Андре Мороа
Страната на хилядите желания (3)

Трета глава

След като г-ца Небесна си отиде, Мишел се обърна към гълъба.

— Гу-гу — обади се той. — Очарователна, небесносиня феичке, летели ли сте някога?

— Никога.

— Добре тогава — каза гълъбът много любезно, — ще ви дам първия урок, миличка.

Той изхвръкна от липата и се повъртя над раменете на Мишел, за да провери как са прикрепени крилете.

— Много добре — каза той, — много добре… Имате прелестни крилца и сте създадена да летите… Само че трябва да внимавате, миличка. Всички злополуки стават от невнимание… Вие, хората, мъже и жени, казвате: „Лети, лети гълъб!“, като че ли това е естествено, а нищо не е естествено. Гълъбът лети, защото се научава да лети.

И той й обясни как летят птиците. На пистата имаше много бели чайки, специално за обучението на малките феи. Господин Нежналюбов, който беше техен началник, показа на Мишел как някои умеят да летят, без да движат крилете си.

— Но как постигат това? — учуди се Мишел.

— О! — отвърна господин Нежналюбов. — Те умеят да използуват въздушните течения. Нали знаете… във водата са ви показали, че има силни течения, които могат да ви отнесат много далеч, без да плувате… Същото е и във въздуха.

Повикана от господин Нежналюбов, една лястовица показа на Мишел как се каца върху дърво, как се влиза в дупка в стената или в гнездо.

— Искам и аз да опитам — каза Мишел.

— Точно затова сте тук — каза гълъбът. — Размахайте няколко пъти криле и прелетете няколко метра… Не отивайте много далеч още първия път.

Мишел раздвижи криле, както бе видяла да правят птиците и изведнъж страшно се изненада, че се озова на десет метра над земята. Тогава престана да лети, но почувствува, че така рязко пада, че се уплаши.

— Един мах с криле, преди да се приземите! — извика й отдалеч гълъбът.

Мишел замахна веднъж с криле и лекичко кацна на земята.

— Никак не е лошо… — похвали я господин Нежналюбов. — Имате големи заложби и летите много грациозно. Ще направим още няколко упражнения и можете да отлетите за Вълшебната градина.

— А как ще я намеря? — попита Мишел.

— Много лесно. Вълшебната градина се пада точно на юг. Сега е пладне, ще летите значи към слънцето. Учили ли сте за четирите посоки на света?

— Да — отвърна Мишел, — когато гледам слънцето, изток е надясно, а запад — наляво.

— Точно така — съгласи се гълъбът, — само че е обратното. Но не може да се объркате, защото Вълшебната градина е цялата в цъфнали ябълкови дървета. Ще летите към слънцето, над голяма гора, а когато видите в далечината бяло петно, това ще бъде Вълшебната градина. Не се опитвайте да кацате по дърветата: ако си счупите крилото, няма кой да ви помогне… Следвайте големия въздушен път на Вълшебната градина: той е набелязан по върховете на дърветата с ивици в багрите на есента. Така са оцветени и гълъбите, които носят посланията на кралицата.

— Каква кралица? — смая се Мишел.

— Кралицата на феите — поясни господин Нежналюбов. — Нашата прелестна и безумна кралица… Гу-гу…

Той даде на Мишел дълъг урок по летене и й разреши да тръгне.

Щом се вдигна над пистата, а после над гората, Мишел видя, че около нея летят други малки феи. Някои правеха това много добре. Кацаха по дърветата, подскачаха, после пак хвръкваха. Вероятно отдавна бяха феи. Други, напротив, също като Мишел, летяха доста несръчно. Понякога стояха на едно място, срещнали противоположно течение. Понякога пък падаха рязко десет метра надолу, като че ли внезапно потъваха в кладенец: всъщност бяха се натъкнали на въздушна яма.

Мишел беше пропаднала във въздуха като тях и с мъка се опитваше да си възвърне равновесието и дишането, когато й се стори, че някой вика подире й:

— Мишел, спри се, почакай ни!

„Ето че в ушите ми взе да бръмчи вече, толкова съм уморена — помисли си тя. — Току-виж, че изгубя способността си да летя и се удавя…“

Защото тя имаше много повече чувството, че плува, отколкото, че лети. Но отново чу:

— Мишел, Мишел!

Обърна се и много се изненада, като видя две свои приятелки от училище, Одет Трепетликова и Елиан Дърдоркова. Бяха най-слабите ученички в класа, но Мишел много ги обичаше. Тя започна да лети по-бавно, за да я настигнат, и веднага ги попита:

— Но как попаднахте тук?

— Като теб! — отвърна Одет.

— Минахте ли изпита при господин Смутензасрамен?

— Естествено.

— И знаехте ли?

— Га-га! Така ми се струва — отвърна Елиан смеешком. — Ако знаехме, нямаше да сме тук. Най-странното е, че Ивон се провали. Представяш ли си? Ивон! А уж все е първа!

— Не може да бъде! Какво я попита? — каза Мишел.

— Попита я: „Колко прави осем по шест?“.

— И тя какво отговори?

— Отговори: „Четирийсет и осем“.

— Ах! — възкликна Мишел. — Вярно, на мен пък ми се струваше, че прави петдесет и четири… Но все пак Ивон сигурно знае таблицата за умножение.

— Изглежда, че не я знае — заяви Одет, — защото господин Смутензасрамен я отпрати много строго. Не можеш да си представиш колко отчаяна беше!

— Не е много забавно да се лети — забеляза Елиан.

— Не е — съгласи се Мишел. — И освен това ще бъде неудобно ако играем на „Лети, лети“. Ще трябва да вдигаме ръка за „Одет лети“, „Елиан лети“, все ще бъркаме.

— Каква е тази огромна птица над нас? — смая се Елиан.

— Мисля, че е орел — обади се Мишел. — Не видяхте ли Юпитер?

— Ох, вярно — сети се Елиан. — Видяхме също и господин Нежналюбов. Много е мил!

— Каза ми, че съм прелестна…

— А на мен, че съм възхитителна… — припомни си Мишел.

— Превъзходен учител — заявиха другите две.

Дълго разговаряха така за необикновеното си приключение и забравиха за скучното си пътуване. След около час и четвърт летене забелязаха в далечината бялото петно, за което им бе споменал господин Нежналюбов.

— Вълшебната градина! — извикаха и трите едновременно.

Когато се приближиха малко повече, видяха много красива гледка. Градината беше пълна с цъфнали ябълкови дървета, които образуваха огромно бяло море, набраздено от вълни.

— Няма да бъде лесно да се приземим! — забеляза Елиан.

— Погледнете! — провикна се Мишел. — Ей там в центъра има голямо свободно място.

— Вярно — каза Елиан, — но е задръстено от хора. Ще им викнем да се отстранят. И не забравяйте уроците на господин Нежналюбов: прибрани криле и един замах преди кацане. Гу-гу!

Те се плъзнаха бавно и леко към центъра на градината и когато бяха на пет метра от земята, видяха множество момиченца и момченца, притиснати едно до друго точно на поляната, където искаха да кацнат.

— Дръпнете се! — извика Мишел.

Никой обаче не помръдна. Всички деца като че ли се биеха: крещяха, ръкомахаха и не чуваха.

— Моля ви се! — извика Елиан. — Дръпнете се или ще кацнем върху главите ви!

Но децата не обърнаха никакво внимание на трите нови феи, сякаш те изобщо не съществуваха.

— Ах, колко са лоши! — възмути се Одет.

Тя кацна върху главата на едно момиченце, което изпищя, замахна с ръка и я събори. При падането Одет счупи едното си крило. Мишел намери начин да се „пригърби“ на гърба на едно момченце, а Елиан се „придърви“ криво-ляво върху едно ябълково дърво. Когато Мишел се смъкна от раменете на момченцето, тя го погледна с напълно разбираемо удивление, защото то се оказа брат й Жералд.

— Я? И ти ли си тука?

— Ами че разбира се! И Оливие също… Но знаеш ли как ме заболяха раменете, Мишел! — добави той, търкайки се ожесточено.

— Откога сте тук?

— От снощи.

— И минахте изпита? Това е невъзможно! Та вие нищичко не знаете и двамата! Освен ако са ви питали дали галите са били езичници.

— Съвсем не. Гарванът ме попита колко прави осем по шест.

— И ти какво му отговори?

— Четирийсет и пет.

— Не ме учудва. Ти винаги си знаел да умножаваш само с пет… И той ти каза, че е толкова?

— Да, така ми каза.

— Ама че смешен гарван — извика Мишел. — А на мен каза, че петдесет и четири е вярно… Както и да е, надявам се, че тук сте по-добрички, отколкото в къщи.

— Тук никой не е добричък, Мишел, а всеки прави каквото си ще.

— Точно така. Значи, ако искаш да си добър, можеш — каза Мишел строго.

— Да, само че не искам — обади се Оливие. — Никой не желае да бъде добър.

— И какво правят тогава всички?

— Бият се — отвърна Жералд и се изплези.

Мишел неспокойно погледна развълнуваната детска тълпа.

— Ще ми счупят крилете — уплаши се тя.

— Няма — успокои я Жералд. — Ще оставиш крилете в гардероба. Ей там, в дъното, до къщата на кралицата на феите.

— Вярно, кралицата на феите е тук. Може ли да й отида на гости?

— Стига да поискаш.

— Но може да не е прието?

— Тук няма прието-неприето. Всеки прави каквото си ще.

В този миг Елиан видя, че към групичката им се приближава един много висок мъж. Лицето му беше гладко и розово, а косите бели като сметана. Носеше дреха от груб плат с цвят на изтравниче, къси панталони и чорапи на големи червени квадрати. Изглеждаше добродушен, но присъствието му учудваше, защото в градината имаше само деца.

— Боже мой! — прошепна Елиан на Жералд. — Кой пък е този?

— О! — отвърна Жералд, предпазвайки главата си с ръце. — Този ли? Господин Точенудар, той е шотландец. Много е симпатичен, но и доста опасен. Преди малко счупи три зъба на феята Франсоаз.

— Как така?

— Той си играе с една топка: удря я с дълга тояга и тя понякога отскача на сто метра. Случиш ли се на пътя й, тежко ти.

— А какво направиха с трите зъба на Франсоаз? — попита Мишел. — При зъболекаря ли я заведоха?

— Ами! Поправиха ги с вълшебната пръчица… Доближаваш пръчицата до венеца си и казваш: „Да се появи зъб!“. И зъбът се появява. Проста работа… Франсоаз даже се забавляваше да си прави много нови зъби и сега има четирийсет.

В същия миг Мишел погледна братята си и забеляза, че и те държаха в ръка вълшебни пръчици.

— Използвахте ли ги вече?

— Че как не!… Направихме си цял гараж колички, а тази сутрин си сервирахме прекрасна закуска — шоколад, кейк с ягоди, хляб и масло, портокалово сладко… Само че на два пъти правих шоколад, защото господин Точенудар счупи с топката си чашата ми.

— Елате с мен — предложи им Мишел. — Ще оставя крилете си в гардероба и ще отидем на гости на кралицата.