Тес Геритсън
Чиракът (18)

16

Моята кола. Моят дом. Аз.

Ризоли пътуваше обратно към Бостън със свит на топка от гняв стомах. Макар Дийн да седеше до нея, тя не го поглеждаше; прекалено заета бе да храни яростта си, да усеща как пламъците й я поглъщат.

Гневът й само се засили още повече, когато Дийн спря на адреса на улица „Братъл“, който бе дала О’Донъл. Огледа внимателно голямата сграда в стила отпреди Войната за независимост, облицована с дъски, чийто снежнобял цвят се подчертаваше от тъмносивите капаци на прозорците. Ограда от ковано желязо отделяше предния двор с грижливо подрязана трева и пътека от гранитни павета. Дори за високите стандарти на улица „Братъл“ това бе красива къща, която един държавен служител не би могъл дори да мечтае да притежава. „Но именно държавните служители като мен се изправят пред Уорънхойтовците на този свят и страдат от последствията от тези битки“ — помисли си Джейн. Тя слагаше резета на вратите и прозорците си нощем, тя се събуждаше рязко, смразена от ехото на призрачни стъпки, приближаващи към леглото й. Тя се бореше с чудовищата и страдаше от последствията, докато тук, в тази великолепна къща, живееше жена, която слушаше, изпълнена със симпатия, същите тези чудовища, която ходеше из съдилищата, за да защитава онези, които няма как да бъдат защитени. Тази къща бе построена върху костите на жертвите.

Пепеляворусата жена, която им отвори, имаше същия безупречно поддържан вид като жилището си — косата й наподобяваше блестящ шлем, ризата с щампата на „Брукс брадърс“ и панталоните бяха без гънка. Беше около четирийсетгодишна, но лицето й беше бяло като алабастър. И като истински алабастър по това лице не можеше да се прочете никаква топлинка. Очите излъчваха само леденостуден интелект.

— Д-р О’Донъл? Аз съм детектив Джейн Ризоли. А това е агент Гейбриъл Дийн.

Жената погледна към младия мъж.

— С агент Дийн сме се срещали.

„И тази среща определено бе направила впечатление и на двамата… при това не особено приятно“ — помисли си Джейн.

Посещението им явно не беше приятно на О’Донъл, която, механично и без да се усмихва, ги въведе през огромния вестибюл в официалната дневна. Диванът беше от розово дърво, тапициран с бяла коприна, а подът от тиково дърво се подчертаваше от персийски килими в богати червени цветове. Ризоли не знаеше почти нищо за изкуството, но дори тя разпозна, че висящите по стените платна са оригинали и вероятно са доста скъпи. „Още кости на жертви“ — помисли си тя. Двамата с Дийн седнаха на дивана, срещу О’Донъл. Тя не им предложи кафе или чай, нито дори вода, съвсем не толкова фин намек за желанието на тяхната домакиня разговорът им да бъде съвсем кратък.

О’Донъл мина направо към темата и се обърна към младата жена.

— Казахте, че било във връзка с Уорън Хойт.

— Вие си кореспондирате с него.

— Да. Това проблем ли е?

— Какъв е характерът на тази кореспонденция?

— След като знаете за нея, явно сте я чели.

— Какъв е характерът на тази кореспонденция? — повтори непоколебимо Джейн.

О’Донъл я гледа известно време, преценявайки безмълвно опозицията. Вече бе разбрала, че Ризоли е опозицията и реагира в съответствие с този факт, като цялата й поза се вкамени и се превърна в ризница.

— Първо аз би трябвало да ви задам един въпрос, детектив — заяви тя. — Защо полицията се интересува от кореспонденцията ми с мистър Хойт?

— Знаете ли, че е избягал от затвора?

— Да. Видях го по новините, разбира се. И после щатската полиция ме попита дали е направил опит да се свърже с мен. Направила го е с всички, които са си кореспондирали с Уорън.

Уорън. Отношенията им бяха на ниво малки имена.

Ризоли отвори големия плик, който бе донесла, и извади оттам трите снимки, поставени в отделни затварящи се найлонови торбички. Подаде ги на д-р О’Донъл.

— Изпращали ли сте тези снимки на мистър Хойт?

О’Донъл почти не погледна фотографиите.

— Не. Защо?

— Почти не ги погледнахте.

— Не е необходимо. Никога не съм изпращала на мистър Хойт каквито и да било снимки.

— Те бяха открити в неговата килия. В плик с вашия обратен адрес.

— В такъв случай явно е използвал плика ми, за да ги съхранява в него.

Подаде снимките обратно на своята събеседница.

— Какво точно му изпращахте?

— Писма, формуляри, които да подпише и да върне.

— Формуляри за какво?

— За да ми осигури достъп до документацията му от училище. Педиатричната му документация. Всяка информация, която би могла да ми помогне при преценката на неговата история.

— Колко пъти му писахте?

— Мисля, че бяха четири-пет пъти.

— И той отговаряше ли?

— Да. Съхранявам писмата му. Може да получите копия от тях.

— Той опита ли да се свърже с вас откакто е избягал?

— Не мислите ли, че в такъв случай щях да се обадя на властите?

— Не знам, д-р О’Донъл. Не знам какъв е характерът на отношенията ви с мистър Хойт.

— Това беше кореспонденция. Не отношения.

— Но все пак сте му писали. Четири-пет пъти.

— Също така го посетих. Направих видеозапис на интервюто, така че може да го видите, ако желаете.

— Защо говорихте с него?

— Той има история за разказване. Уроци, от които може да се поучим.

— Например как да колим жени?

Думите излязоха от устата на Джейн, преди да успее да помисли, стреличка с горчива емоция, която не успя да прониже бронята на събеседницата й.

Тя отвърна, без ни най-малко да се смути:

— Като служител в полицията вие виждате само крайния резултат. Бруталността, насилието. Ужасни престъпления, които са естествено следствие от онова, което са преживели тези хора.

— А вие какво виждате?

— Онова, което се е случило в живота им преди това.

— Сега сигурно ще кажете, че всичко е резултат от нещастното им детство.

— Вие знаете ли нещо за детството на Уорън?

Ризоли усети, че кръвното й се покачва. Нямаше желание да говори за корените на маниите на Хойт.

— Неговите жертви не дават и пет пари за детството му. Нито пък аз.

— Но запозната ли сте с него?

— Казаха ми, че е било напълно нормално. Знам, че е имал по-добро детство от много мъже, които не режат женски тела.

— Нормално. — Тази дума изглежда се стори забавна на О’Донъл. Тя погледна към Дийн за първи път откакто бяха седнали. — Агент Дийн, защо вие не ни дадете вашата дефиниция за нормално?

В погледа, който си размениха, отекна враждебното ехо на стари битки, неразрешени напълно. Но каквито и емоции да изпитваше сега агентът, нищо от тях не се прояви в гласа му. Той отговори спокойно:

— Детектив Ризоли задава въпросите. Предлагам да им отговорите, докторе.

Фактът, че вече не беше измъкнал от ръцете й контрола върху интервюто, искрено изненада Джейн. Беше й се сторил от хората, които са свикнали да поемат контрол над нещата, но сега го бе отстъпил на нея и вместо това бе избрал ролята на наблюдател.

Беше позволила на гнева да повлияе върху хода на разговора. Сега беше моментът да поеме командването и за тази цел щеше да се наложи да овладее гнева си. Да действа спокойно и методично.

— Кога започнахте да си пишете? — попита тя.

О’Донъл отговори по същия професионален начин:

— Преди около три месеца.

— И защо решихте да му пишете?

— Чакайте малко. — О’Донъл се изсмя изненадано. — Разбрали сте погрешно. Не аз започнах кореспонденцията.

— Да не искате да кажете, че е по инициатива на Хойт?

— Да. Той ми писа пръв. Каза, че е чувал за работата ми върху неврологията на насилието. Знаеше, че съм свидетелствала за защитата в други дела.

— Искаше да ви наеме?

— Не. Знаеше, че няма шанс присъдата му да бъде променена. Не и в един толкова късен етап. Но смяташе, че случаят му ще ме заинтригува. И така и стана.

— Защо?

— Защо ме заинтригува ли питате?

— Защо бихте си губили времето да си пишете с някой като Хойт?

— Той е точно от типа хора, за които бих искала да знам повече.

— Видяха го петима-шестима психоаналитици. Нищо му няма. Напълно нормален е, като се изключи фактът, че му харесва да убива жени. Харесва му да ги връзва и да им разрязва корема. Възбужда се от играта на хирург. Само дето прави това, докато са в пълно съзнание. Докато си дават много ясно сметка какво смята да прави с тях.

— Но въпреки това го наричате „нормален“.

— Не е луд. Знаел е какво прави и то му е доставяло удоволствие.

— Значи смятате, че просто е роден зъл.

— Точно тази дума бих използвала за него — отвърна Джейн.

О’Донъл я съзерцава известно време с поглед, който сякаш я пронизваше. Какво ли виждаше? Дали опитът й като психиатър й даваше възможност да вижда зад публичната маска, да съзира травмираната плът под нея? Внезапно О’Донъл се изправи.

— Защо не дойдете в кабинета ми? — предложи тя. — Там има нещо, което би трябвало да видите.

Ризоли и Дийн я последваха по коридора, стъпките им бяха заглушени от виненочервения килим, заемащ цялата му дължина. Стаята, в която ги заведе, контрастираше рязко с богато украсената дневна. Кабинетът на О’Донъл беше посветен стриктно на работата: бели стени, полици с книги и учебници и стандартни метални шкафчета за папки. „Само влизането в това помещение е достатъчно човек веднага да изпадне в работен режим“ — помисли си Джейн. И изглежда точно такъв бе ефектът върху О’Донъл. Тя се приближи до бюрото си с мрачна целеустременост, грабна някакъв плик с рентгенови снимки и го занесе до осветения екран на стената. Пъхна една снимка в отвора и включи осветлението.

Екранът премигна и пред погледите им се появи изображение на човешки череп.

— Поглед отпред — обясни психиатърката. — Двайсет и осем годишен бял мъж, строителен работник. Бил спазващ законите гражданин, описван като добър, внимателен съпруг. Любящ баща на шестгодишната си дъщеря. Тогава пострадал на работното си място, където една греда го ударила по главата. — Погледна към двамата си посетители. — Агент Дийн вече вероятно го вижда. А вие, детектив?

Джейн се приближи към светлия екран. Не й се случваше често да изследва рентгенови снимки и можеше да се фокусира единствено върху общата картина: свода на черепа, вдлъбнатините на очните кухини, зъбите, наподобяващи ограда от колове.

— Ще сложа страничния изглед — каза О’Донъл и пъхна втора снимка в екрана. — Сега виждате ли го?

Втората снимка показваше черепа в профил. Сега Ризоли забеляза фина паяжина от фрактури, разпространяващи се назад от предната част на черепа. Посочи ги.

О’Донъл кимна.

— Беше в безсъзнание, когато го докараха в спешното отделение. Направеният на черепа скенер показа кръвоизлив, голям субдурален хематом — събиране на кръв — притискащ фронталните лобове на главния мозък. Кръвта бе дренирана по хирургически път и човекът започна да се възстановява. Или по-точно — изглеждаше, че се възстановява. Прибра се вкъщи и после се върна на работа. Но вече не беше същият човек. Отново и отново изпадаше в гневни пристъпи на работното си място и беше уволнен. Започна да малтретира сексуално дъщеря си. А после, след спор със съпругата си, я пребил така, че трупът й беше неузнаваем. Започнал да я налага и не бил в състояние да се спре. Дори след като й избил повечето зъби. Дори след като лицето й се превърнало в някаква пихтиеста маса с парченца от кости.

— И ще ми кажете, че цялата вина може да се стовари върху това? — попита Ризоли, сочейки черепа с многобройните фрактури.

— Да.

— Струва ми се прекалено.

— Погледнете снимката, детектив. Виждате ли къде са разположени фрактурите? Помислете коя част от главния мозък се намира точно зад тях.

Обърна се и погледна към Дийн. Той отвърна безизразно на погледа й.

— Фронталните лобове — отговори младият мъж.

По устните на О’Донъл затрептя едва забележима усмивка. Очевидно се наслаждаваше на възможността да предизвика стар съперник.

— Каква е целта на разглеждането на рентгеновата снимка? — попита Джейн.

— Адвокатът на човека ме извика да направя невропсихиатрична преценка. Използвах теста, наречен Wisconsin Card Sort и Category Test на Halstead-Reitan Battery^[1]. Поисках също така на мозъка да бъде направен магнитен резонанс. Всички водеха до едно и също заключение: Този мъж бе претърпял тежки травми и на двата си фронтални лоба.

— А казахте, че се е възстановил напълно от травмата.

— Изглеждаше напълно възстановена.

— Мозъкът му беше ли увреден, или не беше?

— Дори при значителни травми на фронталните лобове човек пак може да ходи, да говори и да изпълнява ежедневните си функции. Може да проведеш разговор с човек, претърпял фронтална лоботомия, без да усетиш нищо нередно. Но той определено е увреден. — Посочи рентгеновата снимка. — Това, което има този човек, се нарича синдром на неконтролиране на мислите и чувствата. Фронталните лобове са свързани с предвижданията и преценката. С нашата способност да контролираме неподходящите импулси. Ако са увредени, ставаш социално невъздържан. Държиш се неадекватно, без чувство за вина или емоционална болка. Всички сме преживявали моменти на гняв, когато ни се иска да отвърнем на удара. Да блъснем с колата си автомобила на онзи, който ни е пресякъл пътя. Сигурна съм, че това усещане ви е познато, детектив. Да бъдеш толкова разгневен, че да ти се иска да нараниш някого.

Джейн не отговори; истината в думите на нейната събеседничка я бе накарала да замълчи.

— Обществото мисли за акта на насилие като за проява на лошотия или неморалност. Казват ни, че в крайна сметка ние контролираме поведението си, че всеки един от нас без изключение има свободната воля да избира да не нарани друго човешко същество. Не само моралът обаче, ни ръководи. Биологията също си казва думата. Фронталните лобове ни помагат при интегрирането на мислите и действията. Помагат ни да претегляме последствията от тези действия. Без такъв контрол бихме се поддавали на всеки необуздан импулс. Точно това се е случило с този мъж. Загубил е способността да контролира поведението си. Изпитвал сексуални чувства към дъщеря си, затова я тормозел. Съпругата му го ядосала и той я пребил до смърт. От време на време всички имаме смущаващи или неприлични мисли, макар и бегли. Виждаме привлекателен непознат и сексуалното желание се качва в главата ни. Но не става дума за нищо повече от кратка мисъл. Какво обаче би станало, ако се поддадем на импулса? Ако не успеем да се спрем? Същият сексуален импулс може да доведе до изнасилване. Или по-лошо.

— И това беше неговата защита? „Мозъкът ми ме накара да го направя“?

В очите на О’Донъл проблесна досада.

— Frontal disinhibition syndrome е приета диагноза сред невролозите.

— Да, но свърши ли работа в съда?

Настъпи студена пауза.

— Правната ни система все още работи с дефиницията за лудостта от XIX век. Чудно ли е тогава, че съдът не е запознат и с неврологията? Този човек сега е осъден на смърт в Оклахома.

О’Донъл дръпна мрачно рентгеновите снимки от осветената кутия и ги пъхна обратно в плика.

— Какво общо има това с Уорън Хойт?

О’Донъл се приближи до бюрото си, взе друг плик с рентгенови снимки и извади от него нова двойка, която също пъхна в осветената кутия. Това бе нов комплект снимки на черепа, също фронтална и латерална, но по-малки. На детски череп.

— Момчето паднало, като се катерело по някакъв дувар — обясни тя. — Приземило се с лицето напред, удряйки глава в паважа. Погледнете тук, на фронталната снимка. Вижда се съвсем малка пукнатинка, движеща се нагоре, горе-долу на нивото на лявата вежда. Фрактура.

— Виждам я — обяви Ризоли.

— Вижте името на пациента.

Джейн се съсредоточи върху квадратчето в края на снимката, където се намираше информацията за самоличността на снетия. Онова, което видя, я накара да притихне.

— Бил е на десет години, когато се е наранил — додаде О’Донъл. — Нормално, активно момче, растящо в богато предградие на Хюстън. Поне така е отбелязано в педиатричната документация и в информацията, получена от началното училище. Здраво дете с над средната интелигентност. Играл добре с другите.

— Докато не пораснал и не започнал да ги убива.

— Да, но защо Уорън започва да убива? — О’Донъл посочи рентгеновите снимки. — Факторът може би е тази травма.

— Хей, аз паднах от една катерушка, когато бях на седем години, фраснах си главата в една от металните пръчки. Но не съм тръгнала да коля хората.

— Но преследваш хора. Също като него. Всъщност си професионален ловец.

Лицето на Джейн пламна от гняв.

— Как може да ме сравнявате с него?

— Не ви сравнявам, детектив. Но помислете какво ви се струва правилно в момента. Вероятно би ви се искало да ме зашлевите, нали? И какво ви спира? Какво ви задържа? Моралът? Добрите обноски? Или просто хладната логика, която ви информира, че това ще доведе до определени последствия? Убедеността, че ще бъдете арестувана? Всички тези съображения заедно ви възпират да се нахвърлите върху мен. И този ментален процес се осъществява именно във фронталните ви лобове. Благодарение на неувредените си неврони сте в състояние да контролирате разрушителните си импулси. — О’Донъл направи пауза. И добави разбиращо: — През повечето време.

Последните думи, насочени като копие, улучиха целта си. Това бе деликатна, уязвима точка. Само преди една година, докато бе траяло разследването на Хирургът, Ризоли бе допуснала ужасна грешка, която щеше да я позори вечно. В разгара на преследването бе простреляла и убила невъоръжен човек. Сега погледна О’Донъл и видя доволния блясък в очите й.

Дийн наруши мълчанието.

— Казахте, че Хойт се е свързал с вас. Какво се надяваше да спечели от това? Внимание? Симпатия?

— Какво ще кажете за най-обикновено човешко разбиране? — отвърна О’Донъл.

— Това ли само искаше от вас?

— Уорън се бори за отговори. Не знае какво го подтиква да убива. Знае, че е различен. И иска да знае защо.

— Той ли ви го каза?

О’Донъл се приближи до бюрото си и взе някаква папка.

— Държа тук писмата му. И видеолентата от нашето интервю.

— Ходихте ли в „Суза-Барановски“?

— Да.

— По чие предложение?

О’Донъл се поколеба.

— И двамата сметнахме, че ще бъде от помощ.

— Но чия беше идеята за срещата?

Вместо нея на въпроса му отговори Джейн.

— Негова. Нали така? Хойт помоли за срещата.

— Може да е станало по негова идея. Но и двамата искахме да го направим.

— Нямате никаква представа защо всъщност ви е помолил да отидете там — заяви Ризоли. — Нали?

— Трябваше да се срещнем. Не мога да преценя състоянието на един пациент, без да се срещна лице в лице с него.

— И докато седяхте там, лице в лице, какво според вас си мислеше той?

Изражението на О’Донъл беше пренебрежително.

— А вие щяхте ли да знаете?

— О, да. Знам точно какво става в главата на Хирургът. — Джейн бе възвърнала способността си да говори и думите излизаха студени и безмилостни. — Помолил ви е да отидете, защото е искал да ви прецени и да ви впечатли. Прави го редовно с жените. Усмихва ни се, разговаря мило с нас. Записано е в училищната му документация, нали? „Учтив млад човек“ — казват учителите, обзалагам се, че е бил учтив, когато сте се срещнали с него. Нали?

— Да, беше…

— Най-обикновен, опитващ се да сътрудничи човек.

— Детектив, не съм толкова наивна, че да го мисля за нормален. Но толкова се старае да сътрудничи. И беше смутен от действията си. Иска да разбере причините за своето поведение.

— И вие му казахте, че е заради онзи удар по главата.

— Казах му, че травмата на главата е допринасящ фактор.

— Трябва да е бил щастлив да го чуе. Да има извинение за това, което е направил.

— Дадох му честното си мнение.

— Знаете ли какво още го прави щастлив?

— Какво?

— Възможността да бъде в една стая с вас. Седяхте в едно помещение, нали?

— Срещнахме се в стаята за интервюта. Под непрекъснато видеонаблюдение.

— Но между вас нямаше бариера. Нямаше предпазно стъкло. Нито плексиглас.

— Той нито веднъж не се държа заплашително по един или друг начин.

— Можел е да се наклони към вас. Да изследва косите ви, да помирише кожата ви. Особено му харесва да усеща женската миризма. Тя го възбужда. Онова, което го възбужда истински, е миризмата на страха. Кучетата са в състояние да подушват страха, знаехте ли го? Когато сме уплашени, отделяме хормони, които животните могат да доловят. Уорън Хойт също е способен да го усети. Той е като всяко друго ловуващо същество. Долавя миризмата на страха, на уязвимостта. Тя подхранва фантазиите му. Представям си какви са били фантазиите му, докато сте се намирали в едно помещение с него. Виждала съм до какво водят тези фантазии.

О’Донъл опита да се засмее, но не се справи особено добре с тази задача.

— Ако се опитвате да ме уплашите…

— Имате дълъг врат, д-р О’Донъл. Предполагам някои биха го нарекли „лебедова шия“. Той несъмнено го е забелязал. Не го ли хванахте, само веднъж, да се взира в гърлото ви?

— О, моля ви.

— Не свеждаше ли очи надолу, от време на време? Може би си мислехте, че гледа гърдите ви, както правят другите мъже. Но не и Уорън. Гърдите изглежда не го интересуват особено. Него го привлича гърлото. Мисли за гърлото на жената като за десерт. Частта, която няма търпение да пререже. След като приключи с друга част от анатомията й.

Почервеняла, О’Донъл се обърна към Дийн.

— Вашата партньорка се отклони доста от темата.

— Не — отвърна тихо той. — Мисля, че детектив Ризоли не изпуска от поглед целта.

— Това си е чисто сплашване.

Джейн се изсмя.

— Вие бяхте в една стая с Уорън Хойт. И тогава не се усетихте уплашена?

О’Донъл я изгледа студено.

— Това беше клинично интервю.

— Вие сте си мислили така. За него е било нещо съвсем друго.

Ризоли се приближи до нея, акт на тиха агресия, който не убягна на нейната домакиня. Макар да беше по-висока и импозантна както по ръст, така и по обществено положение, О’Донъл нямаше нейната неугасваща пламенност и се изчерви дори още по-силно, докато думите на Джейн продължаваха да удрят по нея.

— Казахте, че бил учтив. Че сътрудничел. Е, разбира се. Нали е получил точно каквото иска: жена в едно помещение с него. Жена, която да седи достатъчно близо, за да го възбужда. Но го прикрива; в това го бива. Бива го да поддържа напълно нормален разговор, дори докато си мисли как ще ти пререже гърлото.

— Изгубихте напълно самоконтрол — заяви О’Донъл.

— Мислите, че просто опитвам да ви сплаша ли?

— Не е ли очевидно?

— Ето нещо, което наистина би трябвало да ви уплаши до смърт. Уорън Хойт ви е подушил добре. Бил е възбуден от вас. Сега е извън затвора и е тръгнал отново на лов. И досещате ли се? Той никога не забравя мириса на една жена.

О’Донъл я погледна и в очите й най-сетне се появи страх. Ризоли нямаше как да не изпита известно удовлетворение при вида на този страх. Искаше О’Донъл да добие известна представа какво бе преживяла самата тя през последната година.

— Свикнете с чувството си на страх — каза тя. — Защото е необходимо да се страхувате.

— Работила съм с мъже като него — каза О’Донъл. — Знам кога да се страхувам.

— Хойт е по-различен от всеки друг, когото някога сте срещали.

О’Донъл се засмя. Самоувереността й се бе върнала, подтиквана от гордостта.

— Всички са различни. Всички са уникални. И аз никога не обръщам гръб на когото и да било от тях.