Сали Уентуърт
Целувката на дявола (3)

Трета глава

Скоро Уорън се върна с кутия приятно ухаеща китайска храна. По якето му имаше сняг.

— Брр! Навън е истинска зима!

Миранда сякаш не го чу. Бе се зачела в есето на Розалинд. Чувстваше се безсилна да преодолее физическото привличане между нея и Уорън и същевременно се чудеше как да избегне мига, в който трябваше да признае истината за тайно ангажираните му служители.

— Донесох чиниите. Може ли да разчистиш масата, Миранда? — меко изрече Розалинд.

Миранда разбута книгите, ядосана, че сестра й и Уорън се канеха да вечерят, преди тя да е свършила. Уорън донесе стол и застана до масата.

— Ще седнеш ли или ще се храним прави? — Гласът му издаваше нетърпение.

С нежелание, Миранда взе стола, но седна далече от Уорън. Той иронично присви устни, но замълча. Бе донесъл достатъчно храна, но Миранда не можеше и залък да сложи в устата си. Страхът от реакцията му я сковаваше. Как да му съобщи какво бе сторила? Уорън бе донесъл и бутилка вино и тя изпи пълна чаша с надеждата, че ще отпусне нервите й и ще й даде кураж да започне. Но не събра смелост и остана мълчаливо втренчена в чинията пред себе си.

Уорън безгрижно бъбреше с Розалинд, разпитваше я за живота в колежа и умело избягваше причината за посещението им. Момичето отговаряше с нежелание, но постепенно се отпусна и смехът й огласи стаята. Миранда предпочете да мълчи. Той беше тъй чаровен. Чудеше се как ли би се чувствала, ако сестра й бе имала връзка с него, а не с онзи далечен роднина.

Сякаш прочел мислите й, Уорън я погледна, но Миранда извърна глава. Той отново напълни чашата й. Тя промърмори някаква благодарност, поглеждайки го с крайчеца на окото си. Уорън продължаваше да я гледа изпитателно.

— Не си ли гладна? Какво толкова развали апетита ти?

— Дължа ти пари за храната.

— За вечерята не ми дължиш нищо, но за обяда… И за още доста неща. Но не се тревожи, няма да те карам да плащаш с кредитна карта.

Той отново се зае с храната. Щом приключи, стана и отиде до прозореца.

— Снегът здравата е натрупал. Би ли включила радиото, за да чуем прогнозата? — помоли той Розалинд.

— Разбира се. Ще направя кафе.

Уорън настрои приемника на местната радиостанция. Не след дълго съобщиха, че през нощта ще се разрази буря.

— По-добре да тръгваме — каза той.

В следващите минути излъчиха съобщение за задръстване по главния път. За да напуснат града, трябваше да минат по обиколни непочистени пътища, които криеха хиляди опасности.

— Опашката е дълга няколко километра. Очаква се пътят да бъде отворен най-рано след два часа — разнесе се гласът на говорителя.

— Има ли друг път? — попита Уорън.

— Има още един, но предполагам, че и той е задръстен. Освен това е доста обиколен. Но има малки пътища, по които можеш да се влееш в магистралата. Макар че сигурно са затрупани…

— Ще донеса картата да ми покажеш откъде да минем.

Щом Уорън излезе от стаята, Розалинд се обърна към сестра си.

— Защо не пренощуваш тук? Утре можеш да се върнеш с влака в Лондон. Така Уорън няма да има възможност да злорадства.

Бе наистина примамливо предложение, което Миранда обмисли. Би могла да съобщи лошите новини за служителите му е писмо.

— Иска ми се… — сви рамене тя. — Наистина ми се иска, но съм длъжна да изсърбам попарата, която съм надробила.

Уорън влезе в стаята, изгледа ги малко подозрително, но разгърна картата върху масата. Розалинд му показа пътя.

— Да, доста по-дълъг е, но както казваш, ще ни спести задръстването. А ти идваш с мен — рязко се обърна той към Миранда. — Не си и мисли да оставаш!

— Нямам намерение да оставам. — Миранда отхвърли протестите на сестра си с едно махване на ръка. Облече палтото си и се сбогува.

— Внимавай!

— Добре. И… благодаря за грижите. — Розалинд изгледа Уорън. — Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

— Разбира се. Ще ти звънна утре вечер.

Двете момичета се прегърнаха. Миранда се дръпна рязко и излезе от стаята, без да изчака Уорън.

Снеговалежът се бе засилил и имаше лоша видимост. Миранда вдигна яката на палтото си и зачака пред колата. След минута Уорън се появи и й пъхна картата в ръцете.

— Следи внимателно! Търсим път В 1228.

Улиците бяха осветени в бледооранжево и имаха призрачен вид. Движеха се сравнително бързо, докато стигнаха голямо кръстовище на изхода на града и поеха по второстепенен път. Миранда следеше отклоненията по картата. След малко се отпусна на седалката. До магистралата оставаха десетина километра.

Сега е моментът, каза си. Движеха се по пуст път през полята, без осветление. Тук-там се мяркаха къщи. Миранда се радваше на тъмнината. Не искаше да вижда израза на лицето му в критичния момент.

— През целия път ли ще мълчим? — изгледа я Уорън.

— Всъщност, аз имам да ти казвам нещо — покашля се тя.

— Не ми казвай, че възнамеряваш да ми се извиниш.

— Не. Още не.

Миранда замълча, като търсеше най-безболезнения начин да му съобщи истината. Уорън разтълкува погрешно колебанието й и безгрижно заяви:

— Би могла само да признаеш, че си направила грешка, нали? Като всяка жена и ти си лош играч и не обичаш да признаваш пораженията си.

— Изглежда имаш голям опит с жените.

— Да. Е? Чакам извинението ти.

Миранда се разгневи от предизвикателния му тон, набра кураж и започна:

— Има нещо, което още не съм ти казала.

— Така ли? — Той намали скоростта. Наближаваха кръстовище. — Накъде?

— Какво? А! Направо по този път. — Миранда с тревога се взираше в снежната пелена. — Виж, става дума за твоята компания. Джонатан Картър не бе единственият, когото преследвах.

— И постигна ли успех? — Той бе насочил цялото си внимание към нея.

— Да.

— Добре. Кой е предателят?

Тя сви юмруци. Сърцето й лудешки биеше.

— Всъщност не е само един.

— Колко? — Стиснатите устни на Уорън побеляха.

Миранда си пое дълбоко дъх.

— Седем.

— Какво?! — Уорън рязко натисна спирачките и отби встрани. Не бе в състояние да шофира. Колата поднесе, завъртя се и се килна в канавката. Миранда изкрещя и падна върху него. Двигателят изхърка и спря.

Известно време Уорън не продума.

— Господи! Защо ме наказваш… Добре ли си?

— Да.

— Значи, ще си го получиш по-късно!

— Твоя е заслугата, че се озовахме в канавката. — Миранда се бе избавила от една уплаха, за да изпадне в друга, по-голяма, и това я подтикна да възрази на Уорън. Протегна се и разкопча предпазния колан. Главата й се озова в скута му.

— Не се притеснявай — саркастично я посъветва той.

— Вдигни ме, за да мога да отворя вратата.

Уорън й помогна и Миранда се промуши навън. Бе дяволски студено. Добре, че не си бе оставила палтото и бе с топли ботуши.

— Можеш ли да ми подадеш чантата и ръкавиците?

Уорън я изгледа така смразяващо, че вятърът й се стори приятен в сравнение с погледа му, но й подаде нещата, заедно с електрическо фенерче, картата и куфарчето си. След това се покатери и изскочи от колата. Заобиколи машината и я огледа.

— Безнадеждно е! Трябва да намерим някой да ни изтегли. — Той се огледа. Наоколо нямаше къщи, не се виждаха никакви светлини. — Да тръгваме. Трябва да открием телефон, макар че Бог знае колко ще се наложи да вървим. — Той й хвърли убийствен поглед. — Можеше да избереш и по-добро място, за да направиш фаталното признание.

— Не съм виновна аз, че ти си некадърен шофьор.

Той взе куфарчето си и тръгна, осветявайки пътя с фенерчето.

— Би могъл да ме изчакаш. — Миранда изтича след него.

— Ако не можеш да вървиш бързо, остани в колата и ме чакай!

— И да измръзна от студ? Не става.

Като мнозина лондончани, които навсякъде ходят с колите си, Уорън не носеше връхна дреха, но сякаш не забелязваше студа. Навярно гневът го разгорещяваше.

— И кои са седмината, които си убедила да напуснат компанията?

— Продължението на разговора може и да почака…

— Искам да знам!

Без желание, тя изреди имената. Сърцето й лудо биеше, а лицето на Уорън помръкваше все повече и повече.

— Какво смяташ да правиш?

— Кога трябва да напуснат?

— Трябва да представят молбите си на първи декември.

— Чудесен номер… — Гласът му бе предрезгавял. — Просто ще им се обадя по телефона и… Господи! Какви глупаци сме! Ти имаш телефон в чантата си!

— Какво?! Ами да!

Пръстите й бяха премръзнали и тя с усилие разтвори чантата си, като за малко не изпусна телефона.

— Внимавай!

Уорън го хвана и набра някакъв номер.

— На кого се обаждаш?

— На полицията. Ще ги накарам да позвънят в най-близкия сервиз.

Миранда обърна гръб на вятъра и се загърна хубаво в палтото си. Ресниците й бяха натежали от сняг.

— Не мога да се свържа! — Уорън бе отчаян. — Нещо не е наред с апарата.

— Когато го включиш, светва една лампичка. Беше наред, когато… — Миранда прехапа устни.

— Кога? — Уорън заплашително я изгледа. — По-добре ми кажи истината.

— Май съм го забравила включен, след като телефонирах на Розалинд. Батерията се е изтощила.

— И ти не носиш резервна?

— Не. За какво ми е? Взех телефона в последната минута. Откъде да знам, че ще попаднем в такава ситуация?

— Госпожице — процеди през зъби Уорън, — вие можете да си минете и без телефон, но всеки мъж, приближил се на по-малко от километър до вас, би му потрябвал, за да извика полицията!

Съзнавайки безсмислието на гнева си, Уорън отново закрачи по пътя. Снегът се бе усилил. На няколко пъти вятърът едва не ги събори. Косата на Миранда бе заскрежена. Зъбите й тракаха.

— Би трябвало да приближаваме едно село, отбелязано е върху картата… — Уорън спря и напрегнато огледа околността, потънала в мрак.

Миранда бе изтощена, но не искаше отново да се изложи на гнева на Уорън и креташе след него. До първото кръстовище стигнаха след цял километър.

— Най-после! — възкликна Уорън, насочи лъча на фенерчето към табелката и почисти снега. — О, Господи! Та тук пише, че шосето, което ни трябва, е вдясно от нас! Не може да бъде… По дяволите! Не можеш ли да направиш нищо като хората! Тръгнали сме в грешна посока. Километри ни делят от шосето, което търсим.

— Не е вярно! — отсече Миранда. — Не си прочел правилно.

Тя грабна фенерчето и след миг я обзе отчаяние.

— Ти си най-смахнатата, най-гадната от всички…

— Млъкни! И на мен ми писна да ми крещиш. Всеки може да сгреши.

— Да сгреши! Ти наричаш грешка тази трагедия? Позволи ми да ти кажа…

— Не, нека аз да ти кажа! Ти си един истеричен плъх. И аз… — Миранда осъзна, че стояха насред пътя и си крещяха. Тя му върна фенерчето и бързо пое в обратна посока по края на платното.

— Къде отиваш?

— Някъде далеч от теб!

— Луда ли си? Ще се загубиш. Върни се тук!

— Не ми нареждай какво да правя! Да не си посмял да тръгнеш след мен, защото…

В следващия миг тя се подхлъзна и се търкулна в дълбоката канавка, по чието дъно течеше вада, покрита с лед.

Писъкът й проряза нощната тишина. Само след миг Уорън бе коленичил и й подаваше ръка.

— Успокой се! Ще те измъкна.

Той се опита да я издърпа, но не успя.

— Много е стръмно, хлъзгам се по снега. Можеш ли да се опиташ да се покатериш, а аз ще те издърпвам малко по малко?

Гласът му бе тих и успокои паникьосаната Миранда.

— Да, добре. — Тя направи опит да се покатери нагоре, но палтото й пречеше. — Трябва да го съблека.

— Добре. Свали го. Не се тревожи, пак ще те хвана.

При падането ледът се бе счупил и тя се бе измокрила до кости. Цялото й тяло трепереше. Тя пусна палтото и то падна на дъното заедно с чантата й, но тя бе твърде уплашена, за да се разтревожи от този факт. Като използва цялата сила, която й бе останала, Миранда се надигна и Уорън успя да пъхне ръцете си под мишниците й и я извлече нагоре. След миг тя лежеше на земята, благодарна, че я е измъкнал от дълбоката канавка.

— Стани! Ще замръзнеш с тези мокри дрехи.

— Не… Не мога… — говореше тя, а зъбите й тракаха като картечница.

— Можеш! Хайде! — Уорън я привдигна и свали сакото си. — Ето! Облечи това.

— Но ти…

— Прави каквото ти казвам! — нареди й той грубо и напъха ръцете й в ръкавите. — Сега трябва да ходиш.

Двамата закрачиха по пътя. Миранда се бе облегнала на рамото му и долавяше, че нещо й говори, но думите не достигаха до съзнанието й. Ботушите й бяха пълни с вода и жвакаха. Тялото й се вкочанясваше.

— Трябва да потърсим помощ — промълви тя.

— Знам. Само продължавай да вървиш.

Бе загубила представа за времето и пространството. Не знаеше колко дълго бяха вървели, когато внезапно Уорън спря и извика:

— Ей там до реката има някакви ниски постройки!

— Нищо не виждам… — Миранда напразно се взираше, а клепачите й тежаха като оловни.

— Ей там! Хайде, не остава много. — Уорън почти я повлече по пътя към заснежените бараки.

— О, небеса! Това са яхти! — отчаяно простена Уорън. Погледна разтревожено Миранда и я облегна на ствола на едно дърво. — Миранда! Погледни ме!

Тя вдигна очи и забеляза, че лицето му е посиняло от студ.

— Добро момиче… Ще потърся подслон, но ти не трябва да заспиваш. Разбираш ли ме?

Тя кимна с усилие.

— Добре. Можеш да изредиш всички обидни имена, с които искаш да ме назовеш, докато се върна. Разбра ли?

Тя кимна.

Уорън се отдалечи, а Миранда плътно се загърна със сакото му, макар че и то бе станало толкова мокро, колкото и останалите й дрехи. Опитваше да се задържи на крака и извикваше в съзнанието си различни картини: лумнали огньове, слънце…

Когато Уорън се върна след две-три минути, на Миранда й се струваше, че са минали часове. Той я вдигна на ръце и я понесе към една яхта до брега. Бе свалил платнището от корпуса и я поведе към кабината, чиято врата разби с ритник.

Следващия час прекара в действия, които целяха спасяването на полузамръзналата Миранда. Съблече дрехите й, зави я в едно одеяло и започна да масажира тялото й енергично, докато тя не заохка от болка. Пусна я и тя отново се унесе. Той отиде в баня, пусна душа, върна се в кабината, взе на ръце младата жена и я пъхна под горещите струи. Полека-лека тя дойде на себе си.

— Можеш ли да стоиш сама?

— Да — кимна тя.

— Увий се в одеялото, а аз ще потърся сухи дрехи.

Намери чифт стари джинси и овехтял пуловер и се намъкна в тях. Бяха му възмалки и Миранда се разсмя.

— О, виж какво съм намерил за теб! — показа й той размъкнат пуловер и гащеризон.

— Важното е, че са сухи.

— Скоро ще се стоплим. На яхтата има парно отопление и успях да го включа, а сега ще потърся дали няма нещо сгряващо.

— О! Би било прекрасно — промълви Миранда. Вече беше топло, но тя имаше чувството, че още е скована от студ.

Навлече сухите дрехи и за пръв път й мина през ума, че Уорън я е съблякъл. Почувства се объркана. Опита се да мисли за друго. За човешката топлина, от която се нуждаеше. На пода имаше килимче, но краката й още бяха вкочанени. Отвори едно след друго всички чекмеджета с надеждата да намери сухи чорапи. Уви!

— Собствениците на яхтата сигурно са прибрали за през зимата по-голяма част от покъщнината — каза Уорън, влизайки в кабината. — Ето, опитай това!

Той й подаде чаша димящо кафе. Миранда поднесе чашата към устните си и усети дъха на алкохол.

— Коняк? — изви вежди тя.

— Винаги нося малка бутилка в куфарчето си.

Двамата приседнаха, отпивайки на малки глътки от горещото питие.

— Как си? — попита го Миранда. — Стопли ли се? Взе ли душ?

— Заедно с теб, не си ли спомняш? — Той я изгледа закачливо. — Откри ли нещо?

— Има няколко спални чувала.

— Добра идея. А ти как си?

— Добре — усмихна се тя плахо. — Мислех, че никога няма да се стопля.

— Имахме късмет, че намерихме тази яхта.

— Да.

Миранда знаеше, че му дължи хиляди извинения и благодарности, но от коняка бе замаяна и й се спеше. Изпи последната глътка и му подаде чашата.

— Искаш ли още?

Той тръгна към кухнята, а Миранда измъкна спалните чували. Господи! Оказа се, че бе един двоен, при това толкова износен, че собствениците не си бяха дали труда да го вземат.

Тя отиде в кухнята. Чайникът свистеше върху газовия котлон, а Уорън го нямаше. Обзе я страх.

— Уорън!

Той тутакси се появи.

— Да? Какво има?

— Нищо… Аз… Има само един спален чувал.

— Тогава ще го вземеш ти. Виж какво намерих! — Той гордо измъкна иззад гърба си бутилка уиски, пълна до половината. — Беше в помещението до кабината.

— Има ли нещо за ядене?

— Страхувам се, че няма. Гладна ли си?

Тя кимна.

— Трябваше да хапнеш у сестра си…

Миранда се засмя и той й хвърли изпитателен поглед.

— Започна да приличаш на стария Уорън — поясни тя.

— Толкова лош ли бях?

— Имаше право да бъдеш. — Очите й се замъглиха, а гласът й издрезгавя и заглъхна.

— Хайде, върви на топло в кабината.

Той я последва. Свали облегалките на креслата и те се превърнаха в легло.

— Ти май си добре запознат с пребиваването на яхта?

— Малко. Сега можеш да се напъхаш в чувала.

За Миранда поканата бе добре дошла. Още чувстваше пронизващия костите й студ.

Заврелият чайник изпищя пронизително и Уорън се втурна да направи още кафе.

— Ще сложа дрехите да се сушат. Хайде! Дай да довършим коняка.

— Хубаво шишенце — каза Миранда. — Това твоите инициали ли са?

— Да. Подарък ми е.

От някое момиче, реши тя, но не се осмели да го разпитва. Толкова малко знаеше за него. Може би бе сгоден или женен? Може би живееше с приятелката си? Бе силен мъж, способен да се справи с абсурдната ситуация, в която се бяха озовали.

Уорън приседна до нея на леглото.

— Приличаме на стари скитници — разсмя се Миранда.

— Каквито сме в действителност. — Очите му се спряха последователно на русата й коса, леко накъдрила се от влагата, и на лицето без грим.

— Приятелят ти кариерист няма да те познае.

— Какво те кара да мислиш, че приятелят ми е кариерист?

— Сигурен съм. Ти не би излизала с някой, който да не е на равна нога с теб.

— Да излизаш с някого не е вид състезание.

— Обзалагам се, че за теб е. Кажи ми нещо за него. Работите заедно, нали?

— Откъде знаеш?

— Чух те, когато каза на секретарката си да отмени срещата ви за тази вечер. — Уорън погледна часовника си. — За снощи. Сигурно сте чудесна двойка, ти и той, и двамата ловци на мозъци…

— Той е мой шеф — отвърна Миранда с не по-малка ирония.

— Добър ход. — Уорън изучаваше лицето й.

— Защо? Защо да е добър ход?

Не й допадаше обвиняващия му тон.

— Защото ти си от хората, които обичат да имат власт и не харесваш онези, които стоят по-ниско от теб в йерархията или пък са на едно равнище с теб. Твоята цел е да вървиш нагоре по стълбата и не желаеш да поглеждаш надолу или встрани.

— Това не е вярно! Не съм такъв човек!

— Е, добре — засмя се Уорън. — Възвръщаш си формата.

Тя се втренчи в него, но след миг се отпусна.

— Това вградено радио ли е? — посочи тя към стената.

— Вероятно. Да опитаме.

Уорън си поигра с бутоните и откри станция, по която звучаха стари концерти на запис.

— Не е музика за снежна виелица, но за този нощен час е превъзходна.

— Колко е часът?

— Почти два и половина.

— Как ще се измъкнем оттук утре?

— Не се тревожи сега — вдигна рамене той. — Ще измислим нещо.

— Ще ми сипеш ли малко уиски?

— Разбира се. Още ли ти е студено.

— Само краката ми са ледени.

— Дай ги тук, ще ги разтрия.

— Но… — Очите й примижаха.

Той остави чашата си и протегна ръце. Тя послушно измъкна краката си от чувала и ги положи в скута му. Пръстите му бяха топли и леко масажираха ходилата й. Тя простена от удоволствие и замърка като доволна котка.

— Страхотно е… Фантастично!

Уорън продължи да я масажира.

— Стопли ли се вече? Пъхай ги в спалния чувал.

— А твоите крака студени ли са? — Тя се вмъкна на топло. Уискито бе замаяло главата й.

— Малко — отвърна Уорън.

— Тогава защо не… Искам да кажа, че чувалът е двоен и има достатъчно място… Така че, защо не…

Тя вдигна очи и срещна насмешливия му поглед. Уорън очевидно се забавляваше.

— Защо, по дяволите, да студуваш, когато и двамата можем да сме на топло?

— Благодаря.

Уорън се вмъкна при нея. Чувалът изглеждаше доста голям, но след като и двамата бяха в него, не остана много място. Телата им почти бяха притиснати едно в друго. А краката му наистина бяха ледени.

— Още уиски? — попита я Уорън.

Мълчаливо изпиха още по чаша. Струваше им се, че лодката бавно се движи по вълните.

— Вятърът не се чува — отбеляза Миранда.

— Сигурно е утихнал. Бъди спокойна, ще намерим помощ.

— Аз не се притеснявам — широко се усмихна Миранда. — Ти кариерист ли си?

— Със сигурност не — засмя се Уорън.

— Защо?

— Защото аз заслужено се намирам там, където съм. Да създам своя компания, бе голямата ми амбиция. Сега трябва да я укрепя и да я развивам.

— Означава много за теб, нали?

— Да, така е.

— Аз… успях ли да я съсипя?

— Ще ми създадеш затруднения, но няма да изляза от бизнеса — вдигна рамене той. — След като вече знам кои са хората, които си оплела с примамливи предложения, бих могъл да поговоря с тях и да се опитам да ги убедя да останат. Това ще наруши финансовия ми баланс, но те са отличен състав и аз не искам да ги загубя.

— Сигурно ме мразиш?

— Не… — Уорън прокара палец по устните й. — Не те мразя. Разбирам мотивите за постъпката ти. Ако някой се бе държал подло със сестра ми и аз щях да искам да му го върна.

— Наистина ли?

— Да.

— Бих се чувствала нещастна, ако ме мразиш.

— Нима?

— Да… — Тя се намести в прегръдките му, а той я притисна към себе си. — Прекрасно е!

— Какъв невероятен човек си!

— Аз ли?

Уорън изви назад главата й и нежно я целуна. На Миранда й се стори, че в кабината стана непоносимо горещо.

— Имаш ли сестра? — попита го с дрезгав глас.

— Не.

Той отмести празните чаши и отново я целуна.

— Ти ми спаси живота, а аз още не съм ти благодарила. — Миранда се притисна към него, като неспирно галеше лицето му.

— Това израз на благодарност ли е?

— Не само — поклати глава тя. — Топлината и близостта ти предизвикват у мен…

— Желание? За секс?

Самата тя бе учудена от откровената си реакция. Уорън бързо измъкна пуловера й.

— Да — прошепна тя. — За секс.

И се отдаде на желанието да люби и да бъде любена.