Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Borrowed Time, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Ригън Форест. Тайната на китайския талисман

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0091-0

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Сара тъкмо се беше преоблякла и сваляше грима си в гримьорната под сцената, когато зърна една фигура да влиза през задната врата. Тази врата често се използваше от играчите на покер, но този май не бе от тях. Облечен в тъмни панталони, черно сако и качулка, непознатият бързо подмина игралната маса и се отправи към гримьорната, от която Сара току-що бе излязла.

Под сцената на „Театъра на птичите клетки“ се намираха две сносно обзаведени „спални“, които се даваха под наем за четиридесет долара на нощ, включително уиски и момиче. Имаше също така и добре заредена винарска изба.

Близо до стълбището, зад парапета, играта на покер изобщо не спираше през цялото денонощие. Скот й бе казал, че за да те допуснат, се плащат хиляда долара. Въпреки това имаше списък от чакащи. Беше й казал също, че по исторически данни, играта продължила осем години и половина без прекъсване. Заведението взимало десет процента от печалбата.

Както обикновено картоиграчите бяха твърде погълнати от играта, за да забележат когото и да било около тях, с изключение на сервитьорите на уиски. Димът от пурите бе толкова гъст, че чак лютеше на очите. Когато мина покрай фигурата облечена в черно, Сара зърна лицето под качулката и ахна от изненада.

— Джоузи!?

Момичето стреснато я погледна, качулката падна назад и откри светлата й коса, навита на кок. Джоузи бързо се вмъкна в малката гримьорна. Сара я последва и затвори вратата.

— Какви са тези дрехи? Къде си ходила? Мислех, че… работиш.

— Бях излязла — отвърна Джоузи. — Навън вали.

— Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред. — Джоузи се усмихна странно. — Всичко е наред…

Тъгата бе изчезнала в очите й. За първи път Сара я виждаше така изпълнена с желание за живот. Нещо се беше случило. Нещо хубаво. Въпреки това Джоузи бе неспокойна. Излъчваше радост и уплаха едновременно.

— Ще се преоблека и се качвам горе — рече тя. — Рано си свършила с пеенето днес?

— Винаги свършвам към два часа.

— Нима е толкова късно? Е, ще се видим утре тогава.

Сара се поколеба.

— Джоузи, нещо се е случило, нали?

— Не отричам. — Пак същата усмивка. — Открих смисъл в това да се радвам на живота.

„Аха — помисли си Сара. — Била е на среща със своя любим. Яздила е през нощта, за да се срещнат тайно и приятелите му да не разберат, че има връзка с момиче от Алън стрийт. Джоузи бе безумно влюбена.“

 

 

Скот не я чакаше, както се бе надявала.

Нощта бе студена и ръмеше дъжд. Сара бързаше към хотела под слабата светлина на газовите фенери. Страхуваше се да остане сама през нощта, колкото и да не искаше да го признае пред Скот. Когато наближи, забеляза високата фигура на Морган Ърп. Той я поздрави с докосване на шапката и кимна, когато се разминаха. Усмихна й се.

Най-младият и най-хубавият от братята… Той щеше да умре пръв. И то скоро!

Сара потръпна. Смъртта му щеше да доведе до нови убийства и в края на краищата братята Ърп и Док Холидей щяха да напуснат Аризона завинаги.

Знаеше, че не бива да променят историята, но бе трудно да я приеме. Всичко, което ставаше сега, бе крайно несправедливо. Та това не бяха имена, а живи хора! Морган Ърп й се усмихваше и бе твърде млад, за да умира.

Скот не се беше прибрал. Сара облече бялата нощница и се сгуши под одеялата, търсейки малко топлина. Не се надяваше да заспи, докато не се прибере Скот. Лежеше загледана в тъмното и си мислеше за тайния любовник на Джоузи. Какво ли би сторил Чарли Орела, ако научи за него? Мислите й отново се върнаха към наближаващата смърт на Морган Ърп. Нима нямаше начин да го предупреди? Нали я имаха за ясновидка. Трябваше ли да го предупреди, да промени цялата история на Тумстоун?

Скот се прибра малко преди три часа сутринта с кал по ботушите и мокро от дъжда кожено сако. Той мислеше, че е заспала и се движеше безшумно.

— Бил си навън на дъжда?

Той трепна изненадано, както бе седнал на стола в нишата до прозореца и сваляше джинсите си.

— Дилижансът с парите от Бенсън е бил обран тази нощ. Единият крадец се е измъкнал. Другият е убит — очевидно от партньора си, който не е пожелал да дели парите. Убитият бил с червена брада.

— Откраднали са парите? — Сара седна в леглото. — Всичките? И Чарли е убит по време на обира?

— Не знам със сигурност дали е бил Чарли. Аз участвах в преследването на крадеца-убиец.

Джоузи бе казала на Чарли и впоследствие той е бил убит. Но откъде се връщаше Джоузи тази нощ?

— Морган не е бил с вас. Видях го на улицата.

— Не можахме да го намерим, а искахме да тръгнем по още топлата диря. — Скот остави джинсите на стола и разкопча ризата си.

— Преследването се оказа безуспешно, нали.

— Беше много тъмно, пък и валеше дъжд. На дневна светлина бихме могли да открием по следите в каква посока е поел другият нападател с парите… — Вече напълно съблечен, той се пъхна в леглото при нея.

— Означава ли това, че утре отново ще продължат с издирването? И ти ще участваш?

— Още един бърз стрелец няма да им е излишен. Опитвах се да си спомня историята на този обир, но не можах. Сигурно е от онези три случая, при които откраднатите пари така и не са били намерени. Имам превъзходно оръжие и добър кон. Тези предимства могат да се окажат решаващи за откриването на убиеца и на парите.

— Гордееш се, че си тежиш на мястото в този отдавна отишъл в историята свят. — Сара погали голото му рамо.

— Законът на Дивия Запад е законът на оръжието.

— О, за бога! Това, което наричаш закон, е чиста варварщина.

— В много отношения подобен начин на живот е най-справедливият.

— Справедлив ли? Не и за жените! Говорих с някои от проститутките. Те не обичат да разказват за себе си, но една от тях е вдовица на златотърсач, чийто труп бил намерен в планините. Друга имала съпруг, който пропилял на карти всичките им пари и после я зарязал. Изчезнал някъде. Те просто не са имали никакъв избор. В твоя прекрасен пограничен град няма работа за жени. Други, като Джоузи, са жертви на лошо родителско отношение, заради което са избягали от домовете си.

— Не, не всички са били бедни беззащитни жертви — не се съгласи той и се облегна по-удобно на възглавницата. — Някои от тези момичета са опитни престъпници. Повечето от тях нямат нито морал, нито чест, нито приличие.

Пак тези „старомодни“ негови схващания, които впрочем се споделяха от мнозина. Но Скот бе загрижен за безопасността на Джоузи, защото някога тя се бе погрижила за неговата.

— Джоузи пише стихове, Скот. Много добри, наистина. Тя ми позволи да прочета част от тях.

Погълнат от собствените си размишления той явно не я слушаше.

— Сигурно не са една и две проститутките, чиито приятели са златотърсачи — замислено рече той.

Сара погали рамото, после врата му и усети как пулсът му се ускорява под ласките й.

— Прапрадядо си ли имаш предвид? Чудиш се коя е приятелката му. Би могла да е някоя от по-младите, но едва ли е толкова важно. Искам да кажа, не е като да са женени.

— Няма как да узная дали са се оженили, защото почти нищо не се знае за прапрабаба ми, освен че била със светла коса.

— Как се е казвала?

— Алма — припомни си след малко той. — Като че ли нищо не е останало от нея.

— Не се притеснявай! — усмихна се Сара. — Не е ли малко излишно да се тревожиш?

— Добре… Ами тази проститутка? А ако решат да се оженят?

— Пълен си с предразсъдъци. Аз така ли говоря за каубоите?

— Тяхното положение е друго.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се. Тези жени продават телата си…

— Не съм сигурна дали платените стрелци не продават направо душите си!

Скот я погали през гънките на нощницата.

— Нашият собствен морал е продукт на друго време. Просто се чудя кога всичко ще си дойде на мястото и ще престане да бъде само игра…

— Никога. Няма да бъдем достатъчно дълго тук, за да го дочакаме. — Тя затвори очи, наслаждавайки се на нежните му ръце.

— По дяволите, Сара! Чувствам се ужасно. Никога не ме е привличал порокът. Притеснява ме фактът, че работиш на онова място.

Тя отвори очи.

— А мен ме притеснява фактът, че стреляш по хора.

Това вече го ядоса съвсем.

— Живея като мъж, който умее да стреля и да се грижи за себе си. Такова е времето.

— Харесва ти, нали?

— Естествено. Кога друг път ще ми се отдаде такава възможност? Освен това ние се договорихме…

— Именно! Договорихме се, а сега ти се отмяташ.

— Ти също.

— Може би имам право — намръщи се Сара. — Особено когато нараства броят на горещите глави, които искат да се прочуят като те изпреварят в стрелбата и просто те убият. — Той мълчеше, не можеше да отрече казаното. — Може би най-добре ще е да се махнем оттук.

— Да се махнем ли?

— Да се върнем у дома, в нашия век, откъдето сме дошли.

— Е, хайде сега. Прекалено се вживяваш… — Той погали гърба й. — Тук ми харесва. Мисля, че и на теб ти харесва.

— Първоначалната тръпка отмина, а и не мога да ти простя отношението към моята работа.

— Аз пък не мога да ти простя твоето отношение към моята.

Сара почувства как я обзема паника.

Нима бе решил да остане в този ад!? Разногласието заплашваше да стане сериозно. Толкова ли се забавляваше, та не искаше да се вслуша в здравия разум?

Целувката на Скот прекъсна мислите й. Сара се предаде. Нямаше съмнение, че щеше да изгуби войната срещу Скот Макинес — влиянието му върху нея беше много силно. Докато той не се вразумеше, тя оставаше в капана на миналото.

Не можеше да се върне у дома без него. Но дали той я обичаше достатъчно, за да я върне в тяхното време? Или си бе наумил да я превърне в жената, която идеално се вместваше в живота му през 1882 година?

 

 

Утрото настъпи, изпълнено с вълнения. Събуди ги уличния шум — коне, каруци, викове. Сара се измъкна от постелята и дръпна завесите.

— Разчуло се е за обира. На ъгъла се събира отрядът от преследвачи.

Скот отметна завивките и се хвърли към дрехите си. След миг бе на вратата, закопча кобура и бързо я целуна за довиждане. Сара облече една роба, която той наскоро й бе купил, и изпълнена с тревога, се отправи през студения коридор към банята.

Час по-късно седеше в „Мезон Доре“, облечена в зелената си кадифена рокля и шапката с цветя, и закусваше омлет и силно кафе. Навсякъде около нея се говореше за откраднатите заплати и се чуваха проклятия по адрес на беззаконието в Тумстоун.

Вслушвайки се в разговорите, тя разбра, че убитият наистина е бил зловещият тип от Додж сити на име Чарли Орела. Бил застрелян на по-малко от миля от мястото на обира. Никой не бил виждал неговия съучастник, Червения Джейк, с когото бяха пристигнали от Додж сити. Червения Джейк очевидно се е полакомил и се е отказал да дели плячката, а сега бе преследван от шерифа Уайът Ърп и братята му. Бандитът имал няколко часа преднина в неизвестна посока.

Джоузи бе в „Птичите клетки“, все още в странното си настроение. Очите й предизвикателно блестяха и тя изрази привидно съжаление, когато й съобщиха за смъртта на Чарли. През целия ден остана мълчалива, а когато пристигнаха миньорите, изчезна някъде. Сара я откри зад сцената, където бе забранено за клиенти.

— Някой те търсеше преди малко — каза й Сара.

Джоузи отново бе извадила книгата и се опитваше да чете на слабата светлина. Бе разпуснала косата по раменете си, носеше рокля от черен сатен — най-строгия тоалет, в който Сара я бе виждала.

— Заета съм.

— Още нещо ли се е случило? — Сара седна до нея на ниската пейка.

— Не забеляза ли какво е настроението отвън? Тези отрудени мъже не получиха заплатите си. Без пари те озверяват. Днес не искам да работя. На теб също няма да ти е лесно пред публиката.

Сара не бе помислила за това.

— Тогава и аз няма да работя. Ще им кажа да вървят по дяволите.

— Добре — засмя се Джоузи. — Носиш ли картите? Можем да поиграем. Ще вземем уиски и ще отпразнуваме кончината на Чарли. Искаш ли ти да го донесеш, Сара? Ако се появя, клиентите няма да ме пуснат.

— Разбира се. Ще оставя жонгльорите и гълтача на саби да поемат изблиците на публиката тази вечер.

Тя имаше само едно кратко изпълнение следобеда пред неспокойната мърмореща тълпа. Управителят на мините беше обещал да прати заплатите, но това щеше да стане чак следващата седмица. Сред миньорите едва ли имаше някой, който да има и пукнат цент в джоба.

Малко преди здрач Скот влезе в театъра заедно с няколко от преследвачите. Те се събраха на бара и от разговорите им стана ясно, че няма и следа от Червения Джейк с парите. Така че появата им изобщо не разведри настроението.

Сара знаеше причината Скот да е тук — както всяка вечер той искаше да я чуе как пее. Бе седнала на една маса под балконите и се занимаваше с обичайните си сеанси, вече уморена от едни и същи въпроси, отнасящи се до обира. Тя прибра картите в джоба на сивата си пола, стана и се отправи през задимената зала към Скот.

Той явно се изненада, че не я вижда в сценично облекло. После я прегърна и й предложи нещо за пиене. Сара прие и остана до него, заслушана в разговора на бара.

След малко в една от „клетките“ над тях настъпи шумотевица. Завесите бяха спуснати. Сара си спомни, че бе забелязала някъде горе Джоузи с бутилка уиски и някакъв мъж с ниско нахлупена шапка. На Сара това й се беше видяло странно, защото Джоузи твърдеше, че няма да работи днес.

Клоунът, чийто номер в момента течеше, не предизвикваше кой знае какъв смях у публиката, така че тупурдията отгоре се чуваше ясно.

— Джоузи е там — обърна се Сара към Скот. — Нещо става.

Той стана и бързо се изкачи по тесните стъпала към клетките. Шумът се усили и иззад люлеещите се завеси долетя женски писък. След миг Джоузи изхвърча отвън и се строполи на пода. Клоунът спря представлението. Публиката вдигна глави към бъркотията горе.

Червения Джейк се втурна след Джоузи, хвърли се към нея и опря пистолет в главата й. Преди някой от каубоите да е реагирал, Скот се озова горе. Джейк завъртя пистолета към него. Задимената зала долу замлъкна в очакване на изстрела. Сара почувства, че й прилошава и се подпря на някакъв непознат.

— Какъв смисъл има да убиваш? — попита Скот Червения Джейк. — Няма да излезеш оттук жив, ако натиснеш спусъка! — Той отстъпи настрана, за да даде възможност на Джоузи да се измъкне. — Защо се върна, нали парите са у теб?

— Парите не са у мен! — изкрещя Джейк. — И не съм убивал Чарли!

— Кочияшът на дилижанса ви е видял. — Скот следеше единствено пистолета, като изчакваше момента да го обезоръжи. Хората на шерифа вероятно вече се качваха нагоре. Червения Джейк нямаше изход. Можеше да убие Скот, но нямаше съмнение, че иска първо смъртта на Джоузи. Той приближи оръжието към гърдите на Скот, после го насочи към Джоузи и отново го върна към Скот, сякаш се чудеше кого първи да застреля.

— Защо да убивам Чарли? Чарли беше единственият ми приятел. — Говореше тихо и го чуваха само Джоузи и Скот. Джейк отново размаха пистолета. — Тя го направи! Тя е взела парите! Никой друг не знаеше за нас. Тази малка кучка ни подмами и се опита да ни убие, ама аз успях да се измъкна.

Скот погледна към Джоузи. Тя бе примряла от страх. Ясно беше, че Червения Джейк не би се върнал, ако парите са у него. Щеше отдавна да е пресякъл границата с Мексико или пък щеше да тръгне на север към град Боуи. Но обвиненията му към Джоузи изглеждаха невероятни.

— Тя е взела парите! — повтори Червения Джейк. — И ще ми каже къде са.

— За какво ти са сега? Няма как да избягаш от „Птичите клетки“, какво остава от града. — Скот се досети, че ако Джоузи не се бе развикала и ако завесата не бе се разтворила, Червения Джейк можеше да си отиде така незабелязано както бе дошъл. Очевидно намерението му е било да принуди Джоузи да издаде къде са парите и после да я убие.

Малката Джоузи — крадец и убиец?! Не… Беше абсурдно!

Сара забеляза как двама от хората на Ърп се промъкваха по тесните стълби, по един от всяка страна. Червения Джейк, видимо отчаян, губеше търпение. Размахваше пистолета пред лицето на Джоузи, а челото му бе мокро от пот. Сара ужасено си помисли, че Скот няма да издържи дълго в ролята на заложник и ще се опита да промени нещата в тяхна полза.

Някой изкрещя в залата и за момент отвлече вниманието на престъпника. Скот бързо изтегли пистолета си. Изстрелът му изби оръжието от ръката на Джейк. Успехът му се дължеше на пистолета с късо дуло и трите шампионски титли за бърза стрелба. Стенейки от болка, бандитът се преви, стиснал окървавените си пръсти. От устата му изригна поток ругатни.

— Тя беше… Тя беше! — простена той, но само Скот и Джоузи чуха това.

Джоузи се обърна и се затича. Черната й сатенена рокля проблесна на светлината.

Хората на шерифа се струпаха край Червения Джейк и го отведоха при доктор Гудфелоу, за да превърже раната му. Скот не беше сред тях. Той знаеше какво смятат пазителите на закона — самопризнанието на Червения Джейк беше само въпрос на време и парите щяха да бъдат върнати. Но Скот знаеше, че това няма да се случи.

Сара изтича да посрещне Джоузи.

— Добре ли си?

Момичето я погледна с невиждани очи.

— Той е луд! Щеше да ме застреля, ако не беше дошъл твоят каубой. Защо рискува живота си за мен?

„Лъки изпълни обещанието си“ — помисли си Сара и каза:

— Той си е такъв.

— Има късмет, че не го уби оня.

Сара не искаше да се връща към опасността, която вече бе преминала. Джоузи постепенно осъзна сериозността на инцидента и се разтрепери неудържимо.

— Скот е много бърз, Сара! — Тя дишаше дълбоко, като че ли не й достигаше въздух, а това, което искаше да каже на Сара, беше много важно. — Не е чудно, че всички говорят за него. Сега ще говорят още повече. Жал ми е за теб. Някой ще му устрои засада, само за да се похвали, че е успял да го убие. Просто е въпрос на време. Не исках да ти го казвам, но ти и без друго си го мислиш. Най-добре е да се махнете и двамата от този проклет град.

Докато говореше по бузите й се стичаха сълзи. Сара не разбираше какво точно става. Мокрите очи на Джоузи блестяха по същия начин както предишната нощ. Сякаш бе започнала живота си отново, след като дълго, дълго е била в мъртвешки унес.

— Защо те преследваше Джейк?

— Луд е, това мога да ти кажа! Само идиот може да се върне, когато целият град го търси. — Джоузи пое няколко пъти дълбоко въздух и избърса сълзите си. — Чуй ме, Сара. Аз заминавам. Не казвай на никого. Не че някой толкова държи на мен в Тумстоун. Недей да казваш дори да се чудят утре къде съм. Ти… беше мила с мен. Не знам защо, но те обичах като приятелка. Затова искам да си взема сбогом с теб, но моля те, не ме търси и не казвай на никого, че съм заминала.

Изглежда бързаше, но Сара се опита да я задържи.

— Ще се срещнеш ли с приятеля си?

Момичето кимна.

— Къде е той?

— Не зная точно, но ще го намеря. Някъде. — Тя се отдръпна почти насила от Сара. — Винаги съм искала да се махна, Сара! Толкова силно съм го искала…

Тя си запробива път през претъпканата кръчма и се обърна назад за последен път с думите:

— Не казвай… Обещаваш ли?

— Обещавам. Джоузи, кога ще те…

Джоузи махна с ръка.

— Помни какво ти казах. Изведи Скот от този град, преди да са го понесли с краката напред към гробищата! — И Джоузи се изгуби в тълпата.

Сара почувства болка в душата си — повече никога нямаше да я види.

 

 

Половин час по-късно Скот отключи вратата на стаята. Сара седеше в леглото, зъзнеща от студ и пишеше в дневника си на светлината на керосиновата лампа.

— Защо си тръгна? — попита я той.

— А ти? Мислех, че ще се забавиш.

— Нямам желание да се запивам в „Птичите клетки“, ако ти не си там. — Той заключи след себе си и разкопча колана с кобура.

— Скот, тази вечер ти спаси живота на Джоузи… — Тя тъжно го погледна. — Хората с години ще говорят за бързата ти ръка. Може би ще се превърнеш в една от легендите на Тумстоун.

— Няма да мога. Още не съм роден.

— Той можеше да те убие, Скот!

— Не, той преследваше Джоузи. Според него тя е застреляла Чарли и е взела парите.

— Какво?!

Той седна на ръба на леглото и се захвана да сваля ботушите си.

— По дяволите, може и така да е било. Знам само, че парите не са у Джейк.

— Джоузи? Та това е невъзможно! — Но още докато го изговаряше, Сара си спомни как Джоузи се появи през задния вход през онази нощ, цялата в черно. Не, сигурно бе била при своя приятел.

— Да, малко вероятно е — съгласи се Скот. Той прекоси по чорапи стаята, запали друга лампа и огледа малките мустаци, които си бе пуснал.

— Непременно ли искаш да приличаш на онези от бандата на братята Ърп?

— Почти всички мъже в града носят мустаци, не само братята Ърп. — Той прокара пръст по едва наболите косъмчета.

— Всички са толкова еднакви с тези четки под носа. Много са смешни!

— А защо жените носят шапки, като гнезда на птици? — на свой ред се заяде той.

Напълно сериозна, тя остави тетрадката и молива.

— Защо мъжете смятат, че са герои, когато рискуват глупаво живота си? Нима е достойно за уважение да се окажеш мъртъв герой?

Скот намръщено се отдръпна от огледалото. Извади малка, пристегната с връвчица торбичка с тютюн и тънка лентичка хартия, която близна по ръба и се зае да си свива цигара.

— За бога! Какво е това? Та ти не пушиш!

Тютюнът се разпиля върху скута му. Ядосан, той изхвърли остатъка с думите:

— Днес си направо ужасна! Вместо да се радваш, че останах жив след онзи инцидент в театъра, ти само се заяждаш! Какво ти става?

— Прав си. Да отпразнуваме, че си жив. Ще празнуваме всеки ден, докато си още жив. Въпрос на време е преди да… — Тя стисна юмруци.

— Никой няма да ме убие — тихо просъска той.

— Така ли? Сигурно същото си мисли в момента и Морган Ърп в същия този хотел. Март настъпва след няколко дни. На Морган му остават само три седмици живот! Миналият декември Върджил Ърп е попаднал на засада… Цяло чудо е, че се е отървал жив! Но е останал инвалид за цял живот с една саката ръка. Такава ли участ си пожелаваш? Защо смяташ, че си по-неуязвим, отколкото прочутите братя Ърп?

Той нямаше какво да отговори на тази пламенна тирада. Тя очевидно беше права. Убийците не се опитват да те изпреварят на дуел, те стрелят откъм гърба.

— По дяволите, Сара, имам чувството, че не правим нищо друго, освен да се караме, все за едно и също. Вярно, за малко се отървах тази вечер, но очаквах да бъдеш малко по-мила, щом всичко е свърши. Защо си тръгна, дори без да попееш?

— Кой би пял в такава ужасна нощ? Почти не те убиха, както и Джоузи. На всичкото отгоре тя замина…

Скот разкопча джинсите и ги свали.

— Какво значи това „замина“?

— Няма я. Замина. Не искаше да каже къде. Струва ми се, че имаше среща с някого. Ще бъде ужасно без нея тук! Сигурно вече никога няма да я видя.

— Заминала, значи? — повтори той. — Много интересно, особено след обвиненията на Червения Джейк, че е натопила него и Чарли.

— Всички твърдят, че Джейк е застрелял Чарли!

— Не го е направил. Иначе нямаше да се върне за Джоузи.

Той седна отново на леглото и тя го сграбчи за ръката.

— Нали не мислиш, че Джоузи се е промъкнала в тъмнината и е застреляла Чарли?

— Не е далече от ума. Тя знаеше кога пристига дилижанса. Мъжът, който я тероризираше, е убит от куршум дошъл от неизвестна посока в мрака. Сега ми казваш, че е напуснала града. Защо ще бяга, освен ако няма достатъчно пари, за да зареже работата си?

— За да се срещне със своя приятел.

— Не можеш да го твърдиш със сигурност, нали?

— Не, само предполагам.

Скот отново приглади наболите си мустаци и замислено рече:

— Може би е сметнала, че ще я убият след обира, за да не оставят свидетел след себе си. Тогава е решила — или тя, или те. Скрила се е в сянката на дърветата, изчакала е, докато бандитите вземат парите, и ги е изненадала. Искала е да убие и двамата, но е улучила само Чарли, а Джейк е побягнал, уплашен за живота си, и е изтървал своя дял от плячката.

— Не… Това е невъзможно!

— Как би постъпил друг на нейно място, Сара? Щеше ли да чака да се върнат онези мошеници, за да я убият? Или щеше да ги измами и да се отърве от тях? Все повече започвам да си мисля, че Джоузи е постъпила точно така.

— Ако си прав, тя притежава почти сто хиляди долара!

— Които принадлежат на миньорите.

— Скот — тръпка на страх премина през нея, — ти няма да се намесваш! Не се опитвай да върнеш тези пари! Това момиче показа завиден кураж и успя да се измъкне само от безизходната ситуация. Ако беше на нейно място, щеше ли да се правиш на светец и да върнеш парите на минната компания? — Сара стисна палци: — Браво, Джоузи!

— Разбирам те напълно — кротко рече Скот. — Но факта, че е откраднала толкова много пари, си остава. Това е престъпление… Чудя се къде ли е отишла?

— Това няма значение. Надявам се, при своя любим, ако наистина има такъв. Сигурно има, беше му посветила онези стихове. Бяха прекрасни! Прочетох ги пет-шест пъти, защото почувствах колко дълбок смисъл има в тях. — Сара се облегна на таблата на леглото, притвори очи и се опита да си спомни текста. — „Идваш от далечна страна на мъгли… Странни легенди разказваш…“

В стаята се възцари тишина. Скот седеше до нея онемял. Торбичката с тютюн падна от ръката му.

Когато Сара отвори очи, погледът му отскочи от нея, сякаш бе видял призрак. Изражението на лицето му беше тъй странно, че тя се побоя да го попита какво му е. Замълча и зачака. Накрая той сам проговори:

— Това… това стихове на Джоузи ли са?

И тогава тя се досети.

— Чувал си го и преди! Нали?

— Виждал съм го — каза той с безизразен глас. — Сред нещата на дядо ми.

— Значи прапрадядо ти наистина е познавал Джоузи!

— Боже мой! — възкликна Скот. — Джоузи!

— Сигурен ли си? Нали каза, че името й е било Алма?

Той се загледа през прозореца.

— Прапрабаба ми се е казвала Алма Джоузефин. Посветила е това стихотворение на съпруга си.