Тес Геритсън
Виновна до доказване на противното (8)

Осма глава

Чейс отчаяно блъскаше капака. Някаква дъска се разцепи, но резето не помръдна.

— Някой го е заковал! — извика той. — Продължавай да викаш за помощ.

Тя отново изкрещя, отново и отново, докато не прегракна и не остана почти без глас. В далечината чу кучешки лай, и далечните викове на господин Ланцо. Опита се да извика и тя, но успя само да издаде отчаяно слаб звук. Отсреща не й отговориха. Да не би да си въобразяваше, че чува глас? Или той не можеше да я чуе?

Дори да я чуваше, дали щеше да се ориентира, че виковете й идват от този малък отвор към градината? Спасението беше на една крачка, но въпреки това недостижимо. Ако стъпеше на пръсти, тя щеше да успее да промуши ръка през счупеното стъкло и да усети почвата с пръстите на ръката си. Само на няколко инча се намираха любимите й делфиниуми и наскоро засадените трицветни теменуги…

В съзнанието й внезапно нахлу образът на градината й, на плодородна влажна почва и току-що окопани цветни лехи. Нали съвсем скоро разкопа лехата? И използва търнокопа, за да раздроби буците? Къде ли го остави, този търнокоп? Спомни си, че го подпря до стената на къщата…

До прозореца на мазето.

С голи ръце строши останките от стъкло. По ръката й потече нещо топло. Кръв, помисли си тя със странното усещане, че не се отнасяше до нея. Нямаше болка — беше обхваната от паника и не усещаше нищо друго, освен отчаяна нужда да избяга от пламъците. Протегна ръка през отворения прозорец и опипа с пръсти външната стена. Вдясно не откри нищо, освен грубите дъски на външната облицовка на къщата над гранитната основа. Тя се премести вляво, прокара ръка по външната рамка и напипа топло желязо. Главата на търнокопа!

Стисна я толкова силно, че пръстите й се схванаха. С мъка успя да изтегли тежката желязна глава пред прозореца. Като я обърна насам-натам, успя да я промуши през отвора на прозореца, първо заострената част, а после острието.

Търнокопът падна тежко върху бетонния под.

Кашляйки и дишайки тежко, тя започна да влачи инструмента в непрогледния дим. Гредите над главата й вече бяха обхванати от пламъци.

— Чейс! — извика тя. — Къде си?

— Тук съм.

Тя се насочи към мястото, откъдето идваше гласът му, но по средата на пътя й прилоша. Стаята се завъртя около нея като някакво налудничаво цирково колело. „Не мога да припадна в този момент“, помисли си тя. „Ако припадна, никога няма да се събудя.“ Но нозете й вече не й се подчиняваха. О, как имаше нужда от глътка чист въздух! Тя се свлече на пода. Като благодат почувства влажния студен бетон до лицето си.

— Миранда!

Гласът на Чейс като че ли събуди последната силица у нея. С усилие тя се изправи на крака.

— Не мога… не мога да те видя…

— Ще дойда при теб! Не спирай да говориш!

— Не, и двамата ще се изгубим! Стой до капака! — Тя запълзя към мястото, откъдето идваше гласът му като влачеше със себе си търнокопа. Пожарът над главите им вече беше в разгара си. Върху бетонния под лежаха разпръснати обгорели трески. Димът й пречеше да вижда. Тя сложи ръка върху едно от тези дървени останки и простена от болката, която я прониза.

— Идвам! — извика Чейс.

Гласът му прозвуча далечен, сякаш идваше от далечна стая. Тя разбра, че губи съзнание, стаята беше изпълнена с тъмнина и й се стори, че умира в този ад. Продължи да лази, с мъка успя да се придвижи още няколко ценни сантиметра, като не изпускаше търнокопа.

— Миранда! — Сега гласът му идваше от още по-далеч, от друг свят, от друга вселена. И най-ужасното беше, че щеше да умре сама, без да усети успокоителното му докосване. За последен път направи усилие да се мръдне…

И намери ръката му. Той тутакси я хвана за китката и я притегли близо до себе си. Тя отново усети прилив на сила в нозете си.

— Ето — каза тя и се закашля. После му подаде търнокопа. — Това ще свърши ли работа?

— Трябва! — Той се изправи на крака. — Не се изправяй — нареди й той, — дръж главата си ниско долу!

Чу го да мърмори, докато замахна с търнокопа. Металът с трясък се удари в дървото. Второ замахване и още един удар. Разхвърчаха се трески и посипаха косата й. Той кашляше и се мяташе. На светлината на пламъците тя виждаше как той с мъка успяваше да стои на краката си.

Той отново замахна.

Капакът поддаде. Студен въздух нахлу през отвора. Пресният кислород подейства като масло в огъня. Навсякъде въглените се възпламениха. Миранда падна на земята и скри лице в ръцете си. Върху главата й падна свистящ въглен. Тя го блъсна, потрепервайки от миризмата на изгоряло от собствената й коса.

Чейс си пое дълбоко въздух и замахна с търнокопа към дървото. Капакът се раздроби на трески.

Миранда усети, че се носи напред през някакъв дълъг и тъмен тунел. Не виждаше светлина в края, не виждаше дори край. Имаше само тъмен коридор, чувство на замайване от движението и усещането, че някой беше впил пръсти в плътта й.

После изведнъж се появи тревата. И Чейс, който я държеше на ръце и галеше лицето и косите й. Тя си пое въздух. Въздухът в дробовете й едва ли не й причиняваше болка. Закашля се, пое си още въздух, отново и отново! Почувства се опиянена от сладостта му.

Нощта беше кълбо от шумове, сирени, викове и пращенето на огъня. Тя с ужас погледна пламъците. Сякаш бяха изпълнили небесата.

— О, боже — прошепна тя, — къщата ми…

— Успяхме — рече Чейс. — Това е най-важното сега. Живи сме.

Тя погледна лицето му. Приличаше на маска от сажди, която буйните пламъци на огъня огряваха. Те се взряха един в друг. В очите им се четеше взаимно учудване, че все още дишат.

— Миранда — тихо рече той. Наведе се и долепи устни до челото й, клепачите й и устните й. Миришеше на дим, пот и отчаяние. Изведнъж и двамата се разтресоха в прегръдка, усещайки неописуемо облекчение.

— Мира! Скъпа! Добре ли си!

Господин Ланцо, облечен в пижама, вървеше през поляната към тях.

— Страхувах се, че си вътре! Непрекъснато им повтарях на онези идиоти, пожарникарите, че те чух да викаш!

— Добре сме — отвърна Чейс. Той обгърна с ръце лицето й и я целуна. — Чувстваме се чудесно.

Някъде сред горящите пламъци се тресна прозорец.

— Ей, отдръпнете се! — извика един пожарникар. — Всички да отстъпят назад!

Чейс помогна на Миранда да стане на крака. Заедно прекосиха ливадката на господин Ланцо и излязоха на улицата. Наблюдаваха как от пожарникарските маркучи се стрелна силна струя вода, която изсъска над пламъците.

— Е, скъпа — тъжно рече господин Ланцо. — Твърде късно е. Свършено е с нея.

Още не беше довършил и покривът се сгромоляса. Миранда отчаяно наблюдаваше как като стена се издигнаха пламъци и осветиха нощното небе като ден. „Свършено е“, помисли си тя. „Загубих всичко, което притежавах.“

Искаше й се да крещи от ярост и мъка, но силните пламъци сякаш я бяха омагьосали и тя гледаше всичко в странно вцепенение.

— Госпожице Уд?

Тя бавно се обърна.

Лорн Тибетс стоеше до нея.

— Какво се е случило тук? — попита той.

— Какво, по дяволите, си мислите, че се е случило? — отвърна троснато Чейс. — Някой подпали къщата й, докато бяхме вътре.

Лорн погледна Миранда, която го наблюдаваше с невиждащ поглед. Той погледна горящата къща, която вече приличаше на останки от огън.

— По-добре елате с мен — каза той. — Трябват ми обяснения. И от двамата.

 

 

— Сега вярвате ли? — попита Чейс. — Някой се опитва да я убие.

Лорн Тибетс, подобно на обигран покерджия, гледаше абсолютно безизразно. Взе нещо да записва в полето на бележника си. В почерка му нямаше нищо артистично, липсваха дори най-прости извивки. Думите приличаха на сбутани малки триъгълничета, навързани като кристали. Геометрично творение на геометричен ум. Включва и изключва писалката си няколко пъти, накрая се обърна и изкрещя:

— Елис?

Елис се показа на вратата.

— Да, Лорн.

— Свърши ли с госпожица Уд?

— Готово.

— Добре. — Лорн се изправи и излезе от стаята.

— Чакайте — каза Чейс, — какво ще стане сега?

— Аз ще говоря с нея, а Елис с вас.

— Искате да кажете, че трябва отново да разказвам всичко?

— Да, тук така правим. Независими разпити. Рутинна полицейска процедура. — Той напъха ризата в панталоните си, приглади назад косата си и излезе.

Елис Снайп седна на мястото на Лорн и се усмихна на Чейс.

— Ей, господин Т, как я карате?

Чейс погледна глуповата му, беззъба усмивка и се запита: „Толкова ли лош беше Мейбъри?“.

— Да започнем от началото — каза Елис.

— Защо от начало? — отвърна с въпрос Чейс.

Елис въздъхна и погледна вратата. Мислеше си как ли се държи Миранда. Независимо от това, което каза доктор Щайнер, тя трябваше да лежи в болница. Но изкуфелият старик само превърза раните от стъклата, прослуша белите й дробове и заяви, че не е необходимо да влиза в болница. Но доктор Щайнер не взе под внимание емоционалното й състояние. Тя беше загубила къщата си, вещите си; тя беше лишена от чувство за ред в живота си. Имаше нужда от безопасно място, убежище, в което никой не можеше да я нарани…

— Ами, господин Тримейн? Мислите ли, че можете да ни съдействате?

Чейс погледна Елис. „Имаше ли смисъл да се противопоставя?“, мислеше си той изморен. Елис Снайп имаше вид на робот, който изпълнява заповеди безпрекословно. Ако беше необходимо, сигурно би седял там цяла нощ в очакване на Чейс да заговори.

За втори път същата нощ Чейс разказа случилото се. Започна с къщата в имението, доказателството, че е имало взлом, тайните досиета. Но не спомена за забежките на Лорн Тибетс и библиотекарката. Някои неща, помисли си той, са твърде лични.

Елис записа всичко със странен, разкривен почерк, който трудно можеше да бъде сътворен от нормален човек.

Когато Чейс свърши, Елис му зададе само един-единствен въпрос:

— В онези тайни досиета имаше ли нещо за мен?

— Нито дума — отвърна Чейс.

Елис изглеждаше разочарован.

След като полицаят излезе, Чейс седна сам до масата, чудейки се какво ли предстоеше. Трето ченге ли и още един път повтаряне на случилото се? Цялата тази работа заприлича на сюрреалистичен сюжет, на един безкраен кошмар. В продължение на десет минути той очакваше нещо да се случи. Накрая му дойде до гуша от пренебрежителното отношение към него, дръпна стола си назад и тръгна да търси Миранда.

Намери я в същата онази стая за разпити, където за първи път я видя преди около седмица. Тя седеше сама. На едната й буза чернееше петно от сажди, а косата й беше цялата прашна от пепелта.

Погледът й изразяваше пълно изтощение.

— По дяволите полицията — измърмори тя.

Той се усмихна. Тогава видя ръката й. Беше превързана.

— Толкова ли е сериозно, колкото изглежда?

— Лекарят смята, че е свършил всичко необходимо. — Тя учудено погледна безформената скулптура от хирургически марли и бинтове върху ръката си. — Страхувах се, че може да я ампутира.

— Такава хубава ръка като твоята? Нямаше да му позволя.

Тя се опита да му отвърнех усмивка, но някак не се получи.

— Трябва да напуснеш острова — рече той.

— Не мога. Условията на гаранцията ми…

— По дяволите условията на гаранцията ти! Не можеш просто да чакаш следващия инцидент, следващия пожар.

— Не мога да напусна страната.

— Този път имаше късмет. Следващият път…

— Какво трябва да направя? — Изведнъж в погледа й се появи ярост. — Да бягам и да се крия?

— Да.

— От какво! Дори не знам кой се опитва да ме убие! — Викът й проехтя в студената стая. Тя тутакси се изчерви, сякаш се засрами от истеричния си пристъп. — Ако замина, никога няма да узная от какво бягам — тихо рече тя. — Или дали все още ме преследват. Що за живот е това, Чейс? Никога да не знам дали съм в безопасност. Да се събуждам всяка нощ и да се заслушвам за стъпки. И да се чудя дали скърцането на стълбите не означава, че някой идва за мен… — Тя потрепери и се вторачи в масата.

Господи, помисли си той, как така се забърках в тази история? Тя не е мой проблем. Не съм нейният принц. Би трябвало да стана и да си изляза от тази стая. Кой би ме винил за това?

Но един вътрешен глас се обади: „Аз самият“.

Той изтегли един стол и седна срещу нея. Тя не вдигаше поглед. Просто продължаваше да се взира в грозния плот на масата.

— Ако не заминеш, тогава какво възнамеряваш да правиш?

Тя вдигна рамене. Заболя го от безсилието в жеста й.

— Има ли значение?

— За мен има.

— Защо? — Тя го погледна и на него му се прииска да й каже нещо, за което знаеше, че ще съжалява. Че го е грижа дали е жива или мъртва. Че го е грижа какво й се случва. Че е прекалено загрижен.

Той отвърна с неопровержима логика:

— Защото това, което се случи тази нощ, по някакъв начин е свързано с Ричард. Кражбата с взлом в „Роуз Хил“, пожарът, и ти.

Тя безжизнено се изсмя.

— Да, в цялата тази бъркотия май и аз имам място. Но нямам ни най-малка представа защо.

Вратата се отвори и Елис каза:

— Ето ви, господин Тримейн. Лорн каза, че и двамата можете да си тръгвате. Каза, че не може да се сети за други въпроси.

„Надявам се никога повече да не видя това място“, помисли си Чейс, докато вървяха след Елис по коридора към рецепцията. Лорн седеше зад едно бюро и говореше по телефона. Той погледна Чейс и Миранда и им направи знак да го изчакат.

— О, по дяволите — въздъхна Чейс. — Сигурно се е сетил за някой въпрос.

Лорн затвори телефона и каза на Елис:

— Докарай колата. Имаме обаждане.

— Божичко! — изскимтя Елис и тръгна към гаража. — Ама че четвъртък!

Лорн погледна Миранда.

— Имате ли къде да отседнете?

— Аз ще я закарам до хотела — отвърна Чейс.

— Мислех си за някое по-безопасно място — рече Лорн. — Къщата на някой приятел, може би?

— Винаги мога да се обърна към господин Ланцо — каза Миранда.

— Не, ще те заведа в къщата на Ани. — Тя поне е все още с всичкия си.

— Да, така е по-добре — отвърна Лорн и посегна към шапката си. — Като се имат пред вид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства? — попита Чейс.

— Двете празни газови бутилки, които намерихме до къщата на госпожица Уд. В това число и закования с пирони капак на мазето.

Миранда го зяпна. Ето какво било. Неопровержимо доказателство, че някой се опитва да я убие. Тя се сви в Чейс.

— Значи ми вярвате — прошепна тя.

Лорн посегна към шапката си.

— Ами, ще ви кажа, госпожице Уд, на какво вярвам. Знам само, че това е една от най-необяснимите нощи, които съм прекарал на този остров. Не ми харесва тенденцията.

— Какво още се е случило? — попита Чейс.

— Нападение. Над госпожица Лайла Сейнт Джон, можете ли да повярвате? Тя току-що се обади в централата.

— Някой я е нападнал? — попита Чейс, напълно шокиран. — Защо?

— Твърди, че се опитвала да предотврати взлом. — Очевидно Лорн гледаше скептично на това. Той се отправи към вратата. — В „Роуз Хил Котидж“.

 

 

— Е — започна Ани Беринджър, докато наливаше уиски в три големи чаши, — да пиша ли за всички пикантни подробности? Или занятието ми на бавачка е още една вересия?

— Мислех, че с Миранда сте приятелки — отвърна Чейс.

— О, да, приятелки сме. Но, аз съм също така и репортер. — Тя подаде на Чейс една чаша. — Работата ми е да се възползвам от ситуацията. — Тя погледна към затворената врата на банята, където Миранда си взимаше душ. — Знаеш ли, Чейс, тя изглеждаше доста изтощена. Не трябва ли да е в болница или нещо такова?

— Тук ще се оправи, Ани. Щом е под зоркото ти око.

— Страхотно. Винаги съм си мечтала за това. Да стана майчица. — Тя гаврътна набързо уискито. — О, не ме разбирай погрешно. Харесвам Миранда. Преди време много приличах на нея. Преди около век. — Тя си наля втора чаша. — Но в последно време жените растат бързо. Налага се. Именно мъжете ни състаряват. Например моят приятел, Ървин. Моля ви се, от една година го чакам да ми зададе заветния въпрос. Побелях. — Тя отпи от уискито, после се обърна и погледна Чейс. — Много ли е загазила?

— Може би е опасно. Готова ли си за това?

— Готова? — Тя отиде до страничната маса и отвори чекмеджето. Нехайно измъкна един револвер. — Малък сувенир, който си взех от Бостън. Лош стрелец съм, но понякога имам късмет. — Тя метна оръжието обратно в чекмеджето. — Добро ли е?

— Впечатлен съм.

Ани се засмя.

— Всички мъже са впечатлени, когато видят, че моят пищов е по-голям от техните. — Тя погледна през рамо, когато се отвори вратата на банята. — Здрасти, по-добре ли се чувстваш?

— Просто по-чиста — отвърна Миранда и влезе във всекидневната боса. Беше облякла една от огромните тенис фланелки на Ани. Висеше й като на закачалка.

Ани подаде една чаша уиски.

— Присъедини се към нас за един тост.

— За какво?

— Просто да пием. Ще измислим за какво.

Миранда се приближи и взе чашата. Тя ухаеше на свежо, на цветя и сапун, и женска топлина. Косите й, все още влажни, приличаха на птиче гнездо. Като я погледна, Чейс усети, че главата му се замайва. Или беше от уискито?

— А сега какво? — попита Ани.

Чейс се извърна и постави чашата си на близката маса.

— Полицията се занимава със случая.

— Виж, от пет години се занимавам с тази хроника. Не бих била такъв оптимист.

— Лорн е умно момче и ще се оправи.

— Но на чия страна е той? Не казвам, че е корумпиран или нещо такова. Но нали намерихте онази страница за него и Валери Еверхард?

— Флирт с местната библиотекарка? — Чейс вдигна рамене. — За мен това е несъществен скандал.

— Попита ли Лорн за това?

— Да. Той не отрече. Но и не изглеждаше обезпокоен.

— Ани, знаеше ли, че Ричард е държал у себе си такива досиета? — попита Миранда.

Ани вдигна рамене.

— Имахме няколко досиета за някои местни личности. Джил направи интервютата. И написа бележките. Всяко лято пускахме няколко профила. Но в тях нямаше никакви клюки. — Тя остави чашата си. — Е, каквото и да е имало в тези досиета, всичко е вече изгоряло. Жалко, че нямате копия. Загубихте единствените си улики.

— Не мисля — отвърна Чейс. — Това са листовете, които крадецът е оставил. Това, което той търси, все още е в „Роуз Хил“.

— Откъде знаеш?

— Защото снощи е бил там.

— Но не е предполагал — намеси се Миранда, — че ще попадне на госпожица Лайла Сейнт Джон. Отново.

Ани поклати глава и се изсмя.

— Горкият крадец няма късмет.

 

 

По същото време госпожица Лайла Сейнт Джон държеше торбичка с лед върху една грозна цицина на задната част на главата си.

— Какво искате да кажете с това дали съм го видяла добре? — рязко отвърна тя. — Да не мислите, че съм го видяла? Като се има пред вид къде ме удари?

— Просто рутинен въпрос, госпожо — измънка Елис.

— Там ви е проблемът, господа полицаи. Рутинните въпроси така са ви стегнали, че не си правите труда да мислите.

— Госпожице Сейнт Джон — любезно се намеси Лорн, — позволете ми да перифразирам въпроса на Елис. Какво точно видяхте!

— Почти нищо.

— Фигура? Лице?

— Просто светлина. Казах ви, седях и четях „Смъртта ти отива“.

— Моля?

— Това е името на книгата. Разказва се за един полицейски детектив с коефициент на интелигентност на гений. — Тя замълча. — Очевидно романът няма основание в реалността.

Лорн отмина тази реплика. Госпожица Сейнт Джон заслужаваше малко да се разсее тази нощ. В края на краищата, да те ударят по главата, пък била тя здрава, колкото нейната, би накарало всеки да превърти.

— Продължете — каза Лорн.

— Ами, оставих книгата, за да си направя чай. И погледнах през прозореца. Той гледа на юг към „Роуз Хил Котидж“. Тогава забелязах светлината.

— На кола ли?

— Не, по-мъглява. Присвяткваща, струва ми се. Движеше се през гората. Знаех, че отива към „Роуз Хил“. Нататък други къщи няма. Затова реших да проверя.

— Защо не ни се обадихте?

— Защото, можеше да се окаже, че е някой от семейство Тримейн. Какво бихте казали, ако ви бях накарала да се довлечете чак тук, за да се изправите лице в лице със законния собственик?

— Законният собственик не е ясен.

— Да не навлизаме в тази тема. Както и да е, излязох…

— Сама?

— Де да бях сама! Всичко щеше да е наред, ако Ози не беше ме последвал.

— Ози? — попита Елис.

Сякаш по поръчка, едно голямо черно куче премина през стаята и погледна към Елис.

— Да, ти наистина вдигна голяма врява — обърна се госпожица Сейнт Джон към кучето. — След цялото това блъскане и ръмжене в храстите. Нищо чудно, че никога нищо не можеш да уловиш. — Тя погледна Лорн. — Той е виновен. Той тръгна след мен. Някъде по пътя загубих светлината. Опитвах се да гледам в тъмнината и същевременно усмирявах Ози. Той вдигаше такъв неприятен шум. Обърнах се и го ударих. Точно тогава онзи ме прасна.

— Ози? — попита Елис.

— Не! Мъжът, или жената. Беше тъмно и не бих могла да кажа.

— Загубихте ли съзнание?

— Не съм сигурна. В същия момент всичко се обърка някак. Спомням си, че седях на колене в храстите. И чувах стъпките на отдалечаващ се човек, който тича. И бях бясна. — Тя хвърли гневен поглед към Ози. — Да, точно заради теб.

Кучето невъзмутимо се зае да ближе чисто новия ботуш на Лорн. Той раздразнено го избута. Обиден, Ози насочи цялото си любвеобилно внимание към по-приятен обект, крака на Елис.

— Значи, вие изобщо не видяхте човека, който ви нападна? — попита Лорн.

— Не, не мога да кажа, че го видях.

— Какво се случи после?

— Върнах се тук. О, в тъмнината малко се заблудих, но най-накрая намерих пътя. И ви се обадих.

— Значи нападението е станало, кога?

— Било е около преди два часа.

Приблизително по същото време пламъците довършваха къщата на Миранда Уд, помисли си Лорн. Изглежда неприемливо един и същ виновник да запали къщата и после за нула време да пристигне тук, за да удари госпожица Сейнт Джон по главата. Две престъпления. Двама престъпника. Твърде зле.

Лорн предпочиташе простите решения.

— Сигурна ли сте, че нападателят ви се е отправил към „Роуз Хил“? — попита той.

— Знам, че тръгна нататък. И отново ще се върне.

— Защо?

— Защото не успя да вземе това, за което беше дошъл.

— Намеквате за скандалните досиета?

Госпожица Сейнт Джон го погледна съвършено невинно.

— О, вие знаете за това?

— Да. И за ваши сведения, госпожице Сейнт Джон, не аз се натрапих на Валери Еверхард, а тя на мен.

Елис вдигна поглед от кучето, което търкаше муцуната си в коляното му.

— Какво беше това за Валери Еверхард?

— Няма значение — отсякоха Лорн и госпожица Сейнт Джон едновременно.

— И за мен имаше доклад — рече госпожица Сейнт Джон с лека нотка на гордост. — Както и за почти всички на тази улица. Нямах никаква представа, че Ричард Тримейн бил такъв любопитко.

— Имате ли представа защо?

— Отдавам това на чисто любопитство. Сравнено с по-неблагоприлични мотиви.

Тя искаше да каже изнудване. Лорн не виждаше кой знае какъв смисъл в подобна схема. Първо, никоя от тези тайни не беше особено нелицеприятна. Смущаваща, може би, но не такава, която не може да се преживее. В това число и склонността му към омъжени библиотекарки. Второ, потенциалните жертви варираха от сравнително заможните Форест Мейхю до финансово притиснатите Гордимър. Защо ще изнудваш семейство, което едва си плаща сметките в бакалията?

Освен ако не парите бяха цел.

По целия път обратно към града той размишляваше над това. Чудеше се за какво му бяха нужни тези тайни на Ричард Тримейн. Помисли си, че вероятно не той е човекът, който ги е събрал на практика. Къщата, все пак, беше отворена за всички в семейството. Каси, Филип… Ивлин.

Не, не за Ивлин, помисли си той. Тя не би измърсила ръцете си с тази кал.

— Ти и Валери Еверхард — измърмори Елис, докато шофираше. — Никога не бих се сетил.

— Виж какво, съжалих я — рече Лорн. — Имаше нужда от вниманието на мъж.

— О. — Елис не сваляше поглед от пътя и кимаше.

— Какво ще рече това, по дяволите? — попита Лорн.

— О, просто си мислех.

— За какво?

— Колко ужасно съжаляваш за тази жена в този момент.

— За Валери Еверхард?

— Не — отвърна Елис. — За вдовицата Тримейн.

 

 

— Това е въпрос на лоялност, Чейс — каза Ноа. — Към семейството. Към брат ти. Към хората, които са от значение.

Чейс не каза нищо. Просто продължи да реже шунката си, при това още по-енергично от обикновено. Знаеше, че всички го наблюдават. И Ноа, и Ивлин. Близнаците. Чакаха отговора му. Но той не спираше да дроби месото на все по-малки и по-малки парченца.

— Няма значение, татко — рече Ивлин. — Не разбираш ли? Той е толкова обсебен от онази вещица, че не вижда капана, в който…

— Моля те, Ивлин. — Чейс остави ножа.

— Тя те е омагьосала, Чейс! Умее ги тези неща. Но фактите вече не могат да те притеснят. Искаш да повярваш само в нейните лъжи.

— Искам да повярвам в истината — тихо отвърна той.

— Истината е, че тя е уличница.

— Ивлин — сряза я Ноа. — Достатъчно.

Ивлин се обърна към баща си.

— Ти на коя страна си?

— Дяволски добре знаеш, че съм на твоя страна. Винаги съм бил.

— Тогава, защо не ме подкрепиш?

— Защото този разговор не ти прилича. Забравяш всичко, на което съм те учил за достойнството и честта.

— Е, извини ме, татко. Не се случва всеки ден да убият съпруга ти. — Тя погледна към шкафчето. — Къде е това вино? Време е да пийна едно питие.

— Ще преживееш убийството. Ще го забравиш. И ще си припомниш коя си.

— Коя съм? — Тя се изправи на крака. — С всеки изминал ден моята самоличност ми носи само срам. — Тя дръпна назад стола си и излезе от стаята.

Последва дълго мълчание.

— Права е, Чейс — каза Ноа, гласът му прозвуча разумно. — Семейството трябва да е сплотено. Независимо от това какви примамливи неща предлага тази Миранда Уд, не мислиш ли, че е най-добре да стоиш до нас?

— Какви примамливи неща предлага тя? — попита Каси.

— Това няма отношение — рязко отвърна Чейс.

Ноа повдигна веждата си.

— Нима?

Чейс отвърна на погледа на Ноа с пълно безразличие. Всъщност в душата му се преплитаха множество чувства, щом станеше дума за Миранда Уд, но безразличието не беше сред тях. През цялата нощ я беше сънувал. Събуди се, облян в пот, със спомените за пожара, отново изпита паника, че не успява да я намери в тази бездна от дим и пламъци. После заспиваше отново, и отново потъваше в същия кошмар. Докато се мяташе и се обръщаше в леглото, той осъзна няколко неща. Станеше ли въпрос за Миранда Уд, не можеше да мисли нормално. С всеки изминал ден заплашително се засилваше влечението му към нея. И независимо от това, какво му подсказваха инстинктите, тежестта на доказателствата тегнеше все още над нея.

Тази сутрин се надигна от леглото изтощен, но с прояснено съзнание. Знаеше какво трябва да направи. Да постави дистанция между двамата. Трябваше да го направи от самото начало.

Той рече:

— Няма защо да се тревожиш, Ноа. Не възнамерявам да се срещам отново с нея.

— Винаги съм си мислел, че си по-умният Тримейн — отбеляза Ноа. — И съм бил прав.

Чейс вдигна рамене.

— Не съвсем ласкав комплимент. Като се има пред вид какво отрицателно мнение имаше за Ричард.

Ноа погледна близнаците.

— Вие двамата! Нямате ли какво да правите?

— Не точно — отвърна Филип.

— Ами, почистете масата, тогава. Хайде.

— И ние знаехме — каза Каси.

Ноа я погледна, намръщен.

— Какво сте знаели?

— Че вие с татко не се разбирахте.

— Всъщност, млада госпожице, той и с теб не се разбираше.

— Обичайните търкания между баща и дъщеря. Не като при вас двамата, които вечно се хващахте за гушите. Всичките онези крясъци и обидни думи…

— Достатъчно! — Лицето на Ноа почервеня. Той се изправи от стола си, а погледът му следеше нахалната внучка. — В деня, когато ти се роди, Касандра, и аз те погледнах, тутакси си рекох: „Внимавай с това дете. Ще създава неприятности“.

— Да, предава се по наследство, нали?

Филип внезапно стана и задърпа Ноа за ръката.

— Хайде, дядо. Да излезем, двамата с теб. Да се поразходим из квартала. Исках да ти разкажа за учебната година в Харвард…

— Проклета забавачница за снобски богати момчета.

— Само една разходка, дядо. Ще ти се отрази добре.

Ноа се изкашля със заучен маниер и прибра стола си до масата.

— Да тръгваме, тогава. По дяволите, трябва ми малко свеж въздух.

Двамата мъже излязоха и треснаха входната врата след себе си.

Каси погледна към Чейс и се усмихна иронично.

— Едно голямо и щастливо семейство.

— Какво каза? За Ноа и Ричард.

— Те се презираха. И ти го знаеше.

— Не презрение е думата, която ми идва наум. Може би неприязън. Нали знаеш, обичайното съперничество между баща и зет.

— Това не беше обикновено съперничество. — Каси започна да разрязва шунката си на фини парченца. Чейс осъзна, че за първи път вижда племенницата си в действителност. Преди, тя все някак беше извън полезрението му, като безцветна сянка на брат си. Сега я виждаше отблизо и в нова светлина, като млада жена с ъгловато лице и будни очи като на пор. Приликата с Ноа беше поразителна. Нищо чудно, че възрастният мъж не се спогаждаше с нея. Може би в лицето й откриваше твърде много свои черти. Тя го погледна право в очите. Без смущение, без неудобство, с твърд поглед.

— За какво имаха спорове? Ноа и баща ти?

— За всичко. О, тези спорове никога не излизаха извън тази стая. В това отношение татко беше странен. Можехме да си крещим един на друг в къщата, но щом прекрачехме прага навън, той държеше да си даваме вид на идеалното семейство. Такъв фалш. Пред хората татко и Ноа бяха първи приятели. Но през цялото време между тях съществуваше съперничество.

— За майка ти?

— Разбира се. Любимката на Ноа. А татко никога не беше достатъчно добър съпруг. — Тя изсумтя. — Не че правеше опити да е такъв.

Чейс замълча, замислен как да формулира следващия си въпрос.

— Ти знаеше ли, че баща ти има… любовни връзки?

— От години го правеше — рече Каси и махна с ръка. — С хиляди жени.

— Кои?

Тя вдигна рамене.

— Мислех, че си е негова работа.

— Двамата с него не бяхте много близки, нали?

— Той не си падаше много по дъщеря си, чичо Чейс. Докато аз си скъсвах задника, за да получавам само отлични бележки, той кроеше планове за следването на Филип в Харвард. Готвеше го да поеме „Хералд“.

— Филип не изглежда особено ентусиазиран от тази перспектива.

— Забелязал си? Татко така и не успя. — Тя си гризна от шунката, после замислено погледна Чейс. — А какъв е бил проблемът между вас двамата?

— Проблем? — Той устоя на желанието си да извърне поглед и да избегне нейния. Вероятно тя веднага би разбрала, че той крие нещо. Така и беше, тя забеляза пламъчето на смущението в очите му.

— Последният път, когато те видях, чичо Чейс, бях на десет години. Беше на погребението на дядо Тримейн. Гринуич не е толкова далеч. Но ти не дойде да ни посетиш, нито веднъж.

— Животът става сложен. Нали знаеш, Каси.

Тя го погледна изпитателно и рече:

— Не е лесно, нали? Да си пренебрегнатият син в семейството?

„Дяволите да го вземат това зверче с проницателен поглед“, помисли си Чейс. Той събра празните съдове пред себе си и се изправи.

— Мислиш, че не го е направила тя, нали? — попита Каси. Не се налагаше да споменават имена. Двамата прекрасно знаеха за какво говорят.

— Не съм решил още — отвърна той и отнесе съдовете в кухнята. На вратата се спря. — Между другото, Каси, снощи се обадих тук, за да ви предупредя, че няма да се върна за вечеря. Никой не вдигна телефона. Къде беше майка ти?

— Не бих могла да знам. — Каси взе една препечена филийка и спокойно взе да маже мармалад върху нея. — Ще трябва да питаш нея.

 

 

Чейс се отправи направо към „Роуз Хил“. Без да се отклонява, без да взима разни заподозрени в убийство. Днес нямаше намерение да се разсейва от присъствието на Миранда Уд. Имаше нужда от доза безпристрастна логика, а това означаваше, че трябваше да стои настрана от нея. Днес го занимаваха други въпроси, на първо място: кой непрекъснато се опитваше да влиза в къщата и какво търсеше?

Отговорът се намираше някъде в „Роуз Хил“. Точно в тази посока се движеше в момента. Шофираше със свален прозорец и соленият въздух свистеше покрай лицето му. Връхлетяха го спомените за летните дни от детството му, когато с майка си минаваха по този път; припомни си мириса на морето в лицето си, крясъкът на чайките, който ехтеше над скалите. Как обичаше тя да се движи по този път! Майка му беше факир на волана, спирачките свистяха по завоите, а тя се смееше на вятъра, който рошеше тъмните й коси. В онези дни двамата се смееха толкова много. Той дори си беше задавал въпроса дали има на света човек с такава дива и толкова красива майка. Толкова свободна.

След смъртта й той рухна. Само да беше му казала истината, преди да умре.

Той свърна по пътя към къщата и покрай него се заредиха старите вилни знаци, къщите на семействата, с чиито деца някога си играеше. Хубави спомени, лоши спомени, всички те се връщаха при него, докато шофираше нагоре по пътя. Спомни си, когато залюля гумената люлка толкова силно, че му се зави свят и скочи от нея. Как целуна Луси Бейлър с кривия преден зъб, когато чу ужасния звук от чупещо се стъкло и знаеше, че сред парчетата стъкла щяха да намерят неговата бейзболна топка. Спомените му бяха така живи, че не забеляза кога мина и последния завой, и тъкмо влизаше в чакълестата автомобилна алея.

Пред къщата беше паркирана кола. Той спря зад нея и излезе. Шофьорът не се виждаше. Да не би крадецът да е изпаднал в такова отчаяние, че се осмелява да дойде посред бял ден?

Забърза по стъпалата на входната площадка и с изумление чу свистящия звук от чайник в кухнята. Кой, по дяволите, е до там безцеремонен, не само да влиза с взлом, но и да се чувства като у дома си? Той отвори вратата със сила и се изправи лице в лице с виновника.

— Тъкмо направих чай — рече Миранда. Усмивката й не беше нито враждебна, нито издаваше нервност. Може би страх. Тя кимна към подноса в ръцете си. — Би ли искал малко чай?

Чейс огледа стаята, книгите, които бяха прилежно наредени на пода. Бюрото беше почистено, съдържанието на чекмеджетата стоеше в няколко кашона. Погледът му бавно се премести и съзря трите етажерки. Две трети от едната бяха вече изпразнени.

— Цяла сутрин преглеждахме документите на Ричард — обясни Миранда. — Страхувам се, че още нищо не сме открили, но…

Той поклати глава.

— Ние?

— Госпожица Сейнт Джон и аз.

— Тя тук ли е?

— Отиде да нахрани Ози.

Погледите им се срещнаха. „Опитвам се да съм далеч от теб, помисли си Чейс, а ето те тук, по дяволите. Ето ни и двамата тук, сами в тази къща.“

Съзнанието му стана арена на дяволския танц на съблазънта, враг на разума. Винаги така се случваше, когато бяха в една и съща стая. Той си помисли за Ричард, за нея, за тях двамата. Заболя го. Може би затова и се замисли над това. Да задуши надигащата се в него жажда, щом я погледне. Сега.

— Тя… госпожица Сейнт Джон… предположи, че е разумно да започнем без теб — набързо обясни Миранда, сякаш имаше неистово желание да запълни тишината. — Не знаехме кога ще дойдеш, но и не искахме да се обаждаме в града. Предполагам, че нарушаваме частна собственост, в известен смисъл, но… — Гласът й затихна.

— Технически е така — рече той след кратка пауза.

Тя остави подноса с чая и се изправи срещу него. Нямаше и помен от нервност. Имаше хладна решимост.

— Може би. Но трябва да го направя. Можем да търсим заедно. Може и отделно. Но аз няма да се откажа да търся. — Тя вдигна брадичката си, посрещна погледа му смело. — Е, Чейс. Какво избираш?