Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (4)

Четвърта глава

— Страшно съм ти благодарен, че прие да отнесеш тези материали на Валънтайн! — поне за стотен път каза Уолт Гладуин. — Спести на компанията два тлъсти куриерски хонорара. И най-важното — спокоен съм, че документите са в сигурни ръце!

— Няма нищо, Уолт. Да ти призная, любопитна съм да видя този изключителен Валънтайн и неговия остров. Сигурно ще бъде интересно.

— Този приятел е чиста проба ексцентрик, но никой не би могъл да отрече неговата гениалност! — Уолт напъха цял куп листове, разпечатани на принтера, в куфарче от черна кожа, което лежеше отворено върху бюрото му. — Това тук е доказателството за моето твърдение — анализът на най-новата му теория. Изпрати ни теоретични данни за изкуствен интелект, от нас поиска да ги обработим на компютър, сега му връщам резултатите. Съдържат огромен практически потенциал — невероятна крачка в компютърната технология! Между впрочем, няма защо да се безпокоиш, че можеш да изгубиш ключовете. Просто няма да ги носиш. Валънтайн си има дубликати.

Куфарчето с лъскави хромирани заключалки много напомняше атрибут от шпионски филм, тъй че Келси отсега изпитваше известно неудобство как ще го помъкне на кораба следващия ден.

Тази екзотична вещ беше съвсем в стила на Уолт, който винаги избираше най-доброто за себе си. Гладуин бе от младите преуспяващи таланти в променливия свят на компютърните технологии. Със завидна бързина беше спечелил цяло състояние и съобщаваше на всеки, готов да го изслуша, че смята да му се порадва, докато е още млад. Дрехите му бяха творение на най-известните италиански и френски дизайнери, обувките — само ръчна изработка, а трите коли — все престижни марки, бяха произведени в три различни европейски държави.

Тази вечер щеше да откара Келси до дома й с нейната любима кола — огненочервеното ферари. Естествено, човек не можеше да каже нищо лошо за мерцедеса или за лотуса, но тя определено харесваше ферарито. Кой знае защо, беше решила, че й повдига настроението. Нещо, от което категорично се нуждаеше в момента. Въздъхна едва чуто.

Уолт заключи вратата на офиса и двамата се отправиха към паркинга. Седмицата беше дълга и не особено забавна. Макар че днес бе събота, от сутринта преглеждаха с Уолт последния от документите, които трябваше да отнесе на господин Валънтайн.

Освен че имаше прекалено много работа през седмицата, Коул не се обади. Принуди се накрая да признае поне пред себе си, че бе очаквала обаждането му. Дълго и напразно се мъчеше да се убеди какво огромно облекчение изпитва от този факт. Някакъв вътрешен гласец обаче упорито й нашепваше, че Коул не е от хората, които се отказват лесно. Той щеше да я потърси. Келси изрепетира няколко хапливи фрази, които щеше да му каже, ако и когато се обадеше. До този момент, за съжаление, не влязоха в употреба. Толкоз по-добре! От самото начало връзката й с Коул Стоктън бе обречена.

Уолт отвори вратата на колата и Келси се настани на предната седалка.

— Стегна ли багажа? — попита той, докато маневрираше, за да изкара ферарито от паркинга.

— Горе-долу. Остават две-три неща, които ще напъхам в куфара в последния момент. — Изгледа дяволито черното куфарче в скута си. — Трябва ли да го закача с верижка за ръката?

Уолт се ухили. Ведрото му лице веднага засия. Уолт Гладуин беше привлекателен мъж, около тридесет и пет годишен, и обичаше да се смее. Всъщност имаше защо, разсъди Келси. Красив, богат и преуспяващ — животът му вървеше като по ноти. Имаше, естествено, и немалко жени. Един-два пъти Келси любезно отхвърли намека на Уолт, че би бил щастлив и тя да е сред тях. Отказът й изобщо не го притесни и той побърза да полети към следващото цвете. Оттогава отношенията им бяха стриктно професионални.

— Няма да е зле да го направиш! — отвърна той и зави по посока на модерния комплекс, в който се намираше апартаментът на Келси.

— Шегуваш се, нали? — разсмя се тя. — Толкова ли са ценни тези документи?

— О, направо са безценни, но само за онези, които ги разбират. Повечето хора изобщо няма да се сетят за какво става дума! Засега изкуственият интелект не е в центъра на вниманието на съвременната технология.

— Казват, че ако научим компютрите да дават заключения, базиращи се на човешката логика, ще имаме съвсем нова генерация машини — отбеляза Келси.

— Петата генерация! Натам са насочени разработките на Валънтайн. Но всичко е в самото начало, в общи линии — само на теория.

— В състояние ли е Валънтайн да разбере анализите?

— Валънтайн е създал теоретичната основа, върху която градим анализите и обобщенията. Той няма достъп до оборудването, необходимо за практическа проверка на теориите и идеите му, така че Валънтайн и „Флекс — Глад“ сключват взаимноизгодна сделка. Ние му плащаме да мисли, а той ни позволява да тестваме идеите му. Ако някога улучим шестица от тотото, ще има своя дял в печалбите.

— Защо Валънтайн е решил да живее на този забутан остров, щом се нуждае от най-съвременни и мощни компютърни системи?

— Той е особняк — сви рамене Уолт. — „Освидетелстван“ ексцентрик. Един Господ знае къде почива логиката на неговите разсъждения! Всъщност, ако мислеше нормално, едва ли щеше да ни е полезен.

— Предполагам, че ме очаква?

— Не се тревожи! Всичко е уредено и самолетът ще кацне на единствената писта на острова.

— Има ли местни жители на този остров?

— Много малко — няколко рибари и техните семейства. Доколкото разбрах, Валънтайн не им обръща особено внимание. От благодарност те му се отплащат със същото. Това островче е едно от най-бедните в Карибския басейн, така че си наясно какво представлява.

— Трябва ли да го накарам да подпише някакъв документ, че е получил куфарчето? И откъде мога да съм сигурна, че съм попаднала точно на него? — полюбопитства Келси.

— На този свят има един Валънтайн и няма начин да го сбъркаш! — изкиска се Уолт. — Огромен мечок с дълга коса и брада до пояса. Поглежда те над очилата си със златна рамка и недвусмислено ти дава да разбереш, че губиш драгоценното му време. Изобщо не разчитай, че ще прояви гостоприемство. Голям късмет е, че няма възможност да инсталира мощни компютри на острова и му се налага да прибягва до нашите услуги. Пък и не разполага с толкова средства…

— Не печели ли добри пари от теоретичните си разработки?

— Между нас да си остане, никакъв го няма като бизнесмен — съобщи й доверително Уолт. — Тук ли трябваше да свия?

— На следващата пряка. Спри за момент на паркинга, колкото да скоча от колата.

— Какво? Няма ли да пием по едно на изпроводяк?! — Уолт се опули комично.

— О… С удоволствие бих пийнала по чашка, ако не бързаш…

— Да бързам? Как така? Та нали доверявам в ръцете ти част от бъдещето на „Флекс — Глад“? Такова събитие заслужава да се полее!

Той паркира колата и като галантен кавалер изскочи да отвори вратата й. Двамата тръгнаха по застланата със ситни камъчета алея към дома й.

— Приятно местенце! — кимна одобрително Уолт, докато тя ровеше в чантата си за ключа.

— Благодаря! И аз го харесвам много!

— Обзалагам се обаче, че къщата на майка ти в Кармел е още по-приятна. Решил съм да си купя имот в околностите на градчето.

Келси не се съмняваше, че ще го направи. В компанията Уолт проявяваше завидна пестеливост, но същото не можеше да се каже за личния му живот.

— Хей, телефонът ти звъни като на пожар! — каза Уолт, когато Келси отвори входната врата. — Виж кой е, а аз ще поогледам кухнята, да видим с какви подръчни средства разполагаш за едно импровизирано парти!

Келси го проследи с поглед. Този мъж се чувстваше като у дома си навсякъде. Не беше стъпвал в апартамента й, но вече най-невъзмутимо ровеше в кухненските шкафове. Коул никога не би си позволил подобно нещо, реши тя, и посегна към слушалката. Изобщо Коул беше прекалено сдържан… С изключение на последната им среща, припомни си тя и усети ледени тръпки по гърба си. Побърза да отпъди неприятния спомен.

— Ало?

Човекът, който се обаждаше, мълчеше, но още преди да чуе тихия плътен глас от другия край на жицата, Келси знаеше кой е.

— Крайно време беше да се прибереш вкъщи. Наближава десет.

— Коул! — Келси усети как краката й се подкосяват и се отпусна на съседния фотьойл. След седмица мълчание бе решил да се обади! — Какво искаш? — Нарочно говореше тихо. Смяташе, че така ще скрие напрежението в гласа си. Всички злъчни реплики, репетирани многократно, се изпариха.

— Като начало, можеш да ми кажеш къде беше цяла вечер!

— Работих.

Кратък сдържан отговор — толкова!

— Ясно…

— Слушай, Коул! Не виждам причина да си губим взаимно времето, освен ако… Освен ако най-после не си решил да ми обясниш какъв е този файл в компютъра на Роджър! — Усети, че стомахът й се сви на топка от напрежение.

— Ей, скъпа, ама ти си като развалена грамофонна плоча! — въздъхна той. — Ще трябва да те разочаровам. Не се обаждам за това. Сама ли си?

— Не. С Уолт решихме да пийнем по чашка на изпроводяк, затова, ако обичаш, побързай! Казвай каквото има и ме остави на мира!

— Тоест да те оставя с Гладуин! — изръмжа Коул. — Разкарай го, Келси!

Това съвсем не бе молба или съвет, а заповед. Келси мълчеше предизвикателно.

— Келси, знаеш, че не се шегувам! По-добре се откажи от номерата!

— Не аз, а ти си падаш по игричките, Коул! — отряза го сърдито тя.

— Келси, никога не съм разигравал игрички, поне по отношение на теб! Познаваш ме от месец. Не ти ли е достатъчно да разбереш, че няма да позволя в краката ми да се мотае друг мъж, особено сега, когато ми принадлежиш?

Тя преглътна мъчително. Колкото и неприятно да беше, трябваше да признае, че го познаваше достатъчно добре, за да е сигурна, че Коул не се шегува. Нямаше никакво право да намесва Уолт в лютата война, която водеше с него.

— Защо се обаждаш? Решил си да ме тормозиш, нали? — процеди тя с леден тон.

Уолт влезе във всекидневната. Носеше бутилка коняк и две чаши. Остави ги на масичката и се разположи удобно на отсрещния диван.

— Не, не се обаждам, за да те тормозя — отвърна спокойно Коул. — Обаждам се да разбера кой ще полива цветята на майка ти, докато ти отсъстваш? Нали утре заминаваш?

— Да, утре. — Келси се усмихна мило на Уолт, който напълни тумбестата чаша с коняк и й я подаде. — Няма защо да се тревожиш за цветята. Свързах се с маминия градинар, той ще се погрижи. Все пак благодаря, че си се сетил! Уверявам те, че всичко ще е наред. Щом се върна от пътуването, ще ти разкажа как съм прекарала. Много мило от твоя страна, че се обади да ми пожелаеш „На добър час“! — Остави слушалка, без да даде възможност на Коул да продължи разговора. — Един съсед на мама. Обажда се да ми пожелае добър път — обясни безгрижно тя.

— Добре, да пием за приятното пътуване! Което може да се окаже и печелившо за „Флекс — Глад“ в едно недалечно бъдеще! — вдигна чашата си Уолт. — Хей, да не забравиш да изпратиш снимка!

— На Валънтайн ли? — пошегува се тя.

— Зарежи този особняк! — разсмя се Уолт. — По-добре изпрати снимка с изглед от нудистки плаж. Къде-къде по-интересно!

Трябваше бързо да изпрати Уолт да си върви, каза си тревожно Келси. Горкият Уолт! Изобщо нямаше представа, че без да ще, се е набутал между шамарите. Беше толкова мил и симпатичен, че тя не можеше си позволи да го забърква в тази каша. Е, наистина, Коул се обаждаше от Кармел и поне тази вечер животът на шефа й бе извън опасност. Но за в бъдеще не можеше да го твърди със сигурност. За съжаление, имаше горчивия опит, че когато Коул избухне, не се спира пред нищо. В такива моменти можеше да бъде и жесток. За всички, включително и за нея, бе най-добре да разкара Уолт.

Божичко, какво падение! Да се поддава на заплахите на Коул Стоктън! Не, не беше съвсем наред! И все пак беше длъжна да внимава да не пострадат други, докато не приключеше с висящите въпроси помежду им, направи опит да оправдае поведението си тя.

След четвърт час Келси доста тактично и учтиво се справи със задачата да изпрати своя шеф.

На сбогуване той я предупреди с неочаквано сериозен тон:

— Хей, и да не изпускаш куфарчето от очи!

— Не се безпокой! И за секунда няма да го оставя извън моето полезрение! — обеща тя.

— Не се съмнявам! Ти си най-добрата секретарка, която някога съм имал! — Усмихна й се и махна за довиждане. — Пази се и приятно прекарване!

Келси заключваше вратата, когато телефонът иззвъня. С чувство на обреченост, загнездило се дълбоко в нея, вдигна слушалката.

— Тръгна ли си? — попита любезно Коул.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си е тръгнал.

Гласът му бе толкова отвратително самоуверен, че на Келси й идеше да изкрещи. Овладя се и рече с леден тон:

— Защо тогава си правиш труда да се обаждаш?

— Исках да получа потвърждение, предполагам.

— Не съм забелязала да се нуждаеш от потвърждение! Винаги си самоуверен! — сопна се тя.

— Може би няма да повярваш, че понякога ме караш да се чувствам неуверен… — каза той след кратко колебание.

— Не, не вярвам! Човек, който се затваря зад каменни стени — и в буквалния, и в преносния смисъл, едва ли се поддава на такова сантиментално чувство като неувереност например! Лека нощ, Коул.

С непоколебим жест Келси хлопна слушалката. После, за по-голяма сигурност, изключи телефона. Последното навярно беше излишно. Упъти се към спалнята, за да довърши подреждането на багажа.

 

 

На следващия ден вечерта за кой ли път Коул погледна часовника си. Наближаваше девет, а Келси не даваше никакви признаци за живот. Вечерята вече привършваше, но тя не се появи в трапезарията. Коул беше проверил внимателно и в трите салона, в които сервираха коктейли, но не я забеляза.

Джун и Джордж Кемдън — симпатична двойка на средна възраст, бяха съседите му по маса. Приятни хора в общи линии, макар че Джордж Кемдън малко прекаляваше с безкрайните си разкази за своите подвизи на игрището за голф. За съжаление, компанията им не компенсираше четвъртия празен стол на масата. Срещу солиден бакшиш Коул бе уредил да настанят Келси на неговата маса, но госпожицата очевидно в момента имаше далеч по-интересни развлечения от вечерята.

Коул успяваше умело да прикрие растящото си нетърпение и безпокойство. Беше сигурен, че Келси е на кораба. В късния следобед я видя, че се качи на пристанището в Пуерто Рико.

Придружена от стюарда, тръгна към своята каюта. Оттогава като че ли се изпари. Коул съвсем съзнателно реши да отложи за по-подходящо време появяването си на „сцената“.

— Какви са плановете ти за вечерта, Коул? — попита любезно Джун Кемдън. — Тук човек не може да се оплаче от липса на развлечения…

— На тези кораби винаги има поне дузина приятни млади дами, които нямат нищо против да се повеселят, докато трае екскурзията. Ако бях на твое място, Коул, нямаше да пропусна възможността да се възползвам! — намигна заговорнически Джордж. — Номерът е да действаш бързо, преди корабните офицери да са обрали каймака…

— Джордж! Какви са тези приказки? — възкликна жена му с престорено възмущение. — Говориш, сякаш имаш собствен опит!

— Не забравяй, че играя голф, скъпа! Свикнал съм да наблюдавам движението и попаденията на топките — ухили се доволен той.

Джун се изправи решително. Роклята от тюркоазна коприна стоеше чудесно на закръглената й фигура и хармонираше великолепно с живите й сиви очи.

— Коул, моля да ни извиниш, но мисля, че е крайно време да закарам Джордж до най-близкия бар. След две-три уискита ще реши, че изглеждам достатъчно добре, за да ме покани на танц.

— Повярвай, Джун, изглеждаш чудесно! Съвсем не ми е нужно уиски, за да го твърдя! — галантно подхвърли Коул.

Джун се разсмя — личеше, че е поласкана от комплимента. Джордж изви нагоре рунтавите си сиви вежди и поклати заканително глава, разбира се на шега.

— Хей, внимавай, момче! Търси си друга дама! Тази вече е заета!

— О, Джордж! — Джун се изкиска доволно и хвърли нежен поглед към своята половинка.

— Приятна вечер! — пожела им вежливо Коул. — По-късно може би ще се видим, но първо трябва да си намеря дама.

— Късмет! — намигна Джордж.

Късметът нямаше нищо общо в случая, каза си Коул, докато проследяваше с поглед отдалечаващата се двойка. Предварително бе нагласил грижливо всичко, но очевидно се получи засечка. Тази вечер Келси трябваше да седи на неговата маса. Къде, по дяволите, стана досадната засечка?

Може би Джордж имаше право. Пъргавите корабни офицери или някой пътник не дремеха, а бяха направили вече своя печеливш ход. Коул се изправи. Лицето му изглеждаше като буреносен облак. Стюардът с право изпита безпокойство за полагащия му се бакшиш в края на пътуването.

След като не беше гладна, значи Келси по всяка вероятност се размотаваше някъде из огромния луксозен кораб, разсъди Коул. Трябваше да го претърси. Започна от най-горната палуба и методично провери всяко кътче в многобройните салони, барове и дискотеки, изпълнени с шумни жизнерадостни екскурзианти. Не пропусна даже малкото казино и осветения от прожектори басейн. Трябваше да мине доста време, докато се убеди, че Келси наистина я няма никъде.

Не можеше да повярва, че е решила да прекара първата си вечер от безбожно скъпата екскурзия в тясната каюта. Не, не и Келси! Добре де, но всички места, където би могла да бъде, вече бяха проверени. Оставаше единствено каютата.

Коул се качи с асансьора до четвъртата палуба и тръгна по дългия застлан с дебел мокет коридор. Срещу банкнота, която не можеше да не направи впечатление на стюарда, беше узнал номера на нейната каюта. Изобщо, когато се налагаше, Коул нямаше проблеми да се сдобие с необходимата информация.

Спря пред боядисаната в оранжево врата на каюта номер 4063. За части от секундата се поколеба, преди да почука. Това го подразни, макар че не му се случваше за първи път, откакто започна историята с Келси Мърдок. Оставаше големият въпрос — как ще реагира тя, когато разбере, че е на борда? Коул почука на вратата. Отвътре се разнесе леко шумолене, сякаш някой си влачеше краката. Последва тих умоляващ глас:

— Моля ви, вървете си! Казах, че не искам да вечерям.

— Келси? Добре ли си? — Разтревожен, Коул почука пак.

Неясен шум, после вратата се открехна десетина сантиметра.

— О, божичко! Сега пък халюцинирам! — простена тя шокирана и понечи да затръшне вратата, но Коул успя да я подпре с крак.

— Келси, какво става? Разтревожи ме!

С цялата си тежест Келси се натисна на вратата. Акт на отчаяние — съзнаваше отлично неговата безполезност. Коул Стоктън на кораба! Само това й липсваше, помисли мрачно тя.

— Келси, пусни ме да вляза!

Без да чака повече, Коул натисна с ръка вратата. Тя се отвори моментално. Келси политна навътре, но успя да запази равновесие, като се улови за отворената врата на банята. Беше я оставила така за удобство — налагаха го честите прибежки до санитарния възел.

Колкото и ужасно да се чувстваше, тя усети странно вълнение, когато погледна Коул. С черен смокинг и сива риза, той изглеждаше внушително. Тъмнокестенявата му коса бе гладко сресана, в позната консервативна прическа. За разлика от него, видът й бе за окайване. С рошави коси, небрежно завързан халат и бледо измъчено лице, можеше да уплаши всеки. Със сетни сили тя направи героичен опит да запази самообладание.

— Не можа ли да облечеш нещо по-светло поне тази вечер? Намираме се в тропика, ако не си забелязал — подметна сухо тя. — Белите чорапи щяха да са подходящи…

— Знаеш, че не разполагам с твърде пъстър гардероб — отвърна Коул, като я оглеждаше внимателно. — Бих казал обаче, че в момента облеклото ми е по-подходящо от твоето за екскурзия с луксозен кораб. Какво ти има, Келси?

— За първи път пътувам по море! — призна тя. Чувстваше се безкрайно изтощена, за да протестира даже символично срещу присъствието му в нейната каюта. — Явно не ставам за моряк. Извини ме, Коул, банята ме зове! — Тя се шмугна през отворената врата, почувствала, че отново й се повдига.

— Не се тревожи! Всичко ще се оправи!

Коул мигновено се озова до нея. Прихвана я внимателно. Цялото й тяло се разтърсваше от спазми.

— Махай се! Остави ме да умра спокойно!

— Няма да умреш!

— Откъде си толкова сигурен? О, божичко, чувствам се ужасно!

— Дай да ти измия лицето! После ще си легнеш, а аз ще открия корабния лекар. Ще измисли някакво лекарство против морска болест. — Грижливо изми лицето и ръцете й, сякаш Келси беше болно дете. Сложи ментова паста за зъби на четката и я тикна в ръката й. — Измий си зъбите, ще ти стане по-добре!

— Ти пък откъде знаеш? — измърмори тя заядливо, ала се вслуша в съвета. — Мили боже! Няма ли да престане да се клатушка този кораб? Защо никой не ме предупреди какво ме чака?

— Защото повечето хора на този свят не страдат от морска болест, когато морето е абсолютно спокойно. — Напълни чашата с вода и я протегна към нея. — Изплакни си устата, после пийни две-три малки глътчици.

— О, не мога! Ще повърна! — Келси гледаше чашата като че ли бе змия.

— Съвсем малко. От колко време си така?

— Започна само час, след като се качих на проклетия кораб!

— Не е добре, сигурно си се обезводнила. Пийни вода!

— Няма да успея да я задържа! — проплака жално тя.

— Все пак опитай! — настоя той и поднесе чашата към побелелите й устни.

Келси долови искрена загриженост в очите му и послушно изпи две малки глътки. Вниманието му я трогна, но не се стърпя и подхвърли заядливо:

— Какво търсиш на този кораб, Коул? Как реши да се отдалечиш от каменната си крепост?

— За моя изненада откривам, че покрай теб от време на време съм склонен да рискувам — изръмжа той. — А сега — в леглото! Отивам да изкарам лекаря от бара.

— Откъде си сигурен, че е в бара? — Покорно се остави да я отведе до леглото.

— Че къде другаде може да е корабният лекар първата вечер от екскурзията? Да не мислиш, че е в помещението за прегледи?

— Прав си, не вярвам да е там… О, Коул! Божичко! Никога не съм се чувствала по-отвратително! Ще ми се да се хвърля в морето!

— Утре сутринта ще си забравила за морската болест. Довери ми се!

— Как да ти повярвам? Забрави ли, че почти не те познавам? — Сама се изненада откъде намери сили да се заяжда.

— О, господи! Ти наистина си като развалена грамофонна плоча! — Коул я напъха под завивката. — Стой тук и не мърдай, докато доведа лекаря.

— Едва ли е нужно да ми го напомняш! — изстена тя.

— Ако винаги си толкова сговорчива, цена няма да имаш! — усмихна се едва забележимо Коул и тръгна към вратата. Погледът му попадна на черното кожено куфарче до леглото. — Това ли е прословутата куриерска пратка, която трябва да занесеш на изкукуригалия гений?

— Инструктирана съм да не изпускам куфарчето от поглед. Божичко, ще оживея ли, за да връча документите?

Тя остана да лежи със затворени очи. С ужас очакваше всяко едва доловимо поклащане на кораба. Коул се справяше отлично с ролята на болногледач, мина й през ума. Кога ли се е научил? Стомахът й обаче отново се обърна и промени посоката на мислите й.

След малко Коул се появи. Водеше корабния лекар — млад мъж с приятна външност и великолепно отношение към пациентите.

— Повярвайте ми, на сутринта ще се почувствате като нов човек! — обеща той бодро, докато пълнеше спринцовката. — Няма начин това да не помогне! Не бих искал да прекарате екскурзията в леглото! А сега легнете по корем.

— По корем ли? Защо? Не може ли в ръката? — попита колебливо тя, съзнавайки, че Коул е на крачка от нея.

— Не ставай дете, скъпа! — Той седна на леглото, притегли я в скута си и запретна халата й.

Келси изруга тихичко и зарови лице в черния му смокинг, докато лекарят й слагаше инжекцията. Беше обидена, ядосана, смутена. В момента бе готова да хвърли цялата вина за отвратителното си състояние върху Коул. Добре, че не усети и намек за похотливост в допира му до голото й бедро, защото сигурно щеше да го ухапе. Почувства само нежност и загриженост.

— Това непременно ще ви помогне, госпожице Мърдок — успокои я лекарят, преди да се сбогува. — Спокоен съм, защото ви оставям в сигурни ръце. Обадете ми се утре сутринта, ако гаденето продължава, но не ми се вярва. Лека нощ!

— Как няма да е весел! Бас държа, че се връща в бара — измърмори Келси. Побърза да дръпне халата и се измъкна от ръцете на Коул. — Сигурна съм, че ще го последваш с удоволствие. Благодаря ти за помощта, Коул! Не искам да те задържам. Вярвам, че ще се оправя…

— Ще остана, докато заспиш.

Коул вече си събличаше сакото.

— Коул, няма нужда! Уверявам те, че вече се чувствам по-добре!

— Скъпа, в това състояние все едно не можеш да ме изгониш. Така че приеми присъствието ми като неизбежно!

Коул закачи сакото си в дрешника и се върна до леглото. Келси го наблюдаваше изпод полуотворените си клепачи. Едрата му фигура сякаш запълваше тясното пространство на каютата. Внезапно тя осъзна, че, цялата история с Коул Стоктън придобива оттенъка на неизбежност. Връщайки се назад във времето, сега й се струваше, че срещата им беше неизбежна. Като че ли и прелъстяването й изглеждаше неизбежно. След това той неизбежно предяви права над нея. Нямаше как да избегне и присъствието му тази вечер, реши тя накрая. Главата й бе замаяна. Успокоителното започваше да действа.

— Тази инжекция ми размъти мозъка… — измърмори сънливо.

— Появата ми не трябваше да те изненадва, скъпа! — каза тихо Коул, сякаш четеше мислите й. — Знаеш, че винаги и навсякъде ще те последвам!

— Миналата седмица не прояви особен интерес — … — отбеляза тя. Стараеше се тонът й да прозвучи язвително. — Обади се веднъж.

— И установих, че се черпите с Гладуин! — Не беше трудно да се доловят заплашителните нотки в гласа му.

— О, Коул! Стомахът ми… — побърза да се измъкне Келси.

— Да те отнеса ли в банята? — попита разтревожен той.

— Не… Мисля, че не се налага… Ужасно ми се спи… — Затвори очи, успокоена, че Коул мигновено бе забравил раздразнението си. — Знаеш ли, страхотен си като болногледач! Сигурно ти се е налагало да вършиш тази работа…

Дори в това отвратително състояние тя не се отказа от поредния опит да се докопа до някакво късче от миналото на Коул Стоктън. Отговорът му би могъл да се приеме като малко постижение:

— Не, никога не съм бил болногледач!

Стори й се, че въпросът й го развесели, но не беше абсолютно сигурна дали не се заблуждава. Всъщност, в какво ли беше сигурна? Замъгленият й мозък отказваше да разсъждава. След безкрайни часове на отвратителни телесни мъки с огромно облекчение потърси целебното спасение в съня.

През нощта се събуди само веднъж. Стаята тънеше в дрезгав полумрак. Коул бе изгасил всички лампи, с изключение на една малка над дрешника. Не си беше отишъл, помисли тя с необяснимо задоволство. Застанал пред дрешника, четеше съсредоточено нещо. Навярно е намерил някакво списание. Келси бе готова отново да заспи, когато съзнанието й регистрира стъписващ факт. Черното куфарче зееше отворено на пода до Коул. Онова, които той четеше, очевидно беше извадено от куфарчето.

Келси бе неспособна да се пребори с въздействието на сънотворното лекарство. Куфарчето беше заключено, смътно си припомни тя. Лично Уолт заключи двете големи лъскави заключалки. Не й даде ключове, защото Валънтайн имаше свои.

Коул нямаше никакво право да рови в документите, беше последната мисъл, която й мина през ума, преди да потъне в непробуден сън…