Патриша Райс
Необмислена постъпка (28)

Двадесет и осма глава

И двамата мълчаха, докато изкачваха стълбите, и по общо съгласие влязоха не в редакцията, а в спалнята. Джорджина бе доволна, че Дениъл остана с нея, вместо да се разположи в люлеещия се стол, но сега, когато бе тук, присъствието му я изнервяше.

Едва не подскочи, когато съпругът й докосна гърба й и взе да разкопчава роклята й. Стомахът й се сви, като осъзна какво трябва да означава това действие. Трябваше да помни, че е дама и да се държи подобаващо, за да не го отврати отново, но повече от всичко й се искаше да се обърне, да се хвърли в прегръдките му и да моли за целувките му.

— Е, Пекос Мартин никога не е бил кой знае какъв ухажор. — Хумор насищаше провлачения му глас, когато разкопча последното копче и отстъпи настрана. — Май ще е по-добре да си намеря друг пример за подражание, ако реша да се пробвам в ухажването.

Джорджина придържаше корсажа си, като се обърна да го погледне. Лизнатият кичур отново бе паднал върху челото му — напук на всичките му опити да го приглади назад. Тя искаше да го отметне, но нещо в блясъка на очите му я възпря да посегне. Стояха на светлината на една-единствена лампа и сенките помежду им бяха прекалено големи.

— И преди са ме ухажвали — промълви несигурно тя. — Не е кой знае колко необичаен край на взаимоотношенията ни. Когато бях на дванадесет, отидох на градинско увеселение с едно момче, паднах от едно дърво и си счупих ръката, докато го гонех към върха. Миналата година в Лондон посетих крайно екстравагантен бал с един виконт. Стигнахме дотам, да се караме за кройката на роклята ми и когато го залях с шампанско, той ме заля с вино. Докато се огледам, бяха започнали да правят залози за изхода. Няма да те отегчавам с всички други бедствия между тези два епизода.

Дениъл се засмя и издърпа една фиба от косата й, оставяйки грижливо навития кичур да се разстеле по гърба й.

— Непогрешимата госпожа Весела. Може би сме създадени един за друг. Каза ли ти Иви, че веднъж вдигнах във въздуха главната улица на града?

— Сериозно? — Смехът се лееше свободно от Дениъл и Джорджина почувства прилив на топлота, когато той продължи да разпуска косата й. Не бе сигурна дали причината беше в разбирането или в близостта му, а и не я интересуваше.

— Когато всичко това свърши, искам да те заведа долу, на юг, за да те запозная с някои мои приятели. Ще те харесат. — Дениъл пусна шепата фиби върху натрупаните щайги, които тя използваше вместо тоалетка.

Джорджина не искаше да знае за какво се отнася това. Молеше се да има предвид битката със семейство Малоуни, а не онова, което съществуваше между тях. Не искаше то никога да свършва. Постави дръзко ръка върху гърдите му и се заигра с копчето на яката.

— Как мога да те накарам да ме харесваш? — попита меко с поглед, вперен в гърдите му, не смеейки да срещне очите му. Почувства как той бавно си поема дъх, но не се осмели да вдигне глава.

— Харесвам те от първия ден, когато се запознахме, Джорджина. Да ти кажа право, аз не само те харесвам. — Дениъл промуши пръсти в косата й и издърпа главата й назад, докато срещне очите й.

Джорджина се опита да не преглътне от това, което видя в нежносивото на очите му.

— Желая те, Джорджи — промърмори той, свеждайки глава, докато устните му погалиха ухото и. — Не искам отново да те изплаша, но не искам и да спя на стола.

Не знаеше какво се очаква от нея. Дали да не му обърне гръб и да започне да се съблича послушно, за да може той да упражни съпружеските си права? Дали да не обвие ръце около врата му, както копнееше, и да му покаже, че ни най-малко не се страхува? Дали просто да не изчака и да го остави да прави каквото иска?

Поемайки си дъх, се осмели да последва желанието си. Нека да я смята за разпусната жена. Никога не бе губила много време да се преструва на нещо, което не е. Защо да започва сега? Вдигна ръце, плъзна ги около врата на съпруга си и се изправи на пръсти, за да достигне устните му със своите.

Той я сграбчи през талията с две ръце, повдигна я от пода и жадно запи от това, което му се предложи. Радостта на Джорджина прониза и двамата, когато тя отвърна на целувката му с ярост, която едва не ги повали на леглото, преди да смогнат да се съблекат.

Корсажът на Джорджина се бе свлякъл от импулсивния жест, но тя едва го забеляза, докато не почувства как връзките на роклята поддават под бързите пръсти на Дениъл. Роклята й бе скупчена на пода, когато той я повдигна и я занесе до леглото.

— Какво е мнението ти за децата, Джорджина?

Усещането за силната му ръка с дълги пръсти, притисната към гърдите й, се сблъска с хладно произнесените думи, но съчетанието й се стори някак абсурдно смислено. Присегна се, за да се пребори с копчетата на мъжка риза за пръв път в живота си.

— Винаги съм искала да имам братя и сестри — промълви ни в клин, ни в ръкав, като откопча първото копче и осъзна, че пръстите й галят топла плът.

— Те започват от бебета, както знаеш. Тайлър ми каза, че е трябвало да обсъдим това преди сватбата.

Не беше сигурна дори дали ще може да проговори, но се опита храбро да даде отговор на поставения въпрос:

— Ще ти родя деца, Дениъл. Мисля, че много искам да нося твоето бебе.

— Аз винаги съм искал няколко, Джорджи.

— Тогава по-добре да започваме, а? — Идеята я изпълни с първобитно желание, което изостряше всяко докосване до нетърпимост. Искаше да има дете и този мъж да й го даде. Обви с ръце врата му и го придърпа, за да го почувства целия до себе си.

Това движение вероятно го спаси от сериозно нараняване. Из стаята се разхвърчаха стъкла в същия миг, в който на улицата отекна изстрел.

Снишавайки се на леглото, Дениъл сграбчи Джорджина за кръста и претърколи и двама им на пода. Последваха нови гърмежи. Парчета стъкло се разлетяха по голия под. Двамата се мушнаха под високото легло. В другата стая Макс взе да вие неистово.

— Стой тук! — Като издърпа покривката от леглото, Дениъл се уви в нея и се измъкна.

— Дениъл! — Джорджина се опита да го задържи, но бе все едно да задържи вятъра. Изчезна, преди да успее да го докосне с ръка.

Многото прегради на високите прозорци зееха разцепени, когато той се приведе и изтича към вратата, трошейки стъкла с обувките си по пътя. Младата жена изпищя, когато поредният изстрел развихри още стъкла и сачми из стаята, но мъжът й стигна до вратата видимо невредим.

Знаеше къде отива и сърцето й се качи в гърлото, докато чакаше. Държеше оръжието си заключено в един сандък в стаята с пресата, където момчетата не можеха да го достигнат. Знаеше, че в този момент той проклина предпазливостта си, но тя благодареше за нея на Всевишния. Искаше й се тези разбойници да си отидат, преди да последва престрелка.

Като че ли молитвите й щяха да се сбъднат. Улицата утихна и малкото останали стъкла бяха спасени, докато Дениъл се върне с винтовката си. Джорджина остана на мястото си, когато той се залепи за стената и провери улицата. Не усещаше колко бързо тупти сърцето й, докато не го видя да стои там с вдигната пушка и свиреп поглед. Затисна с юмрук устата си, за да не извика. Бе напълно способен да убие всеки, който изскочи от тъмното.

Той изруга, духна лампата и изчака още малко, но явно никой не посмя да се покаже, дори и полицията. Продължавайки да проклина, Дениъл остави винтовката настрана и дойде да й помогне да излезе изпод леглото. Когато разчистиха малко място, тя се отърколи и се озова заключена в силните му ръце. Поддаде се на порива да се притисне до него. Заби глава в гърдите му и го остави да я гали успокояващо.

— Защо някой ще прави това? — прошепна в ризата му.

— Не се постарах да ме посрещнат гостоприемно по тези места — напомни й Дениъл. — Просто не бях си помислил, че ще застрашат и теб. — Погали косата й.

— Но всички тук те обичат — възрази тя. — Подлуди само господин Малоуни и баща ми.

— И другите бизнесмени като тях, и главорезите, които наемат. Кръгът се разширява с всяка поредна уводна статия. Ако бяхме в Тексас, досега да са се опитали да счупят пресата. Съжалявам, Джорджи, но си мислех, че тук ще е малко по-цивилизовано.

— Какво ще правим? — Джорджина не искаше да остави нещата така, но почувства как напрежението го изпълва отвътре. Започваше да научава, че когато Дениъл се напряга, се случват неприятни работи. Отстъпи назад и го погледна.

Той се взираше мрачно и замислено в потрошения прозорец. Когато тя се дръпна, той обърна взор към нея и изразът му леко се смекчи. Отметна една паднала къдрица от лицето й и се усмихна.

— Ще върнем този стар палет в редакцията и тази нощ ще спим там, където няма прозорци.

Звучеше разумно. Джорджина изтърси един чаршаф и събра възглавниците им. Счупените стъкла можеха да почакат до сутринта, когато щеше да вижда какво прави. Те изхрущяха под краката й, когато последва съпруга си през салона.

Редакцията не беше осветена и вандалите бяха оставили непокътнат единствено нейния прозорец. Макс доприпка да близне ръката й, успокоен, след като опасността бе преминала. Без лампа стаята бе изпълнена със сенки. Тя застана настрана и изчака Дениъл да довлече палета. Не така си бе представяла романтичната среща.

Нещата не се и подобриха. Щом оправиха леглото, съпругът й взе винтовката си и я целуна по бузата.

— Ти поспи. Утре сутрин ще ти намеря по-безопасно място. — И излезе.

Джорджина се взря невярващо в празния палет. Беше й оправил леглото и сега вероятно трябваше да спи в него — без съпруга си. Защо това не я изненада?

Отвори рязко вратата между двете стаи и видя как Дениъл се намества на стола с пушка в скута и Макс в краката.

— Ако се върнат, не искам да съм заспал.

Тя пристъпи прага, осъзнавайки изведнъж, че е само по нощница.

— Нищо не можеш да направиш. Някой трябва да се наспи тази нощ. Върви да си лягаш, Джорджи. Ще се оправя.

Дори не я гледаше. Това я подразни повече от думите му. Искаше да я погледне.

— Не съм се омъжила за Пекос Мартин, омъжих се за Дениъл Малоуни. Ще ми се да решиш кой от двамата си.

Тогава той вдигна поглед, но лицето му не се виждаше в мрака.

— Аз все още съм Дениъл Малоуни. Пекос щеше да се е втурнал да гони негодниците. Сега си лягай, Джорджина. Аз ще си отспя утре, когато станеш и можеш да наглеждаш наоколо.

Тогава тя си тръгна със съзнанието, че не може да му предостави никакъв друг довод. Притвори тихо вратата след себе си.

Дълго след това Дениъл се взираше в тази затворена врата, чувствайки дълбоко в себе си болезненото желание, копнежа да направи тези няколко стъпки до мястото, където тя го очакваше. Но тя заслужаваше много повече от това, което можеше да й предложи в момента. А и той нямаше намерение да създава никакви бебета, докато не можеше да осигури на тях и на майка им безопасност, колкото и останалата част от него да копнееше за това.

Сигурно бе задрямал на разсъмване. Събуди се от глухото ръмжене на Макс и очите му мигновено се вдигнаха към вратата, отделяща го от Джорджина. Тя стоеше на прага със слънце в бухналите й къдрици. Едната презрамка на нощницата й се бе свлякла.

— Какво се случи с онова прозрачно нещо, което носеше в нощта, когато дойде? — не можа да се въздържи да не попита.

— Не ми остави време да го облека снощи — информира го хладно.

Схвана това, което тя призна с половин уста.

— Искаш да кажеш, че другите нощи го носиш? — Нощите, през които не бе идвал в леглото й.

Тя кимна и една златна къдрица падна върху рамото й. Дениъл си пое дълбоко дъх и се надигна от стола. В края на краищата бе просто мъж. Не бе трудно да си го признае, докато тя стоеше там като богиня на зората. Клетвите, дадени по принуда, не важаха на дневна светлина.

Когато тръгна към нея, Макс нададе яростен вой и се стрелна към входната врата, като задраска и залая да я отворят. Разкъсван между изкушението в прозирен лен, от една страна, и сигнала за опасност, от друга, Дениъл се спря насред път. Куцият му крак се схвана и го прониза остра болка.

Вратата изтрещя и Питър застана на прага. Погледът му за миг пробяга от Дениъл, все още по официална риза и панталони, към Джорджина, облегната на касата на вратата по нощница. Веждите му се повдигнаха, когато почтително върна поглед към брат си, оставяйки на младата жена време да се шмугне в другата стая.

Това беше повече, отколкото Дениъл можеше да изтърпи. С гневен вик сграбчи Питър за ризата, замахна с юмрук и го заби здраво в челюстта на брат си, запращайки го в коридора.

Иззад вратата на редакцията се чу: „Ох, дявол да го вземе!“. След миг Джорджина стоеше насред стаята, увита в одеяло и с разпиляна по голите рамене коса като валкирия, вперила свиреп поглед в съпруга си и проснатия зад вратата мъж.

Без да добави и дума, прескочи Питър и изчезна в спалнята, като затръшна шумно вратата, за да се отърве от тях.

От положението си на пода Питър потърка брада и отбеляза замислено:

— Ако това е начинът, по който се събуждате сутрин, напълно сте достойни един за друг.