Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geschwister des Teufels, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Г. Ф. Унгер. Братът и сестрата на дявола

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Снежана Тодорова

ISBN: 954-17-0054-3


Въпрос към Д. Ф. Унгер:

Защо уестърнът продължава да има своята възторжена читателска публика?

Отговор на автора:

Читателите търсят истини, прости и човечни. Те търсят образец на смелия мъж, които няма да отстъпи пред несгодите в живота, пред страхливостта на тълпата и пред безогледността на силните на деня. Те търсят героя, който има смелостта да бъде такъв, какъвто си е…

1.

Две са само каруците, измъкнали се от безводната пустиня и стигнали на Запад до първата, макар и рядка зеленина.

В далечината се виждат хълмове, обрасли с гориста растителност, а зад тях се издигат планински възвишения. Там трябва да има вода, малки рекички и езера.

Там, в далечината, се намира Обетованата земя.

Орегън!

Седемнадесет бяха в началото каруците, потеглили от Канзас.

Сега са останали само две. Другите закъсаха по пътя и ония от преселниците, които не бяха избити от индианците, измряха от болести, жажда или изтощение, други пък се върнаха обратно.

Трудният път на Запад беше белязан с гробове, по-многобройни може би и от къртичините наоколо.

Двете каруци принадлежаха на семействата Макгивър и Хъч.

От семейство Хъч бяха останали само децата — Рей, слабичко момче на петнадесет години, и сестра му Ким — една година по-малка от него.

Родителите им бяха намерили смъртта си по време на пътуването.

Семейство Макгивър се състои от Джон Макгивър, жена му Сали и брат й Джим Слейгър.

Всяка от каруците се тегли от по две полумъртви от умора мулета.

Когато каруците спират край граничната черта, откъдето почва растителността, животните се нахвърлят върху първите стръкчета трева.

Рей Хъч — високо, слабо, русокосо и синеоко момче, се извръща и поглежда отново на югоизток, осъзнавайки, че е преодолял солената пустиня на Юта.

Състарил се е, безкрайно се е състарил този юноша за последните няколко седмици.

Сега обаче се усмихва с напуканите си устни, по които ден и нощ е усещал огнената жарава на солта, и се обръща към сестра си. Тя седи почти безучастно на капрата на покритата с платнище каруца, в която не е останало почти нищо — бяха изхвърлили почти целия товар, за да облекчат двете останали им мулета.

— Миличко — гласът на Рей е прегракнал, — скоро ще стигнем. Виж, ей там, на северозапад, са зелените хълмове. До там едва ли има повече от четиридесет мили. И с тях ще се справим. Радвай се, Ким, радвай се! Разсъни се най-сетне! Утре ще намерим вода. Ще се изкъпем в някое езеро или в някой поток. Ще хванем и някое животно или най-малкото ще наловим риба. Проклетата солена пустиня е зад нас. Зарадвай се, сестричко!

Момчето произнася думите заклинателно, ободрително, но те не впечатляват Ким кой знае колко.

Тя с положителност е нещо повече от обикновено миловидно девойче, но в момента е само едно болно, умиращо от глад и изтощение същество, с големи, зачервени очи и изгоряло от слънцето лице.

— Ах, Рей — отвръща с въздишка тя, — ако можеше всичко това да свърши по-скоро! Няма да издържа още много. И аз ще свърша като мама, която дни наред се преструваше, че пие, колкото и ние, а всъщност не беше близнала и капка от последното шише. Четиридесет мили — това е много, страшно много, прекалено много за двете мулета.

Последното произнася почти беззвучно, толкова много е отслабнал гласът й.

А някога беше такова буйно, живо момиче, искрящо от жизненост и енергия, доста зряло за възрастта си. Само преди три седмици биха я взели за шестнадесетгодишна. Рей се обръща, защото към тях се е упътил, тътрейки крака, Джон Макгивър.

Джон Макгивър е доста неприятен мъж и сигурно с много лошо минало. Вероятно не беше обикновен преселник, а искаше да се измъкне от закона или от преследвачи, които можеха да си отмъстят. Приличаше на картоиграч, на мошеник, когото сега търсят с публични обяви, но никой нямаше да се сети, че може да е в кервана с преселници, както нямаше да се сетят и за шурея му Джим Слейгър, който с положителност обича да буйства с пистолетите си.

А Сали Макгивър, по баща Слейгър, сигурно е работила с тях в игралните казина и салони на плуващите по Мисисипи параходи и изобщо навсякъде, където имаше възможност да се одере кожата на двукраките овчици.

Наистина, те се числяха към кервана, но бяха отбягвани и се движеха настрани от другите.

Оказаха се обаче по-издръжливи от всички останали.

И така, Джон Макгивър се приближава до момчето и сестра му. Гласът му е студен и суров, когато заявява:

— Момче, ще взема и двете ви мулета и ще ги впрегна в нашата кола. С четири животни може би ще успеем да стигнем някъде, където има вода. Разбра ли ме? Взимам ви и двете мулета.

Рей Хъч го гледа слисано с възпалените си очи.

— Без мулетата сестра ми и аз сме загубени, мистър Макгивър. Та вие добре го знаете! Ще трябва да оставим каруцата си тук и да продължим пеша, но няма да можем да вървим дълго, а водата е още толкова далеч! Мистър Макгивър, това, което искате да направите, ви превръща в крадец на мулета, а тях ги бесят като конекрадците…

Не беше казал още всичко докрай и ето че едрият, слаб мъж се нахвърля върху него, удря безмилостно, още веднъж и още веднъж…

Момчето няма никакъв шанс.

Когато Рей Хъч остава проснат на земята, Макгивър се навежда над него и му казва:

— Момче, достатъчно ме ядосва по целия път от Канзас дотук. Не обичам такива бунтари като теб. Показа ми ясно, че не ни харесваш. Е, добре, ако не можете да стигнете пеша, то си е ваш проблем. Аз искам да се измъкна с нашата каруца и само това ме интересува, защото жена ми Сали не е в състояние да върви повече и ще умре, ако не побързам. А щом е така, предпочитам вие да не успеете. Хайде, Джим! Да разпрягаме мулетата!

Джим Слейгър пристига незабавно. Хили се, без да каже нито дума.

Рей Хъч бавно се надига, сяда, избърсва кръвта от носа и устата си и остава в същото положение, наблюдавайки неподвижно как двамата мъже правят четворен впряг пред каруцата си.

После Джон Макгивър отново се приближава до него.

— Може и да ви проработи късметът — казва той прегракнало. — Всъщност трябваше да ви убия. Но и без това сте вече полумъртви.

Обръща се, качва се на каруцата си, сега вече теглена от четири мулета, и скоро след това се отправя на път.

Рей Хъч обаче продължава да седи на земята, всъщност даже вече не му се иска и да стане. Чувства се така изпепелен, омекнал, отпаднал и без капчица надежда.

Идва му да заплаче заради безсилието си — но не е плакал вече години наред. Отдавна е разбрал, че сълзите не помагат, може би само ако плачеш от мъка. Но дори и когато баща му беше убит от индианците, а скоро след това и майка му си отиде от слабост, дори и тогава той не се разплака.

Чува сестра си да пита от вече разпрегнатата кола:

— Рей, защо не ни вземат със себе си?

Обръща глава към Ким и я поглежда: седнала е там — безпомощна, почти на края на силите си. И той осъзнава, че тя изобщо не е разбрала какво се е случило.

В тези минути някъде от самата същност на слабичкото момче Рей Хъч се надига нещо — може би упорство или пък инстинктивно желание да оцелее. А вярата му в хората угасва — веднъж завинаги. Бавно се изправя — болките от юмруците и ритниците на Макгивър го пронизват.

Пристъпва към каруцата и казва на Ким:

— Сестричке, миличка, всичко е наред. Те отиват за вода, а аз ще ги последвам пеша. След като намерим вода, ще се върна обратно с мулетата.

Тя го гледа втренчено с празни очи и той почва да се безпокои, че изобщо не е схванала смисъла на думите му.

Ким прошепва беззвучно:

— Аз пък ще си легна вътре.

После се изправя бавно като старица и изчезва под платнището на каруцата. Иска му се да я последва, да се погрижи за нея, но не прави нищо такова.

„Тя умира от жажда — мисли си той. — В тялото й не е останала никаква течност. Може би ще умре тази нощ като майка ни. А аз? Имам ли достатъчно сили, за да последвам Макгивър?“

Стресва се при тази мисъл.

Защото и на него му се ще да се откаже, да легне, както направи сестра му. Защото, ако тръгне подир крадците на мулетата, това ще бъде неописуемо мъчение за него, истинско пътешествие през ада. А той не е станал мъж, още си е само едно момче. Но трябва да опита. Сестра му е всичко, което му е останало на този свят. Той е по-големият брат на Ким и е негов проклет дълг да се бори дотогава, докато наистина вече не може повече. Все още се държи на краката си, движи се и тръгва да опита всичко възможно.

Но какво ще прави, ако все пак настигне колата?

В такъв случай ще има пред себе си двама доста опасни мъже.

Какво ли може да направи едно момче срещу тях?

Поглежда отново към разпрегнатата каруца, в която лежи сестра му, пита се дали ще я завари жива. После се отправя на път.

Вече знае, че никога не ще може да обича този свят и хората, които живеят в него. С всичко това е свършено, защото още по време на пътуването беше преживял ужасни неща. Накрая преселниците вече не бяха една общност, а само отделни същества, които се бореха да оцелеят.

* * *

Идва нощта, а той продължава да се мъкне напред. Понякога пада по очи и в такива моменти му се иска да остане да лежи и изобщо да не се изправя. Но пак става на крака, олюлява се и изчаква тъмнината пред погледа му да се нормализира отново: да бъде само тъмнината на една обикновена нощ с няколко звезди по небето, измежду облаците, и с една сърповидна луна, която се показва само от време на време.

С неимоверни мъки продължава да върви все по-напред и по-напред. Овладяла го е една жестока, насочена срещу самия него, воля. Понякога си спомня за сестра си. Тогава се пита дали все още може да я спаси.

Така изминава миля подир миля, без да знае колко точно са, но му се струва, че са хиляди.

Някъде между полунощ и утрото — когато вече е решен да се откаже окончателно — съзира огън.

Дали това там са Макгивърови? Дали са спрели, защото четирите мулета не са можели повече да теглят каруцата?

Или там има вода и са спрели, за да могат да си отпочинат и те, и животните? И изобщо не е било необходимо да продължат пътя си?

Мислите на Рей са мудни, минава доста време, преди да осъзнае ясно всичко.

Но после изведнъж се сепва от внезапна, усилваща се уплаха — той е само едно голямо момче, а там има двама закоравели престъпници.

Как би могъл да се справи с тях?

Но защо тогава тръгна подире им? Би могъл да си остане при Ким, да се откаже от всякаква съпротива и да чакат заедно смъртта.

Рей отново тръгва напред.

Скоро почва да се препъва във все по-гъстата трева и в трънаците. Инстинктивно се държи малко вдясно, не се насочва право към огъня, който вече гасне. Очевидно никой не го поддържа или защото мъжете са заспали дълбоко, или защото сигурно с мъка събраните им запаси от съчки няма да стигнат за цялата нощ.

Рей съзира пред себе си виеща се линия от дървета и храсти и спира.

Сигурно е малка рекичка, мисли си той. Да, там отпред сигурно има река, защото само край рекички или потоци има такива обрасли с растителност брегове.

Продължава напред и когато стига до дърветата и храстите, вижда рекичката. Отдалечена е от стана на Макгивърови на около стотина ярда.

Рекичката не е дълбока през това годишно време, тя е само някакво жалко поточе, но той се просва по очи във водата, която на това място стига едва до кокалчетата, и се наплисква. В началото му се иска да ликува, дори да благодари на Бога — но само за един кратък миг.

Защото в този момент си спомня всичко, което се е случило по време на дългото пътуване от Канзас. Спомня си какво е станало с хората, колко подли и безогледни можеха да бъдат някои — и колко малко ги беше еня за десетте божи заповеди. Спомня си отново, че е бил принуден да изостави безпомощна своята сестра и че е напълно вероятно да не я види повече жива.

И Бог позволяваше да се случи всичко това!

Не можеше да вярва повече в един такъв Бог, а беше само петнадесетгодишно момче.

Известно време лежи така във водата. От време на време отпива по няколко глътки и в тялото му нахлуват нови жизнени сили. Чувства се отново по-силен. Мислите му започват да се движат по-бързо.

Когато се изправя, по него се стича вода и при всяка крачка жвака в ботушите му.

Сяда на брега и събува ботушите. Краката му са окървавени и целите в плюски, но той не им обръща внимание. Тези болки не са нищо, абсолютно нищо.

Когато приближава стана, разбира, че трябва да заложи всичко на една карта и да принуди съдбата да застане на негова страна. Защото той не вярва повече на случайността. Знае, че трябва да спечели благосклонността й, иначе ще загуби.

Движенията му са вече леки — водата се оказва вълшебен еликсир. Приближава се до стана, безшумно като сянка, и застава от задната страна на каруцата.

Край огъня са заспали двамата мъже и вече похъркват.

От каруцата долитат тихите стонове на Сали Макгивър, очевидно е болна, но каквото и да й има, спящите мъже не я чуват. Те самите са твърде изтощени. Сигурно единият от тях е трябвало да стои на пост, но после също е заспал. Няма как да е било другояче.

Момчето се плъзва покрай дясната страна на каруцата и застава до предния й край.

Познава оръжията на Макгивърови. Всеки от мъжете носи по един „Колт“. Освен това имат и две пушки. Но имат и двуцевна пушка със сачми. Към тази пушка се насочват и мислите на Рей. Трябва да я вземе. Само с нейна помощ едно момче като него може да се справи с двама толкова жестоки мъже.

Но дали ще може да натисне спусъка?

Трябва да го направи, иначе те ще го убият.

Но къде ли е пушката на Макгивърови?

Когато поглежда нагоре, веднага я съзира: облегната е до капрата. Ще може лесно да я вземе.

Когато я измъква, чува как Сали отново простенва в каруцата. Сигурно е много зле. Чува шепота й:

— Джон… Джим… О, Джон, не ме ли чуваш? Струва ми се, че умирам. Аз…

Но той не й обръща никакво внимание повече, защото единият от спящите мъже сяда край почти загасналия огън. Не може да е чул почти беззвучния шепот на жената отвътре. Вероятно се е събудил само защото той е трябвало да бъде на пост или пък защото му е станало студено през нощта и е решил да стъкне отново огъня.

Луната отново се показва за миг иззад облаците. Рей Хъч вижда, че седналият мъж е Джон Макгивър. Излиза напред и произнася с прегракнал глас, който му се струва напълно чужд:

— Макгивър, сега ще трябва да ми платиш!

Влага в гласа си цялата омраза. Да, той мрази този мъж толкова много, колкото изобщо може да се мрази човек.

Джон Макгивър изругава, отмята одеялото от себе си и скача с колта в ръка. Сигурно е държащ оръжието подръка под завивката.

Но преди да успее да насочи дулото към момчето, го пронизват сачмите от едната цев на пушката. Трясъкът е ужасен, а тласъкът е толкова силен, че Макгивър пада по гръб в огъня.

От другата страна скача зет му, Джим Слейгър. Изревава, държейки своя „Колт“ в ръка и дори успява да стреля с него, но сачмите от втората цев го прострелват.

Рей Хъч не е засегнат от куршума на Слейгър.

Момчето застива на мястото си за няколко мига. После пуска пушката на земята подобно на тежко парче желязо. Залита няколко пъти и треперещ с цялото тяло, си поема дълбоко дъх и после шумно го изпуска.

Фактът, че е убил двама мъже, го разтърсва до дъното на душата му. За момент му се завива свят. После ужасен издава звук, който е и стон, и плач, и вик.

В този миг го осенява просветлението, че светът още повече се е променил за него и че нещата няма да бъдат никога вече такива, както досега, а съвсем различни.

Беше убил двама много опасни мъже — и то толкова лесно. Изобщо не можеше да повярва колко лесно беше станало.

Едва сега започваше трудното.

В каруцата Сали Макгивър простенва отново и извиква името на мъжа си.

Сега у Рей Хъч най-сетне се надига онова, което е потискал толкова дълго. Момчето извиква в нощта, обърнато към каруцата:

— Той е мъртъв! Съвсем мъртво е това копеле, дето ти беше мъж, Сали Макгивър! Мъртъв е! И брат ти е мъртъв! А аз ще се върна при сестра си с водата и с мулетата! Сестра ми ми е по-мила и ми е дяволски безразлично какво ще стане с тебе! Вървете по дяволите, Макгивърови.