Нанси Мартин
Магията на островния камък (1)

Първа глава

Крал Кимимунго, величайшият владетел на едно райско кътче в южната част на Тихи океан, не по-голямо от остров Манхатън, вдигна високо топчестите си ръце, целите окичени с тежки гривни, за да покаже съкровището си на своите поданици, вързали по една препаска през бедрата.

— Давам този дар на нашия уважаван приятел, професор Ейбъл Флечър!

Или поне това би трябвало да казва. Всъщност се чу нещо доста по-различно: „Да’ам тоз’ дар на наш приятел, ’фесор Ейбъл Флечър“.

Тълпата закрещя и заудря с копията си в сухата и напукана пръст на джунглата, а Ейбъл с дълбок поклон и съмнение прие оказаната му чест от името на целия цивилизован свят. По-голямата част от публиката бяха проврели кокалени игли през носовете си, а самият монарх се бе накичил с огърлица от изсъхнали глави. Все пак диваците можеха да познаят кой е истински мъж, защото гледаха захласнато Ейбъл, като че ли той беше самият президент Ейб Линкълн и могъщият Мохамед Али събрани в едно. Разбира се, Ейбъл изглеждаше направо зашеметяващ, макар и само той да си го казваше — кожено яке с ципове, отворено отпред, разкриващо мъжествените му гърди, широки памучни панталони в модна кройка, все още изцапани от приключенията му из джунглата и красиво набола върху лицето му брадичка, при това лице, което съвсем не изглеждаше зле… Е, не беше Робърт Редфорт, но пък бе поне с тридесетина сантиметра по-висок от всички наоколо, което го правеше огромен за тези полудиваци.

Един от туземците, с ръст на пигмей, когото Ейбъл наричаше Мики Руни и който бе телохранител и секретар на краля, в момента превеждаше думите на церемонията с гръмкия си глас:

— Този камък се предава от поколения насам на всеки владетел на остров Кими Лау от Бога на любовта, който се крие във вулкана.

— Кой?! — попита Ейбъл, мъчейки се да долови и разбере думите на преводача, заглушавани от шумните възгласи на тълпата и напевното бъбрене на крал Кимимунго.

Мики строго го изгледа и му прошепна „Шшшт!“, а на глас продължи:

— Богът на любовта е вложил огромната си сила в този камък, професор Флечър! Човекът, който притежава камъка, ще завладее жената на своя живот.

— Какво?!

— Жената, която съдбата му е определила… която… Дявол да го вземе! Мадамата му за цял живот бе, човек! Разбираш какво имам предвид. Кралят казва, че жената, която докоснеш с този камък, ще стане робиня на любовта ти завинаги.

Ейбъл избухна в смях.

— Ти да не ме занасяш?!

— Значи тази магия е много сериозна работа… и камъкът де… Бе ти не се ли питаш, как тъй такава мърша като нашия крал има за жени седемнадесет от най-красивите мадами на острова!

Ейбъл се изкиска и каза:

— Добре, добре. Давай камъка, големи човече!

Владетелят бръщолеви още минута-две, размахвайки пред тълпата някакъв малък цветен камък така, сякаш беше парче от Светото разпятие. Най-накрая той изгледа строго Ейбъл и заповеднически му посочи земята до босите си нозе.

— Олеле, майчице — измърмори Ейбъл, но се подчини на мълчаливата заповед на краля и коленичи пред него.

— Хайде, човече! Давай да свършваме по-бързо, че трябва да гоня самолет!

Кралят изгледа кръвнишки Ейбъл и отново се обади, а преводачът заговори заедно с него:

— Професор Ейбъл Флечър, Негово Величество е благодарен за всичко, което ти направи за народа му, докато беше тук, и затова ти дава тази магическа муска. Магията й е дарила Негово Кралско Височество с четиридесет и девет деца, значи навярно и тебе може да дари с едно-две.

— Ей, приятел! Ти какво… Да не ме обиждаш?

— Камъкът ще покаже магията си върху първата жена, която докоснеш, професор Флечър. Тъй че кралят казва: преди да си тръгнеш, гледай да не докоснеш някоя от жените му.

— Няма проблем, уверявам те!

— А ако поискаш да развалиш магията, трябва да се върнеш тук, да отнесеш камъка до пещерата на Бога на любовта и да му разкажеш всичко.

— Добре де, разбрах. Сега може ли да тръгвам?

Внезапно кралят сграбчи десницата на Ейбъл и с изненадваща сила я обърна с дланта нагоре. Като продължаваше да го гледа право в очите, владетелят положи в ръката на Ейбъл гладък овален камък и каза на английски:

— И да внимаваш с тази магия… Силна магия, много силна!

Ейбъл погледна малкия камък върху дланта си. Беше около осем сантиметра дълъг и толкова гладък, като че ли бе стоял векове във водите на някой планински ручей.

Някой от туземците на острова беше нарисувал от двете му страни малки фигурки, но в момента Ейбъл нямаше време, за да ги разгледа по-внимателно. Той пъхна камъка в джоба си и се изправи.

— Е, хора, много сте мили! Благодаря ви! А сега трябва да тръгвам.

— Разбира се, професоре. Кануто те чака — рече Мики и посочи към малката елегантна лодка, поклащаща се върху черната лъскава повърхност на реката, която, лъкатушейки, се вливаше в океана на около километър по-надолу.

— Добре, благодаря, но предпочитам да тръгна по пътя — отвърна Ейбъл.

— През джунглата ли, професоре?! Ами змиите и отровните паяци?! По реката е много по-безопасно.

Но реката означаваше вода, вливаща се при това в още повече вода, а на този свят имаше едно-единствено нещо, което го караше да му прилошава до смърт — малки лодки върху дълбоките и необятни води. А малките лодки винаги намираха начин да се преобърнат и да изсипят съдържанието си на морското дъно.

Разбира се, той за нищо на света не би признал тази своя слабост. Потупа Мики по рамото и гласът му прогърмя басово:

— Най-безопасният път невинаги е най-добрият, любезни ми приятелю! Понякога човек е длъжен да направи неизбежното.

Туземците не разбраха значението на това изтъркано клише, но шумно аплодираха думите му и изглеждаха много весели и доволни. Ейбъл смело навлезе в бъкащата от змии джунгла и се отправи към цивилизацията.

Едва в самолета, на път за Щатите, той се сети за смешния камък на крал Кимимунго. Извади го от джоба си и го заразглежда. Ейб пътуваше в първа класа и само след миг една прелестна стюардеса се наведе над рамото му.

— Какъв красив сувенир! Какво представлява?

Младата жена имаше чаровна усмивка и тяло, което можеше да накара всеки зрял мъж да плаче като малко дете. Ейбъл се усмихна хитро и каза:

— Това е любовна муска. Искате ли да изпробвате действието й?

Момичето се разсмя, а на лицето й грейнаха две трапчинки.

— Този път няма да нощувам във Вашингтон, но може би следващия път ще ви се обадя — отговори тя.

— Непременно!

Ейбъл надраска телефония си номер върху книжната салфетка от подноса с храната и я подаде на красавицата. Тя посегна с тънките си елегантни пръсти, увенчани с дълъг маникюр, но изведнъж Ейбъл си спомни предупреждението на крал Кимимунго и бързо отдръпна ръката си, за да не се докосне до стюардесата.

Тя се сепна от неочакваната му реакция и го попита, изненадана:

— Какво има? Какво ви е?

— О, нищо — отвърна Ейбъл, чувствайки се като пълен глупак, но изпитвайки също и облекчение, че не се бе докоснал до нея. Не, че беше лоша. Хубава беше, но само за гледане. Изведнъж той осъзна, че не би искал точно тази жена да бъде с него до края на дните му. Ами, ако се окажеше, че магията действа?! Я по-добре да е в безопасност, отколкото да се разкайва цял живот!

Стюардесата се нацупи и рече:

— Можехте да си кажете, че не ви харесвам…

— Не, не е това! Аз… хей, чакайте…

Ала тя бързо се отдалечи по пътеката и до края на полета не обърна никакво внимание на Ейбъл.

Колкото и да не бе за вярване, той изпита огромно облекчение. Истината беше, че Ейбъл нямаше време за жени.

— Ето такава е цялата история. Тази дрънкулка идва точно оттам — каза най-накрая той на колегата си във Вашингтон.

Оливър се беше навел напред, седнал на едно от кожените кресла в тъмния като дупка офис на Ейбъл, разположен в мазето на музея, подобно на зайчарник. Оливър беше облечен в тийнейджърска фланелка с надпис „Хард Рок“ отпред, а дългата си коса беше вързал на опашка. Не можеше да се каже, че е от най-стандартните служители на музея, но може би точно затова той и Ейбъл така добре се разбираха.

Оливър откъсна очи от камъка върху бюрото на Ейбъл и се облегна назад.

— Хм, това е един хубав спомен от пътуването ти… Тревожихме се за теб. Мислехме, че този път няма да можеш да се върнеш… Особено след като бе прекъсната радиовръзката ни с теб. Шефът побесня.

— Малко яд ще му подейства добре. Прочиства артериите.

— Можеше поне да изпратиш картичка.

— В джунглата не продават пощенски марки… Пък и кога съм се провалял в мисиите си? — рече снизходително Ейбъл, махна с ръка, а димът от пурата се разнесе из стаята.

— Никога, но… за всяко нещо си има първи път. Така де, на колко години си?! На четиридесет?

— Възрастта ми няма нищо общо с това — тросна се Ейбъл.

Не му се искаше да признае пред своя млад колега, че отдавна беше отминал четиридесет и първият му рожден ден и че цялото тяло го болеше от изтощителната каторжна работа. Доставянето на експонати ставаше все по-трудно, но той никога нямаше да го признае. Наля бренди от бутилката, която държеше в чекмеджето на бюрото си, и додаде:

— Докарах онзи самолет без никакви проблеми. Сега се намира в стаята за реставрации и е в отлична форма.

Оливър се усмихна дяволито.

— Нямам търпение да го видя.

— Първо пийни — рече Ейбъл и побутна едната от двете чаши с бренди към него.

Още не се беше преоблякъл. Беше с коженото си яке и с памучните панталони, от които лъхаше на вулканична пръст и океански бриз. Трябваше да се подстриже, да хапне нещо свястно, да прегледа най-после истински вестник, но всичко това можеше да почака. Засега Ейбъл просто искаше да се наслади още малко на опиянението от успеха си и на благородната завист на своя колега, който сякаш бе залепнал за креслото.

Експедицията до далечния остров Кими Лау в Тихи океан — да открие и докара бомбардировач от времето на Втората световна война, разбил се във върха на някаква планина преди няколко десетилетия, беше отдавна лелеяна мечта на Ейбъл и всеки миг от това преживяване беше истинско щастие за него. Цели месеци бе лагерувал из влажната и знойна джунгла заедно с носачите туземци, мъкнеше по стръмния планински склон най-различни съоръжения само с най-обикновени въжета и дъска, ровеше понякога в пръста с голи ръце, за да измъкне някое безценно парче от счупения самолет. А сега бе в залата за реставриране в Музея на самолетостроенето и космическата техника, който бе на пет минути път от офиса на Ейбъл.

Вместо обаче да се втурне към ново приключение, Ейбъл беше принуден да седне пред пишещата си машина, за да напише отчет за началника си. Тази мисъл помрачи настроението му. Отпи от превъзходното отлежало бренди — първата глътка алкохол от месеци насам — и хвърли поглед наоколо.

Кабинетът му беше отлично скривалище от сухарите в бели ризи, които работеха на горния етаж. Тук не беше кой знае колко подредено, макар и да се усещаше известна академичност, която просто бе черта от характера на Ейбъл. Книги, вестници и списания от всякакъв род бяха разхвърляни навсякъде. Един дълъг бивник от отдавна умрял мастодонт беше сложен върху куп книжа, изпълнявайки ролята на преспапие, а из цялата стая бяха разхвърлени най-различни, потъмнели от времето антики, които Ейбъл беше събирал по време на своите пътувания. Златистата светлина на лампата от месинговия абажур огряваше стените, върху които се мъдреха няколко пожълтели фотографии на прочути изследователи. Те бяха закачени редом с плакати на рок-звезди. Адмирал Пиъри сякаш се вглеждаше през телескопа си в Смоуки Робинсън.

— Трябва да подредиш малко тук. Може да подейства добре на имиджа ти — рече Оливър, проследявайки погледа на Ейбъл.

— На моя имидж?!

— Би могъл да си Еръл Флин на музейните дейци или Индиана Джоунс от Вашингтон. Кабинетът ти трябва да бъде обзаведен с най-авангардната аудио- и видеотехника и да показва изгледи на паметници, за да идват и жени тук.

Както бе захапал пурата си, Ейбъл се засмя, усещайки, че Оливър се кани да му изнесе една от любимите си лекции. Макар по образование да бе доста сериозен и ерудиран археолог, младият Оливър често ангажираше мисълта си с доста по-земни неща, отколкото с възвишени академични идеи, занимаващи музейните работници.

— Жените ще падат в краката ти, само да поискаш! Но ти толкова си зает със своите пътувания, че не можеш дори да ги забележиш. Дявол да го вземе, навън е пролет!

Ейбъл се усмихна.

— Сезонът на сенната хрема, нали?

За миг Оливър го изгледа възмутен, но веднага осъзна, че Ейбъл просто го дразни и също се усмихна.

— Във всеки случай сърбежът, който усещам, не е в носа ми.

Ейбъл отново се засмя.

— Кажи ми, Оливър, можеш ли поне една минута да не мислиш за нежния пол?

— В момента говорим за теб! Какво правиш през свободното си време? Играеш федербал с онзи твой изкуфял съсед или пък човъркаш стария самолет, който държиш в гаража си. Изобщо срещаш ли се с жени?

— Разбира се.

— Имам предвид от времето на Елизабет. Още ли страдаш по нея?

— Тази история приключи преди години — рече кратко Ейбъл.

Вярно беше. Елизабет беше смисълът на живота му доста дълго време, но веднъж тя замина за Европа на кратка експедиция и изобщо не се върна. Той не рухна, когато тя го напусна. Това не беше в стила му. Нахвърли се върху работата си с удвоена страст и резултатите не закъсняха. Животът му беше вълнуващ и беше непрекъснат низ от предизвикателства.

— Моят интимен живот не ти влиза в работата, но можеш да бъдеш сигурен, че не съм монах — отвърна Ейбъл.

Оливър го гледа миг-два, после каза:

— Добре, ще се съглася с теб, ако ми кажеш кога за последен път си излизал с жена.

— Аз бях в джунглата, по дяволите!

— А преди това?

— Прекарах цели шест месеца във Франция, както много добре знаеш!

— И си ухажвал няколко млади госпожички по „Шанз Елизе“?

— Трябваше да изровя една огнехвъргачка от някакво пасище. Такава беше работата ми тогава.

— И слушаше мученето на кравите в обора, вместо да прелъстиш дъщерята на фермера! Боже господи! Ами че жените буквално ти целуваха ботушите, когато се завърна от експедицията си в Египет. Кога е била последната ти среща с жена? Кажи ми и аз ще те оставя на мира.

Ейбъл се нацупи, но реши да задоволи любопитството на Оливър и се замисли. Проблемът беше в това, че не можеше да си спомни кога за последен път е излизал с жена. След Елизабет беше имал връзка с няколко жени — бърз, насищащ секс, интелектуални разговори… но като че ли не можеше да си спомни дори една конкретна жена. Върху челото му се появиха дълбоки бръчки на размисъл. После каза:

— Знам, че неотдавна се виждах с една жена. Сега ще се сетя как се казва. Чакай малко…

— Признай си, че отдавна не си го правил! — възкликна Оливър.

— Глупости!

— Случва се точно с мъже на твоята възраст. Смяташ, че си в отлична форма и изведнъж осъзнаваш, че просто си забравил как се прави. Казвам ти, Ейбъл, меч, който стои в ножницата, ръждясва.

Ейбъл цветисто изруга.

— Може би камъкът ще ти помогне — додаде Оливър.

Двамата погледнаха малкия камък върху бюрото. Изглеждаше съвсем обикновен, като се изключеха фигурите от двете му страни. Ейбъл взе камъка и механично го издигна към светлината, струяща от лампата. Отново се вгледа в безсмислените йероглифи и фигурки. Те бяха изрисувани с някаква особена боя, която отразяваше цветовете на стаята и изглеждаше така, сякаш бе вечна. Изобщо не можеше да се каже откога датират рисунките. Бяха доста примитивни и неясни по форма… поне на пръв поглед.

Ейбъл повъртя камъка в ръцете си, все още загледан във фигурите. Изведнъж му се видяха някак по-различни — като че ли непрекъснато се движеха и променяха. Той премигна и се обърна към Оливър.

— Разбираш ли нещо от това, Оливър?

Без дори да погледне камъка, колегата му започна въодушевено да обяснява:

— Любовните муски са доста разпространени в онази част на света. Ти не знаеш ли, че хората на Кими Лау имат тринадесет празника в годината за честване на плодовитостта?

— Благодаря, но в това отношение не ми трябва помощ.

— Без съмнение, плодовитостта е само добавка. Повечето любовни муски са предназначени за намирането на партньор за цял живот — в твоя случай жена, която ти напълно да задоволяваш и тя — тебе. Не съм поклонник на моногамията, но тази идея ми харесва.

Ейбъл не можа да се въздържи и с любопитство се взря в камъка, прехвърляйки го от ръка в ръка. Усещаше колко е гладък и как добре ляга в дланта му. Беше като че ли топъл от слънцето. Излъчваше някаква скрита топлина. Фигурите отново заиграха пред погледа му.

— Ти почти повярва, нали? — попита го Оливър.

— Стига де! — възкликна Ейбъл и рязко се изправи от стола.

Оливър се взря в лицето му и каза:

— Смятам, че съм прав. Една част от тебе се бои, че магията на камъка може да подейства.

— От нищо не се боя!

Оливър се разсмя.

— Може да не се боиш от змиите, от войнствените диваци, от екваториалната жега и от всички онези неща, които ни карат да се разтреперваме, но се страхуваш от този нищо и никакъв камък! Страхуваш се, че може да намериш някоя жена, която да те заинтересува повече от безценната ти работа.

— Ама виж какво… — започна Ейбъл, но Оливър го прекъсна, като се засмя и се изправи на крака:

— О, успокой се! Пролетта вече витае във въздуха! Нима има на света по-голяма романтика от тази на цъфналите черешови дръвчета в долината на Потомак?! Защо не събереш малко кураж и не се опиташ да разбереш дали на света има някоя жена, която би могла да те направи така щастлив, като цял куп самолети например. Остави магията на камъка да свърши своята работа върху теб.

— Магия ли?! — измърмори презрително Ейбъл.

Обаче след като Оливър си отиде, Ейбъл продължаваше да гледа камъка, без да може да откъсне поглед от него. Той сякаш го хипнотизираше и колкото повече го съзерцаваше, толкова по-еротични му се виждаха рисунките. Внезапно Ейбъл почувства тъга и копнеж по Кими Лау и в същото време изпита странна възбуда. Гледаше камъка така, сякаш надничаше в собственото си сърце.

Сетне изведнъж рязко се изправи, пъхна камъка в джоба си и измърмори:

— Ама че глупост!

Време беше да си тръгне за вкъщи, за да си почине. Загаси лампата, заключи офиса си и бързо се отправи през лабиринта от коридори към изхода. Стъпките му отривисто отекваха. Когато излезе, вечерният бриз го удари право в лицето. Наближаваше буря. Пролетният въздух бе зареден с електричество и ухаеше на свежо. Някъде над главата му се изтърколи гръмотевица и Ейбъл бързо се отправи към колата си, минавайки през оградената с дървета алея покрай паметника на Вашингтон. Силният аромат на цъфнали черешови дървета погъделичка ноздрите му.

Когато стигна до тревните площи зад Белия дом, Ейбъл забави крачка. Наблизо една голяма група от хора играеха софтбол. Мъже и жени на различна възраст и с различен ръст, облечени в ученически фланелки и най-различни анцузи и спортни екипи, крещяха и се смееха, разгорещени от играта. Ейбъл знаеше, че конгресмените имат отбори. Беше образувана и неофициална лига, която имаше за цел да разтоварва служителите на Капитола от напрежението им. Хората във Вашингтон непрекъснато играеха на разни игри. Особено през пролетта. Но този път нещо по-специално накара Ейбъл да забави ход. Когато се приближи към играещите, чу ги да викат:

— Хайде, госпожице Уайът! Удари и ти една топка за нас!

Невъзможно беше човек да не забележи жената, на която викаха. Беше висока, стройна и изобщо не бе облечена, за да играе софтбол. Яркочервената й рокля беше кокетна и елегантна. В основата на врата й проблясваше златна верижка. Беше обута с лачени обувки с високи токове, а през раменете си беше наметнала скъп шлифер. Куфарчето й беше от скъпа и фина кожа. Бухналата й черна коса — черна като ясното звездно небе над пустинята — бе сресана назад, откривайки аристократичното й лице. Изглеждаше на около четиридесет години… Една зряла, красива и уверена в себе си жена.

Ейбъл стоеше на тротоара и гледаше прехласнат. В живота си не беше виждал друга жена като нея.

— Какво ще кажеш, Уайът? Играла ли си някога софтбол?

— Хайде, опитай веднъж, Уайът!

Ако се съдеше по гласовете на онези, които й подвикваха, то те очевидно мислеха, че жената дори не е чувала за софтбол. Но тя се усмихна и им извика:

— Добре, но само веднъж!

Жената отметна шлифера си и внимателно го положи върху близката скамейка. Събу обувките си, взе стика, който лежеше на земята, и грациозно замахна с него във въздуха, загрявайки преди удара.

Ейбъл забеляза, че тя е не само грациозна, но и силна. Под червената рокля бедрата й бяха гъвкави и здрави.

Ейбъл мъчително преглътна, но продължаваше да гледа така, сякаш бе омагьосан.

Съотборниците й аплодираха с гръмки и похотливи възгласи, когато госпожица Уайът пристъпи към платформата. От противоположния отбор започнаха да я освиркват. Ейбъл видя, че при базата имаше двама мъже, а и от възбудените викове на двата отбора реши, че играта вероятно е в последната си фаза. Явно елегантната тъмнокоса красавица беше тази, която щеше да реши на чия страна ще е победата.

Ейбъл с изненада забеляза, че мъжът, който застана на мястото на подавача, е не друг, а самият вицепрезидент на Съединените щати. Жената в червено изобщо не изглеждаше смутена от този факт.

Вицепрезидентът подхвърли няколко пъти топката и извика:

— Мислите ли, че можете да уцелите топката от мен, Уайът? Или може би вие сте от онези момичета, които поднасят изненадващи номера, щом играта загрубее?

— Нека да поставим въпроса по иначе, сър! Колко бързо можете да реагирате и да се хвърляте? — извика му в отговор госпожица Уайът.

Гласът й бе нисък, леко сипкав и дълбок. Ейбъл изтръпна при звука му.

Няколко души от противниковия отбор изкрещяха една-две обиди по адрес на Уайът, но тя изобщо не им обърна внимание, застана в положение на готовност и зачака. Вицепрезидентът се завъртя малко подигравателно и леко превзето, също като някой шоумен, но направи фатална грешка, като запрати ниско топката, право към стика на госпожица Уайът. Тя удари топката с всичка сила. Вицепрезидентът извика и наистина се хвърли, но ударът на Уайът беше толкова силен, че малкото кълбо мина високо над главите на смаяните играчи. Съотборниците на Уайът наскачаха от пейките и закрещяха умопомрачително:

— Браво, Уайът! Тичай сега!

— Давай, давай, давай! Давай Саманта!

С победоносен вик Саманта се втурна напред. Червената рокля залепна за тялото й. Тя изтича до първа база, грабна торбата и хукна към втората с развети от вятъра коси. Централният защитник не можа да хване, Уайът се спусна покрай втора база, заобиколи трета и оттам хукна обратно към изходната позиция. Съотборниците й възторжено закрещяха, а привържениците на противниковия отбор засвириха и задюдюкаха.

Ейбъл стисна камъка в джоба си и почувства как нещо прониза тялото му. Саманта профуча покрай изходната позиция, но толкова силно се беше засилила, че не можа да спре.

Ейбъл вървеше като насън и едва в последния миг забеляза, че всъщност се е изпречил на пътя й. Саманта се блъсна в него със силата на препускащ по релсите товарен влак. Той сепнато извика, разпери ръце, за да запази равновесие, но напразно. Двамата се строполиха на земята, вкопчени един в друг. Изведнъж Ейбъл усети, че тя е в ръцете му… тази знойна, темпераментна и усмихната жена.

Падайки, Саманта инстинктивно обгърна раменете му с ръце, а с единия си крак обви хълбока му. Двамата здраво се удариха в земята. В следващия миг Ейбъл се намери отгоре й. Беше притиснал върху тревата една доста стресната и красива жена.

Двамата се изгледаха слисани, останали без дъх, вкопчили се един в друг. Адреналинът бушуваше в кръвта и на двамата, носовете им бяха на пет-шест сантиметра един от друг, очите им — широко отворени. Косата й ухаеше на нещо тръпчиво и опияняващо. Ейбъл чувстваше ритъма на сърцето й под себе си, а когато погледна надолу, видя две искрящи зелени очи, прехапани устни и едно много красиво лице. Това лице щеше да остане в паметта му завинаги.

— Искам да се любя с теб — каза той.