Катрин Стоун
Пратеник на бурята (33)

Тридесет и втора глава

Сърцето на Брук лудо биеше, както преди четири дни. Само преди четири дни. Тогава се намираше в безизходица, и за да продължи напред, трябваше да се изправи лице в лице с миналото си.

Направи го. А жената, която слизаше по стълбите на имението в този априлски следобед?

Тя все още беше в безизходица. Отчаяние и още нещо. Много лошо.

— Няма ли да се сбогуваш с Фльор?

Не беше чула стъпките зад гърба си. Те се изгубиха сред хаотичните удари на сърцето.

Не го погледна, не можеше, но отправи поглед към пасището и Фльор. Тя цвилеше, искаше още прегръдки, насърчаваше Брук отново да изцапа чистичкия си син костюм с кафява козина.

Беше й отнело известно време, докато отстрани всички косми от дрехата си, а най-сантименталният момент беше, че Брук ги сложи в плик… като човек, безнадеждно изпаднал в безизходица, който се надава да намери сигурно убежище за пожеланието си.

— Фльор никога не е била моя. Тук нищо никога не е било мое. А като се има пред вид, че се радва на толкова много внимание, тя скоро ще забрави, че изобщо съм била тук.

Фльор нямаше намерение да я забрави все още. А изглежда наистина се радваше на страшно много внимание.

Брук се извърна и продължи към къщата.

Зад нея със сигурни стъпки вървеше воинът.

— Значи просто бягаш?

— Трябва да хвана самолета.

— След няколко часа.

— Нямаше ли да е по-добре, ако майка ми бе проявила порив да избяга, не да убие? Най-хубавото, когато си тръгваш, е, че не убиваш никого.

— Нима, Брук?

Тя не отвърна и не проговори, чак докато стигнаха до колата. Беше я оставила на пътя, където трябваше да бъде, багажът беше натоварен, а ключовете в стартера, всичко беше готово за тръгване.

Рейф протегна ръка към дръжката на вратата преди нея. Не я преместваше. Измамно случаен жест, който блокираше бягството й.

— Какво искаш, Рейф?

— Отговор.

— Какво стана с „истината“?

— Надявах се на отговор, който е самата истина.

— Не мога да повярвам. Знаел си какво е направила тя, знаел си истината и си я скрил от мен. Кога разбра? Преди или след като ти признах, че се гордея с нея.

— След това.

— В този момент си решил да унищожиш доказателството върху кубчето с листи „да не забравя“.

— Точно така.

— А ако знаеше за снимката на мозайката на Фей, сигурно щеше да унищожиш и нея, а?

— Щях да я скрия, така или иначе.

Брук се загледа в пръстите, които я държаха заложник, без да я докосват. Мислите й се насочиха към спомена за докосването му, но тя насила промени посоката им към майка си… и Лили.

И двете майки бяха водили дневници. Каролин с надежда беше записвала всичко за дъщерните люляци, които един може би щеше да създаде. А на Марла? Дневникът й, бележките в медицинските досиета, представляваха хроника на мъчението на дъщерята и поредица от рецепти за постепенно отравяне: кои точно хапчета причиняват желания ефект, в какви дози трябва да се дават и за колко време.

— Така или иначе, щях да разбера какво означават бележките й.

— Може би. — Гласът зад нея се съгласи. — А може би не.

— Помолил си Робърт да запази диагнозата в тайна до моето заминаване.

— Изобщо не ми се наложи да го моля.

— Лили щеше ли да разбере някога истината?

— Да.

— Ами когато аз случайно попитах Лили какво е открил Робърт?

— Възнамеряваше да говори с педиатър имунолог, за да измислят някаква рядка, но действителна детска болест, която възпрепятства растежа на детето. Действително съществува детски вариант на кожна туберкулоза, който щеше да свърши работа.

— Значи убеждавате Лили да лъже, всички знаят истината, освен мен. Кое ти дава право да вземаш решения за моя живот?

— Това, което ми дава право, Брук, е, че те обичам.

— Не. Не можеш. Твърде късно е.

— Мисля, че е тъкмо на време. И, Брук, мога да те обичам, та аз те обичам. Толкова ли е лошо?

Не. Просто е чудесно. Дори невъзможно.

— Да.

— Защо? Само не ми казвай, че е заради майка ти. Не бива да вярваме, че греховете на прадедите ни имат нещо общо с нас. Или че трябва да ги изкупваме.

Но това, което ще кажеш на Лили, предстои. И няма да го подминеш, щом разбереш. Тя иска да има дете от теб.

— Греховете на прадедите, да — потвърди тя, — но тук не става въпрос за древна история. Да речем, че си на път да създадеш дъщерен люляк и си във фазата, когато подбираш родители. Сериозно се съмнявам, че ще решиш да кръстосаш „убийца“ с „изнасилвач“.

— Бих го направил, ако знаех, че ще получа теб.

Брук отмести поглед от вратата на колата към прозореца и видя любовта.

Вълшебна.

Невъзможна.

— Светла Звездичка — измърмори тя, — ето как трябва да кръстиш златния си люляк.

— Звучи добре, що се отнася до пролетния цъфтеж. Но не дава никаква информация за есенните цветове.

— Трябва да бъдат забравени. Ярка Звездичка трябва да бъде забравена.

— Ще трябва отново да попълня формуляра на дружеството на люляците.

— Смятах, че Лили все още мисли върху името.

— Да, за известно време формулярът беше попълнен, но Лили измисли името в четвъртък вечер.

— Мисля, че ще промени намерението си, когато се сблъска с факта, че майка ми едва ли не уби и двамата й родители.

— Каролин умря от извънматочно разкъсване.

— Така твърдеше и моята майка психопатка.

— Лекарите казаха същото, Брук. И Фей беше там. Тя чу диагнозата заедно с Джон и Марла.

— Питал си я за това снощи, нали? Чудил си се дали майка ми не е убила и Каролин. Знаеше, че е способна на такова нещо, и сигурно щеше да го направи… Ако едно невинно неродено същество не беше попаднало като в капан във фалопиевата тръба.

— Чудя се, Брук, дали случилото се е следствие от изнасилването. Начинът, по който майка ти е действала, или бездействала.

— Изнасилването няма отношение. С удоволствие би убила приятеля си от училище за това, че са се разделили. Не понасяше да бъде отхвърляна. Никога. Сигурно е мразела Джон, загдето той не я обича, мразела Каролин, че е обичана, мразела Лили, че е тяхно дете. Баба ми притежава такава склонност, макар и не чак до там смъртоносна.

— Това обяснява защо същия следобед Джон написал името ти и това на Къртис върху листчето с кодовете на лекарствата. Но върху листите, които взех от писалището на майка ти, имаше само кодове. Джон очевидно е написал името ти, след като се върнал в кабинета си, когато вече е знаел какво е сторила майка ти. Искал е да стане твой законен опекун, за да не те изпратят да живееш при баба си Елиз, след като майка ти влезе в затвора.

— Нещо, което никога няма да разберем. — Но Брук знаеше. Сърцето й се досещаше. Джон също щеше да я защити. — Знам със сигурност, че жените от фамилията Блеър никога не бива да имат деца, нито Елиз, нито Марла, нито Брук.

— Говориш глупости.

Ще ми повериш ли децата си, Рейф?

Брук не можеше да му зададе този въпрос. В този момент, преди Рейф да разбере, че и Лили щеше да му зададе същия въпрос, Брук си помисли, че отговорът му щеше да е положителен. Да… а после не.

— Трябва да тръгвам.

— Един от твоите археологически спешни случаи?

О, да. От онези, при които се налага да прекараш остатъка от живота си в гробница.

— Какво стана с намерението ти да тръгваш в понеделник сутрин?

— Не знаех колко време ще ми трябва, за да прегледам вещите на майка си. Понеделник сутрин беше максимално дългия срок, който си поставих, и при който щях да закъснея за разкопките. Добре е да съм там преди началото, когато обсъждаме подхода, как да действаме. Ако тръгна тази вечер, ще пристигна на време за разговорите и няма да се налага някой да ме въвежда в нещата.

— Честно, наистина. Може ли да дойда с теб?

— Лили има нужда от теб.

— Ти чу ли какво ти казах, че те обичам?

— Не мога, Рейф. Не разбираш ли?

— Не. Дай ми да разбера.

— Ние едва се познаваме.

— Не е вярно. А това, което не знаем, ще открием заедно. Ще бъдат дълги и интересни разкопки. Погледни ме, Брук, и ми кажи, че не ме обичаш.

Тя направи, каквото можа. Погледна го.

— Лили те обича, Рейф.

— И аз обичам Лили. Както и ти я обичаш. Не става въпрос за нея, Брук. За нас, става въпрос. За теб и мен.

— И за Лили. В четвъртък тя имаше час при гинеколог. Относно нещо, което от дълго време обмисля. Тя иска да има дете, Рейф. Много деца, предполагам, след като вече може. Нейни деца… и твои. Възнамеряваше да те попита след срещата си с лекаря следващата седмица, но няма причина да се чака вече.

Брук наблюдаваше реакцията му и осъзна, че той беше прав. Те се познаваха доста добре.

И тя беше права. Знаеше, че той ще даде положителен отговор на Лили.

Но на Рейф щеше да му е много по-трудно, отколкото тя си представяше. Тя видя копнежа му по онова, което можеше да се получи между тях, и тъгата по това, което никога нямаше да се случи.

Винаги е трудно да се сбогуваш.

— По-добре да тръгвам — каза тя. — Трябва да тръгвам.

Той махна ръка от дръжката на вратата, освобождавайки я от затворничеството на колата, после я прибра до тялото си и я стисна в юмрук. Колата беше свободна. Тя беше свободна.

Той я пускаше да тръгне.

— Ще те закарам.

— Не, благодаря.

— Изтощена си.

— Добре съм. Все още е светло и няма движение. — Брук хвана дръжката на вратата, ръката му не я докосна, не я спря, но тя усещаше топлината му по хромовата боя. — Трябва да шофирам.

— Добре. Но искам да знам къде ще отседнеш. — Той леко се усмихна. — Не ми казвай, че е в някакъв отдалечен лагер. Знам, че платото Гиза е на три минути път от хотел „Кайро-Хилтън“.

— „Нил-Хилтън“. Но…

— Да не се появявам ли? Няма. Обещавам. Ако и ти ми дадеш обещание.

— Какво обещание, Рейф?

— Че ще се видим след една седмица в понеделник. Ще дойда в Кайро или пък… била ли си някога в хотел „Уинд Чаймс“ в Лондон?

— Не.

— И аз също. Да се срещнем там, Брук. След една седмица в понеделник в четири.

Преди дванайсет години, преди дванайсет месеца април, Брук не спази уговорката им за срещата в понеделник. Беше се отплеснала в разговори за пистолети и изнасилвания.

— Защо?

— Защото те обичам. А и все още не съм те чул да казваш, че не ме обичаш.

— Трябва да поговориш с Лили.

— Ще поговоря.

— Рейф, ако не дойдеш, ще разбера.

— А ти ако не дойдеш, Брук, аз няма да разбера.