Метаданни
Данни
- Серия
- Опасности (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Brainy Beauty, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Котева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Разпознаване и корекция
- White Rose (2013)
Издание:
Сюзън Симс. Тайната на Клеопатра
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0230-1
История
- — Добавяне
Девета глава
— Това ще отнеме цяла вечност — дочу Саманта мърморенето на Джонатан, щом застанаха на прага на необятното хранилище.
— Спокойно — рече невъзмутимо през рамо тя. Ала спокойствието й бе привидно, естествено. Не й се случваше всеки ден да открива, че мъж от типа на Джонатан Хазард трудно се въздържа в нейно присъствие, че не може да й устои.
Очевидно се бе заблуждавала относно своя имунитет към мъжкото ласкателство, осъзна Саманта.
— Лесно е да се каже — промърмори мъжът зад нея.
Саманта леко потрепери. Говореха за две съвършено различни неща.
— Казах „спокойно“, защото нямам намерение да проучвам подробно всичко — увери го тя.
— Да разбирам ли, че не възнамеряваш да преобърнеш всеки предмет в този хангар с четчица за прах в ръка — подметна той със сарказъм.
— Точно така го разбирай. Иначе ще е необходима армия от музейни работници за сортиране, систематизиране и опаковане на такова количество ценни находки.
— Ценни находки? — Джонатан бе приковал поглед в няколко гнили цепеници, положени на дълга паянтова маса. — Повече ми приличат на стари забравени вехтории.
— На неизкушения наблюдател някои от тях наистина може да изглеждат като вехтории и все пак имат голяма стойност за студентите и учените. Безспорно най-ценните придобивки на Арчибалд Макдонъл са, разбира се, вече подробно описани и прибрани за идните поколения.
— Значи тези тук са ненужни.
— В известен смисъл.
Огромното помещение бе натъпкано до тавана със стари мебели и всякаква покъщнина, скринове, легла, столове, колесници, лодки и гребла, кашони с керамични съдове, счупени статуетки, стъкленици със съмнителен произход, миниатюрни дървени фигурки — като онези, дето често бивали заравяни заедно с мумиите — кани, купи с най-различни размери и орнаменти, прибори, гледжосани керемиди, бижута, съдове с прах за вежди, скални отломъци. И един-два саркофага на всичко отгоре.
Саманта прокара пръст по полицата отдясно. Бе потънала в прах.
— Траут каза, че никой не бил стъпвал тук от няколко години. Вярвам му. Има поне един пръст прах.
— Затова е странно.
— Кое?
Джонатан посочи право пред тях към участък от пода, озарен от утринните слънчеви лъчи, струящи през прозореца. Дъските съвсем ясно се виждаха на слънцето.
— Следи.
— Следи?
— Пресни при това.
Дори Саманта можеше да види, че са направени неотдавна.
— Очевидно не са нито мои, нито твои. — Той приклекна и, потривайки долната си челюст, разгледа следите. — Били са двама: мъж и жена.
Саманта се втренчи в пода:
— Как позна, за бога?
— Нали съм експерт в тази област, забрави ли?
Саманта щракна с пръсти.
— Да, вярно — каза дръзко тя. — Ти си по шпионските афери, а аз съм по египетската част.
— Тук вече улучи.
— Освен това отпечатъците на подметките съвсем ясно показват чифт мъжки и чифт женски обувки.
— Колко сте проницателна, професоре.
Тя се намръщи.
— Но защо пък някой ще влиза в това хранилище?
— Аз също се чудя — съгласи се Джонатан. После добави: — Чудно ми е и ние какво правим тук.
Саманта възприе онзи предумващ тон, който той бе използвал преди минути:
— Хубава работа, Хазард! Къде е жаждата ти за приключения?
— Забравих я вкъщи.
— А любопитството ти?
Джонатан потупа с длан празния джоб на ризата си, после поред предните и задните джобове на джинсите.
— Изглежда не съм го взел тази сутрин.
— Тогава го приеми като тръпка пред неизвестното. Като опиянение от победата…
— Като агония след поражението — насмешливо подметна той.
— Ами ако ни е писано да намерим археологическата находка на века? Или да направим най-великото откритие на всички времена?
Той скептично изви вежди.
— Тогава ще си изям ризата.
— Прави каквото искаш. А аз ще поогледам — заяви накрая тя.
— Ще ти помогна — предложи той, тръгвайки след нея. — Нещо определено ли ще търсим?
Саманта се наведе да разгледа прашните предмети по първата полица.
— Не съвсем — измърмори тя. — Ако зърнеш нещо, което ти изглежда не на място, нещо необичайно, нещо, което ти говори, извикай ме.
— Нещо, което ми говори? — повтори Джонатан.
— И не пипай нищо, естествено — предупреди го тя, щом тръгнаха в различни посоки. — За теб може да е вехтория, но да има хилядолетна история и да е безценно за специалиста.
— Защо не приключим тая работа с една хубава разпродажба — предложи Джонатан, докато предпазливо се промушваше сред безразборно складираните ръчно изработени вещи.
— Тези са доста симпатични — сподели Саманта, внимателно взимайки няколко „експоната“ от близката полица.
— Какво е това?
— Чампари.
— Приличат на ръце.
— Колко сте проницателен, господин Хазард. Чампарите обикновено са били изработвани от слонова или друга кост във формата на ръце. Използвали са ги в обредните танци.
— Като ударни инструменти за отмерване на ритъма?
— Точно така.
— Това пък какво е? — поинтересува се той, сочейки малко сечиво с тъпо острие.
— Бръснач.
— Трябва да е било същинско мъчение да се избръснеш с такова нещо — хапливо подметна Джонатан.
— Вероятно е принадлежало на жена от периода на Новото царство — информира го Саманта. — Макар в този период египтяните и египтянките да подстригвали късо косите си от хигиенична гледна точка и за да понасят по-леко горещините, при тържествени случаи носели перуки.
На полицата бе останал само един неразгледан предмет.
Джонатан отстъпи назад, имитирайки капитулация с вдигнати нагоре ръце.
— Дори няма да питам…
— Това е символ на плодородието, масивен фалос от алабастър. — Саманта го взе и задържа в ръка, здраво стиснала пръсти. — От времето на осемнадесетата династия, бих казала, което означава, че е на три хиляди години. Виждат се йероглифи в основата и тук на самия връх. — Саманта проследи с пръст очертанията му. — Ще ми трябва лупа, за да разчета написаното. Без съмнение ще е зов към различните богове да дадат благословията си на притежателя.
Джонатан се хвана за яката на ризата, сякаш внезапно бе започнала да му стяга.
— Нима попитах?
Най-сетне Саманта осъзна, че Джонатан е смутен. Лицето му бе леко зачервено.
— Не е по-лошо от стенописа — каза тя, все още стискайки каменното произведение в ръка.
— Извинявай, видях един интересен кашон там, в дъното — заяви той и се оттегли.
Саманта поклати глава с недоумение. Мъже! Никога нямаше да ги разбере. И след милион години. Те бяха от съвършено друг вид на човешката раса.
Тя остави фалоса обратно на полицата и мина към следващия сандък. След няколко минути Джонатан се провикна:
— Всъщност тук има нещо интересно, Сам. Искаш ли да го погледнеш?
— Странно — бе първият й отзив, щом видя каменната пирамида.
— Какво му е странното? Прилича на умалено копие на Голямата пирамида.
— И си прав, и не си — каза тя на Джонатан, навеждайки се над масата за по-добър зрителен ъгъл. Разгледа пирамидата от трите й страни. — Не може да бъде — измърмори тя.
— Кое?
— Виждаш ли този овален участък?
— Да.
— Нарича се картуш. Почти винаги носи името на някой фараон или владетел.
Джонатан в очакване вдигна поглед от пирамидата към Саманта:
— Е и…
— Тук е написано името на Клеопатра.
— На онази Клеопатра?
Тя кимна:
— Клеопатра VII Филопатор, известна като Клеопатра.
— Какво толкова чудно има?
— Клеопатра е родена през 69 година преди новата ера и се самоубива през 30 година преди новата ера.
— С прочутия номер на змията в кошницата.
— Змия е много общо казано. Вероятно е била малка кобра. — Саманта отхвърли подробностите с махване на ръка. — Това не е съществено. Същественото е, че тази пирамида е направена не по-рано от 1870 година. Може би през 1880.
— Близо две хиляди години след смъртта на Клеопатра.
— Абсолютно вярно.
— Значи е фалшива — сви рамене Джонатан.
— И да, и не.
Той се обърна и я изгледа.
— Да ви е казвал някой, професоре, че понякога говорите несвързано?
Саманта се опита да обясни:
— Изработката е изключително некачествена. Сякаш нарочно са се старали да изглежда неугледно. А йероглифите са идеално оформени. Което не е работа на неук човек.
— Е и?
— Имам предчувствие за тази пирамида — призна тя.
— Да не би да ти „говори нещо“?
— Много ти е смешно, но освен учен, египтологът трябва да бъде и творец.
Джонатан неочаквано стана сериозен.
— Великите умове винаги са притежавали това допълнително качество. — Двамата се надвесиха над масата. Той вдигна очи от грозноватата пирамидка, за да погледне Саманта. — Какво ти подсказва творецът у теб?
Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша:
— Подсказва ми, че това тук е маскировка.
— Маскировка?
Саманта кимна.
— На тайник.
— За какво?
Тя тъкмо щеше да признае, че не й е известно, когато след небрежно почукване на вратата, в хранилището влезе Мартин:
— Добро утро, професоре. Господин Хазард.
— Добро утро, Мартин.
Той направи десетина крачки и удари един в друг токовете на безупречно лъснатите си черни обувки.
— Изпратиха ме да помогна.
— Да помогнеш? — повтори Саманта. — Кой те изпрати?
Мартин въздъхна измъчено.
— Госпожа Данвърс. Тя реши, че може да имате нужда от носач. И аз изявих желание да дойда.
— Много предвидливо от нейна страна. И от твоя също — поде тактично Саманта. — Но истината е, че все още нямаме нужда от носач.
Лицето на младежа посърна.
— Ако не мога да ви бъда полезен тук, в хранилището, ще ми наредят да чистя полилея — призна той.
— Огромният полилей във фоайето с хилядата крушки?
— Същият — потвърди той.
— Ще ти намерим някаква работа, Мартин — рече Саманта.
— Благодаря, професоре. — Цялото му лице грейна.
— Само не пипай нищо, без да съм ти казала.
— Разбира се, професоре. Както кажете, професоре. Няма да мръдна и пръста си, без ваше разрешение, професоре. — Той отстъпи три крачки вдясно и остана като закован с втренчен пред себе си поглед.
— Свободно! — изкомандва Джонатан.
— Да, сър.
Саманта отново насочи вниманието му към каменната пирамида.
— Както ти казвах…
Вратата пак се отвори и на прага на хранилището се показа масичка на колелца.
— Разхладителните напитки са сервирани — съобщи Траут. — Чай. Кафе. Прясно приготвен лимонов сок. Бисквити и малки сандвичи за онези, които са пропуснали закуската. Шоколадов или лимонов сладкиш по избор.
— По дяволите, прииждат на талази — изломоти Джонатан.
— Мадам предположи, че при сортирането на тези потънали в прах изделия може да ожаднеете.
— Много мило от нейна страна — подчерта Саманта.
— Какво ще обичате, професоре?
— Само чаша лимонов сок, благодаря. — Тя се обърна и изгледа Джонатан: — А за теб, скъпи?
Той не откъсваше очи от устните й. И двамата знаеха какво действително иска. Саманта се изкашля.
— Чаша лимонов сок и за господин Хазард, Траут — каза тя, опитвайки се да запази самообладание.
Ала положението в хранилището ставаше неконтролируемо.
Саманта тъкмо си го беше помислила, когато до слуха й достигна друг познат глас:
— Господи, тук е ужасна мръсотия. Защо не е избърсан поне прахът, Траут? Защо никой не се е погрижил да подреди?
Траут приключи с поднасянето на чашите с лимонов сок и едва тогава отговори:
— Господарят, господин Макдонъл, лека му пръст, забраняваше да се влиза в това помещение, мадам. Навярно помните, че такива бяха изричните му нареждания.
— Да, сега вече си спомням. Ти ме подсети. — Карлота въздъхна и с театрален жест вдигна ръка към главата си.
Мина цяла минута, преди Саманта да осъзнае, че жената очаква комплимент за сутрешния си избор на шапка.
— Каква… необичайна шапка, Карлота.
— Благодаря, Саманта.
— Катеричката е като жива — добави тя.
— Шапкарят ми прави чудеса — възкликна тяхната домакиня.
— Дали е шапкар или специалист в препарирането на животни? — прошепна Джонатан в ухото на Саманта. — Винаги ми е приличала малко на катерица.
— Дръж се прилично — смъмри го тя тихо.
Междувременно Карлота се бе втренчила в краката си. Чак тогава Саманта забеляза, че дамата държи две кадифени каишки в другата си ръка. В края на каишките се гушеха две бежови пухкави топки.
— Да си призная чудя се дали да пусна Тит и Тет в това безобразно мръсно помещение — изпя монотонно Карлота.
Тит и Тет?
Саманта погълна огромна глътка от горчивия лимонов сок.
— Не съм сигурна доколко мястото е подходящо за кучета.
— Кучета? — изсумтя Карлота.
Саманта бързо мина в отстъпление.
— Твоите пекинези са винаги толкова красиви и спретнати. Ужасявам се при мисълта, че нежните им лапички ще докоснат този под. Да не говорим за козинката им, която ще обере праха и мръсотията, трупани тук от години, вероятно от десетилетия.
— Вие сте абсолютно права, разбира се — съгласи се другата жена. — Това не е място за безценните ми Тит и Тет.
Саманта облекчено въздъхна.
Ала беше твърде рано да се радва.
И твърде късно.
Не й стана ясно какво точно се случи. Само видя как в следващия миг кадифените каишки се изплъзнаха от ръката на Карлота и кучетата се втурнаха в безумна гонитба из помещението. Мартин се опита да сграбчи едното, но не успя. Траут се хвърли върху другото с не по-голям успех.
— Джонатан…
Той стоеше неподвижно и ругаеше възмутено:
— Каква адска бъркотия, по дяволите!
— Мадам.
— Траут!
— Джонатан!
— Тит! Тет! Не ви ли е срам — извиси глас Карлота над всеобщата врява.
Всичко стана за секунди. Саманта видя как кадифените каишки все повече и повече се оплитат около краката на масата. Видя как и без това паянтовата маса се клатушка напред-назад. Видя с ужас как каменната пирамида политна във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди парченца.