Джулия Куин
Как да се омъжиш за маркиз (1)

Глава 1

Съри, Англия

1815 г.

Четири плюс шест плюс осем плюс седем плюс едно плюс едно плюс едно, минус осем, пренасяме две…

Елизабет Хочкис сметна сумата за четвърти път, получи същият резултат като предишните три пъти и простена. Когато вдигна поглед три личица се взираха в нея — трите лица на по-малките й брат и сестри.

— Какво има Лизи? — попита деветгодишната Джейн.

Елизабет се усмихна вяло докато се чудеше как да задели пари за отоплението на малката им къща през предстоящата зима.

— Ние, ами… страхувам се, че нямаме много средства.

Сюзан, която бе на четиринадесет и най-близо до Елизабет по възраст, се намръщи.

— Абсолютно ли си сигурна? Все трябва да имаме нещо. Докато татко беше жив, винаги…

Елизабет я спря с настоятелен поглед.

Доста неща имаха докато баща им беше жив, но той не им бе оставил нищо, освен малко пари в банката. Никакви приходи. Никаква собственост. Нищо, освен спомени. А и те, поне тези, които Елизабет помнеше, не бяха точно стоплящи сърцето.

— Нещата сега са различни — каза твърдо като се надяваше да сложи край на разговора. — Не може да правим сравнения.

Джейн се ухили.

— Може да използваме парите, които Лукас крие в кутията си с войници.

Лукас, който бе единственото момче в семейството, подскочи.

— Защо си ровила в нещата ми? — Той се обърна към Елизабет с изражение, което можеше да се определи като обидено, ако всъщност не изглеждаше комично на осемгодишното му личице. — Човек не може ли да има някакви тайни в тази къща?

— Очевидно не — каза Елизабет разсеяно, докато се взираше в числата пред себе си.

Тя отбеляза няколко неща с молива сякаш се опитваше да открие нови методи в счетоводството.

— Сестри — въздъхна Лукас с досада. — Няма отърваване от тях.

Сюзан се загледа в листа пред Елизабет.

— Не можем ли да спестим пари от нещо? Или поне да отложим някое плащане?

— Няма начин. Слава богу, наемът е платен, иначе щяхме да останем на улицата.

— Наистина ли е толкова зле? — прошепна Сюзан.

Елизабет кимна.

— Имаме достатъчно, за да изкараме до края на месеца и малко след това и после още малко, след като си получа парите от лейди Данбъри, но после… — Думите й заглъхнаха и тя отмести поглед встрани, за да не видят Джейн и Лукас сълзите в очите й.

Елизабет се грижеше за тези тримата, вече пет години откакто стана на осемнадесет. Тя бе отговорна за храната и подслона им и най-вече за тяхната сигурност.

Джейн сръга Лукас в ребрата и когато не й отвърна, го удари в ключицата.

— Какво? — извика той. — Това болеше.

— „Какво“ е невъзпитано — автоматично го поправи Елизабет. — Трябва да кажеш „моля“.

Малката уста на Лукас се отвори възмутено.

— Не беше възпитано от нейна страна да ме сръгва така. И със сигурност никога няма да се държа възпитано с нея.

Джейн завъртя очи и въздъхна.

— Не трябва да забравяш, че е само на осем.

Лукас я изгледа подигравателно.

— А ти си само на девет.

— Винаги ще съм по-голяма от тебе.

— Да, но скоро ще порасна и тогава ще съжаляваш.

Устните на Елизабет се извиха в горчиво-сладка усмивка, докато ги наблюдаваше. Беше слушала този спор стотици пъти, но също така бе виждала как късно вечер, Джейн влиза на пръсти в стаята на Лукас, за да го целуне за лека нощ.

Може и да не приличаха на типичното семейство — бяха само те четиримата всичко на всичко, а и сираци от доста време — но семейство Хочкис беше специално. Елизабет успяваше да се справи вече пет години след като баща им умря и проклета да бъде, ако остави недостигът на средства да ги раздели.

Джейн скръсти ръце.

— Трябва да дадеш парите си на Лизи, Лукас. Не е правилно да ги криеш.

Той кимна неохотно и излезе от стаята навел русата си глава. Елизабет погледна към Сюзан и Джейн. И те бяха руси, със светлосините очи на майка им. Самата Елизабет изглеждаше точно като тях — бяха една малка руса армия без пари дори за храна.

Тя въздъхна отново и погледна сериозно сестрите си.

— Ще трябва да се омъжа. Нямаме друг изход.

— О, Лизи, не! — извика Джейн, скочи от стола си и буквално прескочи масата, за да се сгуши в скута й. — Не и това! Само не това!

Елизабет объркано погледна Сюзан, сякаш я питаше безмълвно защо Джейн бе толкова разстроена, но сестра й само поклати глава.

— Не е толкова лошо — каза Елизабет, докато я галеше по косата. — Ако се омъжа, сигурно ще си имам собствено бебе и тогава ти ще си му леля. Няма ли да е хубаво?

— Но единственият, който ти е предложил досега, е ескуайър Невинс, а той е ужасен! Направо отвратителен.

Елизабет се усмихна неубедително.

— Сигурна съм, че ще намерим някой друг, освен ескуайър Невинс. Някой не толкова… ммм… ужасен.

— Няма да живея с него — заяви Джейн с войнствено изражение. — Няма. Предпочитам да отида в сиропиталище. Или в някой от онези ужасни приюти.

Елизабет не я винеше. Ескуайър Невинс беше стар, дебел и злобен. И винаги се взираше в нея така, че я полазваха студени тръпки. В интерес на истината не й харесваше и как гледа Сюзан. А и Джейн всъщност.

Не, не можеше да се омъжи за него.

Лукас се върна в кухнята с малка метална кутия и я подаде на Елизабет.

— Спестил съм един паунд и четиридесет — каза той. — Щях да ги използвам за… — Той преглътна. — Няма значение. Искам да ги вземеш. За семейството.

Елизабет безмълвно взе кутията и погледна вътре. Видя парите на Лукас — паунд и четиридесет, състоящи се почти изцяло от пенита.

— Лукас, скъпи — каза нежно тя. — Това са твоите спестявания. Отнело ти е години, за да ги събереш.

Долната му устна затрепери, но той някак си успя да се изпъчи дотолкова, че да заприлича на един от своите войници играчки.

— Сега аз съм мъжът в семейството. Трябва да се грижа за вас.

Елизабет кимна тържествено и премести парите му в кутията с общите пари.

— Много добре. Ще ги използваме за храна. Може би ще дойдеш да пазаруваш с мен другата седмица и ще избереш нещо по твой вкус.

— Скоро моята градина ще започне да дава зеленчуци — каза Сюзан услужливо. — Достатъчно, за да ни храни, и може би ще остане малко, за да продаваме.

Джейн се размърда в скута на Елизабет.

— Моля те, кажи ми, че не си засадила още ряпа. Мразя ряпа.

— Всички я мразим — отвърна Сюзан. — Но се отглежда най-лесно.

— Но не се яде толкова лесно — изръмжа Лукас.

Елизабет издиша и затвори очи. Как стигнаха дотук? Семейството им беше старо, благородно — малкият Лукас даже беше баронет! И въпреки това я бяха докарали до отглеждането на ряпа, която всички ненавиждаха.

Щеше да се провали. Беше си въобразявала, че ще успее да отгледа братчето и сестрите си. Най-ужасният период в живота й бе, когато баща им умря и единственото, което й даваше сили да продължава напред бе мисълта, че трябва да ги защити, за да може да ги вижда щастливи и сигурни. Заедно.

Тя бе отхвърлила предложенията на всички лели, чичовци и братовчеди да вземат някое от децата, най-вече малкия Лукас, защото те се надяваха, че един ден той ще се ожени за момиче с голяма зестра. Но Елизабет им бе отказала, дори и когато съседи и приятели я бяха притискали да го направи.

Беше им казала, че иска да запази семейството. Какво имаше за обясняване?

Но сега щеше да се провали. Нямаше пари за уроци по музика или частни учители, или всякакви неща, които като малка бе приемала за даденост. Само Бог знаеше как щеше да изпрати Лукас в Итън.

А той трябваше да отиде. Всеки Хочкис от мъжки пол, бе посещавал Итън през последните четиристотин години. Не всеки бе успял да го завърши, но всеки бе учил там.

Трябваше да се омъжи. И съпругът й непременно трябваше да разполага с много пари. Изглеждаше просто.

 

 

— След Авраам дойде Исак, след Исак Яков и след Яков Юда… — Елизабет тихо прочисти гърлото си и погледна нагоре с надежда. Дали лейди Данбъри вече бе заспала. Тя се наведе напред и внимателно се взря в лицето на възрастната дама. Беше трудно да се каже. — … и след Юда дойде Фарест и Зара от Тамар, и след Фарест Езром… — Очите на старата дама определено бяха затворени от доста време, но все пак човек трябваше да бъде внимателен. — … и след Езром дойде Арам, и… — Това похъркване ли беше? Гласът на Елизабет се сниши до шепот: — … и след Арам Аминадап, и след Аминадап Наасон и…

Елизабет затвори библията и тръгна на пръсти към вратата на стаята. Обикновено нямаше нищо против да чете на лейди Данбъри; това всъщност беше по-приятната част от заниманията й като компаньонка на графинята. Но днес наистина се налагаше да се прибере по-рано вкъщи. Почувства се ужасно, когато тръгваше, тъй като Джейн все още бе силно разстроена от възможността ескуайър Невинс да влезе в малкото им семейство. Елизабет я бе уверила, че дори и той да останеше последният мъж на земята пак не би се омъжила за него, но Джейн не беше много убедена, че някой друг ще я поиска и…

Тряс!

Сърцето на Елизабет се качи в гърлото. Никой, освен лейди Данбъри, не можеше да предизвика по-силен шум тропайки с бастуна си по пода.

— Не съм заспала — прогърмя гласът й.

Елизабет се обърна и се усмихна едва-едва.

— Толкова съжалявам.

Лейди Данбъри се изхили.

— Изобщо не съжаляваш. Връщай се тук.

Елизабет потисна една прозявка и се върна на стола си с висока облегалка. Харесваше лейди Данбъри. Наистина. Всъщност си мечтаеше за деня, когато щеше да използва възрастта си като извинение, за да говори свободно също като нея. Въпросът бе, че наистина трябваше да се прибере вкъщи и…

— Хитруша си ти — каза лейди Данбъри.

— Моля?

— Всички тези родословия. Нарочно си ги избрала, за да ме приспиш.

Елизабет се изчерви виновно и опита да се измъкне с въпрос:

— Не знам какво имате предвид?

— Ти прескачаше, трябваше да сме още на Мойсей и големия потоп, а не в частта с родословията.

— Не мисля, че големият потоп беше при Мойсей, лейди Данбъри.

— Глупости. Разбира се, че беше.

Елизабет реши, че Ной би разбрал желанието й да пропусне дискусията с библейски препратки с лейди Данбъри и да й затвори устата.

— Във всеки случай няма значение кой се е удавил в наводнението. Важното е, че прескочи нарочно, за да ме приспиш.

— Аз… ъъъ…

— О, признай си го момиче. — Устните на графинята се извиха в разбираща усмивка. — Всъщност ти се възхищавам за това. Бих направила същото на твоите години.

Елизабет извъртя очи. И това ако не беше нелепа ситуация — както и да постъпеше, все щеше да изглежда виновна. Затова просто въздъхна, взе библията и каза:

— Коя част искате да ви прочета?

— Никоя. Много е скучна. Нямаме ли нещо по-вълнуващо в библиотеката?

— Сигурно има. Ще проверя, ако желаете.

— Да, направи го. Но преди това ще ми подадеш ли бележника. Да, онзи на масата.

Елизабет се изправи, отиде до масата и взе коженият бележник.

— Заповядайте — каза тя, като й го подаде.

Графинята отвори бележника с военна прецизност и погледна пак към Елизабет.

— Благодаря ти, скъпо момиче. Днес пристига новият управител на имението и искам да запомня всички тези числа, за да не ме ограби и да ми отмъкне парите следващият месец.

— Лейди Данбъри — каза искрено Елизабет, — дори и дяволът не може да ви отмъкне парите.

Лейди Д. потропа с бастуна си по пода в знак на одобрение и се засмя.

— Добре казано, момиче. Хубаво е да срещнеш млад човек с мозък в главата си. Моите собствени деца… Ех, няма да навлизам в тази тема само ще спомена, че синът ми веднъж си заклещи главата между решетките на оградата на замъка Уиндзор.

Елизабет прикри устата си с ръка в опит да потисне смеха си.

— О, давай. Посмей се — въздъхна лейди Данбъри. — Разбрах, че единственият начин да преодолееш родителския гняв, е да гледаш на нещата откъм забавната им страна.

— Е — каза Елизабет внимателно, — това изглежда мъдро.

— От теб ще излезе добър дипломат, Лизи Хочкис. Къде е бебето ми?

Елизабет дори не мигна. Лейди Данбъри беше легендарна с честата смяна на темата.

— Котката ви — натърти тя — спи на табуретката вече от час. — Тя посочи през стаята.

Малкълм повдигна рошавата си глава, опита се да фокусира скосените си сини очи, реши, че не си заслужава усилието и пак легна.

— Малкълм — изгука лейди Данбъри, — ела при мама. — Малкълм я игнорира. — Имам изненада за теб. — Котката измяука и щом разпозна лейди Д., неговият основен източник на храна, скочи долу.

— Лейди Данбъри — каза Елизабет с укор, — знаете, че тази котка е твърде дебела.

— Глупости.

Елизабет поклати глава. Котката тежеше колкото скала, макар и голяма част от нея да беше козина. Всяка вечер тя прекарваше значителна част от времето си в почистване на дрехите си. Това беше наистина забележително, тъй като взискателния звяр не й бе позволил да го подържи нито веднъж за тези пет години.

— Добро коте — каза лейди Д. протягайки ръце.

— Тъпа котка — промърмори Елизабет, когато светлокремавият котарак спря, погледна я и продължи по пътя си.

— Толкова си сладък — лейди Д. го погали по косматото коремче. — Толкова сладък.

Котката се протегна в скута й, легна по гръб и протегна лапички нагоре.

— Това не е котка — каза Елизабет — а жалка имитация на килим.

Лейди Д. повдигна едната си вежда.

— Нямаш това предвид, Лизи Хочкис.

— Напротив.

— Глупости. Ти обичаш Малкълм.

— Колкото обичам Атила.

— Е, Малкълм те обича.

Котката вдигна глава и Елизабет можеше да се закълне, че й се изплези.

— Тази котка е злобна. Отивам в библиотеката.

— Добра идея. Донеси ми нова книга.

Елизабет тръгна към вратата.

— И не избирай нищо с родословия!

Елизабет се засмя нарочно и тръгна по коридора към библиотеката. Тропотът от обувките й заглъхна щом стъпи на килима и тя въздъхна.

Мили боже! Тук имаше много книги. От къде да започне. Тя избра няколко романа, после измъкна колекция от комедии на Шекспир, едно тънко томче с романтична поезия се присъедини към купчината и тогава, точно преди да поеме обратно, още една книга прикова погледа й. Беше много тънка и подвързана в най-ярко червената кожа, която Елизабет бе виждала. Но най-странното около тази книга бе, че бе сложена по особен начин напречно върху книгите в една библиотека, която се славеше с безупречен ред. Дори прахът не смееше да го нарушава и никога никоя книга не бе поставяна безразборно.

Елизабет остави купчината книги и взе малката червена книжка. Тя беше сложена на обратно и се наложи да я обърне.

„КАК ДА СЕ ОМЪЖИШ ЗА МАРКИЗ“

Изпусна книгата, като едва ли не очакваше да я удари светкавица насред библиотеката. Това сигурно бе някаква шега. Едва този следобед беше решила да се омъжи и ето.

— Сюзан? — извика тя. — Лукас? Джейн?

Елизабет поклати глава. Държеше се глупаво. Братчето и сестрите й, колкото и палави да бяха, никога нямаше да се промъкнат в библиотеката на лейди Данбъри, нито пък биха сложили фалшива книга, а и…

Всъщност, помисли си тя, като обръщаше тънкото червено томче в ръката си, книгата никак не изглеждаше фалшива. Подвързията беше здрава, а кожата на корицата от високо качество. Тя се огледа наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, макар и да не знаеше защо трябва да се срамува толкова, и внимателно разгърна първата страница.

Авторката беше мисис Сийтън и книгата бе издадена през 1792, годината на раждане на Елизабет. Странно съвпадение, реши тя, но не бе суеверна и определено не се нуждаеше от някаква малка книжка, която да я учи как да си живее живота. От друга страна какво ли пък толкова разбираше мисис Сийтън, в крайна сметка ако бе успяла да се омъжи за маркиз, нямаше ли да е лейди Сийтън.

Елизабет затвори решително книгата и я върна на мястото й, като се увери, че я е поставила както си беше. Не искаше някой да си помисли, че се е заглеждала по глупавото нещо. Взе избраните книги и се върна при лейди Данбъри, която седеше на стола, галеше котката си и се взираше през прозореца сякаш очакваше някого.

— Намерих някои книги — каза Елизабет. — Не мисля, че ще откриете много родословия в тях, макар че може би в Шекспир…

— Надявам се, че не си взела трагедии.

— Не. Реших, че в сегашното ви настроение комедиите са по-подходящи.

— Добро момиче. Нещо друго?

Елизабет премигна и погледна към купчината книги в ръцете си.

— Няколко новели и малко поезия.

— Изгори поезията.

— Моля?

— Е, не я гори. Книгите определено са по-ценни от дървата. Но със сигурност не искам да я слушам. Последният ми съпруг трябва да я е купил. Беше такъв мечтател.

— Разбирам — каза Елизабет, най-вече защото си помисли, че трябва да каже нещо.

Изведнъж графинята прочисти гърлото си и махна с ръка във въздуха.

— Защо не се прибереш по-рано днес.

Елизабет зяпна. Лейди Данбъри никога не я пускаше по-рано.

— Трябва да се разправям с проклетия управител и определено не ми трябваш тук. Пък и той се заглежда по хубави млади момичета. Няма да ми обърне никакво внимание, ако се навърташ наоколо.

— Лейди Данбъри, не мисля, че…

— Глупости. Ти си доста привлекателна. Мъжете обичат руси коси, знам, защото и моята беше почти толкова светла.

Елизабет се усмихна.

— Тя все още е светла.

— Бяла е — засмя се лейди Данбъри. — Ти си сладурана. Не трябва да стоиш тук с мен, а да си търсиш съпруг.

— Аз… ъъъ…

Как да отговори на това?

— Много благородно от твоя страна да се отдадеш на братчето и сестрите си, но и ти трябва да си поживееш.

Елизабет се взря в господарката си, ужасена от сълзите в очите си. Работеше за нея вече пет години и никога не бяха говорили на такива теми.

— Аз… аз ще тръгвам тогава, щом смятате, че няма да ви трябвам.

Лейди Данбъри кимна, но изглеждаше странно разочарована. Да не би да се надяваше с Елизабет да разискват темата?

— Само върни тази стихосбирка обратно, преди да тръгнеш — нареди й тя. — Сигурна съм, че няма да я погледна, а не мога да се доверя на слугите, че ще поддържат книгите ми в ред.

— Ще го направя. — Елизабет остави избраните книги на масата, събра си нещата и се сбогува. Докато излизаше от стаята, Малкълм скочи от скута на лейди Данбъри и я последва.

— Виждаш ли? — отбеляза лейди Д. — Казах ти, че те обича.

Елизабет изгледа подозрително котката, която я следваше.

— Какво искаш, Малкълм?

Той изви опашка, оголи зъби и изсъска.

— Ох! — възкликна Елизабет и изпусна книжката с поезия. — Звяр такъв. Преследва ме до тук само за да изсъскаш.

— Да не би да замери котката ми с книга? — извика лейди Данбъри.

Елизабет реши да игнорира въпроса, вместо това посочи с пръст на Малкълм да се връща и вдигна книгата.

— Връщай се при лейди Данбъри, ужасно създание такова!

Малкълм царствено завъртя опашката си във въздуха и се отдалечи.

Елизабет въздъхна дълбоко и влезе в библиотеката. Отправи се към рафта с поезия, като нарочно обърна гръб на малката червена книжка. Не искаше дори да мисли за нея, камо ли да я гледа.

По дяволите. Това нещо я привличаше неудържимо. Никога през живота си не бе усещала въздействието на някой предмет толкова силно. Тя върна томчето с поезия и спря до вратата, ядосана на себе си. Глупавата малка книга не би трябвало да й влияе така. Но като я избягваше, тя всъщност й обръщаше незаслужено внимание и…

— О, по дяволите! — изруга тя.

— Каза ли нещо? — извика лейди Данбъри от съседната стая.

— Не! Аз просто… Уф, спънах се в края на килима. Това е всичко. — Елизабет измърмори. — Мили боже. — И се върна на пръсти до книгата.

Тя лежеше с лицето надолу и за изненада на Елизабет ръката й се стрелна и я обърна.

„Как да се омъжиш за маркиз“.

Стоеше си там, също както преди. Взираше се в нея, присмиваше й се и сякаш й казваше, че няма куража да я прочете.

— Това е просто една книга — измърмори тя. — Глупава, яркочервена малка книга.

И все пак…

Елизабет отчаяно се нуждаеше от пари. Лукас трябваше да отиде в Итън, а Джейн бе плакала цяла седмица, когато й свършиха боичките. И двамата растяха по-бързо от плевели през лятото. Джейн щеше да носи старите дрехи на Сюзан, но Лукас имаше нужда от нови.

Единственият път към богатството беше бракът и тази омразна малка книжка твърдеше, че може да й даде отговорите. Елизабет не беше толкова глупава да си помисли, че ще привлече вниманието на някой маркиз, но може би тук се съдържаше съвет, който щеше да й помогне да се хареса на някой приятен джентълмен с достатъчно доходи, разбира се. Дори би се омъжила за буржоа. Баща й щеше да се обърнал в гроба, ако тя се свърже с някой търговец, но една жена трябваше да мисли практично. Елизабет знаеше, че има достатъчно търговци, които биха се оженили за обедняла дъщеря на баронет.

В крайна сметка всичко бе по вина на баща й. Ако той не…

Елизабет поклати глава. Сега не беше време да се рови в миналото. Трябваше да се концентрира върху настоящата дилема. Като стана въпрос за това, тя не знаеше много за мъжете. Не знаеше какво трябва да каже или как трябваше да се държи, за да ги накара да се влюбят в нея.

Тя се втренчи настойчиво в книгата.

Огледа се наоколо. Дали не идваше някой?

Пое си дълбоко дъх и светкавично прибра книгата в чантата си.

После избяга.

 

 

Джеймс Сидуел, маркиз на Ривърдейл не обичаше да е център на вниманието. Нищо не му харесваше повече от това да се слее с тълпата и самоличността му да остане скрита. Най-вероятно затова бе толкова доволен от годините, които прекара, работейки за Военното министерство.

А и там се справяше много добре. Лицето и тялото, които винаги привличаха вниманието в балните зали, се сливаха в тълпата със забележителен успех. Джеймс просто скриваше самоувереният поглед от очите си, прегърбваше рамене и никой никога не подозираше благородния му произход. Разбира се, тъмната коса и очи също помагаха. Винаги беше добре цветът на косата и очите ти да е по-обикновен. Джеймс се съмняваше, че някой червенокос агент би се справил успешно. Но преди една година прикритието му бе разобличено, когато шпионин на Наполеон бе разкрил самоличността му на французите. И сега Военното министерство отказваше да го назначи на нещо по-интересно и вълнуващо от залавянето на дребни контрабандисти. Джеймс бе приел скучната си съдба с въздишка и съжаление. Може би вече беше време да се отдаде на имението и титлите си. Трябваше и да се ожени по някое време, колкото и безвкусно да му се струваше това, а също и да създаде наследник. Освен това, трябваше да обръща повече внимание на социалния си живот в Лондон, където един маркиз, особено млад и привлекателен, никога не оставаше незабелязан. Джеймс бе останал отвратен, отегчен и все пак леко развеселен. Отвратен, защото младите дами и майките им не виждаха в него нещо повече от добър улов. Отегчен, защото след години на политически интриги цветът на панделките и дължината на палтото не му бяха достатъчно интересни теми за разговор. А му беше забавно, защото в крайна сметка, ако не можеше да разчита на чувството си за хумор досега щеше да е полудял.

Когато получи бележката от леля си по специален куриер, едва не подскочи от радост. Сега, докато приближаваше дома й в Съри, той я извади и препрочете:

„Ривърдейл,

Нуждая се от помощта ти незабавно. Моля те, яви се в Данбъри Хаус. Не пътувай с някой от най-добрите си коне. Всички те очакват като новия ми управител. Името ти сега е Джеймс Сидънс.“

Агата, лейди Данбъри

Джеймс нямаше никаква идея за какво става въпрос, но знаеше, че това е точно нещото, от което се нуждае, за да победи скуката и да напусне Лондон без никакви угризения. Пътуваше с наети коне, тъй като един управител не можеше да си позволи такива като неговите и извървя пеша последната миля от центъра на града до имението Данбъри. Всичко, от което имаше нужда, беше събрано в една чанта.

В очите на света той се бе превърнал в обикновения мистър Джеймс Сидънс, със сигурност джентълмен, но без средства. Бе извадил дрехите си от дъното на гардероба, те бяха добре ушити, но износени по лактите и отдавна излезли от мода. Няколко клъцвания с кухненската ножица бяха развалили ефекта от изисканата му прическа. По някаква причина маркизът на Ривърдейл бе изчезнал и каквато и да бе тя, Джеймс не можеше да е по-доволен.

Разбира се планът на леля му имаше един голям недостатък, но какво друго да очакваш от аматьор. Джеймс не бе посещавал имението Данбъри от близо десетилетие; работата му към Военното министерство не му бе оставила много време, което да отделя на семейството си и определено не искаше да поставя леля си в опасност. Но със сигурност имаше някой, застаряващият иконом например, който би го разпознал. В крайна сметка бе прекарал детството си тук. От друга страна хората виждаха това, което очакват да видят и ако Джеймс се държеше като управител, всички щяха да видят в него управител.

Докато изкачваше стъпалата на къщата, предната врата се отвори и от там изскочи дребна блондинка с наведена глава, и поглед забит в земята. Движеше се със скорост, прилична на галоп. Джеймс не успя да извика преди тя да се блъсне в него. Телата им се удариха с тъп звук и момичето изненадано изписка, когато отхвръкна назад и се приземи не особено елегантно на земята. Панделката, или както там жените наричаха тези неща, излетя от главата й и една дебела плитка от пясъчноруса коса се измъкна от прическата й и застана странно на рамото.

— Извинете ме — каза Джеймс и й подаде ръка да се изправи.

— Не, не — отвърна тя, изтупвайки полите си. — Вината беше изцяло моя. Не гледах къде стъпвам.

Тя не си направи труда да хване ръката му и Джеймс се почувства странно разочарован. И двамата не носеха ръкавици и той почувства необичаен импулс да усети допира на ръката й в своята. Но не можеше да го каже на глас и вместо това се наведе, за да й помогне да си събере нещата. Чантата й бе изхвърчала отворена и нещата й се търкаляха около краката им. Той й подаде ръкавиците, което я накара да се изчерви.

— Горещо е — обясни тя, докато гледаше със съжаление ръкавиците.

— Не се притеснявайте — каза той усмихнато. — Както виждате и аз използвам хубавото време като извинение, за да сваля своите.

Елизабет се взря за момент в ръцете му, преди да промърмори:

— Това е най-странния разговор.

Тя се наведе да събере останалите си неща и Джеймс я последва. Той вдигна падналата кърпичка и се протегна да вземе една книга, когато тя издаде изненадващ звук, подобен на хлипане и му я измъкна под ръцете.

Джеймс осъзна, че наистина му се иска да разбере какво пише в книгата. Тя прочисти гърлото си за около шести път и каза:

— Много благородно от ваша страна, че ми помагате.

— Не беше никакъв проблем, уверявам ви — промърмори той, докато се опитваше да види книгата, но тя вече я бе скрила в чантата.

Елизабет му се усмихна притеснено, а ръката й се пъхна в чантата, за да се увери, че книгата наистина е там, скрита от всякакъв поглед. Ако някой я хванеше да чете подобно нещо, щеше да умре от срам. Бе всеизвестен факт, че всички неомъжени жени си търсят съпруг, но само най-некадърните и жалките се нуждаеха от ръководство по въпроса.

Той не каза нищо само я погледна преценяващо и това я изнерви още повече. Но най-накрая тя каза:

— Вие ли сте новият управител?

— Да.

— Разбирам. — Тя пак прочисти гърлото си. — Тогава предполагам, че трябва да ви се представя, тъй като съм сигурна, че пътищата ни ще се пресекат отново. Аз съм мис Хочкис — компаньонката на мисис Данбъри.

— Аха, аз съм мистър Сидънс и идвам от Лондон.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Сидънс — каза тя с усмивка, която Джеймс намери за странно привлекателна. — Много съжалявам за инцидента, но трябва да вървя.

Тя изчака кимването му, после се спусна по стълбите като стискаше торбата така, сякаш живота й зависеше от това.

Джеймс я гледаше как тича, неспособен да откъсне поглед от нея.