Шарлот Лъм
Нежно очарование (2)

Втора глава

— Вие?! — изуми се Белинда и вкопчи пръсти в завивката, като че ли искаше да прикрие зад нея смущението си и внезапно надигналия се в душата й страх. — Какво правите тук?

Той влезе в стаята и тихо притвори вратата, после се приближи до леглото, като не откъсваше поглед от нея, а тя поруменя, осъзнавайки, че е само по една тънка, украсена с дантели нощница, откриваща предизвикателно голите й рамене и вдлъбнатината между гърдите й. Само преди седмица Белинда бе започнала да се облича отново със собствените си дрехи, след като месеци наред бе носила белия болничен халат. Един ден сестра Хей й бе донесла тази нощница и й бе казала, че е купена от родителите й малко след злополуката, и тъй като тази вечер Белинда очакваше майка й да пристигне, бе решила да я облече. Сега обаче съжаляваше, че избърза. Начинът, по който студените очи на Винсънт Гарет се плъзгаха по полуголото й тяло и се връщаха отново на лицето, никак не й харесваше.

— Вече си мислех, че никога не ще отвориш очите си — чу тя дълбокия му плътен глас и загрижеността, с която Винсънт произнесе тези думи, я озадачи. Не очакваше, че споменът за него ще е толкова пресен в паметта й.

Тя се намръщи — нима вече е идвал в тази стая? Представи си го край леглото й, а себе си — безчувствена и неподозираща присъствието му.

— Събуждаш се тъкмо когато започва пролетта! — Той сложи на масичката до леглото й огромен букет цветя: жълти и бели нарциси, розови лалета и сини перуники.

Белинда се изчерви — изненадата беше твърде приятна, но разбира се, Винсънт й бе донесъл цветя само защото доброто възпитание го изискваше: на болните обикновено се носят цветя, нали? Обичаен жест, нищо повече. Затова и тя му отвърна със заучена фраза:

— Благодаря, прекрасни са.

Защо бе дошъл? Познаваше я съвсем бегло и не я харесваше. Тогава? Белинда неволно си припомни деня, в който за първи път получи цветя от Рики. В гърлото й заседна буца и очите й се навлажниха. — О, вече знаеше защо е дошъл братът на Рики! „Пази се от гърците, когато носят дарове.“ Добре, няма съмнение, че Винсънт се чувства виновен към нея… Белинда така силно прехапа долната си устна, че усети вкуса на кръв, но не успя да надвие озлоблението си към нежелания гост. Усещаше как я пронизва с безизразните си студени очи. Безупречно изгладеното му кашмирено палто беше разтворено отпред и откриваше костюма му — подобен на костюмите на Рики. Като че ли двамата носеха и еднакви ризи на сини и червени райета с колосани яки и скъпи копринени вратовръзки. Белинда не харесваше строго официалното облекло на Рики, което — поне така й се струваше в началото — ги отдалечаваше един от друг. При Винсънт Гарет нещата стояха другояче: каквото и да облечеше, той винаги щеше да си остане чужд и недостъпен за нея, арогантен и… смущаващо богат.

Винсънт си съблече палтото и го преметна през облегалката на стола, седна и кръстоса крака, сякаш имаше намерение да остане тук доста дълго. Белинда очакваше търпеливо да заговори пръв, но той мълчеше и тя, въздъхвайки дълбоко, събра смелост и отрони:

— Разкажете ми…

Гарет я погледна въпросително, като че ли не откриваше смисъл в думите й, но тя знаеше, че той я разбра много добре.

— Разкажете ми за Рики — повтори и го погледна с потъмнели очи и треперещи устни.

Настъпи тишина. Очите на мъжа пробягаха изпитателно по лицето й. Белинда беше готова да се обзаложи, че гадае дали е достатъчно силна да научи истината, колкото и непоносима да е тя. Бе неспособна да се въздържа повече, впи поглед в него и изрече:

— Трябва да знам! Разкажете ми! От момента, в който излязох от кома, непрекъснато питам за него, но никой не иска да ми каже истината! Ще полудея… Мъртъв е, нали? Загинал е по време на катастрофата и това е, което не искат да ми кажат… Страхуват се шокът да не ми се отрази зле, но неизвестността ми действа по-лошо, повярвайте ми! Моля ви, кажете ми истината!

Винсънт я погледна отново внимателно, после се отпусна на стола и главата му потъна между широките рамене.

— Добре, рано или късно, ще трябва да узнаеш истината… Обещах на лекаря да не ти казвам все още нищо по въпроса, но мисля, че си права — очакването и неизвестността ще ти се отразят много по-лошо. Рики не е мъртъв…

— Благодаря ти, Господи! — Белинда несъзнателно потрепери, пронизана от внезапна болка. Затвори очи, дишайки тежко, постоя така няколко мига, отвори ги пак и облекчението, което Винсънт съзря в тях, се смени отново с тревога: — Да не е ранен? Лошо ли… Тук ли е, в болницата?

— Не, не е ранен… поне не тежко… Няколко драскотини и ожулвания, нищо повече. Имал е късмет… — Той сви устни. — Винаги е бил късметлия…

— Но… Защо тогава не дойде да ме види? — смръщи чело Белинда. — И защо сестрата не знае какво да ми отговори, когато я запитам за него? Нещо не е наред…

Тя се опита да се надигне и Винсънт се наведе към нея, за да й подложи възглавницата под гърба. Като че ли електрическа искра премина през тялото й, когато силните му ръце допряха голите й рамене.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя. — Никога не си позволявайте да ме докосвате!

Винсънт се изправи и Белинда изтръпна: лицето му издаваше гняв. Не му хареса реакцията й, нямаше съмнение, но защо? Винаги й е бил неприятен, защо да крие неприязънта си към него?

— Държите Рики настрана от мен! — каза тя с обвинителен тон. — Забранили сте му да се среща с мен! И сигурно сте наредили на сестрите да не го пускат тук…

— О, по… — Винсънт яростно спря по средата на ругатнята. — Виждам, че ти доставя удоволствие да ме обвиняваш! Разбира се, някой трябва да е изкупителната жертва, нали? Но нещата не стоят така, както си мислиш: никой досега не е успял да забрани нещо на Рики, нито пък някой от нас се е разпореждал тук, в болницата.

— Защо тогава той… — започна Белинда, но Винсънт я прекъсна остро:

— Рики се ожени.

Бе необходимо доста време, за да може да проумее смисъла на думите му. Очите й помръкнаха и се зареяха някъде из пространството, а зениците й се разшириха от изумление и безпомощност.

— Не, това е лъжа, не ви вярвам! Не може да е вярно, Рики не би могъл… Искахме да се оженим, той ме обича…

— Ожени се преди една седмица. Сега са на Карибите за медения си месец, който ще продължи дълго, много дълго… Бащата на Мег им даде яхтата си, за да обиколят островите…

Белинда мълчаливо клатеше глава, а пресъхналите й устни повтаряха само една дума: „Не, не…“. Това не можеше да бъде истина. Рики не искаше да се ожени за Мег, той обичаше нея, Белинда, и не би могъл да я измами така. Искаше й се да закрещи от болка, да отрече думите на брат му, да откаже да приеме истината… Но имаше ли смисъл? Винсънт нямаше причини да я лъже. Тя го погледна с горчивина:

— Винаги си го искал, нали? И сега си щастлив, че едва не загинахме… Сигурно си бил на седмото небе от радост, когато си узнал, че съм изпаднала в кома! Това ти е дало шанс сам да се погрижиш за останалото…

Винсънт не отговори. Лицето му бе придобило непроницаем вид.

— Знам, че Рики се страхува от теб — продължи Белинда с болка в очите. — Неведнъж ми е казвал, че си груб и коравосърдечен човек, но изглежда те е подценявал… Не се и съмнявам, че след като вече не съм представлявала заплаха за благополучието на семейството ви, ти си поставил брат си натясно и си използвал всичко, за да го принудиш да се ожени за онова момиче.

Струваше й се, че Винсънт седи пред нея безразличен към нещастието й, безчувствен и студен. По дяволите, дори не го интересуваше какво й бе причинил!

— Не трябваше да ти казвам всичко това така изведнъж… — промърмори той накрая, по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Лекарят беше прав: още не си готова да приемеш истината. Мислех, че ще ти олекне, ако хвърлиш цялата вина върху мен, пък и не искам да те лъжа: одобрявам брака между Мег и Рики… Но искам да ти кажа и друго. Искрено съжалявам, че откровеността ми те нарани така силно…

— Напусни веднага стаята! — задъха се от гняв Белинда. Как се осмеляваше да й говори така? Как не се срамуваше да я гледа със съчувствие? Не искаше да я съжалява, не и той — Винсънт Гарет! Усети горчив вкус в устата си. С какво право този човек съсипваше живота й? Как, как смееше…

— Излез, преди да съм… — Тя се обърка и се разтрепери. — Надявам се, че някой някога ще ти причини такава болка, каквато ти ми причини, и ми се иска тогава да съм наблизо, за да те видя как страдаш!

Думите й най-после достигнаха до съзнанието му и го накараха да се почувства неловко. Стисна побелелите си устни, кожата се опъна по скулестите му страни, но погледът му запази твърдия си блясък.

— Махай се! Мразя те! — задъхана от гняв, изкрещя Белинда, грабна букета и го запрати в краката му. — И си вземи проклетите цветя! Не желая нищо от теб!

Цветята се пръснаха по пода — пъстра, сладко ухаеща купчина. Винсънт се надигна от мястото си — силен, непредсказуем — и направи няколко крачки, стъпвайки тежко върху златните главици на нарцисите и кадифената мекота на перуниките. Въпреки гнева си Белинда не можа да не се удиви на широките му рамене, опъващи скъпите елегантни дрехи — фино прикритие на рядко срещаща се мъжка сила.

— Държиш се като истеричка — беше всичко, което й каза. — Ще извикам сестрата.

Белинда се отпусна на възглавницата: думите й не бяха трогнали ни най-малко тази корава властна натура. Човек се нуждаеше от ковашки чук, за да разчупи желязната обвивка около сърцето му и да достигне до него.

— Върви си и никога повече не се връщай! — догони го изнемощелият й глас.

Той затвори бързо вратата след себе си, а миг след това в стаята дотича сестра Хей с разтревожено лице. Белинда лежеше настрана, заровила глава във възглавницата.

— Бедното дете! — промълви Хей и понечи да седне на леглото.

— Оставете ме за малко сама, моля ви! — обърна се гърбом към нея Белинда и изтри с ръка сълзите си. Последното нещо, от което имаше нужда сега, беше присъствието на някой тук. Гордостта й бе достатъчно наранена само от мисълта, че сестрата е знаела истината и толкова дни я е крила от нея… Всички са знаели. Всички са я съжалявали, без да си дават сметка, че тя не иска тяхното съжаление…

Тихата молба на Белинда бе посрещната с въздишка от Хей, но въпреки това тя не напусна стаята веднага, а предложи:

— Ще изляза след минутка, но първо ще ти дам нещо да се успокоиш и да заспиш.

Белинда не се възпротиви: искаше най-после да заспи и да се откъсне поне за малко от нерадостните си мисли. В този миг горещо желаеше да не се бе връщала никога към живота, най-малкото за да не узнае горчивата истина, че Рики я е предал…

 

 

Майка й — Розмари Клифорд — пристигна късно вечерта. Лицето й изглеждаше бледо, очите — зачервени от безсъние и от дългото пътуване. Разплакана, тя се втурна към леглото на дъщеря си:

— Бел! О, Бел, скъпа! Молех се да стане чудо и то стана!

Защо чудото не стана преди Рики да се ожени, мамо, въздъхна Белинда, но веднага пропъди тази мисъл от главата си и се притисна силно към майка си.

— Толкова съм щастлива, че дойде! Благодаря ти, че измина цялото това разстояние, за да ме видиш, мамо!

— Така ми се искаше да дойдем и четиримата! Но не можем да си го позволим, момичето ми… Джак и момчетата те поздравяват сърдечно и ти изпращат цялата си любов… Така се зарадвахме, когато научихме… Нося ти подаръци от тях. Обещах им да те целуна от името на всеки: това е от Джак, това — от Били, а това — от Стив.

Белинда прие развълнувана целувките. Новото семейство на майка й живееше на другия край на света, но тя се чувстваше истински привързана към него…

— Толкова исках да ги видя, мамо!

Розмари седна до леглото и разтвори огромна пътна чанта. Вътре имаше красиво обвити пакети с различна големина.

— О, мамо, мога ли да ги отворя още сега? — запита Белинда, като не искаше майка й да забележи стаилата се дълбоко в душата й горчивина. Не й беше лесно да се преструва пред нея — усмихваше се несигурно и полагаше големи усилия да не я наскърби.

— Но разбира се! Така ще мога да разкажа на Джак и момчетата как си приела подаръците им — отвърна с усмивка Розмари, като наблюдаваше как дъщеря й разтваря всеки пакет и възкликва при вида на подаръка: нощница от баща й, книга от по-големия брат Били и комплект сапуни от малкия Стив. Белинда прочете на глас всяка една от картичките, наблягайки на сърдечните пожелания, и усети бликащата от всеки ред любов. Самотата и безверието отстъпиха място на надеждата: Рики я бе напуснал, но тя имаше майка си, братята си, Джак — имаше семейството си, което никога нямаше да я изостави.

Този ден госпожа Клифорд не можа да поседи повече при Белинда — беше твърде изтощена от дългия полет. Половин час след пристигането си тя се прибра в хотела, като обеща да дойде на другия ден следобед. Но се появи чак вечерта.

— Съжалявам, детето ми, не можах да дойда по-рано, спала съм през целия ден. Така съм изморена от това пътуване — въздъхна тя и допря ръка до слепоочието си. — О, главата ми! Само ако знаеш… толкова е мъчително… Съжалявам, скъпа, няма да мога да поседя с теб и тази нощ… Чувствам се ужасно! Никога досега не съм изминавала това разстояние наведнъж, правя престой или в Сингапур, или в Хонконг…

Белинда се усмихна уморено:

— Не се тревожи, мамо. Аз също съм изтощена до смърт. Дават ми успокоителни почти през цялото време. И да останеш, няма да ти бъда весела компания…

На следващия ден госпожа Клифорд дойде вече поотпочинала, поседя малко повече от час и си тръгна. Когато на другата вечер прекрачи прага на болничната стая, дъщеря й вече бе имала посещение. В болницата се бе от била колежката й Трейси Бемиш — дребничко неспокойно момиче, приличащо на пъргава катеричка с малките си ръце и любопитните си тъмнокафяви очи. Беше донесла картички и цветя за Белинда, изпратени от останалите колеги.

— Всички са толкова мили! — трогна се Белинда, вперила поглед в многобройните картички, подредени на перваза на прозореца.

Малкото помещение бе заприличало на пъстра градина, а във въздуха се носеше сладкото ухание на пролетта. Приятелите и колегите й я уверяваха, че им липсва и че я обичат и очакват. Белинда не желаеше Трейси да забележи нещастието й, затова се усмихваше по-широко от обикновено и говореше високо и възбудено.

— Какво ще правиш, когато те изпишат от болницата? — запита неочаквано Трейси, преди да си тръгне, и Белинда трепна изненадано. Дори не се бе замисляла, че един ден ще трябва да напусне болничната стая.

— Е, както изглежда, няма да е скоро…

— Дори и така да е, все пак… Мислиш ли, че когато се възстановиш напълно, ще можеш да се върнеш отново при нас? Сигурна съм, че ръководството с готовност ще те преназначи пак. Е, вярно, момичето, което назначиха на твоето място, се справя добре, но във фирмата има още толкова много работа, която умееш да вършиш…

Белинда преглътна с усилие. Подозираше, че и Трейси, като всички останали, знае за женитбата на Рики. Малко преди катастрофата момичетата й бяха връчили годежен подарък. Не смееше и да предположи какво се говори след… Не, не, направо й беше неудобно да се среща с колегите си.

— Още не съм мислила по този въпрос, но ми се струва, че ще е по-добре да започна другаде…

Очите на Трейси блеснаха от любопитство:

— О, да, предполагам, че след това, което се случи — имам предвид състоянието ти през всичките тези месеци, трябва да е доста трудно да се върнеш отново към предишния си начин на живот… Какво ли не се случи, докато ти… — Трейси замълча, като че ли обмисляше думите си, и хвърли изпитателен поглед към Белинда. — … Докато ти отсъстваше, така че не знаеш доста неща. И при нас станаха някои промени. Старият господин Денвърс, който работеше във фирмата от двайсет години, почина на път за дома си на другия ден, след като ти… А Ани Дерби се омъжи миналия месец… А… — Трейси се смути и млъкна, прехапвайки устни.

— Да, точно така — бързо изрече Белинда, прикривайки раздразнението си. Разговорът неумолимо се приближаваше към женитбата на Рики. — Животът си тече, а аз си стоя на едно място. И може би наистина ще е по-добре да се огледам за нова работа и да започна всичко отначало.

— Бел, съжалявам! — не издържа Трейси и объркана, тръгна към вратата, оставяйки Белинда сама, вперила неподвижен поглед в стената. Това беше един от начините да се пребори със себе си и да надвие чувствата. Гледаше в една точка дотогава, докато разумът й се проясни и сълзите отстъпят пред трезвата мисъл. Когато майка й отвори вратата, тя вече бе в състояние да я посрещне със заучената бодра усмивка.

Госпожа Клифорд прекара в Лондон няколко седмици и щеше да постои още, ако Белинда не бе настояла тя да се върне при децата си в Нова Зеландия:

— Чудесно е, че си тук, мамо, но мисля, че момчетата се нуждаят от теб много повече, отколкото аз, особено сега, когато с всеки изминал ден състоянието ми се подобрява…

— Благодаря ти, момичето ми! — съгласи се майка й с готовност и Белинда й кимна окуражаващо.

— Виждаш, че се възстановявам бързо, така че не се безпокой за мен!

— Ще се тревожа за теб, скъпа, въпреки всичко — промълви замислено Розмари.

Още не бяха говорили за Рики. Белинда избягваше темата, а майка й тактично не споменаваше нищо за него.

— Сигурно ти е тежко, Бел — подхвана предпазливо Розмари, но дъщеря й я прекъсна раздразнено:

— Не искам да говорим за това, мамо!

Двете замълчаха. Госпожа Клифорд въздъхна едва чуто.

— Както искаш… Бел, скъпа, защо не дойдеш при нас, когато те изпишат? Знаеш добре, че го желаем и четиримата. Джак и момчетата толкова ще се радват! Вече говорих с тях за тази възможност и те ми поръчаха да ти кажа, че ще е чудесно да се съберем заедно. Ще дойдеш ли?

Белинда се колебаеше, разкъсвана между желанието да стане отново част от семейството — обичана, закриляна и глезена — и усещането, че най-добрият дом за нея си оставаше Лондон. Искаше й се — като някога — да изпита отново чувството на зрялост и на лична свобода, да взема сама решения и… да допуска понякога грешки — свои собствени грешки.

— Може би по-късно, мамо… Ще дойда, но не сега. Нека най-напред се опомня, да разбера къде съм, коя съм…

През следващите няколко седмици Белинда изпита доста осезателно липсата на майчините грижи, въпреки че дните й от сутрин до вечер бяха запълнени с масажи и процедури за възстановяване на отслабналата й мускулатура. Неочаквано и за нея самата възникнаха много проблеми. Бе започнала постепенно да разбира какво са отнели от живота й осемте месеца отсъствие от света на живите. Бе изгубила не само Рики, бе изгубила работата си, макар че компанията обещаваше да я назначи на друга длъжност, бе изгубила и дома си…

Един ден хазаинът й донесе цветя и призна с виновна усмивка, че е пуснал други наематели в жилището й.

— Не можех да си позволя да държа дълго апартамента празен — извиняваше се той. — Пък и… Е, добре, никой не беше сигурен дали ще излезеш от комата…

И така, апартаментът й бе предоставен на друг наемател, а багажът й — опакован и складиран в гардеробното отделение на болницата.

Но това, което най-много озадачи Белинда, бе, че никой не беше очаквал тя да се възстанови. Не само Рики я бе изоставил, целият свят се бе отказал от нея. За Белинда това откритие беше шокиращо — караше я да се чувства едва ли не виновна, че се е върнала от оня свят…

— Ще се оправиш, момиче! — окуражаваше я сестра Хей сутрин, докато масажираше краката й. — Мисля, че майка ти се свърза с адвокат, за да подаде иск за обезщетението ти… Ще ти изплатят доста парички, бъди сигурна!

За това Белинда не се бе сетила. Тя погледна учудено сестра Хей. Майка й не й бе споменала нищо за никакви обезщетения! Или може би щеше да го стори, ако бе имала гаранции за това?

— А когато те изпишат оттук, ще постъпиш в санаториум за месец или дори за повече… — продължаваше Хей. — През това време ще можеш да си намериш ново жилище, където да се възстановиш напълно и да се върнеш към нормалния живот.

— А кога ще изляза оттук?

— Нямаш търпение да ни напуснеш ли? — засмя се Хей. — Хубава работа! След всичко, което сторихме за теб… Не, само се шегувам! Радвам се, че се чувстваш така добре. Ще останеш при нас толкова, колкото е необходимо. Физиотерапевтът смята, че все още не си достатъчно укрепнала, въпреки че се опитваш да ходиш самостоятелно.

— Къде се намира този санаториум?

— Не съм сигурна къде ще те изпратят, но мисля, че някъде в провинцията, в някоя красива местност… Около месец ще бъдеш под наблюдение, но ще имаш и почивни дни за разходки и забавления. Виждаш ли, след дългото боледуване трябва да смениш малко болничната обстановка, преди да се върнеш към ежедневието…

— Така е — съгласи се неохотно Белинда, — особено като се има предвид, че тепърва ще трябва да си търся нов дом и работа…

— А сега престани да тормозиш хубавата си главица с тези неприятни мисли! Толкова много време имаш пред себе си, за да решиш всичките си проблеми!

Но Белинда вече не я слушаше, съсредоточено обмисляше нещо, а очите й блестяха решително.

— Искам да се видя с адвоката си — внезапно каза тя и се надигна. — Не вярвам майка ми да се е консултирала с него след злополуката, а вие несъмнено имате право — трябва да получа някакво обезщетение! Как да се свържа с адвокатурата?

Сестрата я погледна стреснато:

— Не знам, не е моя работа. Не може ли да изчакаш известно време? Не бива да натоварваш главата си с такива сериозни неща.

— Колкото по-скоро предявя претенции, толкова по-добре, нали? — размишляваше на глас Белинда.

— О, не знам, може би… Ще поговоря със секретарката на болничната администрация — нейно задължение е да придвижва въпроси като твоя…

Белинда размисли: предложението й се стори разумно и тя най-после се успокои. Но не секретарката дойде да я види този следобед. Посетителят, който прекрачи прага на болничната стая в късните следобедни часове, беше Винсънт Гарет.

Белинда лежеше в единия край на леглото, облечена в зелената си копринена пижама и наметната с новия си халат кимоно — подарък от майка й, и разглеждаше списание. Тъй като същевременно слушаше и музика от поставените на главата й слушалки, тя не чу звука от отварящата се врата. Обърна се едва когато усети раздвижване в стаята, и очите й блеснаха гневно, щом срещна погледа на неканения гост. Списанието се плъзна от ръцете й и падна на земята. Понечи да скочи от леглото, но слушалките, свързани с болничната радиоуредба, я дръпнаха назад.

— Внимателно! — Винсънт с един скок се намери до нея и й помогна. Ръцете им се докоснаха и този допир — макар и твърде кратък — бе така стряскащ, че Белинда се отдръпна рязко назад и почти падна по гръб. Страните й пламнаха, дишането й се учести.

— Казах ти никога да не се приближаваш до мен!

Колкото и да се стараеше гласът й да звучи смразяващо, тя с изненада долови нотките на панически страх и това направо я разяри. Винсънт я гледаше, свъсил тъмните си вежди.

— Виждаш ли… — започна той, но веднага млъкна, а устните му се свиха по познатия й вече ироничен начин, което й се стори твърде необичайно — какво толкова смешно имаше тук? — Толкова по-добре! — внезапно заключи Винсънт, като очевидно се отказа да продължи първоначалната си мисъл.

— Махай се! — процеди тя и се обърна към прозореца.

— Ще остана, трябва да поговорим. — Винсънт съблече палтото си.

Белинда се облегна на перваза на прозореца и се загледа навън. Копринената й коса блестеше на слънцето, а нежната й, почти безплътна фигура — толкова грациозна в ефирното кимоно — зае предизвикателна поза. Приличаше му на непокорно, сърдито дете.

Защо се бе втренчил така в нея? Какво ли си мислеше? Нещо в поведението му я смущаваше…

— Но ако не желаеш… — започна отново Винсънт, този път помирително. — Тъкмо се чудех дали подозираш колко нереална изглеждаш на фона на слънчевата светлина, просто възхитителна…

Това вече беше много! Белинда скочи от прозореца с потъмняло от гняв лице и пълни с ненавист очи:

— Как посмя да дойдеш пак! — избухна тя, а гласът й издайнически потрепери. — Не ти ли е достатъчно това, което вече ми причини? Ти и брат ти ме превърнахте едва ли не в развалина… Останах без дом, без работа, а Рики… — Тя спря за миг, за да преглътне горчивината, заседнала като буца в гърлото й.

— Ако си умна, ще спреш да мислиш за Рики! — подхвърли Винсънт.

— О, не се и съмнявам, че искаш точно това!

Белинда го мразеше. О, как мразеше този чужд мъж със студени, непроницаеми очи и нахално, почти арогантно изражение. Беше го почувствала като неприятел още в мига, в който го бе видяла за първи път пред вратата си — като враг, който бе спечелил без никакви усилия битката срещу нея.

Белинда го гледа дълго и мълчаливо. Внезапно в душата й се породи желанието да го убие, да го унищожи, да отмъсти за целия си опропастен и объркан живот… Но не, имаше друг начин да си върне на Гарет и точно този начин щеше да избере сега…

Единственото нещо, което го вълнуваше, бяха парите: трябваше да го накара да й плати за всичко, от което я бе лишил.

— Утре ще се срещна с адвоката си — произнесе тя с равен, безизразен тон. — Ще подам иск срещу брат ти. Ще му струва цяло състояние да ми заплати за тежките последици от катастрофата… И за всичко останало…