Катрин Сътклиф
Завладяно сърце (1)

1

Молъм, Йоркшир, Англия, 1800 г.

Връщането ми в Молъм не беше лесно. Тук, в края на краищата, беше започнало моето отчаяние, изпадането ми в немилост. Тук семето на горчивината започна да обзема живота ми, докато копнежът за отмъщение не обзе всеки мой ден, всяка моя нощ, а аз чезнех в онази окаяна клиника, „Кралските дъбове“, в Менстън. Можеше да не преживея това — унижението, болката, че съм заточена в „Дъбовете“ — ако не беше Джеръм Барън. Милият Джеръм. Бяхме приятели от детските години и неговата дружба ме преведе през нощите и дните на пълно отчаяние, когато единственият ми другар беше скръбта. Милият Джеръм, как само ме молеше да се омъжа за него, за да ме спаси от ужасното заточение в „Дъбовете“. Но макар че го обичах като приятел, не можех да го обикна като съпруг и му го казах. И разбира се, той ме разбра. Идваше ден след ден в моя затвор и говореше дори когато нямах настроение да слушам. Прегърна ме мигове след като плътта на дясната ми ръка беше обгорена от клеймото, което винаги щеше да ме бележи като блудница: Неговата блудница, на Уиндъм Уолтъмстоу, граф на селото на име Молъм.

И тогава светът ми се сгромоляса около мене. Чичо ми, който ме беше затворил в „Дъбовете“, умря. Без неговото позволение завинаги щях да остана заключена в тази забравена от бога тъмница.

Шокът беше прекалено силен. Заспах и спах дни наред, изтощена и на прага на смъртта, но когато отворих очи, намерих Джеръм, надежден както винаги, но дистанциран. Призна, че е изпълнил желанията ми, и тогава разбрах, че за първи път в живота ни той няма да наруши обета и ще запази тайната, както го бях заклела да направи. Молих го и плаках, исках да узная истината, после, като не знаех какво да направя, за да го пречупя, го проклех и го изгоних. Но той се върна. Продължи да се връща, независимо колко се ядосвах, и в края на краищата му простих мълчанието.

Тогава забелязах болестта му. Какво можех да направя? Прегръщах го, когато идваше да ме види, макар той да се опитваше да се дърпа, страхувайки се, че болестта ще убие и мене. Не ме интересуваше. Бях загубила всичко, така че какво значение би могло да има?

Разтревожен от моята депресия, Джеръм накрая си призна за филантропската постъпка, която беше извършил заради мене, как е уредил да ме освободят, как е давал пари на чиновници, които били повече от склонни — срещу известни суми — да се направят, че не виждат, когато аз напусна затвора си. С обезкървено лице, с гърди, раздирани от кашлица, той ме убеди да се върна у дома в Молъм… да се изправя пред Никълъс Уиндъм. Но ме предупреди и за опасностите, макар аз да запушвах уши и да му виках, че лъже. Не съм от хората, които дават ухо на слухове; те не бяха нищо повече от криви истини, излезли от криви усти. И така, аз се върнах в Молъм, след като смъртта ми отне най-добрия приятел, единствения приятел, който би могъл да прослави смелостта ми да последвам убежденията си. Тук щях да довърша онова, което бях започнала в онзи пролетен ден в тресавището преди две години. Заклех се, че любовта, която някога бях изпитвала към красивия лорд Молъм, няма да ме отклони от целта ми.

 

 

Зората се промъкваше с мъгливи стъпки, ухаейки на сиво-зелен лишей по тухлената стена, където стоях. Дивите лози хвърляха сенки като оплетени змии по гъбестата земя. Докосваха гънките на вълнената ми наметка и пърхаха като кехлибарени факли в ъгъла на окото ми. Отмахнах ги леко, разсеяно.

Придърпах по-плътно наметката около раменете си и потънах в сенките. Пръстите ми бяха вцепенени. Стъпалата също. Местех ги тромаво между къпините, мръщейки се, когато тръните задираха полите на роклята и наметката ми. Рано е да се обаждам, казах си, но търпението ми се изпаряваше. Бях чакала достатъчно дълго, прекалено много седмици и месеци, за да пристъпя към изпълнението на плана ни с Джеръм.

— Какво е още един час? — запитах се на глас.

Вечност.

— Идвай, шавлива кучко, че ще си имаме неприятности, преди да се усетиш!

Залитнах назад, усуканото стъбло на една офика задържа тромавото ми бягство. Взрях се през искрящите оранжево-червени листа към земите на имението Уолтъмстоу и сърцето заседна в гърлото ми, но после се смъкна, когато разбрах, че коментарът не е бил насочен към мене.

Черна хрътка на кафяви петна, душеща земята, търчеше през градините, влачейки късокракия си пазач. Гърленият лай на животното пробуди спомен, който изгори очите ми.

Плъзнах се отново в сенките, колкото можах по-тихо, и се върнах по пътеката, обрасла с мъх и туфи плевели с рошави върхове. Бързо ги отминах, чупейки съчки, но влажните листа заглушаваха стъпките ми, блеснали в жълто, червено и оранжево под смътната светлина.

Задишах по-леко, когато стигнах долния край на пътя. Глупави криволичения, укорих се и се огледах неспокойно през рамо. Отвъд върховете на дърветата покритите с плочи капандури на Уолтъмстоу надничаха през вкочанени от зимата клони. За миг си представих едно лице там, в рамката на прозореца — мрачно, тъмно, просто блясване, което изчезна след миг. Той изчезна, може да е бил който и да е, казах си.

Все пак лицето беше достатъчно, за да ми отнеме дъха. Каквото и да си казвах, след като напуснах „Дъбовете“, каквото и да ми беше казал Джеръм за Никълъс Уиндъм, бъдещето ме плашеше. Притиснала сърцето си, зачаках трескавото му туптене да се поуспокои, като не преставах да си повтарям, че причините ми да се върна в имението Уолтъмстоу нямат нищо общо с онова, което бях изпитвала някога към Никълъс. Но предателското ми сърце не беше склонно да се съгласи.

Трябваше да мине известно време, затова последвах Стената на Макбейн, провирайки се покрай купчини натрошени камъни, като се правех, че съм по-щастлива, отколкото бях в действителност. За кого, запитах се. Защото трябва, възразих си. Трябва да се чувствам щастлива. Бях мечтала за този ден. Нали? Бях планирала този ден. Нали? Наистина.

Молъм още спеше под студеното, влажно одеяло на мъглата. Увих се по-плътно в наметката и от върха на разпадащата се стена от несвързани с хоросан камъни впих поглед в дремещото селце. „Молъм“, изрекох на глас името като сонет, шепнейки го на черномуцунестите овце, които пасяха доволно в далечината. „Уолтъмстоу, дойдох си. Ще ме познаеш ли? Не, няма. Защото пораснах, нали разбираш.“

Не можах да не се усмихна. Пред мене беше миналото ми, богато на скъпи спомени. И въпреки отчаянието на последните две от двадесет и трите ми години, то щеше да ми стигне за цял живот. Молъм, строго и красиво място, с хълмове, увенчани с надгробни могили и изтравниче, беше моето бъдеще. Обръщайки лице към небето, затворих очи и повторих:

— Уолтъмстоу, дойдох си.

 

 

Не исках да се връщам по пътеката. Отворих покритата с бръшлян порта от ковано желязо и внимателно тръгнах нагоре по застланата с тухли алея, наметката ми разпръсваше сухите листа покрай краката ми и те отлитаха леко, като перца, под вдигналия се ветрец. От време на време вдигах очи към короните на дърветата и зървах мрачни облаци, тежащи от сняг. Въздухът режеше. Чувствах парене по лицето, по-скоро от нервност, заподозрях, а не толкова от студа.

Плетът беше избуял, почти образувал свод над алеята. Можех да го приема като предупреждение, че нещата не са такива, каквито бяха. Градините на Уолтъмстоу някога бяха прочути с поразителната си красота. Хората от близките села правеха завой през Молъм само да погледат пейзажа от цветя, искрящ край умело подкастрените храсти по моравите. Разгърнах плета и отърсих листата, които упорито се вкопчваха в наметката ми. Всичко трябва да бъде съвършено, казвах си. Всичко!

Щом отново вдигнах очи, забавих крачка, после спрях, не бях очаквала… никога не се бях осмелявала да се приближа толкова много… не изглеждаше толкова страшно отдалече. Уолтъмстоу. На триста години. Може би имаше право да изглежда толкова смачкано около капандурите си. Но не си бях представяла такава… необятност. И крепостен ров. Божичко, един проклет ров. Отблизо разбрах, че изобщо не е ров, само отток за дъждовни води, засипан с листчета от водни лилии.

Уолтъмстоу. С всичките си остарели несъвършенства все пак беше красиво, повече, отколкото го помнех или си го бях представяла. Еркерите със запомнящи се вертикални украси по прозорците, остъклени с оловен кристал и цветно стъкло. Бръшлян пълзеше по каменните стени, образувайки арки над прозорци и врати, но макар че издънките правеха всичко възможно, за да се закрепят по хлъзгавите покривни плочи, не успяваха и висяха като девичи коси към земята. И комините. Преброих пет, докато вървях. Представих си камина във всяка стая!

Помислих да се усмихна на детинската си възбуда, но тогава чух вик, рязък и пронизителен. Залитнах назад, запушвайки ушите си с длани, плътно притиснах вълнената качулка на наметката към главата си с надеждата да заглуша безкрайното мъчително крещене. Не можех да помръдна, а пищенето не спираше, докато собствената ми истерия не заклокочи в гърлото ми, заплашвайки всеки миг да избухне. Тогава две ръце стиснаха раменете ми така силно, че болката простреля ръцете ми и потъна дълбоко в гърдите ми. Обветрените ръце ме обърнаха. Силата в коленете ми се превърна във вода и едва не се строполих.

— Няма нищо, момиче, всичко е наред. Няма ти нищо! — Ръцете ме разтърсиха, а гласът продължи: — Стига пищя, Хенриета, че изкара акъла на момичето. За бога, какъв си трън в задника. Махай се, глупаво пиле, преди да сме те оскубали и сготвили за вечеря.

Паунът пресече наперено алеята.

Аз затворих очи.

Тогава ръцете ме пуснаха.

— Добре ли сте? — чу се малко по-нежно мъжкият глас.

Кимнах, чувствах се глупаво.

— Е, хайде. — Той мина пред мене — мъжът, когото бях видяла да разхожда хрътката. — Тая проклета птица е ужасна напаст. По-зле от всеки помияр, само плаши хората. — Рошавите му сиви вежди се гмурнаха между очите. — Леле, момиче, ама ти си цялата пребеляла. Толкова ли беше страшно?

— Да — изрекох, смутена от реакцията си в тази случка.

Усъмних се в собственото си равновесие, знаейки какво го е причинило и защо.

Той цъкна с език.

— Казах на доктора да вземе да я махне тая проклета птица, обаче той много я обича, така ми се струва. Държи настрана измета, така вика. Оу, извинявам се, госпожо, не исках да кажа измет…

— Разбирам.

Вече разтревожена, погледнах към къщата.

— ’Го искате д’видите? — запита той.

Отмествайки поглед от предната врата, погледнах към мъжа. Имаше кръгли, уморени очи, които се разшириха, докато се взираха в разстроеното ми лице. Свали шапка и тежината на някога широките му рамене като че ли го преви в кръста. Отстъпи една крачка.

— ’Го искате д’видите, госпожо? — запита отново, вече по-почтително.

Отпуснах жестоко свитите си пръсти, за да освободя смачканата хартийка от дланта си, и си поех дълбок, несигурен дъх, преди да отговоря:

— Уиндъм.

Той погледна към хартийката.

— А! Значи сте дошли при доктора?

— Не, не мисля. Не при доктора.

Откъм градините подухна; поривът на вятъра усука полите на наметката и роклята около краката ми.

— Уиндъм — повторих, леко задъхана, може би леко нащрек. — Никълъс Уиндъм от имението Уолтъмстоу, мисля… Лорд Молъм.

Доволна, че съм се показала достатъчно неориентирана, пооправих полите си и пак го погледнах.

Той изглеждаше изненадан.

— Нещо не е наред ли? — запитах. — Лорд Молъм не е ли пътувал напоследък?

— Не, момиче, вече не пътува.

— Значи е тук.

— Да, ще бъде тук, предполагам.

И двамата стояхме в неудобно напрегнати пози, лицата ни тръпнеха от студа. Накрая той се отмести и махна с фланеления си ръкав към къщата.

— Д’бро утро, момиче.

Кимнах и също му пожелах „добро утро“.

Въздухът ужили дробовете ми, когато отново вдишах с пълни гърди. Но прочисти главата ми. Изкачвайки се с лекота по алеята, се приближих към огромната двойна врата, но забавих крачка, когато забелязах лицето на един водоливник, някога бронзово, но сега позеленяло от годините, да се взира в мене през изсъхналите черни листа и клонки на траурен венец. Неподдържаната градина ми се беше сторила странна, затова венецът ми се стори неуместен след толкова много време. Поколебах се за миг, после отместих прашната сатенена лента, сграбчих студения месингов пръстен на носа на демона и почуках силно по плочката. Всичките ми инстинкти крещяха да внимавам, но не им обръщах внимание. Бях стигнала толкова далече. Нямаше да се върна.

Вратата се отвори. Слаб мъж, доста над метър и осемдесет, примигна към мене с любезни кафяви очи.

— Дойдох да се срещна с лорд Молъм — заявих с много повече увереност, отколкото чувствах в момента. — Никълъс Уиндъм, моля.

Моментно колебание.

— Никълъс?

— Да.

Той помисли над отговора ми, като че ли се съмняваше. Тогава отвътре се чу глас, богат и дълбок:

— Кой е, Реджи?

Затаих дъх.

Икономът се дръпна и се появи друг мъж, също толкова висок, но не толкова слаб. Косата му беше шоколадовокафява, разрошена от вятъра. Носът и бузите му бяха червени, подчертавайки синьото на очите. Носеше скъпо вълнено сако, което му прилягаше идеално, с широки ревери, стърчащи като крила на птица, защото яката беше вдигната, за да пази врата му от студа. Широката му усмивка стана още по-широка, докато ме поздравяваше.

— Божичко, Реджи, младата дама ще измръзне. — Хвана ме за ръката и ме измъкна от студа. После, потърквайки ръце, се пошегува: — Напълно съм сигурен, че той ще ми спечели нови пациенти. Здравейте, госпожице…?

— Ариел Ръшдън — изрекох, облекчена. — Вие сте… докторът?

— Точно така. Изплезете език и кажете „а-а“. — Засмя се, когато и аз се засмях. После каза: — Не изглеждате болна. Малко бледа, може би…

— Не идвам при вас — признах аз.

Огледах пак огромното фоайе, преди да го погледна отново.

— Значи сте дошли при сестра ми, предполагам. Жалко.

— Не.

Когато поклатих глава, качулката на наметката ми се плъзна назад по раменете и косата ми се спусна покрай лицето.

Погледнах отново към хартийката, разглаждайки я внимателно. Пръстите му бяха изтръпнали и трепереха, дали от студа или от нервност, не можех да разбера. Преглътнах и заявих:

— Сър Никълъс Уиндъм. Лорд Молъм, граф Молъм.

Тогава се намеси женски глас:

— Ник ли? Защо, за бога, някой ще иска да се подложи на това?

Обърнах се стресната и пръстите ми се впиха в хартийката. Докторът трябва да го беше забелязал. Приближи се и приятелски покри ръцете ми със своите. Погледна ме косо и ми намигна очарователно, стопляйки сърцето ми.

— Извинете сестра ми — помоли той. — Адриен има ужасни обноски, когато посреща гости. Адриен, това е госпожица… Ръшдън?

— Какво искате от Никълъс? — запита Адриен.

Спря на около една стъпка от мене, с ръце на кръста. Имаше същите сини очи като доктора, макар косата й да не беше толкова тъмна.

Зад мен икономът затвори вратата, прогонвайки студа. Звукът отекна в къщата и ме изтръгна от онемяването.

— Обявата — избъбрих, чувствайки се неловко и все по-неуверена в плановете си, докато двамата Уиндъм очакваха. — Дойдох за обявата.

— Каква обява? — намръщи се Адриен.

— Ето тази. — Протегнах хартийката, за да я огледа. Адриен я издърпа от пръстите ми по начин, който издаваше толкова раздразнение, колкото и проблясъка на гняв в присвитите й очи. — Беше сложена в хана „Черният бик“ в Кийгли — успях да кажа.

Фините вежди на жената се сляха в разстроено изражение, докато се взираше в бележката.

— Ох, за бога, Тревър, пак го е направил.

— Така ли? — Той ми се усмихна. — Какво е направил, сестричке?

— Пуснал е тези нелепи обяви за модел.

— О. — Той премига. — И това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Това ли е всичко! — Адриен вдигна очи.

— Мислех, че сме се отървали от тази лудост миналия месец.

Когато вдигнах очи, смутена, ми се стори, че долавям искрица гняв в очите на доктора, докато преместваше поглед от мене към сестра си.

— Ако Ник има нужда от модел, не виждам какво лошо има. Не и ако ще бъде доволен от това.

— Но последния път тези жени се мотаеха из къщата седмици наред, Тревър. Това е много притеснително и знаеш, че той никога няма да намери друга като нея, така че защо упорства?

— Така му харесва.

— Това го разстройва. И двамата знаем какво става, когато се разстрои.

Тревър Уиндъм погледна пак към мене, красивото му лице беше замислено. Макар държанието му да беше безгрижно и почти флиртаджийско, излъчваше самоувереност и добър произход, който определяше разликата между аристократа и обикновения човек.

— Може би този път е различно — каза той. — Освен това, младата дама е изминала толкова път, за да се срещне с него. Мисля, че ще бъде честно да й позволим да го направи. — Обърна се към прислужника. — Къде е брат ми? — запита.

— В оранжерията, струва ми се.

— Ще придружиш госпожица… госпожица, нали?

Кимнах, усещайки се слаба, но изпълнена с решимост.

— Ще придружиш госпожица Ръшдън до оранжерията, Реджи. Чака ме пациентка, родилка. Ще ме извините, нали, скъпа?

Уиндъм се обърна, от което престилката се развя около коленете му. Отвори рязко вратата и изчезна, заместен от въздух, който миришеше на лед и дъжд.

Придърпах наметката по-плътно около раменете си и послушно, да не кажа нерешително, тръгнах подир иконома по дълги, тъмни коридори. Миришеха на старо и отживяло. Неравните тухлени подове бяха покрити с изпоразнищени килими, които някога навярно са били красиви и скъпи. От време на време по някой прозорец предлагаше малко светлина. Колкото и да беше слаба, стигаше, за да освети старинните портрети, които украсяваха облицованите с ламперия стени. Бледи, овални лица на лейди Тази и лейди Онази се взираха в мене, без да мигат и в повечето случаи, без да се усмихват. Усещах празнота в себе си, щом погледнех към тях.

Почти се бях самоубедила, че този план на милия Джеръм е лудост, и щях да помоля иконома да ми прости и да избягам, когато завихме зад един ъгъл. Внезапна светлина блесна пред нас, меко като пламъче на свещ, и отново се замъчих да успокоя бясно биещото си сърце. Дръпнах качулката на главата си и наместих косата си под нея. Смелостта ми се изпаряваше. Божичко, смелостта ми избяга!

Спрях, мачкайки хартийката в ръка. Глупаво момиче с вятърничави идеи, укорих се. Никога няма да се получи. Никога. Ами ако слуховете се окажат неверни? Как ще реагира, ако ме познае? Ще се ядоса ли? Сигурно, защото веднага ще разбере защо съм дошла. Ще се нахвърли върху мене ли? Възможно е. Хората в Кийгли ме бяха предупредили…

— Насам, госпожо.

Докато Реджиналд ми даваше знак да вляза в стаята, принудих краката си да се задвижат, един след друг. Още имаше време…

— Милорд, имате гости — обяви Реджиналд.

Предпазливо влязох в стаята, подготвяйки се за възможната — неизбежната — му реакция, ако слуховете се окажеха неверни. Подготвих се за шока да го видя отново.

Никълъс Уиндъм стоеше сред големи зелени растения с лопатка в едната ръка и лейка в другата. Взираше се в едно пожълтяло растение, а раменете му, макар и широки — ако не и по-широки, отколкото си ги спомнях, се бяха леко отпуснали под бялата му ленена риза.

— По дяволите — измърмори той. — Пак умират, Реджи. Проклетите неща пак умират.

— Много съжалявам, сър.

— От проклетото време е. Никога няма слънце. Свикнали са на слънце, нали разбираш.

— Да, сър.

Той хвърли лопатката в една саксия, остави лейката на пода, после отупа ръце. Все още хипнотизирана от широките мускули на гърба му, докато се движеха под плата, наблюдавах ризата му там, където се събираше на кръста над прилепналите кафеникави панталони… и помислих да избягам. Далече и бързо. Но не можех. Не и преди да получа онова, за което бях дошла.

— Сър — повтори Реджиналд, — имате гости.

Главата му се обърна бавно.

Изглеждаше смутен от нахлуването. Дебели вежди, черни като гарванови крила, засенчваха сивите му очи; ъгълът на устата му леко се извърна надолу, сякаш се беше замислил. Аз пристъпих напред, неподготвена въпреки всичко.

— Гости ли? — запита той тихо. — Имам гости ли?

— Госпожица Ръшдън, сър.

С известно усилие, както ми се стори, той премести очи отвъд стоическата физиономия на Реджиналд към моята.

— Ръшдън?

Отпусна се и се обърна изцяло към мене.

Въздействието на погледа му беше нещо, с което не се бях съобразила. Напрегнатостта му, която не се забравяше. Но въздействието — как бих могла да забравя въздействието му? Почувствах как лицето ми пламва под стоманения му взор и сърцето ми подлудя, избяга заедно с дъха ми, оставяйки ме слаба, трепереща и неуверена.

— Милорд — успях да изрека с неравен глас.

Той се взря в мене и аз срещнах погледа му с цялата сила, която успях да призова. Сега или никога, помислих. Но докато той ме наблюдаваше, без да мига, осъзнах, че слуховете, изкривени или не, се бяха оказали верни. Той не ме позна. Но макар че трябваше да оглася истината, не можех да го направя. Бях го загубила, както изглежда, така сигурно, както и първия път… сякаш някога наистина го бях имала. Сега ме преследваше само един въпрос. Защо?

Никълъс затвори очи. Присъствието ми очевидно му беше причинило тъга и с растящ трепет усетих, че той се бори с паметта си. Половината ми сърце крещеше „бори се, бори се, по дяволите, и опровергай всички лъжливи езици в Йоркшир“. Но част от мене се молеше лудостта, която беше превърнала миналото му в нищо, да остане.

Притиснал пръсти към слепоочията си, сякаш освободил се от магията, той отново се съсредоточи върху лицето ми. Чертите му бяха красиви, почти като на някой бог, беше висок и слаб, но не прекалено. Косата му, както в миналото, изглеждаше разрошена от вятъра, и това правеше вида му не толкова строг като на брат му. Кожата му, както при всички англичани, беше светла, но придобила тъмен оттенък, дължащ се по-скоро на атмосферните въздействия, а не на слънцето. Белотата на ризата му подчертаваше цвета на стар дъб и го правеше да изглежда като пастирски син.

— Ръшдън? — запита той.

— За обявата, сър — каза Реджиналд.

Той се опита да се усмихне, макар да забелязах, че това му причинява болка.

— Обявата — повтори той. — Искате да кажете, онази, която стискате в ръка?

Загледа ме как прехапвам устни и сякаш развеселен от притеснението ми, се усмихна малко по-широко.

— Същата — отговорих, чувствайки се малко по-смела.

— Е, страхувам се, госпожице Ръшдън, че не ме намирате в най-добра форма. Не че някога съм в добра форма, разбирате, но не съм подготвен за разговор.

Гласът му не се беше променил. Тонът му сякаш вибрираше вътре в мене като тих гръм. Поизправи се и изрече:

— Реджи, ще придружиш ли госпожица Ръшдън до…

Мислите му като че ли се отнесоха.

— До библиотеката ли, сър?

— А! Да, библиотеката. Разбира се. Докато се преоблека. — Хвърли ми извинителен поглед. — Няма да се бавя — увери ме.

Тъкмо се бяха настанила в едно кресло с облегалки за главата, когато Никълъс влезе в стаята. Стреснах се от внезапното му влизане; в действителност, усещах леко разочарование. Имах нужда от време, за да се ориентирам в чувствата си. Откакто започнах да правя планове да се върна в Молъм, се питах дали предсмъртната изповед на Джеръм ще се окаже истина. „Лорд Молъм няма да те познае“, беше изхриптял той в напоената си с кръв кърпичка. „Болен е. Много болен.“

Наистина, помислих, примряла от отчаяние. Празните очи не бяха същите, които бяха омагьосвали мислите ми през онези толкова много и толкова безнадеждни месеци; не бяха очите, които си бях представяла от онзи момент преди десет години, когато той беше влязъл с грацията на шпага в кръчмата на чичо ми. Тогава бях дете, а той нямаше повече от двадесет години.

Той се отправи бързо към бюрото пред мене с грациозна — слава на бога! — крачка и напълно целенасочено.

— Отдавна ли чакате? — запита през рамо.

Взрях се в ръцете си, умирайки.

— Не — отговори Реджиналд с тих глас.

Никълъс сякаш се чувстваше неудобно зад извънредно лъскавото махагоново бюро. Беше с жакет, явно навлечен набързо над бялата риза. Маншетите на ръкавите му бяха изцапани и влажни. Яката му беше разкопчана. Преглъщайки сълзите си, се загледах в пръстите му, дълги, чувствени и изящни, потупващи по повърхността на бюрото; бяха целите в пръст. Колебливо вдигнах поглед.

Той ми се усмихна разсеяно, тъмните му очи се впиха в моите. Тогава, свивайки пръсти в дланите си, той пъхна ръце в джобовете на жакета.

— По дяволите, вече ви изплаших — каза той. — Нали разбирате, напоследък имам този противен навик да се ровя в пръстта. Като че ли не мога да се откажа, колкото и да искам. Всичко, което докосна, умира.

Това признание, изглежда, го раздразни. Той зарови още по-решително юмруци в джобовете си, а изражението му стана сърдито.

Реджиналд пристъпи напред.

— Може би ще желаете шери, милорд.

Без да чака отговор, се запъти към вратата.

— Не забравяй гостенката ни — отговори Ник с все още сърдит тон.

— Предпочитам да не е шери — отговорих. — Може би чай, ако има?

Ник се отпусна на стола си.

— А, чай. Разбира се. Какво е аристокрацията без чай? Чакам деня, когато синята ни кръв ще се размие до цвета на урината. Донеси на младата дама чай, добри ми човече. — Той пак погледна към мене. — Значи, дойдохте по повод обявата.

Вдигнах брадичка.

— Свалете си наметката — заповяда той. Когато се поколебах, добави: — Това е стар обичай, човек одобрява стоката, преди да купи.

— Не мисля, че купувате мене, сър. Само моите услуги.

— В този случай е едно и също. Свалете наметката. Смея ли? — Той се отпусна назад на стола си. — Хайде. Страх ли ви е от мене? Може би сте говорили с другите млади дами?

— Другите?

Нещо, може би притеснение, сигурно се беше изписало на лицето ми. По неговото се мярна удовлетворение и аз усетих, че той нарочно си играе с мене.

— Не сте първата млада дама, която идва тук. Наистина ли мислехте, че сте? Можех да ви предупредя, госпожице Ръшдън, че другите избягаха от къщата в състояние на лека истерия.

— И аз бих могла да ви предупредя, сър, че не се плаша лесно.

Той пак притисна за миг пръсти към слепоочията си, после размаха пръст към мене.

Задавих се за миг с жабата, заседнала в гърлото ми, ясно осъзнавайки, че нервността ми е очевидна. Твърде очевидна. Без наметката, с която да се прикривам, той можеше да си спомни. Лицето ми пламна, когато осъзнах, че се надявам да си спомни.

Станах, свалих полека качулката от главата си, тя падна на раменете ми и отново освободи косата ми. Черните кичури се спуснаха в диви къдрици около лицето и на гърдите ми, и паднаха в безредие почти до кръста ми. Сивите очи, които ме преценяваха, се присвиха за миг, потъмняха като влажна и мъртва пепел в каменно огнище.

— Продължавайте — каза той тихо.

Наметката падна на пода. Наблюдавах как мускулите на лицето му се стегнаха, твърдата, широка уста се вцепени, сякаш беше усетил мигновена болка. Лицето му изведнъж побледня, дори повече, отколкото в оранжерията. Под очите му имаше пурпурни сенки.

Забелязвайки смущението ми, той се отпусна още повече на стола си, а устните му се извиха сардонично.

— Готова да хукнеш, а, момиченце? — запита.

Твърдата, висока яка на вълнената ми рокля сякаш ме душеше. Наистина, бях готова да хукна. Но не поради причините, които той предполагаше. Чувствата, които мислех, че съм изгонила от сърцето си, бяха живи в гърдите ми, толкова силни и смущаващи, колкото и преди две години. В последните месеци се бях борила да заменя болката с омраза. Но как можех да го мразя? Тогава знаех какво правя, бях влязла в тази стая с много по-малко съмнения, отколкото имах сега.

— Е? — настоя той.

Погледът му беше подигравателен, предизвикваше ме да избягам. Вдигнах брадичка и отговорих:

— Мисля, сър, че може би ви харесва да плашите хората. И — добавих малко насилено — не съм момиченце.

Погледът на Ник се плъзна полека по мене, от короната на гъстата ми черна коса към зелените ми очи, бледата ми шия и после към гърдите ми. Загледа се за един дълъг миг, а аз едва се удържах да не трепна пред тези напрегнати очи. От него се излъчваше аура на грижливо сдържана сила, на властност, каквато не бях усещала преди. Тогава разбрах, че миговете, през които бях наблюдавала Никълъс Уиндъм, господаря на имението Уолтъмстоу, граф Молъм, са били най-вече от разстояние — иззад врати, огради, Стената на Макбейн.

Той видя началото на усмивката. Лекото повдигане на ъгълчетата на устните ми, свеждането на миглите ми предизвика искрица розовина по извивката на скулите ми.

— Красиво — каза той меко. — Завиждам на спомените ви, госпожице Ръшдън. Вярвам, че са приятни?

— Невинаги — отговорих искрено.

— Дори лошите спомени са по-добри, отколкото да нямаш спомени.

Взрях се в него със събудено любопитство.

— Вие сте много красива млада жена — продължи той. Гласът му, сега дрезгав, беше изпълнен с копнеж. — Във всеки случай, ако реша да ви наема, няма да носите такива дрехи. — И посочи безличната ми сивкава рокля. — Цветът не ви отива — добави.

Този път се изчервих от гняв. Нямах особен избор за облеклото си.

— Вашето шери, милорд — чух зад себе си монотонния глас на Реджиналд.

Прислужникът постави чашата с кехлибарена течност на бюрото, после се обърна с чая в ръка. Аз се възползвах от възможността да запитам остро лорд Молъм:

— Свършихте ли вашата по-скоро критична инспекция, милорд, или може би ще желаете да видите и зъбите ми?

— Не рисувам зъби.

Поднасяйки чашата към устните си, Никълъс вдигна вежда към мене и се усмихна.

Реджиналд затвори вратата зад мене, оставяйки ни отново сами. Никълъс ме заразглежда, докато се настанявах на стола си. Балансирайки чашата от костен порцелан с чинийката на коляното си, погледнах надолу към димящата течност, съсредоточена в биенето на сърцето си, и помислих, че въздухът в стаята е станал непоносимо тежък.

— Коя сте вие? — запита той така внезапно, че аз излях малко чай на чинийката. — Откъде сте?

— Аз съм Ариел Ръшдън от Кийгли. Не съм омъжена…

— Така и предположих. Любопитно за жена на…

— Двадесет и три години.

— Би трябвало да сте омъжена, да имате хлапета.

Хлапета. Думата ме смути. Отпих от чая, опарвайки езика си.

— Склонна ли сте да хвърлите тези ужасни дрехи срещу сумата, да кажем, три шилинга седмично плюс стая и храна, разбира се?

— Склонен ли сте да престанете с вашите оскърбления? — запитах сухо. — Склонен ли сте да се закълнете, че единствената причина да ме наемете, е да позирам за вашите портрети?

— Не.

Премигах и изобразих пълна изненада.

— Ако реша да ви облека в дантели и волани и да ви заведа на опера в Лондон, ще очаквам да се усмихвате и да се правите, че нямате представа за какво си говорят дамите зад украсените си с пера ветрилца. Защото ще говорят. Говорят постоянно, зад гърба ми и в лицето ми. Ще ви зяпат, сякаш сте Мария-Антоанета, подскачаща около гилотината. Ще чуете истории, които без съмнение ще ви обезпокоят. Например…

Стана от стола си, отново напъхал ръце в джобовете на жакета. Загледах се в празната му чаша от шерито, после в гърба му, докато той отиваше към прозореца, за да погледне към градините на Уолтъмстоу. Дългите ръце излязоха от джобовете бавно, извънредно бавно. Опря длани на подпрозоречната дъска и продължи:

— Вдовец съм, разбирате ли. Някои ще кажат, че скръбта ме е накарала да се усамотя. Това са разбиращите души, или слепите. Всички в това графство знаят, че мразех покойната си съпруга. — Главата му се извърна. — Това изненадва ли ви, госпожице Ръшдън?

— Не сте първият, оженил се без любов, милорд — отвърнах, знаейки, че това е истината.

— Ах, нека го приемем за тактичност.

— Продължете — казах.

Той си пое дъх.

— Някои мислят, че съм я убил. — Отново се загледа през прозореца. Кокалчетата на юмруците му бяха побелели. — Аз съм безнадеждно луд, както ми казаха. Склонен съм да изпадам в неконтролируем гняв и депресия. Така че скъпият ми брат Тревър измисли тези хобита, за да държа ръцете си заети, да не душа прислужниците си или сестра си, или да не се самоубия. Всъщност, рисуването ми стана любимо занимание, но ябълките ми втръснаха. Вазите, натъпкани с рози, също.

Обърна се изведнъж и ме хвана неподготвена.

— Ах, госпожице Ръшдън, вие сте твърде любезна. Оставете сълзите за онези, които ги заслужават. Още не са ме подкарали към лудницата и може би с малко внимание от ваша страна би могло да ми бъде спестено мъчението на усмирителните ризи.

Извърнах лице, натъжена от прекалената си емоционалност, смутена от това, че ме беше хванал да плача.

— Искате ли мястото? — запита ме той тихо. Имаше надежда. Чувах я въпреки принудителния тон на прикривано безразличие. — Ако приемете, трябва да ви предупредя. Настроението за рисуване може да ме хване по всяко време, през деня и през нощта. Най-вече през нощта. Нощите са така ужасно дълги, нали разбирате, и аз… искате ли мястото?

Затворих очи.

— Да, искам го.

Настъпи тишина. Когато отворих отново очи, той беше пред мене. Главата му, с гъстата черна коса, пръсната по челото, се навеждаше към моята. Очите с цвят на стар калай се взираха сънено в устата ми. Усещах топлината на тялото му, толкова близо беше застанал; долавях вълнуващия аромат на неговата мъжественост. Той се сви, топъл и възбуждащ, в стомаха и гърдите ми.

Ръката му се вдигна към бузата ми и мирисът на земя от пръстите му изпълни ноздрите ми. Но той не ме докосна; колкото и да го исках, не ме докосна.

— Глупаво момиче — прошепна той. — Глупаво, глупаво момиче.