обикалях най-неприятните части на града, минавах покрай наркодилъри, покрай проститутки, мъртви гълъби в канавките, изгорели скелети на коли и не виждах нищо, не се страхувах от нищо. Как можеха тези неща да ме наранят след всичко, което вече бях изгубила? Когато един ден на улицата се натъкнах на Саманта, й казах, че съм прекалено заета, за да се спирам с нея, пристъпвах от крак на крак, вперила поглед в хоризонта, за да не виждам притеснението по лицето й. Приготвям някои неща, обясних, докато чакам да изпишат бебето.

— Може ли да я видя? — попита Сам.

Веднага поклатих глава.

— Не съм готова… искам да кажа, тя не е готова.

— Какво искаш да кажеш, Кани? — попита Сам.

— Състоянието й е много нестабилно — пробутах й термина, който бях дочула в интензивното.

— Тогава ще остана отвън и ще я видя през стъклото — примири се Сам. — След това можем да отидем да закусим заедно. Спомняш ли си какво е това закуска? Беше от любимите ни хранения през деня.

— Трябва да вървя — заявих рязко и се опитах да я заобиколя.

Саманта не се мръдна.

— Кани, какво ти става, кажи ми?

— Нищо — отвърнах и се промуших покрай нея, вече крачех забързано, очите ми бяха зареяни напред. — Нищо няма, всичко си е наред.