Сюзан Шайблер
Хубава жена (2)

2

Будилникът на нощното шкафче на Вивиан Уорд звънна точно в девет часа и петдесет и пет минути. Тя бе спала дълбоко. Затова първо се протегна, прозя се и без да си отваря очите, се опита да напипа часовника, за да спре звънеца. После остана още няколко минути със затворени очи, преди да седне и бавно да спусне краката си на пода. Докато с привични движения приглаждаше русата си полудълга перука, която не бе свалила, преди да легне, и си оправяше бретона, погледът й блуждаеше по мизерния апартамент, където живееха с приятелката й Кит де Лука.

Дрехите на Вивиан се въргаляха на едно овехтяло кресло и по пода. На стената над леглото имаше нещо като табло, на което бе закачила свои снимки с бивши приятели и познати, чиито лица старателно бе изрязала.

Отвън в стаята нахлуваше шумът на улицата: свиреха коли, някъде крещеше жена, чу се сирена на полицейска кола и се изгуби в далечината.

Хотелът, в който Вивиан и Кит наемаха апартамент, се намираше на една пресечка на булевард „Холивуд“. Само няколко крачки ги деляха от Алеята на славата, където на тротоара, оградени от петолъчки, са увековечени имената на прочути звезди на Холивуд. Това бе една от многото атракции за туристите, които всеки ден пристигаха в Холивуд на тълпи.

Иначе в тази част на булевард „Холивуд“ нямаше никакви забележителности. Един до друг се редяха евтини ресторанти и барове, увеселителни заведения и порнокина, а петолъчките с имена на холивудски величия бяха район на проститутки, които се шляеха нагоре-надолу по тротоара, чакайки възможност да пипнат някой клиент.

Улични продавачи, борсови спекуланти и дилъри, сутеньори и нелегални имигранти, зяпачи и цяла армия от хора, които живеят от фабриката за развлечения на булевард „Холивуд“ — всички те се блъскаха по улицата и в близките заведения. От мюзикбоксовете гърмеше рок и соул, младежи стояха на групички или хвърчаха на скейтбордове, а проститутките подмятаха на мъжете в отминаващите коли: „Ей, сладък, искаш ли малко да се позабавляваш? О, сам ли смяташ да останеш през нощта? Имаш ли нужда от едно мило момиче? Погледни ме, аз съм такова…“.

Междувременно Вивиан Уорд отиде в банята, взе един душ и накрая се облече: черен, високо изрязан слип с подходящ сутиен, черен чорапогащник, а отгоре — нещо подобно на рокля. Тя се състоеше от изрязано в талията бюстие без ръкави, на гърба и на корема прикрепено с две халки към една възкъса поличка.

Вивиан бе много красиво момиче — стройна, с дълги крака, големи, изразителни очи и меко очертани устни. Имаше светла, леко загоряла кожа и тънки, хубави ръце.

Тя се гримира пред огледалото, като особено силно подчерта очите — с черен молив и сини сенки, а на устните сложи яркочервено червило. След това обу черни ботуши с висок ток, които й стигаха до бедрата. Циповете бяха развалени и Вивиан се възползва от безопасни игли — с тях закрепи ботушите, преди да ги закопчае. Освен това сложи евтини бижута, гривни, които леко подрънкваха при всяко движение, нахлупи един черен каскет и грабна чантата си. Най-накрая си метна на раменете едно късо червено палто.

Като излезе от апартамента и тръгна надолу по стълбите, чу някой да говори долу във фоайето. Вивиан спря, клекна на стъпалата и предпазливо се провря между перилата. Тя позна собственика на хотела, който държеше за яката един мъж от Ямайка.

— Хайде, стой! Ти май не си ме разбрал. В края на месеца събирам наема от всички. Така че вади мангизите или ще изхвърчиш.

Вивиан се изправи и тихо се вмъкна в апартамента си. В банята вдигна капака на казанчето на тоалетната и извади пластмасова кутийка — скривалището на парите й. Като я отвори, там се оказа само банкнота от един долар, повече нищо. Вивиан погледна стъписано, затвори кутийката и я остави на същото място. Сега трябваше да излезе оттук, без да попадне в ръцете на собственика. Вивиан отвори прозореца в хола, измъкна се на тясната площадка, оградена с железни перила, и протегна крак, за да стигне най-горното стъпало на аварийната стълба. След това бързо заслиза надолу. По улицата минаваше една двойка, която изобщо не й обърна внимание, обаче на втория етаж тъмнокоса жена се бе показала от прозореца и я наблюдаваше учудено, но не каза нищо. От края на стълбата до земята имаше доста голямо разстояние. Вивиан първо хвърли чантата си и скочи. „Успях!“ — помисли си тя, докато я вдигаше. После се провря под бариерата, за да излезе на улицата, присъедини се към няколкото минувачи и ги следваше до ъгъла на булевард „Холивуд“. Спря на червения светофар и пресече, щом светна зелено.

Един негър с шарена плетена шапка и опърпано кафяво яке говореше, усилено жестикулирайки на група туристи, които тъкмо бяха слезли от автобуса.

— Добре дошли в Холивуд! — викаше той. — Всеки, който идва в Холивуд, има някаква мечта. Вие за какво мечтаете? А вие? Хей, мистър, коя е най-голямата ви мечта?

Вивиан познаваше негъра. Никой не знаеше как се казва, но всеки божи ден той се появяваше на булевард „Холивуд“ и заговаряше минувачите — един такъв простодушен образ, винаги в добро настроение, който от всеки искаше да узнае каква мечта е свързана за него с името „Холивуд“.

Докато вървеше, Вивиан с ъгълчето на окото си забеляза как един младеж се стрелна на скейтборда си към двама тийнейджъри, които очевидно здравата се бяха напомпали. Той спря до тях. „Имам чудесно прахче.“ Няколко банкноти и едно малко пакетче смениха притежателя си и момчето пожела на двамата да се забавляват, преди да изчезне на своя скейтборд.

Негърът следваше туристите до пресечката, където пред една тясна къща бяха спрели линейка и полицейска кола. В нишата, където обикновено седеше един ваксаджия, обграден от няколко униформени полицаи, неподвижно лежеше човек. Няколко зяпачи се бяха събрали, а една жена попита с любопитство:

— Какво е станало тук?

— Ами някаква курва е пукнала.

Единият от полицаите потупа негъра по рамото.

— Детектив Албертсън — представи се той. — Знаете ли нещо за покойната?

Вивиан тъкмо се бе приближила и чу отговора.

— Мога да ви кажа, мистър. Нямам представа с какво се е занимавала, честно.

— Ела, момче, разкажи ми това, дето не го знаеш. Извадихме я от кофата за смет в двора. За кого е работила?

— Само за кока. Тая вече за нищо не ставаше. Работеше само за кокаин, денем и нощем. Правеше всичко само за малко дрога.

— Ами ти с какво се занимаваш? — попита детектив Албертсън.

Негърът вдигна ръце в клетвен жест.

— Чист съм, мистър, честно!

— И трябва да ти повярвам?

Полицаят искаше да продължи с въпросите, но вниманието му бе привлечено от друго.

— Хей, хей, хей! — провикна се той нервно. — Какво правите вие там?

Той се приближи към една двойка, застанала пред нишата. Жената държеше фотоапарат и щракаше без прекъсване.

— От пресата ли сте?

Жената прекрати дейността си и бързо се обърна към него.

— Не, не сме. Идваме от Орландо.

Клатейки глава, полицаят се обърна към един колега.

— Невероятно! Видя ли това, Ал? Тия са туристи, а снимат един труп!

Колегата му избута настрани жадните за сензации зрители, а Вивиан побърза да се отдалечи. Тя познаваше мъртвата и от вида й я побиха студени тръпки. Вече от разстояние тя видя как сложиха трупа в линейката и го откараха.

Вивиан отново претича на отсрещната страна на улицата и се насочи към заведението, което се намираше там. „The Blue Banana Club“^[1] беше написано с големи букви на входа. До стената бяха опрени няколко мотора, а вътре гърмеше музика. Някаква жена, облечена с доста къса дънкова пола, стоеше на един подиум и рисуваше по стената портрети с огромни размери, като при това танцуваше с бавни еротични движения.

Заведението беше препълнено и задимено. Щом влезе вътре, Вивиан се потопи в звън на чаши, глъчка и смях. От музикалната кутия звучеше шлагер — мъжки глас пееше:

„Не мисли, че в този ненормален свят

е толкова странно това, че те обичам…“.

Няколко разпасани типове танцуваха, другите стояха на бара в дъното, който прекосяваше помещението от край до край. Вивиан си проправи път до съдържателя.

— Хей, Попс! Имаш ли представа, къде е Кит? — попита тя.

Възрастният човек кимна с глава към стълбите.

— Горе, в билярдната е.

 

 

Кит де Лука, която наемаше заедно с Вивиан хотелския апартамент, седеше на една маса с още няколко души. Тя беше ниско, фино момиче с хубаво, гладко детско лице. Когато Вивиан се качи, Кит тъкмо решеше дългите си тъмнокестеняви къдрици. Тя свали слънчевите очила, щом Вивиан се приближи до масата.

— Вив! — каза тя с усмивка. — Здрасти, скъпа!

Вивиан започна без предисловия.

— Къде са мангизите? — сопна се тя на Кит.

Онази пропусна въпроса покрай ушите си и с любезен жест се обърна към седналия до нея мъж.

— Карлос, познаваш Вивиан…

После посочи другите двама на масата — момчето, което хвърчеше по улицата със скейтборд, и една колежка на Кит и Вивиан.

— Това са Ейнджъл, а това е…

— Тия ги познавам — прекъсна я рязко Вивиан. — Какво направи с мангизите?

— Карлос ми осигури малко прашец. Ние тук си организирахме едно малко парти — гордо обясни Кит. — Аз съм домакинята.

Вивиан я гледаше потресено.

— Умът ми не го побира! Купила си тоя боклук с парите за наема ни! Полудяла ли си, Кит?

В яда си тя я издърпа от мястото й и леко я раздруса. Обаче щом я пусна, Кит изгуби равновесие и се свлече на пода. Тя виновно погледна нагоре към Вивиан.

— Страшно ми трябваше едно пакетче…

— Така ли? А какво ще стане с наема? — изфуча Вивиан.

Карлос се изправи и застана между двете жени.

— Хайде, хайде, успокой се, чика^[2] — каза той с кадифен глас.

Той беше хубав млад мъж, испански тип, облечен с много тесни панталони и черна риза. Носеше и шапка. Той дръпна от себе си ръката на Кит, която с умоляващ поглед се беше вкопчила в ризата му и силно клатеше глава.

— Дължи ми още двеста зелени…

— Карлос! — промърмори Кит ужасена.

Вивиан я погледна смаяно.

— Още двеста долара?

— Това… това е отпреди — каза Кит, заеквайки.

— Вярно е. Двеста, Вивиан. — Карлос я разглеждаше с мазна усмивка. — Но ако искаш да отработиш при мен дълговете на Кит, сигурно ще се споразумеем.

Кит видя как Вивиан ядосано изкриви уста и каза бързо:

— Това е истинско любовно предложение, Карлос, но чак дотам още не сме стигнали. — Тя скочи и хвана Вивиан за ръката. — Ела, бейби. Да вървим надолу.

Но Вивиан беше се опряла като магаре на мост.

— Какво значи това да отработя? Аз трябва да отработвам твоите дългове?

Ейнджъл, която дотогава мълчаливо наблюдаваше сцената, започна да се киска, докато Кит се мъчеше да довлече Вивиан до стълбите.

— Падаш ли си по такова нещо, Карлос? — попита Ейнджъл сутеньора, с когото живееше.

Карлос погледна към Вивиан и отново само се усмихна. Вивиан обаче все още беше бясна.

— Откраднала си парите, докато съм спала — нахвърли се тя върху Кит. — Вярно ли е?

Онази вдигна рамене.

— Не можах да те попитам, нямаше те.

Междувременно бяха слезли долу и Кит се насочи към бара.

— Ей, къде отиваш? — попита Вивиан. — Хайде да тръгваме.

Кит поклати глава.

— Трябва да хапна. И не забравяй — жилището е мое.

Тя взе една салфетка и започна да си избира от подредените в блюда захаросани плодове.

— А ти не забравяй, че аз също живея там! — отвърна възмутено Вивиан.

Кит реагира бурно.

— Ти нямаше нищо, като пристигна тук. Това беше мое жилище. Аз ти дадох пари и съвети как да ги печелиш. Карлос ме притисна. Трябваше да му дам малко пари. А сега ми досаждаш. Не е честно.

Попс, собственикът на бара, с вдигнати вежди наблюдаваше как тя си пълни устата със захаросани плодове. Той се приближи и каза недоволно:

— Тук не е на самообслужване.

— Аз ти досаждам? — възмути се Вивиан. — Кит, току-що видях жена, която бяха извадили от контейнер.

Тя седна на един висок стол, а Кит, която вече искаше да си тръгва, спря и се върна при нея.

— Знам. Кльощавата Мери. Но тя беше развалина. Само се помпаше с кокаин. Доминик още преди месеци напразно се опитваше да я хване в нормално състояние!

В другия край на бара стана по-шумно. Няколко посетители започнаха да се карат. За момент Вивиан и Кит се разсеяха и погледнаха натам. След малко Вивиан отново се обърна към приятелката си.

— Искам да се махна оттук — промърмори тя потиснато. — Ти не си ли пожелаваш това понякога?

— Да се измъкна оттук? — Кит ужасена поклати глава. — Ами къде да отида?

Всъщност тя беше напълно права. Как можеха момичета като тях, които проституират на булевард „Холивуд“, да успеят да променят живота си?

Двете излязоха от бара и минаха няколкото крачки до онази част на булевард „Холивуд“, която беше техен район. Тук работеха доста проститутки, но всяка си имаше определено „парче“ от улицата, където се подвизаваше в очакване на клиенти.

Обаче Кит и Вивиан още отдалече видяха, че този път територията им е окупирана от някой друг. Те познаваха момичето — казваше се Рейчъл. Кит енергично се насочи към конкурентката, която стоеше, облегната на едно дърво.

— Здрасти, Рейчъл.

Червенокосата проститутка, облечена в ластична рокля на черни и бели карета, небрежно се отдели от дървото.

— Има ли нещо?

Кит кимна.

— Да, нали виждаш звездите на тротоара, бейби?

Рейчъл кимна.

— Ами да…

— Много добре. — Кит посочи плочките с имена на прочути холивудски артисти. — Вивиан и аз работим от Боб Хоуп, през братята Ритц и Фред Астер чак до Ела Фицджералд. Това е наша територия. Ние имаме по-стари права тук. По-добре се разкарай в твоя ъгъл.

— Извинявай, извинявай — отвърна Рейчъл с престорена любезност. — Нямах намерение да пускам корени тук. — Тя хвърли злобен поглед към Вивиан. — Между другото тя още е нова в бизнеса.

— Вярно е — отговори Кит безразлично. — Но не и аз.

Тя направи няколко крачки към колежката си.

— Така че пускай корени при Естер Уилсън.

— Уилямс — поправи я Вивиан автоматично и Кит повтори:

— Естер Уилямс. Там ти е мястото!

Рейчъл изкриви устни.

— Не прави такива физиономии. Ставаш все по-тъпа и досадна.

С тези думи тя се обърна и бавно тръгна, като поклащаше бедра на високите си токове.

Кит гледаше след нея с набръчкано чело. После се обърна към Вивиан:

— Наистина ли съм досадна?

— Да — каза тя и добави с усмивка: — Понякога.

Кит въздъхна.

— Така е, защото винаги съм страшно гладна. Трябва веднага да изям нещо по-засищащо.

Тя млъкна, защото от колата, която бавно минаваше покрай тях, свирна един мъж.

— Здрасти, сестричке!

Кит притича до колата.

— Здрасти! Кажи, бейби!

През прозореца тя видя, че в колата има още двама мъже — един отзад и шофьорът.

— Какво, така ли ще ме оставиш? — попита тоя до него. — Днес имам рожден ден.

— Ти нещо не си в ред! — извика Кит като картечница, обърна се и се върна при Вивиан.

Тя свали черния каскет и си оправи русите прави коси.

— Тая вечер май ще е абсолютно мъртвило.

Кит кимна унило.

— Така изглежда. Може би все пак трябва да си вземем някой.

— Карлос си пада по теб.

— Да, и тогава ще ни прибира мангизите и ще сме по-зле отпреди.

— Пак си права.

Кит се засмя и цитира популярната фраза, с която двете момичета славеха свободата си: „Ние казваме кой, ние казваме кога и сами си определяме цената“.

Тя се облегна на един стълб и се загледа в минаващите коли. След кратко мълчание Вивиан я попита:

— Не изглеждам ли прекалено прилично?

— О, не. Харесва ми как изглеждаш. — Кит погали перуката й. — Мъжете си падат по такива работи.

Тя се обърна, защото чу страшен рев от мотор на кола и свирене на гуми.

— Ей, кой е тоя побъркан, дето така си мъчи колата? Ама това е…

Тя свирна оценяващо с уста, като видя сребристия „Лотус“ да изскача от Хайланд авеню на булевард „Холивуд“ и сръга Вивиан:

— Човече, дръж го тоя!

— Чакай малко! — Вивиан разгледа спортната кола и прибави с известно колебание. — Това е „Лотус Еспри“…

— Не, това е нашият наем! — поправи я Кит.

Тя наблюдаваше как лотусът намали темпото и края спря и побутна Вивиан ободряващо.

— Върви де! Изглеждаш страхотно. Трябва да го наръсиш здравата — поне стотачка. Обади ми се, като свършиш. И се пази!

— Ти също — каза Вивиан, погали я бързо по бузата и свали палтото, за да покаже перфектната си фигура и дългите крака. Тя разроши малко русата си коса и се насочи към лотуса.

Кит махаше възбудено.

— Хайде, бейби, вземи му акъла! — извика тя въодушевено. — Побъркай го! Ще се справиш. Парите са ти в кърпа вързани!