Момчето и вятърът

В едно селце живеела бедна жена. Тя се трудела от тъмно до тъмно, но пак не можела да избяга от немотията. Едничката й радост било нейното момче. Тя много го обичала, а то за всичко я слушало. Един ден решила да му замеси питка и го изпратила да донесе брашно.

Момчето отишло в хамбара, напълнило една тавичка и я понесло към къщи. В това време духнал силен вятър и отвял брашното. Върнало се момчето в хамбара, пак напълнило тавичката и тъкмо се подало от вратата, пак духнал вятърът, брашното се вдигнало от тавичката и се разпръснало до последната прашинка.

Ядосало се много момчето и се върнало за трети път, а брашно било останало само колкото едва-едва да напълни тавичката. Момчето сега почти стигнало до къщния праг, когато вятърът пак зафучал изневиделица, духнал с всичка сила и от брашното нищичко не останало.

— Така ли?! Сега ще става, каквото ще става! — разсърдило се момчето и тръгнало да търси вятъра, за да си иска брашното.

Много път извървяло, през много земи минало и стигнало най-сетне при вятъра.

— Добър ден! — казал вятърът.

— Дай ни брашното! — троснало се момчето. — Ние и така сме сиромаси, а ти ни остави и без брашно!

— Не се сърди! — прошумолял вятърът. — Аз само си поиграх. Слушай сега — брашно нямам, ала ще ти дам тая кърпа. Разстелеш ли я, трябва само да й кажеш: „Кърпице, дай ми ядене!“, и ще имаш всичко, каквото поискаш.

Момчето поблагодарило на вятъра, взело кърпата и се запътило към къщи. Уморило се от дългия път и щом се стъмнило, отбило се да пренощува в една крайпътна странноприемница. По това време там всички вечеряли и понеже било огладняло, а нямало пари, момчето си рекло: „Я да видя вярно ли е това, което ми каза вятърът!“ Проснало кърпата и изрекло:

— Кърпице, дай ми ядене!

Още не свършило и станало чудо — върху кърпата задимели всякакви гозби, колкото ти душа иска. Топли хлебчета, невиждани отвъдморски плодове… Яж и пий до насита, ястията няма да свършат — все нови и нови чудесии се появявали на трапезата.

Всички се смаяли, а ханджията и ханджийката онемели от завист. Приискало им се да имат тази кърпа и бързо да станат богати. Ханджийката не можела да си намери място.

— Слушай, мъжо! Тая кърпа трябва да стане наша!

През нощта, когато всички заспали дълбоко, ханджията и ханджийката влезли на пръсти при момчето, измъкнали полекичка вълшебната кърпа, а на нейно място оставила друга, най-обикновена.

Сутринта момчето станало рано и понеже бързало да стигне вкъщи и да зарадва майка си, не разбрало какво са направили ханджията и ханджийката.

Щом се прибрало у дома, още от вратата извикало:

— Мамо, аз бях при вятъра да си искам брашното, но вместо брашно той ми даде ей тая кърпа. Няма нужда да се мъчиш повече — кърпата дава ядене винаги когато й поискат.

— Не може да бъде! — не повярвала майката.

Момчето разгърнало кърпата и казало:

— Кърпице, дай ми ядене!

Но пред тях не се появило нищо, дори късче хляб.

— Ясно! — скочило момчето. — Пак ще ходя при вятъра!

И то хукнало по познатия път, докато стигнало при вятъра.

— Добър ден! — задъхано поздравило момчето.

— Дал ти Бог добро! — погледнал го изпод вежди вятърът. — Защо идваш пак?

— Брашното ми дай! Кърпата не дава ядене!

— Брашно нямам! — изсвистял вятърът. — Но ето, вземи това козле. Щом кажеш: „Козленце, дай ми пари!“, то ще ти даде.

Момчето благодарило, взело козлето, сбогувало се с вятъра и си тръгнало. Вечерта стигнало до същата странноприемница и пак останало да пренощува. „Дали пък вятърът не ме излъга, че и козлето е вълшебно като кърпичката? — помислило си момчето. — Я да проверя.“

Погалило козлето и рекло:

— Козленце, дай ми пари!

Тозчас пред момчето се изсипали куп пари. То се зарадвало много, гушнало козлето и сладко заспало. Тогава ханджията и ханджийката, които били видели през ключалката на вратата какво чудо направило козлето, влезли тихо и измъкнали подаръка на вятъра. На неговото място докарали едно от своите козлета.

Рано на другия ден момчето си тръгнало от странноприемницата — бързало поне сега да зарадва бедната си майчица. Щом влязло в двора, извикало:

— Мамо, мамо, вятърът ми подари козле, което дава пари!

— Я да видим! — зарадвала се майката.

— Козленце, дай ми пари! — изрекло момчето вълшебните думички.

Ала дори една-едничка паричка не се появила, колкото и да чакали, колкото и да се надявали майката и синът.

— Трети път ще ходя при вятъра! — въздъхнало момчето.

Тръгнало и на третия ден пристигнало при вятъра.

— Козлето не дава пари, брашното ми дай, че да си ходя, мама ме чака! — сърдито креснало то, за да надвика вятъра, който фучал с всичка сила.

— Не се сърди! — извил се вятърът около него. — Ти сам си виновен! Вземи тази пръчка. Щом й кажеш: „Пръчице, на работа!“, всичко ще бъде наред. Хайде, тръгвай сега!

Момчето взело пръчката и мигом хукнало обратно. Стигнало до странноприемницата и веднага си легнало, но не могло да заспи. В това време в стаята се вмъкнали ханджията и ханджийката. Тоя път искали да откраднат пръчицата. Ала момчето ги усетило и викнало:

— Пръчице, на работа!

Че като скочила пръчицата, като се развъртяла, заудряла силно ханджията и ханджийката. Те се развикали и побягнали, а пръчката припкала след тях. Удряла ги по главите, по краката, насинила им гърбовете, здраво място не оставила.

— Олеле, спри тая пръчка, ще ти върнем кърпата и козлето! Спри пръчката, спри пръчката! — замолили се и двамата.

— Пръчице, спри! — заповядало момчето.

Ханджията и ханджийката заохкали, закуцукали и бързо-бързо върнали кърпата и козлето. Момчето си ги прибрало и весело се върнало вкъщи, където го чакала майка му.

И двамата заживели честито и винаги делели с бедните всичко, което им давали кърпата и козлето. А лошите хора се страхували от пръчката и никой никога не посмял да им вземе даровете на вятъра.