Мария Тройберг
Таен брак (3)

3.

В къщата на лесничея Лайтнер цареше шумно оживление. Не че човек можеше да се оплаче от липсата на шум и движение в този дом, за това имаха грижата двамата палавника на пет и седем години, които се надпреварваха да тичат с кучетата, лудуваха в градината и правеха какви ли не бели. Но в този зноен ден и на милата съпруга на лесничея лудориите й се сториха прекалени. А тя беше толкава млада, жизнена! Само че първо трябваше да успокоява Йенс, който се втурна в къщата с рев и с голяма рана на коляното, после Марк падна в помийната яма и вонеше ужасно. Лина — домашната прислужница, която трудно смогваше и почти беше излишна, се опита да поизчисти момчетата, но не можа да се оправи с водната помпа на двора и повече ги измокри. Домакинята стоеше край печката с пламнали страни и развалена прическа и се сърдеше на целия свят, докато приготвяше обяда. Беше притеснена. Очакваха гости, членове на комисията от лесничейското управление, които имаха да обсъждат нещо със съпруга й. В други случаи това неочаквано посещение не би направило впечатление на Барбара Лайтнер. Напротив, тя винаги се радваше на всеки гост, на всеки човек, който носеше със себе си малко разнообразие. Но в този ден всичко й се струпа на куп, изведнъж. Масата не беше сложена… Господи, от печката долиташе подозрителна миризма на изгоряло… Сладкишът! И ревящият, мокър и мръсен Йенс, който се бършеше в роклята й, не й позволяваше да мръдне.

Телефонът звънеше пронизително. От кога ли? Ах, как не й се щеше да го чува! Нямаше сили, не издържаше… Но… Но усамотеното и отдалечено лесничейство всъщност си беше едно учреждение и някой трябваше да се обади.

— Ела, малчо — въздъхна дълбоко младата жена и настани детето на един стол. — Бъди послушен и престани да плачеш. Трябва да изтичам до телефона. Чуваш ли, продължава да звъни…

Момчето ококори очички и я пусна. А човекът, който звънеше упорито, беше брат й.

— Ох, Фриц, не можеш ли да позвъниш малко по-късно? — помоли унило тя. — В момента тук е лудница… Да, да, чувам, но много лошо. Не, чакаме ви след един ден, тогава всичко ще ми разкажеш…

— Барбара, нямам време, не мога да чакам дотогава — крещеше Фриц. — Моля те, изслушай ме преди връзката да е прекъснала! Не може ли тази вечер да се качим при вас? Няма да останем да нощуваме, не се притеснявайте. Един състудент ми зае колата си и…

— Тази вечер! Ох, Фриц! Добре, щом се налага, но тук е доста напрегнато, така да знаеш. Дано комисията да си замине. Моля те, не идвайте преди осем!

— Благодаря, сестричке! Анета също ти благодари…

— Господи, сладкишът! — извика Барбара и хвърли слушалката. Наистина всичко се струпа върху главата й изведнъж.

А Фриц Лингенер погледна първо Анета, която стоеше до него и се вслушваше в разговора и чак тогава предпазливо окачи слушалката.

— Сестра ти май не се зарадва на посещението ни — прошепна девойката и го хвана за ръката.

— О, мисля, че е само мимолетно настроение — успокои той момичето. — Изморила се е и за кратко време е изпаднала в паника. Но аз добре си я познавам, тя не губи лесно самообладание. Въпреки неспокойното домочадие. Ще видиш, че довечера всичко ще е наред. Дори болето ще е на масата, а тя самата ще ни чака пред градинската портичка, облечена в най-хубавата рокля.

— Но защо не изчакаме, Фриц! За няколко дни нищо няма да се промени. Една лоша вест винаги стига до целта.

— Какво значи лоша вест? — извика той и я прегърна през раменете. — Не искам да чувам подобни думи! Нещата се уреждат както трябва. И както знаеш, по най-неочакван начин получих една хубава длъжност в болницата и с оглед на това, че след два дни съм на работа, всичко друго трябва да се свърши сега. Не ми се вярва, че ще разполагам с времето си през следващите седмици. Не ми се иска още от началото да моля някаква специална привилегия. Достатъчно е и това, че ми разрешиха да живея извън болницата. Така стоят нещата, нали?

Анета се усмихна, погледна го влюбено.

— Истинска благодат е, че твоята госпожа Ман се съгласи да ми даде съседната стая. Може би все някога ще се виждаме… или може би тази твоя погълнатост от работата няма да ни позволи да се отклоняваме от правия път… от задачите. Да-а, баща ми изобщо не допуска шега в това отношение. Трябва да се справя с предварителния изпит в определеното време, няма начин.

— Ами да, длъжна си да се справиш! Това все пак не изключва възможността да ни падне някой друг час, който да не е изпълнен с къртовски труд.

Смееше се, галеше ръцете й и я гледаше с много обич. Беше щастлив и си го призна:

— Луд съм от радост, сърце мое, имам чувството, че ще се задуша! Ако има нещо, което да липсва, то е само благословията на баща ти, но с помощта на твоята добра майка и това ще стане.

— Не забравяй, че много зависи и от теб, Фриц.

— Няма. Така ще бъде, стигнем ли дотам. Сега обаче трябва да помислим за близкото, което ни предстои. Да обобщя ли какво сме извършили през последните дни? Първо, посещението в гражданското… Уредихме всичко и след три седмици ще си имам малка сладка съпруга, която…

— Която добре ще си изпати, ако не е майка й — допълни тъжно Анета. — Надявам се тя да направи всичко възможно и да попречи на хората от родното ми село да прочетат или коментират съобщението за бракосъчетанието ни. Защото в противен случай отиването в общината няма да ни е от полза, а само ще ускори приближаващата се катастрофа. Страхувам се, мили, не съм сигурна дали ще се уреди нещо с официалното оповестяване на брака ни. Искам да кажа, дали едни или други няма да обърнат по-голямо внимание и да…

— Ако човек мисли само за вероятните възможности, никога няма да постигне нищо — опита да я успокои той.

— Помисли си хубаво, това не е информационно бюро, а официално учреждение, в което съществува и понятието служебна тайна…

— Ти не знаеш какво представлява нашето малко гнездо край морето! Всяка новина се разпространява със скоростта на мълния. Затова разчитам напълно на майка ми, на нейните връзки. Тя познава всякакви хора от нашия край. Страшно изобретателна е и може да използва всевъзможни аргументи, ако пожелае да постигне нещо. И все пак ми се иска тази обява да бъде окачена само за няколко дни и то на по-закътано място. Майка ми намекна за това, когато ме изпращаше, което означава, че не е в състояние да…

— Напротив! — прекъсна годеницата си Фриц. — Майка ти ще се справи и всичко ще се развие добре. — „Дано да е така — помисли в същото време, — дано всичко мине добре. А когато стана законен съпруг, ще имам право да се грижа за делата ти, за нашите общи дела. Тогава никой, дори и родният ти баща, няма да е в състояние да накърни връзката ни, да върне нещата назад…“ — Така е, мила — добави убедено, — всичко ще се уреди. Остава ни да поговорим с Барбара и Бертолд. Те ще подготвят сватбата, не върви така тихомълком да…

— Не върви, да — съгласи се девойката с отпаднал глас.

— Баща ми… Моите родители няма да са с нас.

— Майка ми ще дойде, а твоята мислено ще присъства на церемонията — утеши я несръчно той.

— Не знам, Фриц, не знам… И майка ти е от това поколение, същата генерация, няма как да разсъждава по друг начин и поради това…

— Поради това ще посрещне с отворени обятия и любящо сърце своята снаха. Помисли за твоята майка, скъпа, помисли и ще разбереш, че става въпрос не толкова за генерацията, колкото за отделния човек. Майка ми е много мила и добра, Анета. Ще те посрещне с открито сърце, ще видиш.

Майка му, вдовица на пастор, живееше отчуждена от света и със същите представи, както и нейните родители, имаше почти същите възгледи, каквито имаше и нейният баща. Фриц Лингенер не беше много наясно как ще приеме тя вестта за женитбата му, надяваше се единствено на добротата й. Трябваше да разговаря час по-скоро с нея. Обеща си го. Майка му живееше на един час път с влака от Вюрцбург и негов дълг беше да отиде да я види, да разбере отношението й. Анета се притисна до рамото му.

— Вярвам! — възкликна тихо. — Щом ти го казваш, значи е така… Е, ние така или иначе ще се оженим… Дали твоята госпожа Ман не подозира нещо? Гледаше ме така изпитателно, когато съобщихме за сватбата…

— О, тя е свикнала на всякакви вълнения и тревоги и наистина е добра душа! Дори и да има съмнения, ще си мълчи. Освен това ще бъдем още малко при нея, само докато си вземеш изпита. Барбара ще ни помогне, вече ми намекна за това. Няма защо да униваме, съкровище…

Тя се притисна още по-плътно до него. Въпреки тревогите, беше щастлива, въпреки неясното бъдеще, обичаше само Фриц и искаше да бъде единствено с него. Нямаше място за униние при двама души, които толкова се обичаха.

Потънали в любовен унес, те забравиха тревогите и продължиха прегърнати през парка. Любовта им бе несъкрушима…

Фридрих Лингенер беше прав — към осем часа Барбара действително надничаше през оградата, чакаше ги, издокарана с новата си рокля на цветчета и весело махаше с ръка, докато брат й правеше елегантен завой, докато спираше пред лесничейския дом.

— Колко мило от твоя страна да ни чакаш тук, в градината! — извика Анета и изскочи от колата, прегърна младата жена. — Тръгнах с известни угризения, не бива да нахлуваме у вас по този начин, толкова късно, но Фриц реши…

— Щом Фриц реши, скъпа бъдеща снахице — ухили се Барбара, — значи не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш. Запомни го, миличка! Колкото по-бързо свикнеш, толкова по-добре за теб… Не прави такива физиономии, Фриц — обърна се към брат си и звънливо се засмя. — Анета трябва да знае някои неща. И откъде изкопа тази допотопна таратайка? Такова нещо не кара дори и нашият пазач на дивеч.

— С това допотопно чудо стигнахме до тук, сестричке и възнамеряваме да се върнем — не остана длъжен Фриц.

— Не започвай да говориш веднага за връщане — сряза го сестрата.

— А кой пищеше преди два часа по телефона? Останахме с впечатление, че ще ти е по-приятно, ако посещението ни е кратко.

— Това бе преди няколко часа и тогава светът изглеждаше друг — смееше се Барбара. — Нямате представа какъв ад беше днес тук, какво ставаше… Сега скъпите малчугани са в леглата, чисти и с превързани рани, няма ги и високите началници, Бертолд ги изпрати преди половин час с комплименти. Тяхната признателност ни окрили и пътят вече е свободен за нещо ново. Господин лесничеят бърка болето, а Лина украсява сандвичите с репички. Дадох им пълна свобода за действие.

— О, Барбара, не трябваше! — смотолеви Анета. — Достатъчно главоболия ти причиняваме с това късно нападение. Искахме само да…

— Приказки! — махна с ръка домакинята. — Важното е, че сте тук, а кога ще изпием болето няма значение. Болето си е боле. Мисля, че имаме повод за пийване, за една малка веселба. Брат ми е издържал държавния си изпит, представя се като дипломиран доктор, а това не се случва всеки ден, нали? Освен това ще говорим и за една шикозна сватба… Ето ви достатъчно причини за празнуване!

Тя улови гостите си за ръце и с много приказки и весел смях ги поведе към къщата. Беше толкова оживена, че не забеляза колко са смутени, угрижени.

— Ето ги двамата герои, Бертолд! — извика от вратата и побутна годениците навътре. — Можете и сами да се поздравите, няма да ви влача за ръце… Аз трябва да изтичам спешно до кухнята. Прекалената свобода не води до много добро, дано Лина да не е объркала съвсем сандвичите.

Лесничеят посегна към сакото си и весело намигна.

— Приемете поздравленията ми и бъдете добре дошли! — протегна ръце, привлече младите към себе си.

Беше оживен и жизнерадостен, радушен и гостоприемен като жена си, в очите му грееха същите закачливи искрици. Носеше зелен ловен костюм и излъчваше невероятна сила. Но свежото загоряло лице бе необикновено добродушно, главата му беше покрита с гъста като грива руса коса и той приличаше на голямо, здраво и силно момче.

— Сядайте! — покани ги радушно и веднага дръпна Фриц. — Не, мисля, че ще е добре да ми помогнеш с дегустацията. Опитай, моля те. Струва ми се, че трябва да се добави още коняк към празничното питие.

— Имай милост, Бертолд — засмя се Фриц, — поне този път! След час трябва да сме отново на път и аз ще шофирам.

— Нищо няма да стане — отряза категорично лесничеят и бутна в ръката му голямата лъжица. — Опитвай! От часове се радвам на това боле, въртя се около него, а вие искате да пасувате. Няма да стане, така да знаете! Ще го изпием! После ти ще се разположиш на дивана, а Анета на таванската стаичка. Всичко съм уточнил с моята благоверна съпруга. Как си я представяте вие? У Барбара всичко вече ври и кипи, главата й е пълна с идеи за нови одежди, подбора на стихотворенията вече е в ход за най-голям ужас на момчетата и тя няма търпение да узнае какво ще бъде тържеството. Ще пита като съдия-следовател, до най-малките подробности. Няма да можете да избягате, ще се наложи да й дадете дори точна информация за земята и хората от северното крайбрежие. Аз само искам да направя изпитанието по-приятно… С боле и апетитни хапки… До полунощ няма да се справим, не мислете за пътуване! Утре рано ще потеглите. При нас денят започва рано, в шест часа. А преди това ви обещавам разходка в гората.

Младите размениха дълги погледи.

— Добре, Бертолд — въздъхна Анета, — убедени сме. Лошото е, че обещахме колата да е паркирана утре в осем пред къщата на „Видергасе“ 10. Надявам се Фриц да се справи. Смятахме да се видим набързо, да ви съобщим накратко най-важното и… Знаем, че сте имали напрегнат ден.

— Стига с тези приказки! — заповяда Барбара от вратата и посочи с широк жест ухилената Лина, натоварена с голяма табла. — Първо ще се подкрепим, а след това можете да пристъпите към обясненията. Доколкото познавам брат си, не е хапнал нищо от обяд. А и на теб, мила, едно солидно ядене ще ти се отрази добре, съвсем си пребледняла!

Решението на Барбара беше категорично. Изисканите сандвичи с шунка — собствено производство и салам — също продукт на майсторството на Бертолд, както и плодовото боле, от което всички здраво си пийнаха, бързо повиши градуса на настроението. Това помогна на двамата закононарушители, така се бяха нарекли по време на пътуването, да започнат разказа си по-небрежно и да представят нещата в по-розова светлина. И на тях вече всичко свързано около сватбата не им се виждаше толкова трагично. Смееха се, шегуваха се с младото семейство, с хората, които им бяха най-мили, най-близки. Непреклонността и гневът на доктор Йенсен бяха забравени, никой не мислеше за госпожа Лингенер. Шумната веселба продължаваше и единствената им грижа беше да не събудят малчуганите. Докато в един момент Барбара не се върна към темата за дрехите, които щяха да носят на сватбата.

— Морскосиньото ми отива, нали? Можете да отсъдите по лентата в косата ми. Бертолд не искаше да се съгласи с мен, той смята, че на сватбата трябва да съм по-сериозна и да съм облечена в тъмносиньо, нещо строго. Според него това било подходящо за хора от село. Сега вие трябва да решите, защото другата седмица ще правим покупки в града. Надявам се да ме подкрепиш, Анета… Но какво ви стана изведнъж на вас двамата? — извика учудено и ги погледна с широко отворени очи. — Защо помръкнахте така? Нещо лошо ли казах? Представях си по-свеж костюм и така се радвах…

Гласът й звучеше съвсем жално. А очите на Анета се напълниха със сълзи.

— Разбира се, че ще се облечеш както искаш! — побърза да вземе думата Фриц. — Искам да бъдеш най-хубавата сестра на моята сватба и морскосиньо много ще ти отива. Само че… Е, думите ти ме върнаха на земята и смятам, че трябва да поговорим сериозно, крайно време е.

Ръката му обгърна раменете на Анета и тя сведе глава.

— Скъпата ми, бедна Барбара — започна смутено, — да се радваш така за нашата сватба и да те разочароваме…

— К-какво? — заекна малката женичка и пребледня като платно. — Няма ли… няма ли да има сватба?

Лесничеят остави чашата си и зяпна учудено.

— Ще има сватба, разбира се, че ще има — увери ги Фриц. — Но не в Кесум, а тук… След три седмици.

Бентът на мълчанието беше отприщен и той разказа всичко, което имаше да се разказва. Двамата Лайтнер изглеждаха доста смутени, но тишината, настъпила след изповедта на Фриц, беше само за миг. Барбара погледна мъжа си, той кимна и тя оповести със звънък глас:

— О, най-после да стане нещо по-различно, не толкова традиционно! Също като в роман… Ами че една сватба тук, при нас, ще е далеч по-хубава и романтична, отколкото на север. Там е студено. Майка ни няма да пътува толкова далеч, ние няма да се измъчим с нашите диви малчовци… Това е чудесно! Бертолд ще ни осигури сърна, ще приготвим печеното и…

Тя не успя да довърши, Анета я задуши в прегръдките си.

— Как да ти благодаря, как? — питаше през сълзи. — Толкова си благородна, добра… Ако знаеш само как се страхувах от това обяснение!

— Достатъчно! — гръмна гласът на лесничея. — Стига сантименталности! Сватбата ще стане… и няма причина за тъга, за сълзи… Предлагам да пийнем специално за това, че сватбата ще стане тук, при нас, сред зелената гора!

Чашите бяха напълнени, Бертолд Лайтнер настоя питиетата да бъдат изпити на един дъх и… да започнат съставянето на новите планове. И много се смути, защото получи целувка от плачещата и смеещата се Анета, от собствената си, трогната до сълзи, съпруга.

— Защо всъщност не се преместите при нас? — осени го нова идея и той щастливо се усмихна: — Таванската стаичка не е толкова малка, килерът до нея е свободен, можем да пригодим всичко и да направим едно хубаво жилище.

Много развълнуван, Фриц стисна ръката на зет си.

— Ти си добро момче, Бертолд, много съм ти признателен! Предложението ти е великолепно, но в началото Анета трябва да остане в града, поне до изпита й. Трябва да е близо до университета. Не ми се иска да пътува сутрин и вечер с автобуса. А след това… е, надявам се да спечеля за някаква таратайка, тогава бихме приели с радост гостоприемството ви.

— Ура! — извика Барбара. — Аз пък ще се грижа за бебето, когато Анета отива в града!

Очите на девойката подозрително заблестяха.

— Ето че отново ще се разплача — промълви тихо. — Толкова сте добри! Още днес, не утре, ще пиша на майка ми. Новината ще я успокои…

По-спокойни и много щастливи бяха и годениците. Фриц се радваше, че госпожа Ангелика Йенсен има за какво да е благодарна на неговите близки, на сестра му, на зет му, които ги подкрепиха в този важен момент. И вече беше готов да прави планове за бъдещето. Нощта преваляше, когато най-после отидоха да спят. Голямата купа със силното боле беше съвсем празна.