Джеймс Хадли Чейс
Плътта на орхидеята (5) (Няма орхидеи за мис Бландиш (продължение))

V

Напрегната атмосфера тежеше върху Носа на Бриза. Съливан го почувстваха, щом стигнаха главния път. И въпреки това, нищо не можеше да се види. Нощта обвиваше Носа на Бриза и с изключение на баровете, салоните и отвореното цяла нощ кафе, не се виждаше никаква друга светлинка. Но впечатлението за тревожен кипеж съществуваше, то се излъчваше от мрачните къщи, увисваше в свежестта на нощния въздух.

Съливан се питаха какво означава това, но не споделиха впечатленията си. Всеки се страхуваше, че така му се е сторило.

Пътуването ги беше изморило. Не бяха спали повече от двадесет и четири часа и макар да не им трябваше много сън, прецениха, че една почивка ще им се отрази добре. Франк завъртя волана на буика към хотела на ъгъла, до затвора. Той намали, виждайки една малка група, събрала се пред него.

Макс автоматично докосна с ръка пистолета си и погледът му стана внимателен, но хората едва го погледнаха и веднага обърнаха главите си.

— Какво става? — попита едва-едва Франк.

— Това не ни засяга! — възрази Макс. — Зад хотела сигурно има гараж. Паркирай колата!

Намериха гаража, оставиха там буика и влязоха в хотела. Погрижиха се да останат в сянката, но малката група беше твърде заета да наблюдава затвора, за да се грижи за тях.

Чиновникът на рецепцията беше дребен, мършав човек, над чиято горна устна се мъдреха мустаци, приличащи на следа от сажди. Той подаде писалка на Макс и бутна регистъра към него.

— Стая с две легла или две стаи с по едно легло?

— С две легла — каза Макс, подписвайки се.

Франк взе писалката, прочете фалшивото име, което Макс беше надраскал върху регистъра и се подписа на свой ред.

— Кафе и малки топли хлебчета утре сутринта в осем и половина — каза Макс, — и вестници.

Чиновникът си взе бележка и звънна.

Пиколото беше дребно, съсухрено момче, с торбички под очите. Със своята униформа сякаш отиваше на бал с маски. То взе куфара от свинска кожа на Съливан и ги поведе към стария асансьор.

Докато той се изкачваше мъчително, приглушен звук на чук наруши тишината на хотела.

— Това е бесилката, която издигат — каза пиколото и рибешките му очи блеснаха за секунда.

— Каква бесилка? — попита Франк, макар че отлично знаеше.

— За екзекуцията! — отговори пиколото, спирайки асансьора и отваряйки решетката. — Вие не сте ли в течение?

Съливан го изгледаха, без да отговорят и излязоха в коридора.

Младо момиче с копринен пеньоар и небесносиня пижама, със сак и кърпа в ръка, мина пред тях. Тя погледна Съливан и очите й се усмихнаха.

Франк даже не я забеляза.

— Екзекуцията на кого? — запита той пиколото.

— Къде е нашата стая? — намеси се Макс. — Да вървим!

Пиколото ги придружи по коридора, отвори една врата и запали лампата. Това беше стая, която човек можеше да намери във всеки хотел от този порядък. Беше мебелирана по-скоро икономично, отколкото комфортно, и във всеки случай не беше място, където можеше да се живее дълго.

— Екзекуцията на кого? — повтори Франк, затваряйки вратата.

Момчето потри ръце в панталона си, сякаш носеше весели новини:

— Убиецът на Уолтънвил — отвърна то. — Не видяхте ли във вестниците? Той е убил три жени в една и съща вечер и после се е предал на полицията. Мисля, че няма да убива повече жени, щом стане девет часа сутринта!

— Излезте! — каза Макс, без да го гледа.

Пиколото го изгледа с отворени очи.

— Но, господине, това, което казвах…

— Чупи се! — повтори полугласно Макс.

Пиколото се подчини, без да го молят повторно, доближи се до вратата и след кратко колебание се обърна към Съливан. Неподвижни и мълчаливи, те го гледаха втренчено. Нещо в тях го ужасяваше. Имаше чувството, че се изгубва в тъмното и внезапно се озовава в едно гробище…

Когато той си тръгна, Макс вдигна куфара и го хвърли върху леглото.

Франк остана неподвижен в средата на стаята. Звукът на чука приковаваше вниманието му.

— Питам се какво ли чувства човек, когото ще бесят? — каза внезапно той.

— Никога не съм мислил за това — каза Макс, но за миг спря да разопакова багажа си.

— Да си затворен, да чуваш ударите на чука, знаейки, че това е за теб, да ги чуваш да идват по коридора, без да можеш нищо да направиш… — каза ниско Франк. — Като животно в клетка…

Макс не каза нищо и продължи да се съблича.

— Това може да ни се случи, Макс — подхвърли Франк и малки капчици пот се появиха по бледото му лице.

— Лягай! — каза Макс.

Те останаха мълчаливи, докато легнат и Макс изгаси. Тогава в мрака се чу гласът на Макс:

— Питам се къде ще намерим Магарт… но това сигурно не е трудно. Трудното ще бъде да се разбере къде е скрил Ларсън и дали Ларсън е проговорил.

Франк не каза нищо. Той все още слушаше приглушените звуци от ударите на чука.

— Колко време мислиш, че ще продължава това? — запита той.

Макс, на когото нищо не убягваше, различи леко треперене в гласа на Франк.

— Докато я закрепят солидно. Спи сега!

Но Франк не можеше да заспи. Той слушаше ударите на чука и това опъваше нервите му. Нервираше го дори дишането на Макс, равно и леко. „Как може да спи при подобен шум?“ — мислеше Франк с яд. Беше бесен, че неговите нерви не са така солидни като тези на Макс, защото се страхуваше.

Накрая чукът спря, но Франк все още не спеше. Малко по-късно внезапен шум го изправи в леглото. Той се втурна към ключа за лампата.

— Какво е това? — извика силно изнервен той.

Макс се пробуди бързо и лесно.

— Пробват капака на пода — каза той спокойно.

— Не бях помислил за това! — каза Франк и изгаси.

Но след това нито един от двамата не успя да заспи отново. Франк мислеше за осъдения и мисълта му се връщаше в миналото… Лицата на мъже и жени, които беше помогнал да бъдат убити, изникваха от сянката, обкръжаваха го, притискаха го от всички страни.

Макс също не спеше и мислеше за Франк. От известно време той го следеше. Макар че не му личеше, Макс подозираше, че Франк губи своето хладнокръвие. Той се запита още колко време Франк ще може да го придружава. Тази мисъл го обезпокои. Той познаваше Франк от дълго време. Заедно бяха уточнили техния номер на хвърляне на нож, още когато бяха в училище.

По-късно двамата заспаха и се събудиха в осем и половина, когато жената, обслужваща стаята, им донесе кафе и малки хлебчета. Тя носеше със себе си атмосфера на сдържана възбуда, която обаче никак не развълнува Макс. Той седна в леглото си, сипа си кафето и подаде една чаша на Франк, който я постави отстрани на масата.

— Те ще го повикат след няколко минути! — каза Франк, издавайки своите натрапчиви мисли.

— Малките хлебчета не са така топли! — измърмори Макс, който слезе от леглото и отиде в банята.

Той привършваше с бръсненето, когато капакът падна. Шумът не го развълнува и той спокойно продължи да чисти бръснача си. Лицето му беше бледо, студено и безучастно, както обикновено. Миг след задвижването на капака през отворения прозорец от улицата се чу мощна въздишка. Той погледна и видя една гъста тълпа пред затвора.

— Куп ястреби! — помисли той, обзет от студена омраза към тези любопитни хора, и се изхрачи през прозореца.

Когато се върна в стаята, Франк все още лежеше, мълчалив. Неговата възглавница беше мокра от пот, която се стичаше по лицето му и блестеше на слънцето.

Двамата мъже не си казаха нищо. Макс забеляза, че Франк не беше докоснал нито кафето, нито малките хлебчета.

Докато Макс се обличаше, се чуха провлечени стъпки на хора, които се разпръскват. Франк гледаше втренчено тавана, наострил уши към шумовете на тълпата, а потта продължаваше да мокри възглавницата му.

— Ще се върна след малко — каза Макс от вратата. — Ще направиш добре да ме почакаш тук.

Франк не се доверяваше на собствения си глас и не отговори. И Макс нямаше вид на човек, който чака от него отговор.

 

 

— Няма ли новини? — запита Магарт, влизайки в стаята.

Шерифът вдигна глава.

— В момента се връщам от екзекуцията — каза той. Неговият тембър, обикновено твърде богат, сега звучеше малко приглушено… Това беше първата екзекуция от пет години насам и този спектакъл го бе разтърсил. Той направи гримаса и продължи: — Получих рапорт, показващ, че пакардът, който търсим, е преминал през Кинстън вчера по обед по посока на Кампвил, но оттогава няма ни най-малка следа от момичето. Шерифът на Кампвил е предупреден. Ще бъдем уведомени, ако се случи нещо.

Магарт седна на ръба на бюрото.

— Питам се дали са я хванали — каза той загрижено. — Изглежда ми странно да са напуснали местността. Бих се обзаложил, че искат да довършат Ларсън! Разбира се, те държат Карол и искат да я скрият някъде, където няма да ни хрумне да я търсим, след което ще се върнат, за да се заемат с Ларсън. Може би трябва да се претърси областта около Кампвил?

— Ще се заемем с това — каза Камп. — Освен това всички пътища, които водят за Носа на Бриза, се наблюдават и описанието на пакарда е дадено, в случай че те се опитат да се промъкнат.

— Браво! — одобри Магарт. — Бога ми, не можем да направим повече. Ще се кача до госпожица Банниг да видя как е там горе. Току-що говорих с доктора. Ларсън има шанс едно към десет да се отърве, но има нужда още от ден-два спокойствие… Изпратих младия Рилей у тях да се погрижи за лисиците.

— Хартман дойде да ме види — каза загрижено Камп.

— Това ми напомня, че ние направихме проучването върху действията на Хартман, за което ви бях предупредил. Току-що получихме доклада: той е правил спекулации на борсата и е претърпял тежки загуби, но винаги е успявал да стъпи на краката си и да продължи. Никой не знае откъде взема пари, но аз се съмнявам!… Ще бъде добре, ако не хванат малката Бландиш до следващата седмица. Тя ще влезе в притежание на своето богатство. Ще трябва да проведем една щателна анкета… Мисля, че ще се намерят достатъчно улики, за да изпратим Хартман на сянка за известно време!

— Вие, журналистите, сте си все едни и същи — най-подозрителните хора на земята — каза Камп, подръпвайки мустаците си. — Обаче малката е опасна. Трябва да я намерим възможно най-бързо.

— Опасна? Питам се защо — възрази Магарт. — Поне на мен тя ми изглеждаше съвсем нормална, когато говорих с нея.

— Доктор Травър ми обясни нейния случай. Тя страда от раздвоение на личността. Обикновено има нормално поведение, но когато изпадне в криза става ужасно опасна.

— Трудно е да го повярвам! — каза Магарт упорито. — Аз съм говорил с нея, а вие — не.

Той повдигна рамене и стана.

— Аз тръгвам. Телефонирайте ми, ако получите новини. Ще ме намерите у госпожица Банниг. Ще бъда там цялата сутрин.

Докато тичаше покрай затвора, Йедсън, собственикът на големия гараж, който се намираше до зданието, го повика и прекоси улицата, за да говори с него.

Макс, застанал пред входа на хотела, чу как Йедсън извика Магарт и се скри зад една колона на преддверието.

— Това не беше ли Магарт, журналистът? — запита Макс, когато Йедсън наближи.

Йедсън спря, изгледа Макс и кратко кимна с глава.

— Той е, господине — каза той, готов да продължи пътя си.

— Имам късмет — възкликна Макс. — Аз също изглежда имам работа с него. За първи път идвам тук. Знаете ли къде отива?

Йедсън поклати глава.

— Може би отива при госпожица Банниг — отвърна той. — Вие винаги можете да му телефонирате там, ако е спешно.

— Благодаря — каза Макс. — Наистина е спешно! Коя е госпожица Банниг?

— Това е тази, която експлоатира голямата плантация за портокали горе, в Грас Хил — отговори Йедсън. После, давайки си сметка, че много се е разприказвал, той погледна Макс и млъкна.

— Грас Хил? — повтори Макс и се усмихна, откривайки белите си и остри зъби. — Благодаря много.

Йедсън го видя да се връща в хотела и да изкачва бързо стълбите. Побутвайки шапката върху тила си, той се почеса по главата.

— Кой може да е този? — се запита той, видимо затруднен.

 

 

Докато Съливан се мъчеха да заспят в хотелската си стая, Сам Гарланд караше линейката по големия мрачен път по посока на Носа на Бриза, чувствайки се много важен. Когато светлината на фаровете падна върху Карол, вървяща по края на пустия път и Сам забеляза нейните коси, той спря автоматично. „Не би могло да има две млади момичета с еднакви коси в областта! — си каза той. — Това трябва да е Карол Бландиш!“ И когато насочи снопа светлина върху нея, той действително я позна.

Дори сега, когато тя беше на сигурно място в линейката, той не можеше да повярва на своя късмет. Пет хиляди долара награда… те ще бъдат за него… пет хиляди бяха добра сума.

Сам се замисли не е ли по-добре да завърже Карол за кушетката. Човек не знае на какво е способна една луда! Гарланд беше работил като санитар в една лудница доста години, но после се беше наситил и бе заел мястото на шофьор на линейката на доктор Травър. Познаваше добре лудите. Те му вдъхваха страх. Той се поколеба дали да спре и завърже Карол, но тъй като всичко изглеждаше спокойно вътре в колата, той реши да продължи за Гленвиев толкова бързо, колкото е възможно. Мислеше за физиономията на Джо, но не знаеше за разговора, който се провеждаше отзад в колата.

Лудата, която пътуваше с Карол, се наричаше Хати Сумерс. Тя беше в един приют от години. Лудостта й отначало изглеждаше безвредна, но от известно време показваше наклонност към човекоубийство, поради което се взеха мерки да бъде преместена от приюта в Кинстън, в този на Гленвиев, където персоналът беше обучен да се справя с трудни случаи.

Щом като Карол погледна Хати Сумерс, веднага си даде сметка, че е затворена с луда и се почувства вледенена от ужас.

— И така, той сложи ръката си върху вас — мърмореше Хати, смеейки се. — Той ви взе от пътя, нали? Това аз наричам добра работа! Той ви позна веднага.

Карол се сви възможно най-далеч от тези блестящи очи, които като че ли ровеха в нея. Имаше чувството, че изживява един кошмар.

— Той ви отвежда в Гленвиев — продължи Хати, — за да ви затвори там. Чух да се говори за Гленвиев… Там отивам и аз, понеже санитарите в Кинстън се страхуват от мен! — Тя вдигна глава и прибави: — И те имат право да се страхуват! Много е хубаво в Гленвиев, но достатъчно съм била затворена. Мечтая да съм свободна и да правя каквото искам… Гленвиев!

Името пробуди в паметта на Карол спомена за една стая със сини стени и за една сестра, която я гледаше злобно, без никога да й говори.

— Трябва да си тръгна — каза тя високо. — Трябва да си тръгна, преди да пристигнем…

Изтича към вратата, опита се да я отвори, но пръстите й се плъзнаха по дължината на гладката повърхност без никакъв успех.

— Той няма да ни остави да избягаме! — каза Хати, въртейки се. — Вие сте луда като мен. Нищо не можете да направите!

— Не съм луда! — извика Карол и се облегна на вратата.

— Да, да! — каза Хати. — Зная. Вие сте хитра. Вие можете да го скриете пред по-голямата част от хората, но не и пред мен!

— Не съм луда! — повтори Карол, криейки лицето си в ръце.

— Да, да! — прошепна Хати. — Вие можете да говорите, каквото си искате, но всъщност сте толкова луда, колкото и аз. Аз никога не се лъжа.

— Аз не съм луда — повтори още веднъж Карол, но почувства как ледени пръсти сякаш стиснаха сърцето й. „Дали съм луда?“ — се запита тя. Ще даде ли обяснение това на всички необикновени неща, които й се случваха? Бяха ли те илюзии на един болен мозък? Дали заради това тя не можеше да си спомни името? Беше ли това обяснение на този странен шум в главата й, който преобръщаше като лошо регулиран филм всички неща?

— Вие не сте вече така сигурна! — възкликна Хати, наблюдавайки я внимателно. — Не се отчайвайте! Не искам да ви направя нещастна!

— О, не ми говорете повече! — избухна Карол и започна да удря по вратата на линейката.

— Виж, малка глупачке! — каза Хати. — Така не става! Той ще ви отвори чак в Гленвиев и тогава ще бъде много късно. Искате ли да избягате?

Карол я изгледа през рамо.

— Трябва непременно да избягам…

— Двете можем да го направим! Той е хитър, но е много сигурен в себе си. Ще трябва като за начало да сваля тази риза.

— О, не!… — Карол отстъпи, потрепервайки.

— Да не се страхувате от мен? — запита Хати, смеейки се. — Ние сме от едната страна на борда и няма да си правим зло! Хайде, не се бойте!

Карол потръпна.

— Моля ви, не ми говорете повече така! Аз не съм луда. Лошо е, че ми говорите, че съм луда…

— Не се сърдете — каза Хати. — Ако искате да избягате, трябва да ме освободите от тази риза и ще направите по-добре, ако побързате! Струва ми се, че не сме много далече. Веднъж влязла между стените на лудницата, вие никога няма да излезете!

Карол се приближи бавно, за да я разгледа.

— И ако ви развържа, как ще мога да избягам? — запита тя, обзета от безпокойство, виждайки потайния израз в малките блестящи очи на Хати.

— Развържете тази риза — прошепна Хати — и после започнете да викате и да удряте по преградата. Той ще дойде да види какво става, понеже това е негово задължение… И докато се занимава с вас, аз ще скоча отгоре му. Двете бързо ще се справим.

Сам Гарланд се намираше едва на една миля от Носа на Бриза, когато шумът започна. Той сви вежди и след моментно колебание спря линейката. Не искаше Карол да се нарани. Искаше да я предаде на доктор Травър здрава и читава, за да няма проблеми при получаването на сумата от пет хиляди долара.

Заобиколи колата и ругаейки ниско, надникна вътре.

Карол се хвърляше към отсрещната преграда и нейните викове резонираха в ограниченото пространство.

Гарланд погледна към Хати Сумерс. Тя го гледаше с полуотворени очи изпод одеялото и се хилеше възбудено, но изглеждаше спокойна. Качи се в линейката, дръпна вратата, без да я затваря и сграбчи Карол, усуквайки ръката й зад гърба.

— Успокойте се! — каза той. — Легнете, малката. Вие сте прекалено възбудена!

Карол беше ужасена, когато усети колко е беззащитна в ловките ръце на Гарланд. Макар че се бореше трескаво, той бързо я завлече до кушетката, която беше срещу тази на Хати.

— Оставете ме! — запъхтяваше се Карол. — Не ме докосвайте!

— Много добре, бебчо! — каза Гарланд помирително. — Безполезно е да се ядосвате! Изтегнете се, ще ви настаня удобно!

Той хвана китките на Карол в голямата си лапа и навеждайки се внезапно, прекара другата си ръка под нейните колене, като я накара да падне върху кушетката.

В този миг Хати отхвърли одеялото и се изправи.

Инстинктът предупреди Гарланд за опасността. Той погледна през рамото си в същия момент, когато Хати се изправяше. Без да изпуска китките на Карол, той се обърна към Хати.

— Хей, вие! Бъдете любезна и останете, където сте! — каза той меко. Не се страхуваше, но знаеше, че трябва да побърза, защото няма да успее да укроти две луди. — Легнете на кушетката! — заповяда той и в същия момент, пускайки ръцете на Карол, с един скок се хвърли към вратата.

Липсваше място да се засили, още повече, че Хати вече беше права. Тя сграбчи ръката на Гарланд, накара го да се завърти около себе си и хилейки се, се хвърли на врата му.

Карол скочи от кушетката, опитвайки се да избута Гарланд и да достигне вратата, но той я отблъсна, ругаейки, и се освободи от прегръдките на Хати.

В същия миг Карол сграбчи ръката му и увисна с цялото си тяло, докато, с блеснали очи, Хати се засилваше отново. Той се заклати под тежестта и раменете му докоснаха кушетката. Кракът му се подхлъзна и той падна на пода. В същия момент Хати с триумфален вик го сграбчи отново за гърлото.

Гарланд не загуби самообладание. Той удари Хати с юмрук. Удари я силно, отхвърляйки я далеч от себе си и освобождавайки се ловко, отвори вратата и скочи на земята.

Карол скочи след него и понечи да побегне. Но не беше направила и две крачки, когато една ръка я хвана за глезена и я принуди да падне надолу с главата върху асфалта.

И Хати скочи от линейката. Докато Гарланд се надигаше, тя се хвърли върху него. С глух удар краката й удариха гърдите на мъжа. Гарланд се заклати и се претърколи на земята, зашеметен от удара, бълвайки куп ругатни. Той можеше да преглътне бягството на Хати, но малката Бландиш не трябваше да избяга. Стига да може, трябваше да й попречи! В неговите очи тя представляваше пет хиляди долара и тези пет хиляди долара беше добре да се вземат. Помисли си, че ако пусне Хати, тя ще избяга и после той ще се заеме с Карол. Това му беше грешката. Хати му беше сърдита до смърт.

Когато я блъсна отново, за да настигне Карол, Хати се спря за момент. Наведе се и трескаво започна да рови в тревата край пътя, за да намери някой голям камък. Скоро намери едно тежко паве. През това време Гарланд беше настигнал и хванал Карол и я влачеше към линейката.

Карол викаше като побъркана, но не можеше да стори нищо срещу силата на мъжа. Когато той отвори вратата с ритник, Карол, отчаяна, отстъпи…

Хати изчака, докато Гарланд вдигна Карол… Тогава на пръсти се промъкна зад него и с всички сили стовари тежкия камък върху черепа му.

 

 

Обед. Силното слънце сипеше жар върху портокаловата плантация и върху голямата бяла къща, издигната на върха на хълма.

Джордж Стаум — заместникът на шерифа — се беше настанил на бялата тераса с шапка на главата и с цигара в устата. „Това е истинският живот! — си казваше той. — Да пазиш на едно такова място… с господарка на къщата колкото хубава, толкова и гостоприемна, като Веда Банниг! Това бе истинско удоволствие! И нещо повече: нищо да не правиш, освен да стоиш в един ъгъл с пушка в ръка и да се печеш на слънце. Живот на безделник, живот на милионер!“ Стаум дълго беше мечтал за това. Той трябваше да пази от евентуално нападение на Съливан, но не му пукаше от това. Съливан не съществуваха!… Но понеже Камп вярваше в тяхното съществуване се разбраха, че той, Стаум, ще остане да наблюдава околностите. Това му се нравеше. Даже се надяваше, че Камп ще продължава да вярва в мита за Съливан… и така ще може да остане тук до края на сезона…

„Кой можеше да помисли, че тип като Магарт ще повярва на подобни измислици! — си казваше Стаум, изтягайки късите си крака и клатейки глава. Това доказва, че даже и най-хитрите могат да се лъжат от време на време.“

Стаум нямаше да стои така блажено проснат на слънце, ако би могъл да види Съливан!… Те бяха залегнали във високата трева на около двеста метра от него. Намираха се там поне от половин час. Очите им дебнеха и най-малкото движение около голямата къща.

— Мисля, че Ларсън е вътре — каза Макс, раздвижвайки едва-едва тънките си устни. — Иначе защо къщата ще бъде пазена?

— Какво смяташ да правиш? — запита Франк малко неспокойно.

Обедното слънце напичаше гърба му и той беше жаден.

— Ще останем тук — каза Макс. — Искам добре да се огледам.

В голямата прохладна къща Магарт, с чаша в ръка, дремеше върху един диван.

Веда влезе засмяна и се отправи към него.

— А, ти си тук — каза тя. — Не се надявах да те видя тази сутрин. Имаш ли всичко, което желаеше?

— Би могла да охладиш чашата ми — каза Магарт, като й я подаде. — Мисля да стоя тук, докато науча нещо за болния. Сестрата ми каза, че е прекарал спокойна нощ.

— Той е добре — отговори Веда, прибавяйки уиски в чашата на Магарт, преди да му я подаде. — Все още ли нямаш новини за малката Бландиш?

— Нито за нея, нито за Съливан.

— Стаум не вярва в Съливан — каза Веда и седна до Магарт.

— Той в нищо не вярва. Но ще си промени мнението, ако те дойдат тук… дано това да не става.

Телефонът звънна. Прислужницата включи връзката.

— За теб е, мое бижу — каза Веда, подавайки му слушалката.

Беше Камп.

Магарт се заслуша, като кимаше с глава.

— Окей. Пристигам веднага. Благодаря, шерифе! — и изключи.

— Какво става? — попита Веда. — Ти винаги си тръгваш точно в момента, когато мисля, че те имам за малко.

— Има една друга откачена на свобода — промърмори Магарт с отегчен вид. — Била е взета от Кинстън, за да бъде превозена до Гленвиев снощи, но е успяла да избяга, убивайки пазача си. Търсят я. Шерифът мисли, че това ме интересува. Нямам никакво желание, но трябва наистина да си печеля хляба! — Той стана. — Ще се върна тази вечер, ако не съм зает — продължи. — Това ще ти достави ли удоволствие?

— Разбира се! — каза Веда, като го прегърна и го повлече към терасата.

— Вие забавлявате ли се? — попита Магарт Стаум.

Стаум отвори едно око и поклати глава.

— И още как! Тук е много хубаво!

— Е, добре! Опитайте се да не заспивате. Вие сте тук, за да дебнете Съливан!…

— Разбира се! — Стаум започна да се смее. — Аз ги дебна!…

— Мислиш ли сериозно, че те ще дойдат? — запита Веда Магарт в момента, когато той се качваше в колата.

— Не зная, но ние трябва да вземем всички предпазни мерки. Мисля, че трябва да са напуснали областта. Довиждане, скъпа! До довечера!

Съливан го видяха как тръгва.

— Какъв късмет! — възкликна Франк, разглеждайки с бинокъл Веда.

Макс взе бутилка лимонада, отвори капачката и отпи една глътка.

— Остави! — каза той. — Ти много мислиш за жените. Трябва да бъде убита, освен ако нямаш желание да мухлясаш в някоя килия, слушайки как се прави бесилката, на която ще увиснеш.

Лицето на Франк се сгърчи.

— След тази история ще направим по-добре, ако се оттеглим! — каза той глухо. — Ще направим добре, ако изоставим този занаят!

Макс се усмихна вътрешно.

От известно време той очакваше подобна реакция от Франк.

— Още не сме заслужили пенсията си — каза той.

— Бога ми, по-добре ще е! — възрази Франк.

Настъпи напрегната тишина.

— Аз обмислих цялата комбинация, аз поставих началото й и аз ще реша кога да спрем — каза спокойно Макс.

Франк не възрази. Той наведе очи, вторачи се в помощника на шерифа, излегнал се в шезлонга си и лицето му отново се смръщи.

— И моментът още не е дошъл — прибави Макс.

 

 

Магарт си подсвиркваше през зъби, докато караше колата си с голяма скорост по пътя, който слизаше от Носа на Бриза. Внезапно му бе дошло наум, че ако се назначи за интендант на портокаловата плантация на Веда, той ще може да живее у нея, да бъде постоянно до нея, запазвайки свободата си. Нищо не знаеше за производството на портокали, но това не го безпокоеше. Веда се справяше отлично и сама. Колкото до него — на хубав бял кон той щеше да надзирава работещите. Ето занимание, каквото му трябваше! Запита се дали Веда ще посрещне благосклонно тази идея и бе на мнение, че тя няма да възрази.

Ако намереше малката Бландиш и успееше да й осигури богатството, което й принадлежеше, той ще предложи този проект на Веда. Но първо трябваше да се намери малката Бландиш. Вече девет дни откакто тя е на свобода. Оставаха още само пет!… Магарт се усмихна, мислейки за Хартман. Той сигурно си гризеше ноктите в този момент…

Внезапно Магарт удари силно спирачка, колата подскочи и застана напреко на пътя, спирайки на ръба на една канавка.

Седеше и не вярваше на очите си. Когато се опомни, възкликвайки приглушено, той отвори вратата и изтича към Карол, която, разрошена, с лице, изпито от изтощение и рокля на парцали, се приближаваше към него.

Магарт я сграбчи в ръцете си.

— Добре, малката ми! — каза той, вдигайки я. — Не говорете. Сега сте спасена. Успокойте се!

— Стив… Стив… — промълви тя. — Къде е той? Как е? Говорете, моля ви!…

— Той е добре — каза Магарт, настанявайки я в колата. — Много е изтощен, разбира се, но е вън от опасност. Ще ви заведа при него.

Карол заплака тихо.

— Не се надявах да го видя — каза тя с глава, подпряна на възглавниците в колата. — Беше толкова ужасно… Не мислех, че ще го видя повече…

Магарт обърна колата и с пълна скорост се насочи към Грас Хил.

 

 

В един часа същия следобед Хати Сумерс беше арестувана, когато излизаше от една кръчма в околността на Носа на Бриза.

Тя имаше слабост към чистия ром и с парите, намерени в трупа на Сам Гарланд, беше решила да се почерпи.

Когато я заобиколиха, тя беше в добро настроение и гордо показа големия камък, облян в кръв, с който беше пръснала главата на шофьора. Застанала в средата на ужасената тълпа, тя бе очарована да се почувства обект на всеобщото внимание. Доктор Травър и двама санитари в бели престилки я сграбчиха и бутнаха набързо в линейката, която чакаше и там, зад затворените врати, много бързо й поставиха усмирителната риза.

Камп — шерифът, който присъствуваше при арестуването, потърси напразно с очи Магарт.

— Когато имам нужда от него, този тип никога не е тук! — оплака се той на един от своите приближени. — Искаше ми се да ме фотографира в момента, когато арестувам това създание. Къде, по дяволите, може да бъде този проклет веселяк?

Доктор Травър слезе от линейката и се забърза към шерифа с блеснали очи.

— Моята болна току-що ми каза, че Гарланд е качил Карол Бландиш на няколко мили от Носа на Бриза. Тя е убила бедния Гарланд, за да помогне на Карол да избяга…

Камп премигна.

— Тя осъзнава ли какво говори?

— Нейното описание на Карол Бландиш е точно. Изглежда, че младото момиче е искало да се върне в Носа на Бриза.

Камп побутна назад своята мазна шапка и се почеса по главата.

— Заемам се с това веднага.

В момента, в който се канеше да се отдалечи, в един блестящ кадилак се появи Саймън Хартман.

— Ето го и господин Хартман — каза Травър с помръкнало лице. — Познавате ли го, шерифе!

— Разбира се! — измърмори Камп, докато двамата мъже го гледаха как слиза.

— Изглежда, че са уловили едната луда! — каза Хартман без предисловие. — Това Карол ли е?

— Не, господин Хартман. Това е една друга от моите болни! — отговори лекарят.

— Да бъркате вашите болни, изглежда, е вашата специалност! — изскърца Хартман с изкривено от яд и разочарование лице. — Кога се надявате да намерите моята питомка?

— Току-що научихме, че се е насочила към Носа на Бриза — каза Травър. — Шерифът организира ново преследване.

Хартман изгледа Травър с презрение.

— Вашите преследвания досега се оказват особено неплодотворни! — каза той и веднага попита: — Впрочем, къде се намира този индивид… Стив Ларсън?

Камп уклончиво отговори:

— Вероятно в болницата на Уолтънвил. Защо?

— Според това, което можах да измъкна от госпожа Флеминг, Карол, изглежда, е влюбена в него. Възможно е да иска да го намери. Ще направите добре да изпратите човек в болницата, в случай че тя се появи там.

— Това може да се направи — отвърна Камп, поглаждайки мустака си.

— Тогава, направете го! — излая Хартман. — Досега да сте намерили малката! Поставете вашите хора там. Трябва непременно да я откриете преди уикенда, иначе ще се погрижа да нямате никога вече случаи да проваляте работата. — И той се обърна към Травър: — Елате, докторе, имам да говоря с вас.

Камп ги изгледа как се отдалечават, дръпна шапката си и намигна на своя помощник.

— Започва да му пари на задника — каза замислено. — Ще бъде по-добре да кажа една дума на този проклет Магарт!

— Трябва ли да отида в болницата на Уолтънвил? — запита помощникът му.

Камп поклати глава.

— Не. Впрочем, не мисля, че Ларсън е там — каза той и влачейки крака, се запъти към канцеларията си.

 

 

— Чудесна е! — каза Веда, влизайки в малкия салон, където Магарт се разхождаше. — Тя отиде да види Стив за малко. Докато той спеше, тя го гледаше очарована. Надявам се, че и аз съм способна да те гледам така, ако някога се разболееш!…

— Аз също — каза Магарт, — и се надявам, че няма да бъда достатъчно болен, за да не мога да го оценя. Как е тя?

— Прекарала е ужасни часове, но се надявам, че веднъж отпочинала, ще изглежда добре — отговори Веда, седнала на един фотьойл. — Дай ми да пия, скъпи! Цялата тази история ме разстрои.

— Какво прави тя сега? — запита Магарт, приготвяйки едно сухо мартини.

— Къпе се. Не мислиш ли, че доктор Кобър трябва да я прегледа? Може би ще й даде приспивателно?

— Тя няма нужда от нищо! — каза Магарт, подавайки чашата на Веда. — Не искам нито доктор, нито сестра да се въртят около нея. Те могат да я изплашат и да предизвикат някоя от нейните кризи.

— Сигурна съм, че й няма нищо — каза Веда. — Сега, когато говорих с нея, мисля като теб. Тя е разумна като теб и мен и е чудесно момиче!

Магарт промърмори:

— По-добре е да се държи под око. Но съм съгласен с теб и не мисля, че е опасна.

Отпивайки, Веда го гледаше над чашата.

— Ти си мислиш нещо — каза тя. — Какво е то?

— Тя ми каза, че Съливан са тръгнали снощи за Носа на Бриза с намерение да довършат Ларсън — каза спокойно Магарт. — Питам се как са могли да се промъкнат през хората на Камп. Ние не сме преставали да дебнем и всички пътища се пазят.

— Но въпреки всичко те не могат да знаят, че той е тук, нали? — запита Веда. — Надявам се, че не се безпокоиш!

— Напротив! Това ме безпокои. Разбира се, че не вярвам да дойдат дотук — възрази Магарт, приготвяйки си ново уиски, — но не трябва да се подценяват тези две птици!

Той отпи и постави чашата до себе си.

— Аз може би пипнах твоята болест — свръхнервно натоварване. Това не пречи да кажа една дума на Стаум. Той и неговите хора ще направят добре да погледнат по-сериозно на нещата и да си отварят очите.

Телефонът иззвъня.

— Това трябва да е за теб — каза Веда. — Изглежда, цялата страна знае, че ние живеем в грях заедно.

— И аз се обзалагам, че всички позеленяват от ревност!

Магарт се усмихна на Веда и вдигна слушалката.

Беше шерифът.

— Защо не дойдохте, както ви бях помолил? — попита Камп с глас, пълен с укор. — Щях да ви дам възможност да направите една хубава снимка!

— Имам да правя по-важни неща, отколкото да промивам негативите с вашата мръсна муцуна! — възрази Магарт. — Какво ново?

— Имам новини за малката Бландиш. Изглежда, че се е върнала в града — отвърна Камп и му разказа това, което Хати Сумерс беше казала на Травър. — Хартман мисли, че тя ще се опита да намери Ларсън.

— Какво ще правите?

— Започваме нашите издирвания в околността. Мислех да ви предупредя, в случай че тя се покаже там горе.

— Зная какво да направя.

— Имате ли все още нужда от моите хора?

— И още как! Трябват ми до момента, в който Ларсън ще бъде в състояние да свидетелства.

— Окей — каза Камп. — Това усложнява нещата, но на никой не му пука какво може да се случи на един стар овен като мен!

— Благодаря! — каза Магарт и затвори.

— Какво искаше? — запита Веда. — Надявам се, че няма нови неприятности?

— Не. Мисля, че обича да чува гласа ми — каза Магарт и стана. — Ще направиш добре да видиш какво става с Карол. Ще кажа няколко думи на Стаум.

 

 

От скривалището си Съливан видяха Магарт да излиза и сяда до Стаум, заместника на шерифа. Те подозираха коя е неговата стая, виждайки много пъти някаква сестра да минава покрай един прозорец на първия етаж.

Но въпреки продължителното следене, те не бяха видели Магарт да пристига с Карол. В желанието си присъствието на Карол да остане незабелязано от Стаум и неговите помощници, Магарт я бе въвел тайно в имението, правейки голяма обиколка в плантацията, за да я заведе в къщата по една странична пътека.

— Веднага щом се смрачи, ще атакуваме — каза Макс, полегнал в тревата. — Ще се отървем лесно от пазачите.

— Искаш да кажеш, че трябва да ги убием? — запита Франк.

— Зависи — възрази Макс. — Трябва да се действа внимателно в тази история. Иначе и при най-малкия гаф рискуваме това да е нашата последна авантюра.

Франк каза:

— Хайде да вечеряме някъде. Писна ми да наблюдавам това място.

 

 

Карол се събуди и седна в леглото. Започваше да се смрачава. Обхвана я необясним страх. Една-две минути тя беше неспособна да си спомни мястото, където се намираше и огледа с изплашените си очи луксозно мебелираната стая.

После паметта й се върна. Помисли си за Стив и легна отново в леглото — голямо и комфортно, с лека въздишка на облекчение.

Всичко, което беше възможно да се направи за Стив, беше направено. Занапред тя беше вън от опасност, но се чувстваше много слаба. Карол се надяваше, че той ще я разпознае, когато я види отново и нейното присъствие ще ускори оздравяването на младия човек.

Карол легна, опитвайки се да се отпусне напълно, но в миг я обзе предчувствие за опасност. „Няма нищо страшно“ — си каза тя. Магарт я беше уверил, че Съливан никога няма да потърсят нея и Ларсън в такава голяма и комфортна къща. Той й беше обяснил също, че къщата се пази ден и нощ. Но нейният страх от Съливан беше толкова голям, че бе готова да им припише свръхестествена сила.

Тя остана така известно време, съзерцавайки здрача. После внезапно стана, облече пеньоара, който Веда й беше заела и се приближи до прозореца.

Голямата плантация от портокали се простираше пред погледа й. Върховете на дърветата оформяха плътен килим, който в светлината на здрача правеше невидими златните плодове. По-долу, точно под нея, се простираше голямата тераса, върху която тя виждаше как един от пазачите върви напред-назад с пушка в ръка. От терасата до градината слизаха стъпала, които стигаха до широките поляни, простиращи се до първите склонове, които пък на свой ред продължаваха към плантацията.

Застинала до прозореца със страх в сърцето, Карол се взираше в мрачината, чакайки да се случи нещо, което бе сигурна, че няма да закъснее.

Докато тя дебнеше така, вратата се отвори и Веда влезе.

— О, вие сте станала! — каза тя, виждайки я права. — Искате ли да запаля лампата или предпочитате да останете на тъмно?

— Не палете, моля ви! — каза Карол с очи, все още вперени в сгъстяващия се мрак.

— Изплаши ли ви нещо? — запита нежно Веда, като прекоси стаята, за да стигне до Карол.

— Опасността е там, навън! — каза Карол, неподвижна като статуя.

— Трябва ли да повикам Фил? — запита Веда, внезапно обезпокоена. — Трябва ли да го помоля да дойде да види…

Карол я прекъсна, сграбчвайки я за ръката:

— Вижте! — извика тя, като започна да трепери. — Виждате ли там, близо до дърветата?

Веда се взря в мрака. Никакъв шум, никакъв полъх, даже вятърът бе спрял.

— Там няма нищо — каза тя с успокоителен тон. — Да слезем. По-добре е да сме долу.

— Те са там, навън… Съливан… Сигурна съм, че са там! — извика Карол.

— Аз ще предупредя Фил — каза Веда възможно най-спокойно. — Сега се облечете. Ще ви извадя дрехи, които мисля, че ще ви станат. Облечете се, докато повикам Фил.

Тя помилва Карол успокояващо и изтича към вратата.

— Побързайте! — каза тя и от стълбите извика: „Фил!“.

Магарт излезе от салона и вдигна глава към нея.

— Какво има?

— Карол смята, че Съливан са там! — потрепери слабо гласът на Веда.

Магарт подскочи, вземайки стълбите по четири.

— Какво я е накарало да мисли така? — запита той живо.

— Тя казва, че ги е видяла! Аз не зная нищо, нищо не видях… но тя ми изглеждаше много изплашена.

— Ще кажа няколко думи на пазачите. Нека тя се облече и слезе в малкия салон — каза кратко Магарт и забърза навън.

В мрака Съливан като две сенки напредваха мълчаливо към къщата.

Магарт намери Стаум в кухнята. Той привършваше вечерята си, удобно настанен в един фотьойл. Изглеждаше доволен и отпуснат. Мери, прислужницата, се готвеше да си върви и бърборейки с него, си слагаше шапката и мантото.

Стаум изгледа изненадан Магарт и рязко се изправи.

— Имате ли нужда от мен? — запита той, ставайки.

— Да — отвърна Магарт, кимвайки към вратата.

Стаум го последва в коридора.

— Вашите хора на постовете ли са? — попита Магарт.

— Естествено — отвърна Стаум, свивайки вежди. — Какво има?

— Може би има нещо! Бих желал да направим с вас една обиколка.

— За бога! — възкликна Стаум. — Току-що привърших с вечерята! Защо не изчакаме малко! Постойте на едно място! Може да се каже, че танцувате танца на Свети Гиу! Ако се безпокоите по повод на Съливан, губите и моето, и вашето време. Нима не съм твърдял винаги, че Съливан не съществуват?…

— Ако не вземете тази история насериозно, ще телефонирам незабавно на шерифа, за да ви замести! — каза внезапно Магарт, обзет от яд.

Стаум почервеня и в очите му се появи лоша светлина.

— Никой не може да ме принуди да се правя на глупак! — възрази той. — Камп може да се прави на идиот, ако това му харесва, но не и аз! Повтарям ви, че Съливан не съществуват! Човек като вас ще направи по-добре, ако не се страхува от такива истории!

— Ако това е вашето мнение, колкото по-скоро си тръгнете, толкова по-добре! — възрази Магарт.

— Не получавам заповеди от един журналист — промърмори Стаум, който започваше да се чувства малко притеснен. — Докато съм на служба тук, желая да остана господар на положението.

Магарт премина пред него и стигна до телефона.

— Ще видим какво ще каже шерифът! — каза той, вдигайки слушалката. За момент остана неподвижен със слушалка на ухото, после се намръщи: — Като че ли няма ток — каза той.

Задвижи няколко пъти основата на апарата, завъртя манивелата, почака един момент и промърмори:

— Питам се…

— Хайде, кажете го! — захили се Стаум. — Вие мислите, че Съливан са прекъснали линията!

— Възможно е! — обади се Магарт, внезапно обзет от тревога. — Бих желал един пистолет, Стаум — продължи той. — Ако не изпълнявате службата си, аз ще правя това вместо вас!

— Кой казва, че не изпълнявам службата си — рече ядосано Стаум. — Внимавайте какво говорите! Няма да ви дам пистолет! Първо, нямате разрешително!

Магарт обузда своето нарастващо раздразнение.

— Няма да постигнем нищо като се препираме! — каза той. — Госпожица Банниг е забелязала двама мъже в плантацията преди малко. Тя се страхува. Може би това не са Съливан, но ние можем поне да проверим.

— Трябваше да го кажете веднага — извика Стаум и се втурна към входната врата. — Ако тези типове се довлекат тук, това е моя работа. — И прибави след кратко мълчание: — Вие действително ли мислите, че телефонът е прекъснат?

— Изглежда, че е така — отвърна Магарт и замислено последва Стаум на терасата.

Пазачът, наречен Мазън, се подпираше на стената, с цигара в уста и с пушка, небрежно пъхната подръка.

— Здравей, Джордж! — измърмори Стаум. — Никого ли не си видял?

— За Съливан ли говориш? — запита Мазън. — Хе, хе, хе! Не, не мисля, че Съливан са се появили!

— Дамата казва, че е видяла двама души в плантацията — продължи Стаум. — Добре ли пазиш?

— И още как! Нищо не съм видял. Може би дамата е имала халюцинации?

— Да, и аз мисля същото! — каза Стаум с горчивина, гледайки Магарт. — Това достатъчно ли ви е?

— Не! — каза Магарт. — Този тип е почти заспал. Повтарям ви, че са видели двама мъже да минават! — Той почука Мазън по гърдите: — Отваряйте си очите, приятелю, това не е шега!

— Той си въобразява, че Съливан ще ни направят малко посещение — обясни Стаум.

— Това е ужасно! — захили се Мазън. — Надявам се, че ще почакат да довърша вечерята си.

Магарт повдигна рамене и се отдалечи. Стаум го последва.

— Къде е другият пазач?

— Зад къщата. Искате ли да го видите?

— Разбира се! — отвърна Магарт. Той сякаш започваше да се плаши.

Ако Стаум продължаваше да не вярва, можеше всичко да се очаква.

В същия момент нещо ставаше зад къщата, но толкова бързо и дискретно, че Магарт и Стаум, които вървяха в мрака, не подозираха нищо.

Съливан бяха достигнали терасата. Макс носеше фина стоманена пръчка, на върха на която висеше примка от корда за пиано. Те останаха няколко мига там, дебнейки пазача, който безгрижно си стоеше зад къщата.

Седнал върху перилата, с висящи крака и пушка, подпряна до него, той си тананикаше, като от време на време поглеждаше своя часовник с луминесцентен циферблат. Чакаше вечерята си…

 

 

Макс докосна ръката на Франк. Двамата мъже знаеха точно какво да правят. Франк остана неподвижен, с пистолет в ръка, докато Макс се плъзна напред. Неговите каучукови подметки не вдигаха никакъв шум. Той държеше стоманената пръчка, както се държи знаменце на манифестация. Спря се на няколко метра от пазача.

Вдигайки високо примката, Макс я спусна бавно и тихо на няколко сантиметра над главата на пазача. Тогава, държейки с една ръка пръчката, а с другата — другия край на жицата, Макс надяна примката през широката периферия на шапката. После, с бърз жест, така както змията развива пръстените си, Макс наведе примката и дръпна кордата… В същия миг Франк като зла сянка, мълчаливо подскочи и изтръгна пушката от смаяния човек.

Пазачът, пристегнат през шията от задушаващата го корда и неспособен да издаде звук, бързо беше паднал по гръб. Той се бори няколко секунди, опитвайки се отчаяно да се освободи от тънката стомана, която се забиваше в нежната плът, после тялото му омекна и на ъгъла на устните му се появи кръв.

Макс отпусна примката, а Франк свали кордата от шията на човека. Макс веднага прибра пръчката и помогна на Франк да отнесе тялото в градината.

Едва бяха свършили, когато Магарт и Стаум завиха покрай ъгъла на къщата и излязоха на терасата, която се простираше отзад.

— Не го виждам! — каза Магарт. — Обзалагам се, че е отишъл да си легне или нещо подобно!

— Сигурно е тук! — възрази сухо Стаум. — Той няма да изостави поста си без моя заповед.

Огледа се и извика силно:

— Хей, О’Бриен! Елате! Имам нужда от вас!

Двамата мъже зачакаха неподвижни в мрака.

Никакво движение, никакъв шум! През това време Съливан като сенки се плъзнаха край къщата и запълзяха към Мазън, който беше оставил пушката си, за да запали цигара.

— Викате един загубен пазач! — ядосано каза Магарт. — Ще се оплача на шерифа, когато го видя!

Стаум изглеждаше неспокоен.

— Той трябваше да е тук! — измърмори той, отивайки до края на терасата, за да извика отново с пълен глас: — О’Бриен!

— Ще го намерим, без съмнение е в кухнята — каза с горчивина Магарт.

Съливан успяха да скрият трупа на Мазън, но пушката и шапката му бяха паднали на земята, докато той се бореше със смъртта.

— Ето, че Мазън също е дезертирал! — извика Магарт, търсейки напразно светлина от цигара. — Хей, Мазън! Къде сте?

Стаум го настигна.

— Какво става! — каза Магарт и тръпки полазиха по гърба му. — Никъде не го виждам!

Стаум измъкна от джоба си една мощна лампа и освети терасата.

Двамата мъже замръзнаха, виждайки шапката и пушката.

— Мазън! — извика Стаум. В гласа му се долавяше страх.

— Безполезно е! Изгасете това! — каза Магарт, вдигайки пушката на Мазън. — Елате, да се върнем бързо!

Стаум не изчака да го канят повторно. Двамата мъже не произнесоха нито дума, докато Магарт не затвори входната врата, за по-сигурно залоствайки я с една дъска.

— Какво се е случило? — запита Стаум, треперейки.

— Предупредих ви, че Съливан са тук… искате ли други доказателства? — запита Магарт и избутвайки настрани заместника, който стоеше глупаво и с отворена уста, изтича към кухнята.

Тя беше празна.

Той барикадира вратата и влезе във вестибюла.

— Останете тук и си отваряйте очите! — каза Магарт. — Ще се кача горе. Те преследват Ларсън, но няма да го хванат. Вие ще бъдете първата линия на отбраната. Внимавайте да не ви изненадат! — и той остави изплашения Стаум и изтича на горния етаж.

Веда го чакаше на площадката.

— Всичко наред ли е? — запита тя, но виждайки израза на Магарт, го сграбчи за ръката.

— Какво се е случило?

— Куп неща! — отговори той ниско. — Те са там, съвсем близо. Ликвидирали са двамата полицаи. Оставаме Стаум, аз, ти, Карол и болногледачката. Прекъснали са телефонната линия и ние сме изолирани, освен ако…

— Аз ще отида! — каза Веда, без да чака. — Мога да премина през плантацията и да доведе тук управителя и неговите хора.

Магарт я притисна към себе си.

— Чудесно! — каза той — Но почакай малко! Ние не трябва да рискуваме напразно. Ако те заловят, ние сме обречени. По-добре е да изчакаме те да се опитат да проникнат в къщата. Тогава може да се промъкнеш отзад.

— Да, но може би ще бъде много късно! Трябват ми поне десет минути, за да прекося плантацията. По-добре да тръгна сега!

— Няма да тръгнеш, преди да знам къде са те! — каза твърдо Магарт. — Къде е Карол?

— Със Стив.

— Много добре, ние ще останем до Стив. Те търсят него и навярно ще се опитат да влязат в къщата през неговата стая.

— Нали няма да ме оставите долу съвсем сам? — извика Стаум от подножието на стълбите с един плачлив глас.

— Защо не? — възрази Магарт. — Съливан не са нищо друго, освен плашила за децата?… Нали?… Вие не сте дете! — Той хвана Веда за ръка и я поведе по коридора към стаята на Стив.

Карол седеше до възглавницата му. Изглеждаше очарователно в семплата рокля на Веда. Болногледачката, госпожица Давис, едра жена с посивяла коса, плетеше близо до прозореца.

Карол рязко вдигна глава при влизането на Магарт. Веда й направи знак да мълчи.

Стив, блед, с изопнати черти, отвори очи в мига, когато Магарт се приближи към него.

— Е, мързеливецо! — каза той усмихнат. — Вашата млада приятелка е тук, нали?

Стив се съгласи с кимване.

— Благодарение на вас, Фил — каза той, вземайки ръката на Карол. — Тя ми действа благотворно като балсам.

— Господин Ларсън не трябва да говори — каза болногледачката на Магарт. — Той е все още слаб.

— Това е вярно! — каза Магарт, отстъпвайки крачка назад и със знак извика Карол.

— Ще се върна веднага! — каза тя на Стив, погалвайки ръката му и настигна Веда и Магарт в коридора.

— Слушайте, малката — каза бързо Магарт. — Вие имахте право. Съливан са там. Те са убили двамата пазачи. Останете до Стив. Аз ще пазя тук, пред вратата. Стаум наблюдава стълбите. Те не могат да стигнат до него, освен по стълбите, така че затворете се добре и не се страхувайте. Няма да го хванат!

Карол пребледня, но погледът й остана твърд.

— Не — каза тя. — Те няма да го убият.

— Браво, малката! — каза Магарт. — Върнете се до Стив и ми имайте доверие.

Той я побутна нежно към стаята, после се обърна към Веда:

— Това е почти всичко, което можем да направим! Сега са те на ход.

— Аз тръгвам, Фил! — заяви Веда. — Способна съм да намеря пътя със затворени очи. Лудост е да ги оставим да атакуват! Трябва ни помощ.

— Може би наистина ще бъде по-добре да вървиш! — Магарт неуверено прекара пръсти в косите си. — Не искам да те оставям сама…

— Казах ти, че тръгвам, затова престани да говориш повече! Отвори ми вратата.

На това и разчитаха Съливан. Франк и Макс, залепени за стената, наблюдаваха от близо метър разстояние вратата на къщата.

Те не бързаха, защото знаеха, че работниците от плантацията живеят на другия край на областта и единственият начин Магарт да даде тревога беше да изпрати някой да ги предупреди.

— Ние ще огледаме вратата — каза Магарт на Стаум. — Аз ще мина първи, за да видя дали пътят е свободен. След това трябва да тичаш, Веда, сякаш огън гори краката ти.

— Ще тичам! — каза му тя. — Не се безпокой.

— Госпожица Банниг ще отиде да търси помощ! — каза Магарт на Стаум, който се беше подпрял на стената, целият — вир-вода от пот. — Не мърдайте оттук. Връщам се веднага.

— Мислите ли, че тя ще успее?

— Ще успее! — потвърди Магарт, макар че не беше толкова сигурен.

Двамата с Веда влязоха в кухнята и се насочиха в тъмното към прозореца.

— Гледай да не те видят! — измърмори Магарт и огледа мрачната тераса през стъклото, опитвайки да различи нещо в мрака. Почака няколко минути, но не видя нищо обезпокоително.

Франк, който внимателно ги наблюдаваше през парапета на терасата, забеляза Магарт на прозореца и хилейки се, легна на земята и зачака.

Магарт отвори вратата, излезе на терасата и се огледа едва на метър от неподвижния Франк. Уверил се, че нищо не помръдва, обърна се и направи знак на Веда.

— Хайде! — прошепна й той. — Те сигурно са отпред. Тичай, малката ми, и гледай да не вдигаш шум.

Той я прегърна спонтанно, задържа я за миг до себе си, после я изгледа как бързо и тихо се отдалечава… Скоро тъмнината я погълна.

 

 

Голямата къща беше потънала в тишина.

Болногледачката бе оставила Карол да бди над Стив и бе отишла в съседната стая.

Магарт, седнал горе на стълбите, чакаше с пушка върху коленете. Стаум се беше настанил долу върху първите стъпала. Вестибюлът, стълбището и площадките бяха облени в светлина. Стрелките на големия часовник в антрето показваха единадесет и десет. Веда беше тръгнала преди четвърт час. След няколко минути, мислеше Магарт, изпълнен с надежди, те щяха да получат помощ. Тогава ще могат да излязат навън и да преследват Съливан, вместо да стоят безпомощни и да ги чакат.

В стаята Стив отвори очи. Той беше спал и се чувстваше отпочинал. Усмихна се на Карол и взе ръката й.

— Толкова мислих за вас! — каза той. — През цялото време мислех за вас. Знаете, че ви обичам, Карол? Не притежавам нищо голямо, което да ви предложа… освен фермата. Мястото е живописно и след известно време…

— Не мисля, че ви е позволено да говорите — прекъсна го Карол, навеждайки се, за да го целуне. — Трябва да си почивате, скъпи. Толкова искам да оздравеете!

— Аз съм добре! — каза твърдо Стив. — Чувствам се много по-силен. Имам желание да говоря. Трябва да разберем коя сте вие, Карол, защо сте била в този камион… къде сте отивала…

Чувство на страх обхвана Карол.

— О, не! Моля ви! Да не говорим за това! Страх ме е… страхувам се от това, което мога да науча за самата себе си… Онази жена ми казваше, че съм луда. — Тя стана от стола, прегърна нежно Стив и притисна главата му към гърдите си. — Мислите ли, че съм луда? Затова ли не зная коя съм? Това ме плаши… Вие разбирате… ако е така, не мога да се омъжа за вас, Стив.

— Но вие изобщо не сте луда! — възрази той. — Вие имахте голяма фрактура на черепа. Това е нещо, което може да се оправи, сигурен съм. Тогава ще си възвърнете паметта. Не трябва да се безпокоите за това, Карол.

Притискайки го все още към себе си, Карол помисли за Съливан, които дебнеха вън в нощта, и потръпна.

— Какво ви изплаши, малка моя? — попита Стив. — Скоро всичко ще се уреди. Скоро, щом оздравея, ще си починем добре… само двамата. Вече всичко съм премислил… даже за това си мислех, докато ви чаках…

Карол го притисна по-силно към себе си. Не искаше да забележи, че плаче.

 

 

— Повикайте ги още веднъж! — каза нетърпеливо шерифът на телефонистката. — Зная, че там има някой, а тя казва, че никой не отговаря! — допълни той, обръщайки се към своя асистент — слаб дангалак, когото наричаха Лофти.

— Обзалагам се, че е набрала погрешен номер! — каза Лофти и небрежно се изплю в плювалника. — Всичките са еднакви… Свалячки!…

След малко телефонистката отговори, че линията е повредена.

— Направете още един опит и ми се обадете! — измърмори Камп и изключи. Изглеждаше загрижен.

— Смятате ли, че това е подозрително? — запита Лофти, палейки цигара.

— Не зная! — отговори Камп, почувствувал се внезапно зле. — Джордж не си дава много зор… Казах му да ми телефонира всеки два часа, а той не се обажда никакъв. Тези Съливан… — Той замълча, подръпвайки мустака си.

— Не бих желал да се случи нещо с госпожица Банниг! — подхвърли Лофти. — Тя е шик момиче! А ако отидем там?

— Доста далече е! — каза Камп — И е късно. Не зная… нямам много…

Телефонът позвъня.

Камп вдигна слушалката, измърмори нещо и изключи.

— Тя казва, че линията е прекъсната!…

Лофти взе колана си.

— На път! — каза той.

— Да, мисля, че така е по-добре! — отвърна Камп и грабна пушката си. — Сякаш нещо не е наред там, горе…

 

 

Нощта беше безлунна и Веда, слизаща по тясната пътека, която водеше към плантацията, имаше чувството, че върви в тунел.

Спря се за миг, за да погледне зад себе си осветените прозорци на къщата и тогава забеляза един мрачен силует, който се движеше потайно към нея като фантом.

Веда не се страхуваше. Тя остана неподвижна една-две секунди, затаявайки дъх, после с тих писък се обърна и полетя като луда по пътеката.

Тя не беше изминала повече от десет метра, когато Франк я настигна, сграбчи я за рамото и я обърна грубо към себе си. Тя не можа да различи нищо друго, освен смътни контури, но почувства мириса на помадата, с която той мажеше косите си. Много изплашена, за да вика, тя замръзна, съзерцавайки тази мрачна и заплашителна фигура.

Франк протегна лявата си ръка и докосна лицето на Веда, а после бързо й нанесе силен удар по главата.

 

 

Джордж Стаум стана и се протегна. Той нямаше смелост да стои съвсем сам в този голям вестибюл и започваше да се безпокои. Тайнственият начин, по който двамата мъже се бяха изпарили, го беше объркал напълно и той очакваше всеки момент Съливан да се появят сякаш от стената.

С мокри от пот ръце той стискаше пушката си толкова силно, че го заболяха мускулите. Изплашените му очи се стрелкаха наоколо. Почувства желание да повърне.

Чуваше как Магарт крачи по площадката горе и от време на време го викваше, за да добие смелост. Сега Стаум съжаляваше, че е натоварен с тази работа и с радост би се отказал от едномесечната си заплата, за да се намери здрав и читав на бюрото на шерифа.

В салона, на няколко крачки от него, Макс го дебнеше през цепнатината на вратата. По-долу в мрачния коридор Франк, притиснат плътно към стената, напредваше бавно към него.

Стаум почувства опасността. Сякаш останал за миг без въздух, той замръзна, с наострени уши и сгърчено от страх лице.

Лек шум, като драскане на мишка, го накара да обърне глава към коридора. Франк тъкмо беше стигнал до електромера и лостът изскърца.

— Кой е там? — запита Стаум с приглушен глас.

Цялата къща потъна в мрак.

Магарт се наведе върху парапета на площадката и викна:

— Стаум, какво има?

— Някой е тук, близо до мен — измърмори Стаум с плачлив глас. — Слезте бързо!

Магарт не помръдна.

Стаум се опита да извика. Магарт можа да чуе само ужасното хъркане на човек, когото душат.

Той не можеше да направи нищо за Стаум, но трябваше да предупреди Карол…

Съливан щяха да се опитат да стигнат до Стив. Трябваше да изостави за секунда своя пост.

Клекна с пушката си пред себе си и зачака, уверен, че занапред е последната преграда между Съливан и тяхната плячка.

 

 

Карол и Стив бърбореха, когато светлината изгасна. Знаейки какво означава това, на Карол за малко не й стана зле. Единствено мисълта, че трябва да предпази Стив й попречи да припадне.

Стив остана спокоен.

— Сигурно е изгорял бушон — каза той. — Трябва да се поправи.

Карол разбра, че трябва да му каже всичко.

— Не, скъпи, това не е бушон — каза тя, привличайки го към себе си. — Съливан са в къщата…

— И вие го знаехте! — каза Стив, милвайки косите й.

— Наистина имах чувството, че нещо ви е изплашило. Магарт там ли е?

— Да, и заместникът на шерифа — също! — отвърна Карол, правейки усилие, за да не трепери гласът й. — Толкова ме е страх, Стив…

— Идете до вратата и вижте какво става! — каза Стив. — Повикайте Магарт!

 

 

На партера, в салона зад затворената врата, Макс говореше на Франк.

— Журналистът наблюдава стълбите. Дръж го под напрежение. Ще направя една обиколка отзад, ще вляза през покрива и ще скоча на гърба му. Вдигай достатъчно шум, за да задържаш вниманието му.

 

 

Карол отключи вратата и я открехна едва-едва.

— Магарт… там ли сте? — попита тя.

— Останете в стаята! — отговори Магарт тихо. — Те са долу, във вестибюла. Убили са Стаум.

Сърцето на Карол се сви.

— Тогава… вие сте сам?

— Не се безпокойте за мен — каза Магарт. — Достатъчно голям съм, за да се оправя сам. Дръжте вратата си затворена!

— Не ги оставяйте да се приближат до него! — замоли Карол.

— Разчитайте на мен! — каза Магарт със свиреп вид. — Веда тръгна да търси помощ. Вие двамата стойте спокойно!

Глух шум във вестибюла го накара да се изправи рязко. Той пристъпи напред внимателно.

Навън Макс се беше изкачил на ниския покрив. Той успя да открехне едно прозорче и се вмъкна вътре.

Пипнешком, Карол се приближи до Стив.

— Той е там, съвсем сам — каза тя и стисна ръката на Стив, — но ме увери, че те не могат да се качат дотук.

— Няма да го оставя сам да се бори за мен! — каза Стив, отхвърляйки одеялото.

— Не! — възкликна бурно Карол. — Скъпи, не трябва… вие сте ранен… моля ви… останете в леглото…

Стив спусна крака на земята и се хвана за Карол, за да успее да се изправи.

— Няма да остана в леглото… те искат моята кожа… зная това! — Той притисна Карол към себе си. — Ако нещо се случи, Карол, помнете, че ви обичах. За мен вие сте най-скъпото съществото, което съм познавал!…

— Стив, скъпи мой! — възкликна Карол, увиснала на него. — Моля ви, останете с мен… не излизайте… те точно това искат!

— Кажете, че ме обичате, Карол!

— Разбира се, че ви обичам! — каза тя през сълзи. — Но вие не трябва да излизате оттук.

Магарт, легнал по корем, се взираше в мрака. Той не разбра какво беше станало. Макс беше допълзял до него и виждайки очертанията на главата му, беше ударил, без да остави на Магарт време да се извърти, за да се предпази. Когато го видя да се свлича, Макс измъкна от джоба си електрическото фенерче и направи уговорения сигнал на Франк, който запълзя на четири крака по стълбите.

 

 

Старият форд излезе от Носа на Бриза и се втурна с ръмжене по планинския път. Кормуваше Лофти с очи, блестящи от усърдие. Той вземаше завоите на две колела. Направи един подскок в средата на пътя, но се пребори с волана и натисна възможно най-силно педала на газта.

— Хей! — извика Камп изплашено. — Внимавайте! Не държа да пристигна там на парчета!

— А аз не държа да се случи каквото и да било с госпожица Банниг! — възрази Лофти, ускорявайки още, за да изпревари един камион, който за малко не закачи. — Трябва да пристигнем бързо, шерифе! Доверете ми се!

Камп се залови за вратата, както удавник се лови за дъска.

— Тя няма да издържи, Лофти! — заекна той. — Тя ще избухне, ако я карате така!

— Толкова по-добре! — каза Лофти. — Тъкмо ще купите нова кола, шерифе. Трябва да стигнем навреме…

Камп затвори очи.

— Моторът загря ужасно — промърмори той. — Ще видите, че моторът ще блокира.

— Нека блокира! — възрази Лофти, натискайки педала. — Давай, старо желязо! — извика, наведен напред, той. — Покажи какво можеш!

 

 

Внезапно краката на Карол й изневериха и тя падна тежко върху леглото. Мракът в стаята се сгъстяваше. Тогава нещо необикновено стана в главата й. Стори й се, че мозъкът й се удължава и свива, като че диша… Тя притисна с ръце слепоочията си… и в миг си даде сметка, че Стив беше тръгнал пипнешком към вратата. Той се придвижваше бавно, много бавно. Всяка крачка му струваше страхотно усилие.

— Стив… — изпъшка Карол, — не ме оставайте!

Но той вече беше достигнал вратата и я отваряше.

Съливан чакаха в коридора. Макс освети с фенера си гърдите на Стив. Няколко секунди никой не помръдна, после Стив се облегна назад, мъчейки се да се предпази.

— Ето за теб, Ларсън! — каза меко Макс.

Червена светлина присветна в мрачния коридор, и още една, и още една.

Стъклата издрънчаха от изстрелите.

Стив направи крачка напред и падна, още докато Макс стреляше. Първият изстрел прозвуча едновременно с внезапната вълна, която блъсна главата й. За секунда всичко, което я заобикаляше — Стив, който падаше, пистолетът на Макс, главата на Франк, трепкащата светлина на фенера — сякаш застина неподвижно като на снимка. После всичко оживя, но за Карол светът беше променен… всичко й се струваше мъгливо, размито…

Вече не се боеше от нищо. Стана, тръгна край стената и се стрелна към Съливан, които бяха наведени над тялото на Стив. Опитната ръка на Макс докосна гърдите на Стив.

— Окей — каза той и стана. — А сега да изчезваме.

Франк потрепери леко.

— Това е последната ни работа, Макс! — каза той. — След това аз се оттеглям!

— Да изчезваме! — повтори Макс, отправяйки се към вратата.

Навън се чу шум от кола, придружен от скърцане на спирачки. Лофти спря пред къщата.

— Да минем отзад! — припряно викна Макс.

Франк понечи да го последва, когато невидима ръка изникна от мрака и го сграбчи. За миг той помисли, че Ларсън е възкръснал и се обърна ужасен.

Не видя нищо друго, освен черната стена, но чу дишане… и нечии пръсти го сграбчиха жестоко за ръката.

— Макс! — изрева той, обзет от паника, наведе се и удари с юмрук наслука около себе си, губейки равновесие.

Свитите пръсти на Карол раздраха лицето на Франк. Той отстъпи, скован от ужас…

Макс нетърпеливо го викаше горе на стълбите.

— Ела тук!

— Има някой… — заекна Франк, напредвайки пипнешком в нощта.

— Ела тук, глупако! — каза сухо Макс, но и той замръзна на място, чувайки как Франк изкрещя ужасено.

При този вик даже стоманените нерви на Макс не издържаха и той остана за миг неподвижен. Нещо премина край него и той инстинктивно се хвърли назад. Сгърчени пръсти се забиха в тила му и той стреля, слепешком. Изстрелът отекна в цялата къща. Той чу леки стъпки по стълбите. Стреля отново, и отново… Обземаше го паника.

От вестибюла му отвърнаха изстрели. Камп и Лофти се втурнаха в къщата.

Макс се обърна и сграбчи Франк. Той започна да реве. Без да се колебае, Макс хвана пистолета си за дулото, удари Франк през лицето, после, прегърбен на две, го вдигна на раменете си и се втурна по коридора.

Стигна до прозореца, избута Франк върху наклонения покрив и прекрачи след него.

Франк лежеше на керемидите в полусъзнание.

— Аз съм сляп! — пъшкаше той. — Очите ми… тя ми изтръгна очите!…