Гордън Диксън
Последната енциклопедия (17)

Седемнадесета глава

В очите на Хал на външен вид мъжете и жените от отряда на Рух Тамани изглеждаха не толкова като партизани, а по-скоро като бежанци. Най-силното усещане, което той получи, когато Джейсън го разведе из лагера, беше на крайна бедност. Приличните им на пчелни кошери палатки бяха грубо закърпени и стари на вид. Дрехите им също бяха кърпени и шити. Инструментите, заслоните и съдовете носеха или белезите на силна изхабеност, или неопределения цялостен вид на нещо, което е било използвано прекалено дълго.

Единствено оръжията противоречаха на бежанския вид, ала едва ли го подобряваха. Ако не бяха обеднели бегълци, то по всички видими признаци представляваха обедняла ловна дружинка. Очевидно наброяваха няколко дузини. Щом се озова под дърветата, Хал преразгледа първоначалната си оценка за многобройността им в посока нагоре, тъй като мнозинството от палатките им бяха прикрити под листака, така че да не се виждат от разположения над тях ръб на долината. Когато Джейсън го поведе нагоре отляво на потока, двамата минаха покрай мнозина мъже и жени, които вършеха домакинска работа, поправяха или се грижеха за оборудването или облеклото.

Онези, които му попаднаха пред очите му, бяха от всички възрасти, попадащи между късното тийнейджърство и средната възраст. Нямаше деца и наистина стари хора. Всеки, покрай когото минаваха, ги оглеждаше. Някои се усмихваха, но повечето просто им хвърляха по едно око — не подозрително, ала с изражението на хора, които си запазват правото на преценка.

След стотина крачки стигнаха до място, което не представляваше истинска поляна в гората, но дърветата бяха нарядко, така че между клоните преминаваха доста слънчеви петна, а между самите дървета се виждаха широки участъци от небето.

Голямо количество магарета, вързани всяко под отделно дърво и на известно разстояние едно от друго, пощипваха оскъдната трева и другата растителност по земята, която слънчевата светлина бе насърчила да избуи между дърветата. Джейсън тръгна към най-близкото животно, потупа го по главата, погледна зъбите му и прокара длани по гърба и страните му.

— В добра форма е — рече той, като отстъпи крачка назад. — Отрядът на Рух напоследък не е бил много притискан от милицията. — После погледна Хал. — Виждал ли си някога по-рано магарета?

— Веднъж — отвърна Хал. — В парковете на Земята все още ги отглеждат за лагерни походи.

— А занимавал ли се с някое от тях на такъв лагерен поход? — запита Джейсън.

Хал поклати глава.

— Само съм ги виждал — и, разбира се, съм чел за тях, когато бях малък. Но ми е ясно, че те в много отношения са като конете.

Джейсън се разсмя.

— Което ще ни бъде от голяма полза — рече той.

— Исках само да кажа — продължи Хал, — че тъй като съм си имал работа с коне, би могло да се окаже, че това, което знам за тях, ще бъде от полза с магаретата.

Джейсън се облещи.

— Кога пък си бил достатъчно дълго на Земята, за да научиш нещо за конете?

Хал изведнъж се почувства неудобно.

— Съжалявам — каза той. — Казах на Рух повече, отколкото на теб и все още не мога да ти обясня. Само че за момент забравих, че ти не знаеш. Във всеки случай аз съм яздил и съм се занимавал с коне.

Джейсън удивено поклати бавно глава.

— Наистина ли? — запита. — Не става въпрос за вариформи, а за оригинални, пълноспектрови коне?

— Да — лаконично отговори Хал.

Беше си позволил да се изпусне, че много от земните млекопитаещи — дори и вариформите, които бяха генетично приспособени колкото се може повече към планетите, за които бяха предназначени — не се размножават на повечето от другите светове. Причините все още не бяха напълно установени, но имаше известни указания, че за разлика от хората дори и най-висшите животни не са тъй приспособими към други условия на околната среда и особено към слънчевите и различните други цикли, които предизвикват промени в техните биоритми. Сякаш колкото по-голямо беше животното, толкова по-трудно се нагаждаше породата му към извънземните условия — точно както някога много диви животни трудно са се размножавали в зоологическите градини на Земята. За разлика от магарешкото семейство, конете бяха почти непознати на другите светове, като се изключи Дорсай, където по някакви необичайни причини, те вирееха чудесно.

— Знаеш ли нещо за това как се поставя сбруя и самар на товарно магаре — исках да кажа на товарно животно? — запита Джейсън.

Хал кимна.

— Бях свикнал да ходя в планините — отвърна той, — само с един ездитен и един товарен кон.

Джейсън дълбоко си пое дъх и се усмихна.

— Рух ще се радва да го чуе — подхвърли той. — В такъв случай, я погледни всички тия магарета и ми кажи какво мислиш за тях.

Двамата прегледаха цялото стадо товарни животни. На Хал те му се видяха в добро, макар и не прекрасно състояние.

— Но ако те бяха мои животни, там, на Земята — предложи той, когато вече бяха приключили, — щях да ги храня със зърно или да им слагам протеинови добавки към менюто.

— Тук няма възможност за подобно нещо — заяви Джейсън, когато Хал спомена за това. — Тия приятелчета ще трябва да живеят като останалите от отряда — в провинцията всеки се оправя кой както може.

Докато привършат с проверката, светлината омекна заради късния следобед и излезе, че вече почти е време за второто от двете дневни хранения, които се сервираха в лагера. Джейсън обясни това, докато водеше Хал обратно към основното разчистено от дървета място.

— Тук ставаме и лягаме с дневната светлина — обясни Джейсън, докато вървяха. — Закуската се прави веднага, щом стане достатъчно светло, за да виждаш какво ядеш, а вечерята е точно преди здрач — това, разбира се, ще се промени, ако отидем в други ширини, където денят през лятото става шестнадесет часа.

— Сега нали е пролет? — попита Хал.

— Точно така, но в низините все още е кално и влажно.

Кухнята се оказа една малко по-голяма палатка под дърветата в оттатъшния край на разчистеното място. Беше пълна с хранителни припаси и няколко акумулиращи готварски печки. Отвън до стената на палатката върху няколко подпори бе закрепен тезгях за сервиране. Вътре работеха готвачката — слабо русоляво момиче, което не изглеждаше дори на петнайсетина години и трима помощници на другия край на възрастовата скала — мъж и две жени в края на четиридесетте или дори по-възрастни. Вечерята беше почти готова и в неподвижния въздух на вечерта се носеше тежка миризма на храна. Джейсън и Хал бяха впрегнати в работа — да изнасят големи пластмасови съдове, пълни с различни готвени ястия за вечеря, и да ги поставят върху тезгяха за сервиране.

Докато свършат всичко това и изнесат един също толкова голям съд с кафе в хармонийски стил, членовете на отряда започнаха да се редят на опашка за вечеря, като всеки носеше своя собствена табличка за храна.

Хората минаваха покрай редицата съдове с храна, сервирана от тримата помощник-готвачи, подпомогнати от Джейсън и Хал. Хал се озова зад тезгяха с голям черпак в ръката, с който загребваше и сипваше нещо, приличащо на сиво-кафява каша от овесени ядки, гъста като пълнеж за пуйка. Вдясно от него Джейсън сипваше върху сервираното от Хал сос от печено месо или от нещо друго.

Когато и последният от стеклите се хора отмина, помощниците също си сипаха, последвани от Джейсън и Хал, които получиха таблички от складовата палатка. Последна от всички си сипа готвачката, чието име както изглежда беше Тала. Тя си взе по малко от ястията, които току-що бе сготвила и занесе обратно храната си в палатката, за да се нахрани.

С пълни табли Джейсън и Хал обърнаха гръб на тезгяха, оглеждайки се за удобно място на земята, където да приседнат. Мнозина от другите хранещи се вече бяха отнесли табличките си обратно в своите палатки или там, откъдето бяха дошли.

— Хауард, ела тук, моля те. Бих искала да поговорим.

Ясният глас на Рух го накара да се обърне. Тя и Дете-на-Бога бяха седнали със своите подноси на около двадесет крачки от него в края на сечището. Рух седеше на дебелия край на един паднал дънер, а Дете-на-Бога се беше настанил върху коренището му, от което старостта и времето бяха отчупили горната част на дървото.

Хал отиде при тях и седна с кръстосани крака на земята срещу тях, положил таблата си на коленете.

— Джейсън нали те разведе наоколо? — запита Рух. — Давай, яж. Всички можем да говорим и едновременно с това да ядем.

Хал задълба с черпака кашкавата храна, която си беше сипал. Имаше вкус на плънка — плънка с лешници в нея. Забеляза, че на таблата на Дете-на-Бога имаше само едно ястие — рядка яхния, най-вече от зелени зеленчуци. Сети се, че само в един от съдовете на тезгяха беше видял нещо, което напомняше месо — и то изглеждаше само като съставка, сложена по специално благоволение.

— Да — отговори той на Рух, — разходихме се из лагера и прегледахме магаретата. Джейсън мисли, че фактът, че на Земята съм си имал работа с коне, ще ми помогне да съм полезен за магаретата тук.

Веждите на Рух се стрелнаха нагоре.

— Така е — рече тя. Както беше предрекъл Джейсън, тя придоби доволен вид и остави вилицата си. — Както ти обещах, не съм казала на никому нищо от онова, което ми сподели, включително на Джеймс. Но въпреки това Джеймс — като втори по ред в командването — трябва да знае голяма част от онова, което зная аз, за това как можеш да ни бъдеш полезен. Така че го помолих да слуша, докато ти задам няколко конкретни въпроса.

Хал кимна, докато ядеше и слушаше. На вкус храната не беше нито тъй безвкусна, нито толкова странна, колкото се беше опасявал, докато помагаше при сервирането; а неговият вечно готов апетит го подтикваше да я поглъща лакомо.

— Забелязах, че ти не носиш нищо, което да ти послужи като оръжие — каза Рух. — Дори като имам предвид онова, което ти ми разправи, се налага да те попитам дали нямаш някакви възражения срещу използването на оръжия?

— Никакви принципни възражения — отговори Хал. — Но трябва да бъда честен с теб. Владея много оръжия и съм се упражнявал с тях. Никога обаче не съм бил изправян пред възможността да използвам някое от тях. Не зная какво ще се случи, ако това стане.

— Никой не знае — обади се Дете-на-Бога. Хал го погледна и видя, че другият го наблюдава. Само че твърдите сини очи не бяха вторачени в него — погледът му беше прекалено открит, за да се нарече вторачване. Странно, ала Дете-на-Бога го гледаше с онази нетрепваща и неподатлива откритост, която беше пръв братовчед на неприкритото втренчване на някое много малко дете. — Когато се изправиш срещу друг човек при бойни условия, тогава ти, а и всички останали, ще узнаете. Дотогава тия неща са тайни Божии.

— С какви оръжия си се упражнявал? — попита Рух.

— С конусна пушка, иглови пистолет, всички оръжия, изхвърлящи сачми, всички видове огнестрелни пушки и пистолети, тояги, пръчки, ножове, топор, прашка, копие, лък, арбалет, верига и… — Хал прекъсна изброяването, внезапно осъзнал дължината на списъка. — Както казах обаче, това бяха само тренировки. Всъщност, когато бях малък, си мислех, че това е просто един вид игра.

Дете-на-Бога бавно извърна глава, за да погледне Рух. Тя отвърна на погледа му.

— Имам причини да вярвам за това на Хауард — заяви тя на Дете-на-Бога.

Дете-на-Бога пак погледна Хал, а после очите му изведнъж се извъртяха към Тала, която внезапно се появи до лакътя му.

— Дай ми твоята табла — рече Тала, протягайки ръка, — и аз ще ти я напълня.

— Няма да я пълниш — рече Дете-на-Бога. — Познавам теб и твоите опити да ме вкараш в грях.

— Искам само да ти я напълня пак — обясни Тала, — с тая чорбица, на която се опитваш да караш. Не ме е грижа дали ще получиш витаминен недостиг и ще умреш. Защо пък да ме е грижа? Навсякъде можем да си намерим друг заместник-командир.

— Няма да ме излъжеш. Знам ти номерата — да ми прибавяш това, дето не бива да го ям с храната си. Вече съм те хващал, Тала.

— Добре, тогава просто умри! — викна Тала. Хал видя, че тя наистина е много ядосана. — Върви да мреш!

— Шшшт! — каза й Рух.

— Защо не му заповядаш да яде? — обърна се Тала към нея. — Ако му наредиш, той може да хапне малко прилична храна.

— Ще хапнеш ли, Джеймс? — запита Рух възрастния мъж.

— Няма! — заинати се Дете-на-Бога.

— Ще яде, ако наистина му заповядаш.

— Шшшт, казах — прекъсна я Рух. — Ако наистина стане необходимо, Джеймс, може би ще трябва да ти наредя да ядеш храни, които смяташ за греховни. Сега обаче поне ще изядеш прилично количество от това, което си готов да ядеш. Ако аз ти напълня таблата, ще повярваш ли, че не съм ти сложила нищо, което не би взел сам?

— Разбира се, че ще ти повярвам — остро каза Дете-на-Бога. — Как може да бъде другояче?

— Добре — заключи Рух.

Тя стана, взе табличката от ръката му и вече бе на половината път към тезгяха, когато той скочи на крака и тръгна след нея.

— Само че няма какво да чакам… — извика той след нея. Настигна я и двамата тръгнаха заедно към съда, в който се намираше неговата храна.

— Тия стари пророци! — обърна се вбесена Тала към Хал. Известно време тя го гледа кръвнишки, а сетне изведнъж му се ухили. — Не разбираш, а?

— Би трябвало да разбера — отговори Хал. — Имам чувството, че би следвало да зная за какво става дума, само че не знам.

— Защото не са останали много като него — рече Тала. — Къде си израснал?

— На друга планета, не на Хармония — каза Хал.

— Това обяснява всичко. Асоциация едва ли е чак толкова Божи свят. Джеймс… — слушай, само не му казвай Джеймс в очите!

— Не бива ли?

— Никой от нас, освен Рух, не го нарича Джеймс пред него самия. Както и да е, той е един от ония, дето още се придържат към старите правила за постене, които повечето секти са спазвали, когато са били тъй бедни, че ядели трева и плевели, за да останат живи — и когато се е смятало, че нищо, което не влети по Божията воля право в устата ти, не е добро за оцеляване. Сега няма никакви реални съображения, човек да се опитва да продължава тоя древен пост — като че Господ няма да му прости, ако направи крачка встрани, след като цял живот се е бил за вярата по този начин. Не стига това, ами и той сам се нарича един от Избраниците.

Хал си спомни, че самоопределилите се като Избраници от всички секти на Хармония или Асоциация бе следвало със сигурност да са за Небесата, без значение какво вършат, просто защото са били специално избрани от Бога.

— … и когато сме на път, ние не можем винаги да намираме зеленчуците, които той яде. С това, което разполагаме, няма никакъв начин да му осигуряваме пълноценната и балансирана диета. Рух просто ще трябва да сложи край на това, като му заповяда да яде.

— Защо не го е направила досега? — Хал опита собствената си порция от вегетарианската яхния, която представляваше единственото ястие на таблата на Дете-на-Бога. Беше необичайна, лютива и със странен вкус, и макар че не бе трудно да я преглътнеш, едва ли засищаше.

— Защото той пак ще се упреква, че е нарушил правилата на поста, макар и да не е било по негова вина… Ей ги, идват! Добре поне, че тя му е напълнила паницата както трябва.

Тала си тръгна. Рух и Дете-на-Бога пристигнаха и пак седнаха.

— Ние имаме две задачи — съобщи Рух на Хал. — През следващите месеци ще се опитаме да ги изпълним, докато отбягваме милицията и изминем към две хиляди километра. Ако милицията ни спипа, аз ще очаквам от теб да се биеш, а ако не ни спипа, ще очаквам да работиш като всички останали в отряда, което означава с всички сили откакто станеш сутрин, докато се проснеш в спалния си чувал вечерта. В замяна на това ние ще се опитаме да те храним и да те държим жив и на свобода. Този отряд, както и всички, които са преследвани от робите на Другите, няма никакви празници и никакво свободно време. Той прекарва всичкото си време, опитвайки се да оцелее. Разбираш ли в какво се забъркваш?

— Така мисля — отговори Хал. — Във всеки случай, ако се опитвах да оцелея на открито сам, щеше да ми е доста по-зле, отколкото това, което ти предлагаш.

— И това е вярно — кимна Рух. — Тогава още две неща. Едното е, че аз очаквам от теб незабавно и без да питаш да се подчиняваш на всяка заповед, която ти дам аз или която ти даде Джеймс. Способен ли си да го правиш и дали това е приемливо за теб?

— Това беше едно от първите неща, които научих, докато растях — каза Хал. — А именно как да се подчинявам, когато е необходимо.

— Добре. Още нещо. Джейсън е бил с отряд и по-рано и той също е от вярата. През следващите няколко седмици ще забележиш, че той ще си намери мястото сред нас според своите способности. Ти, от друга страна, си чужденец. Не познаваш нашите обичаи. Ето защо ще установиш, че всички останали в лагера стоят над теб, като един от резултатите от това ще бъде, че накрая почти всички в отряда в едно или друго време ще започне да ти дава заповеди. Мислиш ли, че ще можеш да се подчиняваш на тия заповеди с такава бързина и готовност, както на заповедите на Джеймс и мен самата.

— Да — каза Хал.

— Ще трябва да го правиш, ако възнамеряваш да останеш с нас — рече Рух, — и е възможно да откриеш, че не е толкова лесно, колкото си мислиш. Ще има моменти, когато ще става въпрос за нещо като твоето обучение с оръжията, когато ще бъдеш сигурен, че знаеш доста повече от човека, който ти казва какво да правиш. И въпреки това как се чувстваш тогава, ти все пак ще трябва да се подчиняваш — или да си тръгнеш. Тъй като без този вид послушание нашият отряд не може да оцелее.

— Мога да го правя — каза Хал.

— Добре. Аз ти обещавам, че в крайна сметка ще ти се отдаде дължимото за всяка истинска способност, която можеш да ни демонстрираш. Само че ние не можем да си позволим времето или риска да те приемаме другояче, освен като последният в редицата и да те държим на това място, докато не те опознаем по-добре.

Рух се залови отново с вечерята си.

— Това ли е всичко? — попита Хал. Неговата табла вече беше опразнена и той виждаше, че няма да успее да се върне навреме при тезгяха, за да я напълни пак.

— Това е всичко — потвърди Рух. — След като приключиш с яденето, помогни на хората от кухнята да изчистят, а сетне се огледай за Джейсън. Той трябва да е намерил палатка и екипировка за вас двамата. Щом се уредите в това отношение, ако вече е тъмно, вероятно ще е по-добре да си легнете, макар и да сте добре дошли да се присъедините към всеки, който е край лагерния огън. Само си помислете дали да стоите до много късно. Денят ви утре и от сега нататък ще е много дълъг.

— Добре. Благодаря — рече Хал.

Надигна се и се върна към тезгяха. Там си напълни и изпразни още една табла храна, а сетне се поколеба дали да не си вземе и трети път. Тала забеляза неговата несигурност и му каза, че е съвсем нормално да яде толкова, колкото поиска.

— … поне засега — рече тя. — Когато провизиите на отряда не достигат, ще го разбереш. Всички ще го разберат. Точно в тоя момент сме екстра. Намираме се в богата местност и е хубаво да видиш, че хората се хранят достатъчно.

— Богата местност? — запита Хал.

Тя се разсмя.

— Това е околия, където има мнозина верни и те ни намират храна и други неща, които могат да си позволят да споделят с нас.

— Разбирам.

— Но щом приключиш, ще е добре да се заемеш с тия баки. Занеси ги до потока и ги измий. После можеш да си вървиш.

Хал се нахрани, почисти баките и си тръгна. Вече бе паднал сумрак. Огледа се под дърветата, надявайки се да открие Джейсън, без да се налага да пита. Най-накрая бе принуден да запита един почти плешив, но все още млад на вид мъж, който седеше, кръстосал крака, пред една от палатките и слагаше нови кабари на подметките на чифт високи обувки.

Мъжът изплю няколко скобички от устата си, улови ги в лявата си шепа, прехвърли чука при тях и протегна дясната си ръка, за да се здрависа с Хал.

— Джоралмон Трой — представи се той. — Ти си Хауард Иманюелсън?

— Да — отвърна Хал, като се ръкува с него.

— Джейсън Роуи вдигна палатка за двама ви ей там отзад, до зверовете. Сега или е там, или още ги храни и се грижи за тях. Ти не си от вярата, нали?

— Боя се, че не — каза Хал.

— Но не се присмиваш на Бога?

— Откакто се помня, са ме учили никога и на нищо да не се присмивам.

— Тогава всичко е наред — реши Джоралмон. — Доколкото Бог е всичко, онзи, който не се присмива на нищо, не се присмива и на Него. — Той остави обувките, чука и скобичките настрани, току до входа на палатката. — Време е за вечерните молитви — обясни той. — Някои се молят отделно, но между нас има и такива, дето вечер и сутрин се събираме да се молим заедно. Ако пожелаеш да дойдеш, винаги си добре дошъл.

Той вдигна очи към Хал, като се изправи на крака, докато говореше. В погледа му имаше откритост и простовата прямота, които представляваха не толкова силен вариант на онова, което Хал беше видял в Дете-на-Бога.

— Не зная дали тази вечер ще мога — каза Хал.

Мина отзад през сумрачната гора към мястото, където бяха привързани магаретата. С нарасналите сенки наоколо гората изглеждаше по-голяма, дърветата — по-високи и издигащи се като пилони, поддържащи небето. Между стволовете на дърветата се понесе по-студен полъх, който го охлади, докато вървеше.

Откри палатката от едната страна на мястото, където бяха привързани магаретата — близо до по-голяма палатка, чиито входни престилки бяха пристегнати едно към друго и закопчани. Откъм закопчаната палатка долетя слаб мирис на плесен.

— Хауард! — Джейсън се показа усмихнат иззад палатката. — Какво мислиш за нея?

Хал огледа палатката. На Земята би било немислимо да нощува в подобно нещо, без да го подмени или напълно да го преработи. Някога това съоръжение трябва да е било добър пример за кошероподобна палатка, достатъчно голяма, за да приюти четирима души заедно с техните раници и продукти за двуседмична екскурзия. Сега обаче палатката се бе смалила благодарение на множеството кръпки по платнището и изглеждаше сякаш всеки миг тъканта й можеше да се разцепи от старост.

— Добра работа си свършил — отбеляза Хал.

— Беше истински късмет, че имаха да ни дадат една — рече Джейсън. — Бях готов да започна да изграждам навес от клони, за да пъхнем под него чувалите… О, между другото, имаха подплата за нашите спални чували. На тая височина ще ни потрябва.

— Колко високо сме? — попита Хал, като приведе глава, за да последва Джейсън в палатката. Вътре, под закърпеното платнище, умирисано на храна и оръжейна смазка Джейсън беше постлал спалните чували от двете срещуположни страни на също така закърпения под, като краката им се срещаха под най-високата дъга на главната поддържаща шпригла на палатката. Раниците и останалата им екипировка бяха близо до качулките на спалните чували, но предвидливо дръпнати по-далеч от евентуалния кондензат върху вътрешната повърхност на палатката. Джейсън докосна една лампа с тлеещ разряд, прикрепена към главната шпригла над долната част на спалните чували и слаба, дружелюбна жълта светлина освети сенчестата вътрешност.

— Малко над две хиляди метра — отговори Джейсън. — Като тръгнем, ще идем още по-нависоко.

Той очевидно грееше от щастие и гордост заради палатката, но се опитваше да не тика насила Хал към похвали и комплименти.

— Това е много добре — каза Хал, като се огледа наоколо. — Как го направи?

— Всичко се дължи на хората от този отряд — заяви Джейсън. — Те имаха възможност да ни дадат всичко. Знаех, че ще се изненадаш.

— Така е — рече Хал.

— Е, сега като я видя — предложи Джейсън, — хайде да отидем да поседнем за малко край главния огън и да се запознаем с хората. Трябва да помагаме на готварския екип, но пък утре ще се приготвяме за тръгване.

Угасиха лампата и излязоха от палатката. Лагерният огън, за който бяха споменали и Рух и Джоралмон, беше встрани от останалата част от лагера на брега на потока в горния край на голото място. Огънят бил голям и топлел също така голям кафеник, обясни Джейсън, така че служел като сборно място за всеки, който пожелае да намине и да пообщува, след като работата и молитвите за деня приключат. Когато Джейсън и Хал пристигнаха, около огъня вече седяха шестима мъже и две жени, които пиеха кафе и разговаряха помежду си, а в следващия половин час броят им се утрои.

Двамата си сипаха кафе и седнаха на приятната светлина и топлина от огъня. Един по един се запознаха с хората, които вече бяха там, а сетне дошлите преди това се върнаха към разговорите, които водеха при пристигането на Джейсън и Хал.

— Какво има в оная палатка зад нашата? — запита Хал.

Джейсън се ухили.

— Полуфабрикати — рече той с нисък глас.

— Полуфабрикати? — Хал зачака Джейсън да дообясни, ала той просто продължи да се хили. — Не те разбирам — каза Хал. — Какво имаш предвид с това „полуфабрикати“?

— Полуфабрикати за един експеримент. Ъ-ъ-ъ… бойно оръжие — отговори Джейсън все тъй кротко. — Все още не са пречистени.

Хал се начумери. В тона на Джейсън личеше нежелание да му каже. Той се вгледа в изражението на Джейсън и то го порази като много странно. После си припомни думите на Джейсън за липсата на уединеност в тоалетния ъгъл на килията им в щаба на милицията.

— По миризмата разбирам — започна той, — че е органична материя. Що за органична материя има тая палатка?

— Шшшт — рече Джейсън, — не е нужно да викаш. Телесни течности.

— Телесни течности? Какви? Урина?

— Шшшт.

Хал се вторачи в него, но послушно понижи глас.

— Има ли някаква причина да не трябва…

— Никаква! — отвърна Джейсън, като все още продължаваше да говори тихо. — Само че никой свестен човек не крещи, когато изрича такива думи. Това е единственият начин, по който можем да го направим, но и без друго има достатъчно мръсни шегички и песни за тези процеси.

Хал смени темата.

— И какво е това оръжие, за което ти трябва урина? — запита той. — Оръжията, които видях тук, са все конусни пушки или иглови пистолети — като се изключат няколко огнестрелни пистолета като тоя, дето го носи Рух.

Джейсън се ококори.

— Откъде знаеш, че Рух носи огнестрелен пистолет? Тя никога не откопчава капака на кобура, ако не й се налага да го използва.

Хал трябваше да поспре и да помисли откъде е разбрал. До този момент фактът, че пистолетът на Рух е огнестрелен изглеждаше очевиден.

— По тежестта му — отговори той след секунда. — Начинът, по който опъва нейния колан, издава тежестта му. Единствено огнестрелните оръжия тежат толкова много за големината, която имат.

— Извинете ме — обади се нечий глас над техните глави. Те вдигнаха очи нагоре и видяха един мъж с едро тяло и тънки крайници, който изглеждаше на възрастта на Дете-на-Бога и бе застанал над тях, облечен с плътно яке и туристически панталони. — Аз съм Моръли Уолдън. Бях извън лагера по една задача и досега все още не съм се запознал с вас. Кой от двама ви е Джейсън Роуи?

— Аз — каза Джейсън, докато двамата с Хал се изправяха на крака и един след друг се ръкуваха с Уолдън. На правоъгълното му лице имаше малко бръчки, но кожата му беше загрубяла и суха.

— Познавах Калъмбайн и той веднъж спомена, че ти си бил в неговия отряд. А ти си…?

— Хауард Иманюелсън.

— Ти не си от този свят? Да не си от Асоциация?

— Не, всъщност не съм нито от Хармония, нито от Асоциация.

— А-а-а. Е, все пак добре дошъл.

Уолдън поговори с Джейсън за хората от отряда на Калъмбайн. От време на време идваха и други хора и се представяха сами. Джейсън оживено разговаряше с тях, но като се изключи това, че те се представяха сами, изобщо не се получаваше някакъв по-дълъг разговор с Хал.

Той седеше, слушаше и наблюдаваше огъня. Инстинктът на животните и малките деца му беше казал Уолтър Наставника — всъщност инстинктът на хората на всяка възраст — ги кара първо да обиколят всеки непознат и да го подушат, да привикнат към неговото нахълтване в техния космос; и едва тогава, само когато вече са готови, да направят първата стъпка към общуване с него. Хал реши, че когато останалите членове на отряда на Рух започнат да се чувстват по-удобно в негово присъствие, ще намерят повод да го заговорят.

Междувременно той беше доволен. Тази сутрин беше изолиран чужденец, носещ се без посока в един непознат свят. Сега имаше свое място в него. Около огъня цареше усещане за близост, някаква семейна атмосфера, каквато не бе усещал от смъртта на своите възпитатели насам, като се изключи онзи ден в мината, когато бе станал резач. Това бе едно семейство, което се е събрало в края на деня. Макар някои от разговорите, които дочуваше, да бяха чисто социални, други представляваха дискусии за споделени отговорности или проблеми, обсъждани от хора, които до тоя момент са били физически разделени от събитията през деня. Колкото повече членове на отряда идваха при огъня, толкова повече дърва добавяха към него. Пламъците се издигнаха и светлината им разшири видимата вътрешност на тая нощна сфера, която обгръщаше всички. Светлината на огъня беше изградила една стая в мрака. Те бяха усамотени насред откритото, подслонени зад нематериалните стени на топлината, фамилиарността и общите тревоги.

Взети заедно ситуацията и моментът отново пробудиха същият онзи порив у него, който за пръв път се беше върнал към живот, когато зърна Рух Тамани. Само че сега той бе запленен не от порива да изгражда поетични образи, а от спомена за поезията в своето минало.

„Тя дълга е, нощта на нашето очакване,

ала ние сме призовани да стоим…“

Това бяха първите две строфи от една поема, която беше написал като десетгодишен и опиянен от изображението на мащабната картина, която Уолтър Наставника му беше обрисувал — картина на продължилите с векове търсения на екзотиците на една еволюирала форма на човечеството, по-добра раса, израснала далеч над сегашните си слабости и недостатъци. Както повечето поеми, създадени изключително рано, цялата й мощ се съдържаше в първите два реда, а от там нататък поемата се сриваше в баналности. Оттогава Хал се беше научил да не припира толкова много да записва първите думи, които му дойдат на ум. Необходими бяха въздържаност и опитност, за да правиш преднамерено това, което аматьорите поети са склонни да правят само несъзнателно — да носиш поемата нейде дълбоко в ума си, докато не я завършиш и тя не стане готова да бъде родена.

Сега той се отнесе точно в този процес — да не насилва ума си към някаква форма, а под влиянието на заобикалящата го тъмнина и светлината на огъня да позволи на мощните творчески сили на несъзнавано его да се отпуснат без юзди да оформят образи и спомени — добри и лоши, скорошни или далечни.

Рисувайки умствени картини на града от бяло-червената жарава под горящите трупи, той наблюдаваше маршируващи армии и строители, които градяха, докато Сост и Уолтър, Малачи и Тонина — преплетени и слети в неговите мисли — стояха заедно с призрака на Авдий край огъня, говорейки с живите тела, с които Хал споделяше тяхната топлина.

Като стоеше настрани и се вглеждаше в себе си, той видя, че нещо в него се е изцелило през тия три години на Коби, ала имаше още много неизцелено или недовършено. Някъде съществуваше очакване за цел в живота му; той обаче беше позволил този факт да се забрави, докато тоя следобед не беше докаран тук и не видя Рух, Дете-на-Бога и сега тези други хора. Трябваше да съществува някаква цел, защото беше немислимо, че животът би могъл да изглежда другояче…

Така че Хал продължи да седи, изпълнен с мечти и мисли, като само понякога прекъсваше сам себе си, за да отвърне на някое представяне или кратка фраза от другите членове на отряда, докато не се пробуди от докосване по ръката. Обърна се и видя Джейсън.

— Хауард — рече Джейсън. — Аз се прибирам. Ти можеш да поддържаш огъня тук, докогато искаш, дори и да си сам, обаче знай, че утрото настъпва рано.

Хал кимна, внезапно осъзнал, че събирането се е свило до шепа хора. Две двойки и една групичка от трима души бяха потънали дълбоко в лични разговори. Освен тях бяха останали само двамата с Джейсън.

— Не — отвърна Хал. — Благодаря, но ти си прав. Аз също ставам.

Стана и двамата потеглиха в мрака. Далеч от огъня, нощта отначало изглеждаше черна като в рог, но постепенно очите им се нагодиха към гледката на осветената от луната гора. Дори и тъй обаче, местността изглеждаше по-различна през нощта и те биха могли да бродят безкрайно дълго, издирвайки палатката си, ако Джейсън не беше извадил и запалил лъчът на едно фенерче. Той се открояваше на закачените на височината на очите отражатели по дърветата, които маркираха номерираните маршрути през лагера. Те тръгнаха по пътеката, която ги отведе обратно на свободното от дървета място, и там Джейсън подбра онази поредица отражатели, която ги заведе до привързаните магарета и тяхната палатка.

Самата палатка бе желано място, където най-накрая да влязат, и когато Джейсън изключи тлеещата лампа и придърпа качулката на собствения си спален чувал, за да му държи топло на темето, Хал усети, че е готов за сън, та и отгоре. Изтощението действаше като топла баня, която отпусна всичките му крайници и още докато си мислеше за това, заспа.

Събуди се внезапно, хванал нечие гърло в тъмнината, така че уловеният, който и да беше той, да не може нито да извика, нито да диша. С едно свиване на палците щеше да строши врата, който държеше. Само че ароматите на палатката и миризмата на лагерно оборудване и дрехи го върна бърже — макар на него да му се видя бавно — към спомена за това къде се намира. Онзи, когато държеше и душеше, бе Джейсън.

Хал го пусна. Стана на крака и като протегна ръка в тъмното, намери лампата и я включи. Жълтата светлина показа лежащия на пода Джейсън, който сега дишаше, но инак не издаваше и звук, и широко бе опулил очите си към него.