Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leona’s Mysterious Lover, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Христова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лайза Уолас. Желание, надежда и мечти
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1995
Редактор: Александър Александров
Коректор: Красимира Атанасова
ISBN: 954-439-326-9
История
- — Добавяне
I
Леона погледна към стенния часовник. Беше точно девет. Започваше новият й работен ден. Времето обещаваше да бъде горещо. Работеше на десетия етаж в красива сграда, разположена на около петдесет метра от плажа на Дайтън бийч. От прозореца й се виждаха крайбрежието и безкрайната шир на океана. С копнеж погледна към блестящата от утринното слънце вода. Малко по-късно щяха да се появят белите луксозни кораби, които редовно преминаваха между Дайтън бийч и Бахами. Леона знаеше пътните им разписания наизуст. Въздъхна. Защо не можеше сега да си лежи на плажа и да се наслаждава на безоблачното синьо небе, вместо през целия ден да седи в офиса. По нейно мнение, да се построи работна сграда в близост до един от най-известните плажове в света, граничеше със садизъм. За миг си представи архитекта на тази сграда. „Положително той сега лежи на слънчевата си тераса и се наслаждава на деня.“
Пъхна чантата си в едно от чекмеджетата на бюрото и се отправи към кафе машината да си приготви сутрешното кафе. Опитваше се да се съсредоточи върху работния ден. Отметна с бързо, енергично движение русите къдрици около финото си лице. Сините й очи бяха загубили нежно замечтаното си изражение и вече блестяха бодро.
Леона Блумфийлд беше секретарка в едно посредническо бюро по изкуствата. Шефът й прекарваше голяма част от времето си на плажа или в някое от многобройните кафенета по булевардите на Дайтън бийч и оставяше цялата работа на нея. След като я бе назначил преди няколко години, той бързо бе забелязал усърдието и амбицията й. Да взема отговорни решения, на Леона й доставяше удоволствие, засилваше се нейната самоувереност. Беше стъпила с красивите си крака здраво на земята.
Натисна червения бутон на кафе машината. Чуваше как водата бавно започва да ври. Стъкленият съд се пълнеше бавно — първо на капки, после на тънка кафява струя.
Телефонът иззвъня и Леона вдигна слушалката.
— Посредническа агенция „Комедия“, добро утро — обади се с топлия си ведър глас.
Нейният шеф я бе назначил именно заради този любезен глас, без дори още да познава нейното усърдие и доброта. „Ние водим преговори с режисьори, артисти почти само по телефона — беше й обяснил той, — и не се нуждаем от някоя грачеща врана, мис Блумфийлд. Вашият глас звучи така мило, както изглежда и лицето ви и моите клиенти ще ми бъдат благодарни!“
Леона се бе усмихнала. Това, че беше красива, го знаеше, че нейният глас звучеше мило, също й беше известно, но похвалата я беше зарадвала.
— Ало! Тук е Франк Борден от „Юнайтед филм корпорейшън“. Имаме проблем!
— Ако се отнася за някой артист, с удоволствие ще ви помогна — отвърна Леона делово.
— Нуждаем се спешно от дубльор на Пиер Босиер.
Лицето й стана сериозно и попита напрегнато:
— На Пиер Босиер?
— Да, на Пиер Босиер. С кого говоря?
— Казвам се Леона… Леона Блумфийлд.
— Така, мис Блумфийлд. Работата е спешна. Препоръчаха ни вашата посредническа агенция като благонадеждна и способна и затова ви се обаждаме. Не ни разочаровайте! Както споменах, проблемът е много спешен. Ограничени сме във времето.
Леона завъртя безпомощно очи. Хората от киното винаги ужасно преувеличаваха. Всеки проблем се сравняваше с пропадането на света.
— Няма ли прочутият Пиер Босиер свой собствен дубльор? — попита тя. — Не ми изглежда много логично. Защо не работите с неговия дубльор?
— Много сте досетлива, мис Блумфийлд. Разбира се от само себе си, че Пиер Босиер има собствен дубльор, но именно за този дубльор се отнася. При една сцена с езда той се нарани и сега лежи в болницата на Дайтън бийч. Съгласно договора, на Пиер Босиер му се забранява всяка опасна филмова сцена. И ако му се случи нещо, човек не може да си представи последиците от това.
Непознатият й събеседник явно преувеличаваше. Леона се усмихна и потърка челото си.
— Филмът, който се снима с Босиер е адски скъп — продължи той. — И когато нашият главен изпълнител на ролята… така, моля ви!
Човекът отсреща говореше така, че тя едва не загуби възхваляваното от всички спокойствие.
Все още не бе изпила своето сутрешно кафе.
— Една секунда.
Остави слушалката, скочи, наля си кафето, внимателно постави чашата на бюрото и отново седна на стола си. Искаше да си спомни какво всъщност знаеше за известния филмов актьор Пиер Босиер. Той печелеше много, астрономически много, това бе безспорно. Възнаграждението му за всеки филм надхвърляше милиони. Пресата с удоволствие се занимаваше с хонорарите му, понеже бяха известни малко други неща около неговата личност. Обграждаше го тайнственост. Пиер успяваше да опази своя личен живот от външния свят. Никой не знаеше дали е женен, влюбен или има приятелка.
Пиер Босиер беше изгрял като ярка звезда на американския филмов небосклон и чудното при това беше, че досега се бе снимал само в три филма. Репортерите го описваха като един модерен Ерол Флин и филмовият свят беше твърдо убеден, че през следващите години ще се прослави още повече чрез участието си в роли на герои и любовници, тъй като цяла Америка следеше с интерес неговите изяви. Пиер Босиер действаше на жените покоряващо. Когато ги погледнеше с кафявите си очи от екрана, събуждаше романтични копнежи у тях. Те скришом въздишаха и си мечтаеха за любов, нежност, романтика, вечна красота и младост. Неговото по мъжки хубаво лице обещаваше преданост, широките му рамене — сигурност, тесните му хълбоци и дълги крака — страст, а деликатните му ръце — нежност. Изглеждаше роден любовник и обстоятелството, че никой не знаеше какъв е всъщност, го правеше още по-тайнствен и привлекателен. Тъмните му коси падаха небрежно по високото му чело и му придаваха безгрижен младежки вид. Възрастта му трудно можеше да се определи. Леона смяташе, че е на около тридесет, тридесет и пет години.
Тази блестяща звезда беше мъжът, за когото всяка жена си мечтае.
Леона поднесе чашата към устните си.
— Е, как е, мис Блумфийлд? Хрумна ли ви нещо? — прозвуча в слушалката.
— Ще бъде трудничко — пророкува тя и кръстоса крака.
— Кога ще можете да ни изпратите някого?
Тя сбърчи красивото си вирнато носле.
— Моля ви, мистър…
— Борден.
— Моля ви, мистър Борден, толкова бързо не може да стане. Вие ми поставихте една наистина трудна задача. Кой може да изглежда като Пиер Босиер? Изчакайте един момент, ще проверя в нашата картотека.
С елегантния си крак премести подвижната картотека, сложи настрана чашата кафе и започна да прелиства картите, но никой от мъжете на снимките не й допадна. Бяха обикновени хора, а не филмови богове като Пиер Босиер, макар че между тях имаше и такива, които изглеждаха добре.
— Мис Блумфийлд! Чакам.
— Търся, мистър Борден, но е много трудно да намеря подходящ.
„Боже мой, колко нетърпелив е този човек. Откъде можеше да се намери втори Пиер Босиер?“ Искаше да помогне на Франк Борден, но не знаеше дали това изобщо е възможно. От друга страна, работеше в посредническа агенция, заплащаше й се за това и трябваше да се погрижи за доходите на шефа си.
Заобяснява спокойно и търпеливо.
— Необходимо е много точно да установя прилика между отделните актьори и вашата звезда. Това ще ми отнеме известно време. Дано намеря някой, който да е най-близо до вашите изисквания.
— Мис Блумфийлд, вече си мисля, че неоснователно ми препоръчаха вашата агенция като много надеждна.
— Не сте прав, мистър Борден.
„Дано да не изляза от релси“ — рече си Леона и си припомни думите на своя шеф: „Задържайте клиентите толкова дълго и така любезно, колкото можете. Вероятно ще ви хрумне нещо в последния момент. Винаги да се запазва спокойствие — това при нас е правило номер едно“.
Правило номер едно, изглежда, при Франк Борден щеше да има малък успех.
— Не може ли да ви позвъня по-късно, мистър Борден? През това време ви обещавам, че ще намеря подходящ дубльор на Пиер Босиер. Трябва да имате само малко търпение.
— Да ми позвъните по-късно? Търпение? Какво разбирате под „по-късно“? Цялата ни филмова компания е в паника. Всичко е обърнато с главата надолу.
„При снимането на един филм винаги всичко е обърнато с главата надолу“ — помисли си тя. Бавно отпи глътка кафе и направи на невидимия Франк Борден една гримаса, която никак не би му харесала. Чудеше се какво точно да му отговори. Той навярно би се обърнал към другите посреднически агенции във Флорида и това никак не й харесваше. Съмняваше се, че действително би могла да му помогне. В целия свят нямаше друг мъж, който да прилича на атрактивния Пиер, освен собствения му дубльор, който бе тежко пострадал. Франк Борден попита раздразнено:
— Всъщност, ясно ли ви е, колко струва една снимачна минута, мила моя?
— Сигурно доста много.
— Доста много и още много повече, невинно ангелче! Вие през целия си живот няма да спечелите толкова, колкото Пиер Босиер получава за един-единствен филм.
— Е, и? — повиши глас Леона. — Какво искате да кажете? Вие така можете да ме направите едва ли не лично отговорна за това, което печели вашата звезда. Честно да ви кажа, това въобще не ме интересува.
Високомерният тон на Франк Борден я дразнеше. Имаше желание да тракне слушалката, но трябваше да се намери все пак дубльор. А за в бъдеще филмите с Пиер Босиер никога не би гледала. Сега се потеше и си влошаваше настроението, докато разглезеният актьор звезда вероятно седеше на палубата на луксозната си моторна яхта, а неговият стар иконом му сервираше разхладителни напитки.
Всеки знаеше, че Пиер Босиер през свободното си време се оттегляше на яхтата си и не разговаряше с никого. Досега на нито един репортер не бе се удала възможността да се доближи до нея. Пиер и неговият иконом, един стар мулат от карибския остров Антигуа, отпращаха най-безцеремонно досадниците. Изглежда, дребният тъмнокос мъж беше единственият човек, когото Пиер можеше да търпи около себе си. Леона си спомни за сбръчканото му лице, което се появяваше в пресата почти толкова често, колкото и снимката на суперзвездата.
По време на снимачните работи в Холивуд Пиер Босиер живееше в пристанището на Санта Барбара в ослепително бялата си яхта. Всяка сутрин шофьор от филмовата компания отиваше да го вземе и вечер отново го връщаше. По списанията и в репортажите на телевизията никога не липсваха в по-заден план истерични млади жени и момичета, хипнотизирано втренчени и поглъщащи го с влюбен поглед. Но мястото до него беше винаги празно. Никой не го бе виждал хванат под ръка с приятелка, съпруга или актриса.
„О, ти, световноизвестен, самотен, божествен Пиер Босиер, къде да ти намеря дубльор?“ — нареждаше мислено Леона.
Разсеяно се заслуша във воплите на Франк Борден за огромните суми, които се изразходвали при снимането на един филм в днешно време, особено с толкова известна звезда като Пиер.
— Всяка сцена трябва да се снима повторно, да се потрети! — вайкаше се той. — И всичко струва пари! Тези суми ще ни съсипят! Всички сме толкова разтревожени за случилото се нещастие на дубльора. Към края на снимките никой не внимаваше. Не ни върви и това е! Само ако знаеха кинозрителите колко е съсипващо създаването на един филм. Бедният мъж… дубльорът на Пиер… Аз още го виждам как лежи на земята, преди да го откарат с линейката в болницата.
Любопитството на Леона се пробуди.
— Разкажете, моля ви, каква беше тази сцена, при която той пострада?
— Вече ви споменах, че е сцена с езда, мис Блумфийлд.
„Беше ли ми споменал?“ Опита се да си спомни.
— И дубльорът, който трябва да намеря, трябва не само да изглежда чудесно, а и да може майсторски да язди? Това още повече ще ме затрудни, мистър Борден. Впрочем, хрумна ми една идея. Защо да не дадем обява в някое филмово списание? Ще я уредя аз, понеже вие сте много зает. Вашето време е ценно, имате да вършите толкова много неща, така че не ви е до поместването на обикновена обява.
Последните й думи звучаха преднамерено иронично. Леона започваше да се учудва защо Франк Борден разговаря толкова дълго с нея, твърдейки, че всяка секунда при снемането на един филм струвала цяло състояние.
— Обява? По принцип не е лоша идея, мис Блумфийлд, но в нашия случай за съжаление не е възможно. Забравяте, че нямаме никакво време.
Леона се озадачи. Нещо се бе случило! Това не беше вече гласът на Франк Борден. Този мек, приятен тон… и любезността, с която й говореше. Беше той! Самият Пиер Босиер! Голямата звезда! Това беше несъмнено неговият глас. Прочутият, вибриращ глас на Пиер Босиер, който разтуптяваше женските сърца. Значи не лежеше на палубата на своята яхта. Навярно беше в студиото или някъде там, където се снимаше филма, и може би бе подслушвал през цялото време разговора между нея и Франк.
Сърцето й затуптя силно.
— О-о! — възкликна смутено и прибави едно безсмислено: — Така…
Пиер Босиер се смееше. И как само се смееше! Никога не беше чувала през живота си такъв нежен, младежки, възбуждащ и толкова мил смях. „Страхотен прелъстител! Значи не е такъв само във филмите си. Как ли се разговаря с такава известна звезда?!“
Чувстваше главата си празна. Устата й пресъхна. За първи път в живота си беше поразена от един мъж само за няколко секунди. Постепенно се овладя.
— О-о! — чу го да казва. — Така… — Опитваше се да я иронизира. — Това ли е нормалният тон за общуване във Флорида, мис Леона?
Не я бе назовал мис Блумфийлд като онзи педантичен Франк Борден, а по малко име. Сигурно това беше номер да флиртува. Прие го като нещо естествено — все пак той се държеше мило с всички жени.
Въздъхна дълбоко и ситуацията й се стори абсурдна. На другия край на телефонната линия бе най-известният филмов артист на Съединените щати и милиони момичета й биха завидели за това.
— Значи, нормалният ми общителен тон не ви харесва — отговори дръзко. — Впрочем, моето словесно богатство е доста по-обширно. Просто бях толкова смутена, че сте слязъл от вашата космическа висота да говорите с простосмъртна като мен, че за момент загубих ума и дума.
Очакваше с нетърпение как ще реагира. Изглежда, на прочутия Пиер Босиер думите й му доставиха голямо удоволствие, защото той се засмя много прелъстително. „Боже мой, колко е чаровен!“
Леона се колебаеше между дързостта и предпазливото поведение. Тя не си падаше по красавците. За нея те бяха някак недействителни. Струваше й се, че такъв добре изглеждащ мъж никога няма да бъде само неин, и затова е по-добре от самото начало да не го допуска до себе си.
— В моята космическа висота, както се изразихте, мила моя Леона, въздухът е много студен и животът ми е твърде самотен. Случва се все по-рядко някой да разговаря непринудено с мен. Вие, предполагам, сте много хубава и добра жена. И това е причината разговорът с вас да ми доставя такава радост.
Леона беше почти трогната, но се усъмни в откровеността му. „Дали е истина това, което казва, или играе поредната си роля?“ Прие втората възможност.
— Нека да бъдем по-делови. Да ви намеря дубльор толкова бързо, и при най-добро желание не мога да го сторя! В картотеката си не открих никой, който поне малко да прилича на вас. Нямаме късмет. Не може ли някой да се гримира така, че по време на опасната сцена да мине за Пиер Босиер? За един способен гримьор това не е проблем. Гримьорите променят лицата на хората така, че собствените им майки не могат да ги познаят.
Събеседникът й се засмя, но не каза нищо и тя продължи:
— Признавам, че във вашия случай това би било трудно, но все пак е по-добре от нищо. Не сте ли мислил по този въпрос?
— И още как, умното ми момиче! Но се касае за сцена с езда на необязден кон и именно тази сцена е най-важната в целия филм. Нашата изключително способна гримьорка направи опит с млад актьор, който от време на време ме заместваше, когато истинският ми дубльор пострада, но не се получи нищо.
— Необязден кон? Кой в днешно време може да язди необязден кон, мистър Босиер?!
Леона изпитваше боязън към конете.
— В този случай не е ли по-добре да се свържете с Тексас? Това, от което се нуждаете, е истински каубой! Що се отнася до ролите ви, мистър Босиер, защо ви виждам винаги в старомодни филми? Ако се вярва на слуховете, вие сте много талантлив. Трябва ли тогава винаги да играете в такива пошли сцени?
Пиер остана безмълвен. Известно време по линията се чуваше само припукване.
— Мистър Босиер? — обади се Леона плахо с чувство за вина. — Още ли сте там? Много ли се разприказвах? Забравете това, което ви надрънках, и ме извинете… Случва все толкова рядко да общувам с известна кинозвезда, че се увлякох и говорих за всичко, което ми хрумна. Извинете ме — повтори смутено.
Той продължаваше да мълчи. Леона си гризеше нокътя на палеца и не знаеше какво да прави. „Дали да затворя телефона? Но все пак Пиер Босиер и Франк Борден са мои клиенти!“ Изведнъж си пожела да бъде сега далеч оттук.
— Да дам ли обявление в пресата, мистър Босиер? — опита за пореден път. — Би било дреболия за мен и с удоволствие ще го направя за вас и филмовата ви компания. Това е един общоприет начин и, кой знае, може би ще имаме щастието да ни се обади подходящ дубльор.
Все същото тягостно мълчание отсреща.
— И така, ако и сега не ми отговорите нищо, разговорът за мен е приключен.
Естествено, Леона не можеше да види с какво учудване и удоволствие Пиер Босиер я слушаше. От времето, когато беше признат за голяма кинозвезда, никой не беше му казвал толкова прямо истината, никой не бе разговарял с него така непринудено. „Тази малка дръзка женичка — мислеше си той, — е като бликащ извор, който отново може да утоли жаждата ми за нормални отношения и искреност.“
Беше напълно омаян от гласа й и желаеше тя да му говори безспирно. Седеше на стола до бюрото на Франк Борден, подпрял с ръка лицето си и си представяше как би могло да изглежда това очарователно същество. „Може би е руса, крехка, нежна и много весела. Може би също е романтична и малко сантиментална, което естествено никога не би си признала. Може би е добра, умна и сърдечна. Както и…“ Не позволи на фантазията си да стигне чак толкова далеч. Лицето му придоби тъжен израз, но просветна бързо, когато чу последните думи на Леона. Преди тя да изпълни своята закана, побърза да й отговори:
— Не, моля ви! Не затваряйте още, мис Леона! За момент не присъствах духом, извинете ме. Вие ми предложихте да дадете обява, нали?
Леона се смути. Отново бе този мек тембър! Не можеше да повярва, че реагира на един глас с разтуптяване на сърцето и изчервяване, но все пак се случи. Страните й буквално пламнаха, а сърцето си чувстваше да бие чак в гърлото.
— Да, мистър Босиер — успя да отрони.
— Добре, тогава да опитаме с обявата — съгласи се той. — Но ще трябва още утре да се помести в някое филмово списание. Ще направите ли това?
— Ще се опитам, мистър Босиер.
— Изглежда сте много способна, мис Леона. Щастлива случайност е, че Франк е открил номера на вашата посредническа агенция.
— Не съм по-способна от всички други секретарки — отговори Леона скромно, но се зарадва на комплимента му по един почти детски начин. — А що се отнася до работата ми, тя ми създава удоволствие. — И прибави бързо: — Особено когато ми се удаде възможност да си побъбря с такъв мил и известен мъж като вас.
Пиер сияеше.
— Благодаря — каза тихо. — Удоволствието е изцяло мое. Но да се върнем към същността на нещата. Изпратете сметката за обявлението в „Юнайтед филм корпорейшън“, на Франк Борден. Всички, освен мен са в хотел „Хилтън бийч“.
— Знам. Вие живеете в яхтата си. Цяла Флорида е осведомена за това.
— Хората ги интересува всичко, което е свързано с моята особа.
Пиер поклати глава с досада. Мразеше ужасно шума около себе си, но не знаеше как да го отклони или да го спре.
— Вие също ли се интересувате, мис Леона? — подхвърли.
Леона се поколеба за секунда. Накрая каза сдържано:
— Предпочитам да не отговоря на този въпрос. Впрочем, не е никак трудно да се узнае какво вършите и къде живеете. Вестниците са пълни с това. В тях пише повече за вас, отколкото за новия президент на Америка.
Изглежда, Пиер намери думите й за твърде остроумни. Засмя се по момчешки гръмогласно. В този момент на Леона ужасно й се прииска да го види. Имаше чувството, че е много мил човек и изобщо не е надут или високомерен. „Дали в действителност е така хубав както във филмите си?“
— Между другото, мистър Босиер — продължи смело, — милиони жени се интересуват от вас. Важно ли е толкова мнението ми за августейшата ви особа? Нашият разговор е почти приключил. Невъзможно е да се срещнем лице в лице и затова ще си позволя да ви издам нещо. Знаете ли, мистър Босиер, аз не съм от тези, които превъзнасят един мъж само защото е хубав и известен филмов артист. Това удоволствие го предоставям на тийнейджърите, които могат да крещят по-силно от мен.
— А аз, мис Блумфийлд, не съм мъж, който обича да го боготворят. Не знам дали ще ми повярвате или не, но е така — отвърна Пиер Босиер любезно. — Сигурно имате погрешна представа за мен, както и много други хора, които преценяват една филмова звезда само от слуховете и историите, които достигат до ушите им, или от клюкарските статии в големите илюстровани списания.
Прозвуча доста рязко и Леона се сконфузи.
— Въпреки това разговорът с вас ме радва много. Жалко, че вдругиден ще трябва да се връщам в Антигуа. Може би знаете, че там живея. Бай! Щастлив съм, че се запознах с вас, макар и по телефона.
Чу се пращене по линията. Пиер Босиер беше оставил слушалката. Известно време Леона гледа телефона, замислено потърквайки нослето си.
„Какво искаше да каже голямата звезда с това: «Жалко, че вдругиден трябва да се връщам в Антигуа?». Жалко?! Защо? Жалко за кого? Да не би да е възнамерявал да се срещне лично с мен?“ Тръсна енергично глава. Беше безпредметно да тълкувано този начин думите му. Вероятно не означаваха нищо. Хората от киното сипеха непрекъснато подобни комплименти и ласкателства, а после ги забравяха почти веднага. Те бяха като захарен памук — като близнеш, веднага се разтопява и изчезва. Театър, всичко е театър!
Седна на стола до бюрото, прозя се и хвърли поглед на часовника. Беше изминал цял час от позвъняването на Франк Борден. Време бе отново да се съсредоточи в работата си. Въздъхна и отвори пишещата си машина.