Джоана Кингсли
Силата на съдбата (1)

Първа глава

Малибу, Калифорния

Великден, 10 часът

Точно преди да й връчат поканата, Теди Дариан приключваше с приготовленията за друга сватба — една от най-зрелищните в Холивуд. Режисьорът на четири от най-касовите филми през последните години щеше да се жени за млада, но вече известна актриса. Това щеше да бъде сватбата на десетилетието.

Както обикновено, Теди бе свършила безупречна работа, която напълно отговаряше на репутацията й на най-вдъхновен и търсен организатор на сватби в Холивуд. В градината на младоженците бяха докарани две хиляди растения — бугенвилия, жасмин, орхидеи и десетки екзотични представители на флората, за да превърнат имението в Малибу в тропически рай. В храстите дискретно бяха поставени лазери, които щяха да осветят дванайсетте декара с разноцветни светлини, след като се стъмнеше. Вечерята се приготвяше под зоркия поглед на четирима от най-добрите готвачи във Франция, всеки от които щеше да получи хонорар от двайсет и пет хиляди долара.

Теди щеше да вземе седемдесет и пет хиляди. Това беше само малка част от доходите й. Преди няколко години тя бе вложила спестяванията си в сградата Дариан Вила, комплекс от бални зали в долината Сан Фернандо. Една сватба струваше средно около двайсет хиляди долара и макар че в Дариан Вила тържество за двеста и петдесет гости излизаше петдесет хиляди, имаше достатъчно клиенти и помещенията бяха резервирани през цялата година.

Ето защо Теди не трябваше да е нервна, ако се изключи фактът, че още жадуваше да бъде най-добрата, човекът, на когото разчитат най-известните звезди, ако искат тържеството за третия им брак да надмине по пищност първите две. Теди беше уверена, че днес ще отговори на това очакване. Огледа още веднъж всички детайли. Погледът й спря на десетките гълъби в красиви клетки, плаващи в басейна. Птиците, символизиращи любовта, щяха да бъдат пуснати в мига, когато младоженците кажеха „да“ пред свещеника. Клиентът бе настоял церемонията да се състои сутринта. Желанието му беше необикновено, но младоженецът заяви, че не иска да прахосва целия ден в очакване да сключи брак.

— Хей, слушайте! — извика Теди на помощниците си, които се бяха разпръснали из градината и извършваха последните приготовления. — Гостите ще започнат да пристигат след петнайсет минути. Всичко готово ли е?

Един по един те отговориха, че ще приключат след една-две минути.

Макар че не привличаше вниманието, Теди Дариан бе висока, русокоса, с изящно изваяни черти и леденостудени сини очи. Издокараше ли се, никой не можеше да я отличи от филмовите звезди.

Тя огледа за последен път градината и тръгна към къщата, за да каже на клиента си, че всичко е готово.

— Госпожице Дариан? — попита млад мъж в семпъл черен костюм и със слънчеви очила.

— Всъщност съм госпожа.

Теди се бе развела с последния си съпруг, но смяташе, че ще е добре за бизнеса, ако запази обръщението „госпожо“.

Мъжът й подаде плик.

— Това е за вас.

И си тръгна. Теди изпита желание да го спре и да попита кой го е изпратил, но изгаряше от любопитство да види какво има в плика.

Отвори го, извади картичка и се вторачи в текста. Покана за сватба. По името, часът и мястото не бяха упоменати.

Теди не се усъмни, че поканата е сериозна. Мигновено разбра, че това е и послание… дори предизвикателство.

Изведнъж я обзе гняв и едва не скъса поканата. По дяволите, как би могла дори да си помисли, че ще отиде…

После се овладя и потисна гнева си. Не можете да не изпита възхищение. Нямаше значение дали щеше да разбере отговорите на загадките, или щеше да приеме поканата. Най-важното беше, че Валентина Къмингс се омъжва. В този факт Теди съзря привлекателна възможност да организира най-бляскавата сватба в кариерата си.

 

 

Вашингтон

12 часът

Звънецът в дома на Джес Колдър в Джорджтаун иззвъня точно в дванайсет. Тя се обличаше за обяда със служител на Белия дом, който бе намекнал, че ще й разкаже няколко пикантни клюки. Както обикновено, Джес бе прекарала сутринта пред компютъра, подготвяйки новинарската си рубрика за другия ден. Тя хукна към вратата, като продължаваше да реше светлорусите си коси. Небесносинята й копринена блуза не беше прибрана в черната пола.

— Почакайте — каза Джес, грабна илика от младия мъж и започна да рови в чантата си.

— Не е необходимо, госпожо — рече куриерът, отгатвайки намерението й. — Плащат ми много добре.

Това беше странно. Никой в днешно време не отказваше пари, особено във Вашингтон. Джес затвори вратата и сложи плика на масичката в коридора. Сигурно й изпращаха покана за прием в някое посолство, където посрещаха виден гост, или за вечеря, давана от влиятелен човек.

Популярната й рубрика за политически клюки „Колоната на Колдър“ я бе направила желан гост във висшите кръгове във Вашингтон.

Но думите: „Плащат ми много добре“ се бяха запечатали в паметта й и на Джес й хрумна, че куриерът може да е донесъл нещо необикновено. Тя се приближи до масичката и отвори плика.

Щом прочете текста, притесненията й ще отиде ли навреме на срещата се изпариха. Изтича в кабинета и грабна телефона.

— Може ли да говоря с госпожица Къмингс? — попита.

— Съжалявам, но тя ще се върне след няколко часа — отговори секретарката.

— Обажда се Джес Колдър…

— О, госпожо Колдър, знам, че тя би искала да говори с вас, но не ми е оставила телефонен номер, на който да се свържа с нея.

— Няма нищо. Пак ще я потърся. Само й предайте, че… много се радвам за нея.

— Разбира се.

Джес затвори, вторачи се в картичката и се усмихна. Какво ли бе намислила Валентина? Поканата беше нарушение на етикета. „Тифани“ и „Картие“ отказваха да отпечатват покани за сватби, чийто текст не отговаря на традиционните изисквания.

Но в същото време никак не се изненада, че са приели да отпечатат тази покана.

Може и да беше нарушение на правилата, но ако някой можеше да си го позволи, това бе Валентина Къмингс.

 

 

Рим

20 часът

Публиката на голямата антична арена във Вечния град чакаше да види дали участниците в битката ще спечелят благосклонността й в мига на истината.

Но в тази нощ, две хиляди години след онези стълкновения на живот и смърт между лъвове и гладиатори, се водеше друга борба за оцеляване. Джакомо Анджелини, известен дизайнер на модни облекла, бе убедил кмета на Рим да му позволи да покаже най-новите си модели в Колизея. Макар и наполовина в руини, световноизвестният амфитеатър представляваше великолепен фон за пролетно ревю. Най-известните манекенки в света дефилираха сред арките, осветени от лилавото нощно небе. От високоговорителите се разнасяше рев на лъвове и крясъци на тълпа — коментарът на Анджелини за етиката в модния бизнес.

Оживлението беше най-голямо в старите подземия, където в миналото са били държани християните, преди да ги изпратят на смърт. Полуголи манекенки тичаха насам-натам, помощничките на дизайнера се суетяха около тях…

Насред цялата тази трескава дейност една млада жена спокойно се приготвяше за ревюто. Беше известна като Даяна. Притежаваше класическата красота на древногръцката богиня — бяла кожа, гарвановочерни коси и сребристосиви очи.

Почти всяко представяне на пролетна модна колекция завършваше с булчинска рокля. В търсене на оригиналност и сензационност дизайнерите развихряха фантазията си — богато надиплени дантелени рокли, бюстиета, разголващи гърдите, изящни копринени воали и тоалети от черна или змийска кожа.

Джакомо Анджелини знаеше, че съчетанието между булчинската му рокля и жената, която щеше да я демонстрира, ще предизвика сензация. Даяна беше най-красивата жена в този бизнес, който изобилстваше от хубавици. Той се радваше, че бе успял да я убеди да участва в ревюто. Преди няколко седмици тя бе обявила, че след тази вечер ще се откаже от професията на манекен и ще започне кариерата, за която бе мечтала.

Анджелини се усмихна, като си спомни как се запознаха преди десет години. Даяна търсеше работа като помощник-моделиер, за да научи занаята. Вече бе ходила в Париж и бе получила отказ във всяка модна къща. Имали списъци с момичета, които чакали за тази работа. Коя парижанка не искала да учи моделиерство? Ето защо Даяна дойде в Рим.

Когато влезе в офиса му на Виа Венето, дизайнерът беше в голямата зала. Бе коленичил пред една от секретарките си и експериментираше различни модели с няколко метра муселин, забождайки плата с карфици. Младата американка попита дали имат свободно място за помощничка.

— Съжалявам — отговори секретарката. — Всичко е заето.

— Ще работя за малко пари. Може ли да говоря със синьор Анджелини и да го попитам дали ще ми даде възможност?

Момичето явно не знаеше как изглежда Анджелини, а и дизайнерът не се представи, затова секретарката продължи да отговаря вместо него.

— Няма смисъл. Той има предложения от десетки студентки, много от които с радост биха му платили, за да работят тук.

Анджелини погледна през рамо американката, която си тръгваше, и мигновено бе поразен от походката й. Момичето вървеше като… Клинт Истууд. Като каубой!

Заинтригуван, дизайнерът опита да види лицето й в огледалото. Успя да го съзре за миг, но това беше достатъчно.

— Почакайте! Аз съм Анджелини. И ще ви назнача на работа.

Той й предложи да я наеме като манекенка, на която да изпробват новите модели, и добави, че ако научи специфичната походка, може да представи някой тоалет на следващото ревю.

Първата й реакция беше да се изсмее. Да бъде кукла, която не твори нищо? Не, това не било за нея. Пък и Даяна едва ли щеше да се вмести сред младите жени, които се занимаваха с тази работа. Тя не употребяваше грим, обличаше се само в джинси, фланелки и пуловери и косите й бяха вечно разрошени. Раздърпана, неподдържана и възприемана като тромава заради странната си каубойска походка, тя не минаваше за особено привлекателна.

Но Джакомо Анджелини бе виждал много хубавици, отговарящи на традиционните представи за красота, и ценеше нестандартното.

— Вие искате да се занимавате с мода, тогава какво значение има дали ще го постигнете, като обличате роклята или като работите на колене, за да изготвите модела?

— Има значение, ако някой ме кара да стоя на колене и да му духам. Нали това искате от манекенките си?

Дали момичето щеше да си заслужава неприятностите? Анджелини реши да опита още веднъж.

— Изглеждате способна да се защитавате от посегателства. Предлагам ви възможност да бъдете там, където се създават моделите. Не е онова, което сте планирали, но ще се научите, обещавам ви. Какво ще кажете, боваро?

— Не говоря италиански.

— Боваро означава каубой. Нарекох ви така, защото вървите като Клинт Истууд.

Тя се засмя непринудено — нещо, което показваше, че не е суетна.

— Боваро, а? Това ми харесва. Макар да съм свикнала да ми казват, че вървя като Джон Уейн. — Тя замълча, после добави: — Е, какво пък, по дяволите? Ще опитам.

След като се съгласи да приеме работата, тя не само обличаше каквото й кажеха, но и изпълняваше всичко, което се изискваше от нея — прически, маникюр и гимнастика, за да поддържа във форма тялото си. Не стана суетна, но започна да се отърсва от безразличието си под внимателните напътствия на Анджелини.

Дизайнерът я включи за пръв път в представянето на колекция, вдъхновена от самата нея — адаптации на теми, цветове и модели, свързани с каубоите и Дивия Запад. Даяна демонстрира кожени миниполи и панталони, които станаха толкова популярни, че наложиха тази мода в целия свят. Американката оправда доверието на Анджелини. Скоро всички в бизнеса заговориха за нея.

Той й позволяваше да приема и други предложения и беше доволен, че тя идва винаги когато я повика. Даяна пътуваше из цял свят и понякога прекарваше седмици в други градове, но винаги се връщаше в мансардата на една от тесните улички около Трастевере, където се бе настанила. Обикновено се прибираше с мъж — всеки път различен, с когото се бе запознала във водовъртежа на нощния живот в Рим.

И сега, след като десет години бе живяла по този начин и докато още беше млада, Даяна искаше да се върне към първата си амбиция. Успехът щеше да й позволи да се установи на едно място и може би да избере мъж, с когото да сподели остатъка от живота си. Смяташе, че ако престане да бъде безразлична към себе си и към работата си, това ще сложи край и на апатията й към любовта. Пък и самостоятелната кариера би улеснила завръщането й в Америка.

Ето защо появата й тази вечер в кулминацията на ревюто на Анджелини щеше да бъде последната в попрището й на манекен. Булчинската рокля, която щеше да демонстрира, беше изработена от изящна мрежа от малки златни венчални пръстени. Даяна щеше да бъде придружена от мускулести, полуголи млади мъже, носещи тритон — поредният ироничен коментар на Анджелини за съвременния брак — гладиаторска битка, в която силните и независими жени се включват едва когато бъдат победени от мъжете в първобитна схватка.

Приготовленията на роклята приключваха, когато в коридора се чуха гласове.

Анджелини отиде да види какво става. Млад мъж с мотоциклетна каска и очила гневно крещеше на италиански на двамата служители на охраната, наети да пазят манекените от нежелани посетители.

— Какво става? — попита моделиерът.

Младият мъж отговори, че е куриер и трябва да предаде съобщение на една от манекенките. Той извади плик и го показа на Анджелини.

Дизайнерът прочете името на получателката и каза:

— Аз ще й го дам.

— Не. Инструкциите ми са…

— По дяволите инструкциите ти! Дай го, че ще се ядосам.

Куриерът се поколеба, сви рамене, даде съобщението и си тръгна.

Анджелини погледна плика, адресиран до Даяна. Дали беше документ? Или любовно писмо? Ако го прочетеше сега, щеше ли Даяна да се разстрои толкова много, че да не може да свърши добре работата си?

Анджелини импулсивно отвори плика. Ако смяташе да й го покаже сега, трябваше да знае какво има вътре.

В мига, в който го видя, реши, че това е най-подходящият момент да й връчи съобщението, и забърза към нея.

— За теб е. Току-що пристигна. Покана за сватба. Повод за радост, нали?

— Може би — загадъчно отговори тя, затвори плика и тръгна към сцената.

Анджелини я последва. Дали трябваше да й каже нещо, за да я успокои? От очите й се стичаха сълзи. Гримът й щеше да се размаже! Но после осъзна, че не може да иска повече. Разплакана булка! Идеално!

Тя тръгна нагоре по стълбата и след миг се появи в светлината на прожектора. Дори от разстояние Анджелини видя сълзите, блестящи по лицето й.

Запита се защо поканата я бе разстроила толкова много, но не съжали, че й я бе дал. Появата на разплаканата Даяна в булчинска рокля развълнува публиката. Избухнаха аплодисменти.

 

 

Ню Йорк

15 часът

Валентина Къмингс седеше сама на обичайната си маса в ъгъла. Ресторантът беше близо до сградата, където работеше, и три-четири пъти седмично тя се срещаше на обяд с рекламни и туристически агенти, собственици на хотели, издатели и дизайнери на облекла. Но днес Валентина искаше да бъде сама, за да помисли за миналото и бъдещето.

Сервитьорът, който бе свикнал да я вижда увлечена в оживени разговори, няколко пъти я попита дали всичко е наред, очевидно загрижен, че е сама.

— Желаете ли още нещо, синьора Къмингс? — попита той, след като Валентина приключи обяда си с кафе.

Тя се замисли за миг.

— Колко е часът, Мануел?

— Петнайсет и пет.

Значи в Рим беше девет вечерта. Трите покани сигурно вече бяха предадени.

— Да. Шампанско. Имаш ли нещо против, ако се присъединиш към мен, Мануел? Искам да вдигна наздравица.

— За мен ще бъде чест, синьора Къмингс.

След минута Мануел донесе изстудена бутилка от най-хубавото шампанско и две кристални чаши.

— Добре. За какво е наздравицата?

Валентина Къмингс вдигна чашата си.

— За булката, Мануел. За всички булки!

— Аха. За всички булки. — Той изпи шампанското си и се засмя. — Трябваше да се досетя, госпожице Къмингс. За какво друго бихте вдигнали наздравица?

Валентина не отговори. Мануел се поклони и се отдалечи.

Да, наистина, за какво друго? През целия си живот Валентина се занимаваше с булки и сватби и постоянно мислеше за церемониите, символиката, красотата на младоженката и за изпълнените с надежди и радост чувства в сватбения ден.

Досега, колкото и да искаше да бъде булка, срещу това желание бе заговорничило всичко в живота й — съдбата, амбициите, миналото, капризите на човешкото сърце, което понякога отказва да се подчини на разума. Макар че, ако мечтата й се бе сбъднала, дали животът й щеше да бъде по-беден и скучен?

Мислете й се върнаха към първите дни на копнеж. Тя отново напълни чашата си.

— За булката — каза тържествено. Спомените сякаш оживяха.