Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Опасности (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brainy Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)

Издание:

Сюзън Симс. Тайната на Клеопатра

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0230-1

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Това ще отнеме цяла вечност — дочу Саманта мърморенето на Джонатан, щом застанаха на прага на необятното хранилище.

— Спокойно — рече невъзмутимо през рамо тя. Ала спокойствието й бе привидно, естествено. Не й се случваше всеки ден да открива, че мъж от типа на Джонатан Хазард трудно се въздържа в нейно присъствие, че не може да й устои.

Очевидно се бе заблуждавала относно своя имунитет към мъжкото ласкателство, осъзна Саманта.

— Лесно е да се каже — промърмори мъжът зад нея.

Саманта леко потрепери. Говореха за две съвършено различни неща.

— Казах „спокойно“, защото нямам намерение да проучвам подробно всичко — увери го тя.

— Да разбирам ли, че не възнамеряваш да преобърнеш всеки предмет в този хангар с четчица за прах в ръка — подметна той със сарказъм.

— Точно така го разбирай. Иначе ще е необходима армия от музейни работници за сортиране, систематизиране и опаковане на такова количество ценни находки.

— Ценни находки? — Джонатан бе приковал поглед в няколко гнили цепеници, положени на дълга паянтова маса. — Повече ми приличат на стари забравени вехтории.

— На неизкушения наблюдател някои от тях наистина може да изглеждат като вехтории и все пак имат голяма стойност за студентите и учените. Безспорно най-ценните придобивки на Арчибалд Макдонъл са, разбира се, вече подробно описани и прибрани за идните поколения.

— Значи тези тук са ненужни.

— В известен смисъл.

Огромното помещение бе натъпкано до тавана със стари мебели и всякаква покъщнина, скринове, легла, столове, колесници, лодки и гребла, кашони с керамични съдове, счупени статуетки, стъкленици със съмнителен произход, миниатюрни дървени фигурки — като онези, дето често бивали заравяни заедно с мумиите — кани, купи с най-различни размери и орнаменти, прибори, гледжосани керемиди, бижута, съдове с прах за вежди, скални отломъци. И един-два саркофага на всичко отгоре.

Саманта прокара пръст по полицата отдясно. Бе потънала в прах.

— Траут каза, че никой не бил стъпвал тук от няколко години. Вярвам му. Има поне един пръст прах.

— Затова е странно.

— Кое?

Джонатан посочи право пред тях към участък от пода, озарен от утринните слънчеви лъчи, струящи през прозореца. Дъските съвсем ясно се виждаха на слънцето.

— Следи.

— Следи?

— Пресни при това.

Дори Саманта можеше да види, че са направени неотдавна.

— Очевидно не са нито мои, нито твои. — Той приклекна и, потривайки долната си челюст, разгледа следите. — Били са двама: мъж и жена.

Саманта се втренчи в пода:

— Как позна, за бога?

— Нали съм експерт в тази област, забрави ли?

Саманта щракна с пръсти.

— Да, вярно — каза дръзко тя. — Ти си по шпионските афери, а аз съм по египетската част.

— Тук вече улучи.

— Освен това отпечатъците на подметките съвсем ясно показват чифт мъжки и чифт женски обувки.

— Колко сте проницателна, професоре.

Тя се намръщи.

— Но защо пък някой ще влиза в това хранилище?

— Аз също се чудя — съгласи се Джонатан. После добави: — Чудно ми е и ние какво правим тук.

Саманта възприе онзи предумващ тон, който той бе използвал преди минути:

— Хубава работа, Хазард! Къде е жаждата ти за приключения?

— Забравих я вкъщи.

— А любопитството ти?

Джонатан потупа с длан празния джоб на ризата си, после поред предните и задните джобове на джинсите.

— Изглежда не съм го взел тази сутрин.

— Тогава го приеми като тръпка пред неизвестното. Като опиянение от победата…

— Като агония след поражението — насмешливо подметна той.

— Ами ако ни е писано да намерим археологическата находка на века? Или да направим най-великото откритие на всички времена?

Той скептично изви вежди.

— Тогава ще си изям ризата.

— Прави каквото искаш. А аз ще поогледам — заяви накрая тя.

— Ще ти помогна — предложи той, тръгвайки след нея. — Нещо определено ли ще търсим?

Саманта се наведе да разгледа прашните предмети по първата полица.

— Не съвсем — измърмори тя. — Ако зърнеш нещо, което ти изглежда не на място, нещо необичайно, нещо, което ти говори, извикай ме.

— Нещо, което ми говори? — повтори Джонатан.

— И не пипай нищо, естествено — предупреди го тя, щом тръгнаха в различни посоки. — За теб може да е вехтория, но да има хилядолетна история и да е безценно за специалиста.

— Защо не приключим тая работа с една хубава разпродажба — предложи Джонатан, докато предпазливо се промушваше сред безразборно складираните ръчно изработени вещи.

— Тези са доста симпатични — сподели Саманта, внимателно взимайки няколко „експоната“ от близката полица.

— Какво е това?

— Чампари.

— Приличат на ръце.

— Колко сте проницателен, господин Хазард. Чампарите обикновено са били изработвани от слонова или друга кост във формата на ръце. Използвали са ги в обредните танци.

— Като ударни инструменти за отмерване на ритъма?

— Точно така.

— Това пък какво е? — поинтересува се той, сочейки малко сечиво с тъпо острие.

— Бръснач.

— Трябва да е било същинско мъчение да се избръснеш с такова нещо — хапливо подметна Джонатан.

— Вероятно е принадлежало на жена от периода на Новото царство — информира го Саманта. — Макар в този период египтяните и египтянките да подстригвали късо косите си от хигиенична гледна точка и за да понасят по-леко горещините, при тържествени случаи носели перуки.

На полицата бе останал само един неразгледан предмет.

Джонатан отстъпи назад, имитирайки капитулация с вдигнати нагоре ръце.

— Дори няма да питам…

— Това е символ на плодородието, масивен фалос от алабастър. — Саманта го взе и задържа в ръка, здраво стиснала пръсти. — От времето на осемнадесетата династия, бих казала, което означава, че е на три хиляди години. Виждат се йероглифи в основата и тук на самия връх. — Саманта проследи с пръст очертанията му. — Ще ми трябва лупа, за да разчета написаното. Без съмнение ще е зов към различните богове да дадат благословията си на притежателя.

Джонатан се хвана за яката на ризата, сякаш внезапно бе започнала да му стяга.

— Нима попитах?

Най-сетне Саманта осъзна, че Джонатан е смутен. Лицето му бе леко зачервено.

— Не е по-лошо от стенописа — каза тя, все още стискайки каменното произведение в ръка.

— Извинявай, видях един интересен кашон там, в дъното — заяви той и се оттегли.

Саманта поклати глава с недоумение. Мъже! Никога нямаше да ги разбере. И след милион години. Те бяха от съвършено друг вид на човешката раса.

Тя остави фалоса обратно на полицата и мина към следващия сандък. След няколко минути Джонатан се провикна:

— Всъщност тук има нещо интересно, Сам. Искаш ли да го погледнеш?

— Странно — бе първият й отзив, щом видя каменната пирамида.

— Какво му е странното? Прилича на умалено копие на Голямата пирамида.

— И си прав, и не си — каза тя на Джонатан, навеждайки се над масата за по-добър зрителен ъгъл. Разгледа пирамидата от трите й страни. — Не може да бъде — измърмори тя.

— Кое?

— Виждаш ли този овален участък?

— Да.

— Нарича се картуш. Почти винаги носи името на някой фараон или владетел.

Джонатан в очакване вдигна поглед от пирамидата към Саманта:

— Е и…

— Тук е написано името на Клеопатра.

— На онази Клеопатра?

Тя кимна:

— Клеопатра VII Филопатор, известна като Клеопатра.

— Какво толкова чудно има?

— Клеопатра е родена през 69 година преди новата ера и се самоубива през 30 година преди новата ера.

— С прочутия номер на змията в кошницата.

— Змия е много общо казано. Вероятно е била малка кобра. — Саманта отхвърли подробностите с махване на ръка. — Това не е съществено. Същественото е, че тази пирамида е направена не по-рано от 1870 година. Може би през 1880.

— Близо две хиляди години след смъртта на Клеопатра.

— Абсолютно вярно.

— Значи е фалшива — сви рамене Джонатан.

— И да, и не.

Той се обърна и я изгледа.

— Да ви е казвал някой, професоре, че понякога говорите несвързано?

Саманта се опита да обясни:

— Изработката е изключително некачествена. Сякаш нарочно са се старали да изглежда неугледно. А йероглифите са идеално оформени. Което не е работа на неук човек.

— Е и?

— Имам предчувствие за тази пирамида — призна тя.

— Да не би да ти „говори нещо“?

— Много ти е смешно, но освен учен, египтологът трябва да бъде и творец.

Джонатан неочаквано стана сериозен.

— Великите умове винаги са притежавали това допълнително качество. — Двамата се надвесиха над масата. Той вдигна очи от грозноватата пирамидка, за да погледне Саманта. — Какво ти подсказва творецът у теб?

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша:

— Подсказва ми, че това тук е маскировка.

— Маскировка?

Саманта кимна.

— На тайник.

— За какво?

Тя тъкмо щеше да признае, че не й е известно, когато след небрежно почукване на вратата, в хранилището влезе Мартин:

— Добро утро, професоре. Господин Хазард.

— Добро утро, Мартин.

Той направи десетина крачки и удари един в друг токовете на безупречно лъснатите си черни обувки.

— Изпратиха ме да помогна.

— Да помогнеш? — повтори Саманта. — Кой те изпрати?

Мартин въздъхна измъчено.

— Госпожа Данвърс. Тя реши, че може да имате нужда от носач. И аз изявих желание да дойда.

— Много предвидливо от нейна страна. И от твоя също — поде тактично Саманта. — Но истината е, че все още нямаме нужда от носач.

Лицето на младежа посърна.

— Ако не мога да ви бъда полезен тук, в хранилището, ще ми наредят да чистя полилея — призна той.

— Огромният полилей във фоайето с хилядата крушки?

— Същият — потвърди той.

— Ще ти намерим някаква работа, Мартин — рече Саманта.

— Благодаря, професоре. — Цялото му лице грейна.

— Само не пипай нищо, без да съм ти казала.

— Разбира се, професоре. Както кажете, професоре. Няма да мръдна и пръста си, без ваше разрешение, професоре. — Той отстъпи три крачки вдясно и остана като закован с втренчен пред себе си поглед.

— Свободно! — изкомандва Джонатан.

— Да, сър.

Саманта отново насочи вниманието му към каменната пирамида.

— Както ти казвах…

Вратата пак се отвори и на прага на хранилището се показа масичка на колелца.

— Разхладителните напитки са сервирани — съобщи Траут. — Чай. Кафе. Прясно приготвен лимонов сок. Бисквити и малки сандвичи за онези, които са пропуснали закуската. Шоколадов или лимонов сладкиш по избор.

— По дяволите, прииждат на талази — изломоти Джонатан.

— Мадам предположи, че при сортирането на тези потънали в прах изделия може да ожаднеете.

— Много мило от нейна страна — подчерта Саманта.

— Какво ще обичате, професоре?

— Само чаша лимонов сок, благодаря. — Тя се обърна и изгледа Джонатан: — А за теб, скъпи?

Той не откъсваше очи от устните й. И двамата знаеха какво действително иска. Саманта се изкашля.

— Чаша лимонов сок и за господин Хазард, Траут — каза тя, опитвайки се да запази самообладание.

Ала положението в хранилището ставаше неконтролируемо.

Саманта тъкмо си го беше помислила, когато до слуха й достигна друг познат глас:

— Господи, тук е ужасна мръсотия. Защо не е избърсан поне прахът, Траут? Защо никой не се е погрижил да подреди?

Траут приключи с поднасянето на чашите с лимонов сок и едва тогава отговори:

— Господарят, господин Макдонъл, лека му пръст, забраняваше да се влиза в това помещение, мадам. Навярно помните, че такива бяха изричните му нареждания.

— Да, сега вече си спомням. Ти ме подсети. — Карлота въздъхна и с театрален жест вдигна ръка към главата си.

Мина цяла минута, преди Саманта да осъзнае, че жената очаква комплимент за сутрешния си избор на шапка.

— Каква… необичайна шапка, Карлота.

— Благодаря, Саманта.

— Катеричката е като жива — добави тя.

— Шапкарят ми прави чудеса — възкликна тяхната домакиня.

— Дали е шапкар или специалист в препарирането на животни? — прошепна Джонатан в ухото на Саманта. — Винаги ми е приличала малко на катерица.

— Дръж се прилично — смъмри го тя тихо.

Междувременно Карлота се бе втренчила в краката си. Чак тогава Саманта забеляза, че дамата държи две кадифени каишки в другата си ръка. В края на каишките се гушеха две бежови пухкави топки.

— Да си призная чудя се дали да пусна Тит и Тет в това безобразно мръсно помещение — изпя монотонно Карлота.

Тит и Тет?

Саманта погълна огромна глътка от горчивия лимонов сок.

— Не съм сигурна доколко мястото е подходящо за кучета.

— Кучета? — изсумтя Карлота.

Саманта бързо мина в отстъпление.

— Твоите пекинези са винаги толкова красиви и спретнати. Ужасявам се при мисълта, че нежните им лапички ще докоснат този под. Да не говорим за козинката им, която ще обере праха и мръсотията, трупани тук от години, вероятно от десетилетия.

— Вие сте абсолютно права, разбира се — съгласи се другата жена. — Това не е място за безценните ми Тит и Тет.

Саманта облекчено въздъхна.

Ала беше твърде рано да се радва.

И твърде късно.

Не й стана ясно какво точно се случи. Само видя как в следващия миг кадифените каишки се изплъзнаха от ръката на Карлота и кучетата се втурнаха в безумна гонитба из помещението. Мартин се опита да сграбчи едното, но не успя. Траут се хвърли върху другото с не по-голям успех.

— Джонатан…

Той стоеше неподвижно и ругаеше възмутено:

— Каква адска бъркотия, по дяволите!

— Мадам.

— Траут!

— Джонатан!

— Тит! Тет! Не ви ли е срам — извиси глас Карлота над всеобщата врява.

Всичко стана за секунди. Саманта видя как кадифените каишки все повече и повече се оплитат около краката на масата. Видя как и без това паянтовата маса се клатушка напред-назад. Видя с ужас как каменната пирамида политна във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди парченца.