Джейн Кристофър
Летен сън (5)

Пета глава

Когато нервната й криза отмина, тя реши през тази нощ да не отива повече при Ерик. Той не се чувстваше зле, а при нужда можеше да я повика.

Не й беше лесно да заспи в това необичайно обкръжение, но по някое време се унесе в сън и се събуди едва сутринта.

Стана от леглото, изми се и разреса косата си пред огледалото. Сега, след дългата нощ, можеше да прецени по-трезво събитията от вчера.

„Дано само Ерик да не си въобразява, че съм влюбена в него! — мислеше си Керълайн. — Любовна авантюра между пациент и болногледачка!“

Тази сутрин се оглеждаше много критично в огледалото. Но остана доволна от това, което виждаше насреща.

Сини очи, дълга руса коса, малко носле, закръглени чувствени устни, които често бяха повод за комплименти.

Хвърли поглед върху ръчния си часовник и изтръпна: девет и трийсет!

Как можа да се успи така! Каква безотговорност, ядосваше се на себе си тя. Е, хубаво начало, няма що!

Набързо изрови от куфара една бяла престилка, обу ниски сандалети и затича по коридора към стаята на Ерик.

Почукването й остана без отговор. Сигурно се е случило най-лошото, мина й светкавично през ума. И аз съм виновна за това! Със свито сърце отвори вратата. Ерик не бе в леглото си.

Керълайн забързано се спусна надолу по стълбите и изведнъж я обзе неописуемо безпокойство, че през нощта е станало нещо ужасно. Влезе във всекидневната, останала вече без дъх.

Грейс бе седнала до голямата маса за хранене, пиеше кафе и спокойно четеше вестника си. Косата й бе спусната свободно по раменете и имаше вид на току-що станала от сън.

— Добро утро! — рече Керълайн. — Всичко наред ли е?

— Какво трябва да е станало? — погледна я Грейс учудено.

Керълайн допря ръка до гърдите си и си отдъхна облекчено.

— Слава богу! — каза тя. — Значи и Ерик е добре.

— Разбира се, че е добре. — Грейс смаяно поклати глава. — Стои си навън, на терасата, и се пече на слънце.

— Чудесно! — извика радостно Керълайн и изведнъж започна да се смее. — Мисля, че трябва да ви обясня вълнението си. Изплаших се, когато видях празната стая… Аз щях да бъда виновната — смутено изрече тя.

— Добре е, че се притеснявате толкова много за Ерик… — Грейс весело й намигна.

Керълайн сбърчи чело. О, боже! Нещата съвсем не трябваше да изглеждат така.

— Това е чисто професионална загриженост — поясни тя.

— Искате ли кафе, Керълайн? — попита усмихната Грейс.

— С удоволствие. — Тя се обърна към верандата. — Ей сега ще се върна. Само за секунда ще погледна как е той.

Ерик се бе излегнал на един шезлонг, вдигнал лице към слънцето. Бе само по бели шорти и със слънчеви очила.

Керълайн си помисли, че в тази поза изглежда по-красив от всякога.

— Ерик? — тихо каза тя.

— Да, мила? — отвърна лениво той, без да извърне лице или пък да отвори очите си.

— Това съм аз, Керълайн.

Той свали очилата си.

— Зная — изрече усмихнат. — Какво си мислите, че ви взех за някоя друга?

— И аз не зная. — Керълайн се изчерви. — Как се чувствате тази сутрин?

— Много добре — отвърна той. — Което обаче със сигурност не дължа на вас. Каква медицинска сестра сте, щом ставате сутрин по-късно от пациента?

— Съжалявам… Сама не зная как се случи. Но със сигурност няма да се повтори.

Ерик развеселен я изгледа.

— Трудно ми е да повярвам, госпожице Менсфийлд. Предполагам, че все някога ще се наложи да поема пак, така да се каже, вашата работа. — Той отново се излегна назад. — А сега сериозно: днес наистина се чувствам много по-добре. Дори отлично и затова си позволих малка волност.

— Какво имате предвид? — учудено попита Керълайн.

— Разговарях тази сутрин с доктор Шеридън по телефона — отвърна той и явно зачака Керълайн да го подкани да продължи.

— И? — попита тя с нескрито нетърпение.

— Е, той каза, че бих могъл от време на време да хапвам нещо нормално.

— Това е невъзможно — каза Керълайн озадачена. — Сигурен ли сте, че сте разговаряли с него?

— Не — шеговито изрече той. — Вероятно съм сънувал… Естествено, че съм сигурен.

— Е, и? Какво каза той?

Ерик изпъшка.

— Току-що ви го съобщих. Керълайн, ако в близко време видя само още веднъж картофено пюре в чинията си, ще капитулирам. Доктор Шеридън заяви, че мога да ям каквото си поискам. И аз вече започнах — триумфиращо произнесе той и се усмихна. — Най-напред понички, после бекон, а накрая и ароматно кафе.

Керълайн поклати неодобрително глава. Това не можеше да се избегне. Познато й бе от други пациенти със стомашна язва. Все някога настъпваше момент на безразсъдство и те започваха да се тъпчат, с каквото им попадне пред очите, като се изключи, разбира се, картофеното пюре. Но повечето от тях бяха по-здрави от Ерик Хюстън.

— Надявам се, че си давате сметка за това, което правите — спокойно каза тя.

— Може и да сте много добра медицинска сестра, но аз съвсем определено предпочитам да се придържам към указанията на лекаря, а не към вашите.

„Този ли бе мъжът, когото целувах снощи!“ — мина й през ума.

— Често съм си имала работа с болни от язва и терапията ни е била винаги успешна — отвърна тя колкото се може по-невъзмутимо. После побърза да влезе в къщата.

— Е? — попита Грейс, щом я видя да се връща. — Как е нашият мил пациент?

— На мен определено не ми е мил — избухна Керълайн невъздържано. — Съжалявам — каза веднага след това и засрамена сведе поглед. — Не исках да кажа това.

— Не е необходимо да сипете пред мен хвалебствия за Ерик — подзе спокойно Грейс. — Зная, че е труден пациент. И като архитект е труден. А понякога и като племенник. Не е лесно човек да се разбере с него.

— Напълно сте права! — Керълайн се отпусна на един стол.

— Искате ли препечена филийка и бъркани яйца, мила?

— Благодаря, но нямам навик да закусвам.

— Що за глупост! — възропта Грейс. — Денят трябва да започне със солидна закуска.

Керълайн се усмихна.

— Това би могло да бъде мотото за реклама на овесени ядки. Но ако говорим сериозно, вие наистина сте права. Толкова рано обаче не бих могла да хапна дори залък.

— И аз правех същото на вашите години — каза Грейс. — Тъй като стана въпрос за възрастта ви, ако смея да попитам…

— Да? — подкани я Керълайн.

— Ами — подзе Грейс колебливо — тъкмо се питах дали в Ню Йорк няма някой приятен мъж, който… Но ето че отново проявявам любопитство.

Керълайн отпи глътка кафе.

— Въпросът ви естествено е прекалено интимен. Но ако ви успокоява това, в Ню Йорк няма нито един мъж, който да ме интересува. Когато постъпих за първи път на работа, едва успявах да се справя с поканите от страна на не един и двама приятни млади мъже…

— Имаше ли и лекари сред ухажорите ви?

— Да, но не съм имала сериозна връзка с нито един от тях. А след това идва време, когато вече не си новата колежка и интересът към теб рязко спада. Просто свикват и не те канят.

— Вие сте изключително красиво момиче. Не вярвам поканите да са идвали само заради това, че сте били „новата колежка“, както вие се изразявате.

— Благодаря, Грейс — усмихна се Керълайн. — Честно казано, вече не се мисля за кой знае колко хубава.

— С това категорично не съм съгласна. Тъкмо днес със сините си очи и прекрасната коса изглеждате особено красива.

В този момент Керълайн дочу добре познатото потрепване на токчета във вестибюла.

— Мисля, че вече посвикнах с тази къща — каза тя. — Разпознавам дори семейните приятели по стъпките.

— В този случай не се изисква кой знае какъв нюх — отвърна Грейс и се изправи, за да си долее още кафе.

* * *

— Добро утро, мили дами — изчурулика Медълин, щом влезе във всекидневната. — Как сме днес? Как е Ерик?

— Добре е — осведоми я Керълайн. — Седнал е навън, на верандата.

Медълин плесна въодушевено с ръце.

— О, чудесно! Ще си взема чаша кафе и ще се настаня удобно до него.

Наля си кафе и се отправи навън. Но после се обърна още веднъж към Керълайн:

— Ах, докато не съм забравила… Поканих един човек на партито, който със сигурност ще ви хареса.

— Така ли, колко мило! — любезно отвърна Керълайн, но всъщност й бе безразлично.

— Един симпатичен млад мъж от Ню Йорк, през целия юни ще бъде тук. Изглежда страшно привлекателен.

— Е, тогава ще се радвам да се запозная с него — усмихна се Керълайн.

— Разказах му вече доста неща за вас — продължи Медълин. — Той иска непременно да ви види.

— Много мило от ваша страна, Медълин. Но всъщност този коктейл не ме интересува. Не съм дошла тук, за да се забавлявам.

— Зная, зная. — Медълин тръсна глава. — Но малко мъжка компания няма да ви навреди. Когато Ерик пътува служебно, аз също не стоя вкъщи да плета чорапи.

Керълайн и Грейс си размениха многозначителни погледи.

— Освен това — продължи Медълин — не съм ви казала, че трябва да се ожените за него. За бога! Не, няма такова нещо! Но той е единственият свободен мъж в околността. Другите са вече обвързани — поясни тя и остро добави: — Ерик също не прави изключение.

— Медълин, Ерик не ме интересува, разберете го най-сетне — каза Керълайн търпеливо. — Ако имах право да избирам пациентите си, гарантирам ви, че изборът ми в никой случай не би попаднал на него.

Медълин не я изпускаше от поглед.

— Не говоря за Ерик като за пациент, Керълайн.

— Вече разбрах това. Но аз говоря за Ерик като за пациент, защото ако не беше болен, нямаше да съм тук. Не съм компаньонка и колкото по-скоро осъзнаете това, толкова по-добре за вас.

— А защо и при най-добро желание не мога да ви повярвам? — Очите на Медълин бяха присвити.

Керълайн не успя да отговори, тъй като Грейс побърза да се намеси.

— Медълин, скъпа, мисля, че Ерик ужасно ще се ядоса, ако разбере за какво говорим в момента. А ти сигурно не би искала това да се случи. — Медълин стреснато я изгледа, а Грейс се усмихна кротко: — Мисля, че трябва да сменим темата. И все пак, ако не осъзнаеш това, което Керълайн се опита току-що да ти обясни, никой не може да ти помогне.

Медълин едва сдържаше вече гнева си.

— Ти си невъзможна, Грейс. Никога няма да разбера как Ерик издържа да живее с теб в тази къща.

— Защо не попиташ самия него? — отвърна Грейс. — Но съм сигурна, че няма да го разбереш. Ако познаваше малко по-добре Ерик, щеше да го знаеш.

Медълин изхвърча навън. Остави след себе си мирис на натрапчив парфюм.

— Това попадна право в целта! — каза Керълайн. — Сега би трябвало да е угаснала и последната искрица симпатия между госпожица Синклер и вас.

— Отдавна трябваше да поговоря сериозно с нея — въздъхна Грейс. — Само да можех да попреча на домогванията й към Ерик…

— Сериозни ли са намеренията на Ерик към нея? — попита Керълайн и се учуди, че сърцето й се разтуптя забързано, докато очакваше отговора на Грейс.

— И аз не зная — неопределено отвърна Грейс. — Човек не може никога да каже точно как стоят нещата при Ерик.

— Защо живеете всъщност заедно в тази къща? — попита Керълайн. — Не ме разбирайте погрешно, но…

— Не живеем тук заедно, а само когато той ми дойде на гости — прекъсна я Грейс. — Къщата бе собственост на родителите му. Когато починаха, Ерик бе единственият наследник и настоя аз да се настаня тук. Той много държи на роднините си. Не би трябвало да го казвам, но Ерик има особен характер и човек трудно го разбира понякога. — Тя въздъхна. — Ние двамата живеем вече седем години заедно, в мир и сговор, както се казва.

— Това е чудесно! — възкликна Керълайн. За нея Ерик си оставаше една голяма загадка. Погледна часовника си. — Надявам се, че няма да забрави за лекарствата си — загрижено изрече тя. — Може би трябва да му напомня, но пък Медълин е при него. А ако сега се срещна с нея, не бих могла да отговарям за последствията. Просто къса нервите ми с пренебрежителните си маниери.

— Добре разбирам това чувство. — Грейс се усмихна тъжно. — И аз съм го изпитвала. Вършете си спокойно работата и не се съобразявайте с нея.

— Имате право — съгласи се Керълайн и се изправи. — Ще отида при Ерик и няма да обръщам внимание на Медълин. — Допи кафето си и решително се отправи към верандата.

Ерик продължаваше да се пече на слънце. Сега обаче лежеше по корем, а Медълин бе седнала съвсем близо до него. Явно изпитваше удоволствие, докато мажеше гърба му с плажно масло. Щом чу Керълайн да приближава, вдигна глава.

— Ще донесете ли от банята една хавлия за Ерик? — превзето попита тя.

Керълайн скръсти ръце пред гърдите си.

— Не вярвам Ерик да получи слънчево изгаряне, ако прекъснете заниманието си за две минути и сама донесете хавлията, Медълин.

Сякаш чу Ерик тихо да се смее, но пък не виждаше лицето му. Възможно бе и да се заблуждава.

— Мисля, че вие сте болногледачката в тази къща. Като имам предвид това, което сте твърдели досега, би трябвало да приема, че това спада към задълженията ви.

— Вероятно не сте ме разбрали правилно, Медълин — отвърна Керълайн. — Една болногледачка отговаря за всичко, което касае здравето на пациента. А това означава, че не е длъжна да поема ролята на келнерка, прислужница и компаньонка и да допуска да я командват. Това могат да си позволят единствено лекарите, и то в определени случаи.

Този път Керълайн чу как Ерик гръмко се изсмя. Но Медълин явно не намираше нищо смешно в това и се изправи, разтреперана от гняв.

— Подобно безсрамно поведение не бях виждала през живота си — избухна тя. — Няма да позволя да продължавате да ме оскърбявате. Ерик, искаш ли да се поразходим?

Керълайн не помръдна от мястото си. Някак си предчувстваше, че Ерик ще отхвърли предложението й. Добре познаваше вече своенравния му характер.

Хюстън се обърна на една страна и се облегна небрежно на лакътя си. Огледа Керълайн от глава до пети и от този поглед тя усети как цялата пламва.

— Медълин — каза той след това, без да отмества очи от Керълайн, — защо не се разходиш сама?

— Какво? — Гласът й звучеше пискливо. — Защо трябва да се разхождам сама? Та това е ужасно отегчително!

— Не зная — присмехулно изрече той. — Не е зле поне да опиташ.

Смигна на Керълайн, но тя бързо отмести поглед от него. Внезапно коленете й омекнаха.

— Ерик, бих искала да поговоря с теб насаме — остро изрече Медълин, — и то веднага!

Той се вгледа в своята приятелка и Керълайн с изненада забеляза, че в очите му не прозираше и капчица любов.

— Медълин, както виждаш, в момента изпълнявам препоръките на лекаря. Няма да допусна, който и да било да разваля почивката ми. Все още решавам сам какво да правя, а това, с което се занимавам сега, може да продължи още минута, час или два.

Медълин посегна нервно към кутията с цигари върху малката масичка. Разбута нетърпеливо останалите предмети, след като не успя да открие веднага запалката.

— Ерик, по дяволите, къде е тази проклета запалка?

— Откъде да зная? — троснато отвърна той. — Знаеш, че след последната криза спрях да пуша.

— Зная, зная. Но къде би могла да изчезне? Дори и да не пушиш вече, нали имаш очи да я видиш!

Керълайн отдавна бе забелязала, че запалката я няма на масата. Медълин изнервена продължаваше да я търси. Внезапно се отказа и се втренчи мълчаливо пред себе си.

Изведнъж се обърна към Керълайн и я изгледа с леден поглед.

— Може би вие знаете как е изчезнала, госпожице Менсфийлд. — Погледът й се премести върху Ерик, но той само отегчено извърна очи.

— Господи, Медълин, престани вече. Просто е смешно — изръмжа ядосано той. Надигна се от мястото си и отмести непокорния кичур от челото си.

— Откъде можете да знаете, разбира се — каза примирено Медълин, а после изражението на лицето й се промени. За миг изглеждаше объркана. След това погледна пак към Керълайн и добави: — Съжалявам. — Керълайн не вярваше на ушите си. — И аз не зная защо го казах. Извинете ме, моля. — Медълин вдигна очи. — Може и да съм получила вече слънчев удар. Но държа на тази запалка, а и тя не струваше малко пари.

— Можеш да си купиш още сто такива запалки — каза Ерик и отново се излегна.

Медълин въздъхна.

— Прав си, скъпи. Където било, там и отишло. — Усмихна се на Керълайн. — Моля ви, не ми се сърдете. Сега трябва да тръгвам — поясни тя без каквато и да било връзка. — Ще се видим по-късно.

Сграбчи кутията с цигари и малката си чантичка, демонстративно целуна Ерик и влезе обратно в къщата.

* * *

— Съжалявам, че се стигна до тази неприятна сцена — каза Ерик, щом Медълин си отиде. — Това бе подло и тя също го знае.

— Не го приемам за трагично — отвърна Керълайн. Учудваше се, че Ерик гледа на този инцидент толкова сериозно. — Но съм имала подобно преживяване с един пациент, а и колежките ми също.

— Наистина ли? — попита изненадан Ерик.

— Случва се с всяка медицинска сестра — засмя се тя. — Тъкмо бях приключила с колежа, когато една много богата стара дама ме обвини, че съм й откраднала часовника. Намерихме го естествено под една от възглавниците й. В началото бях страшно обидена, но след известно време започнах да разбирам жената.

— Как е възможно? — Ерик сбърчи чело.

Разговаряха спокойно и непринудено. Ерик й задаваше въпросите си, без да я гледа изпитателно и критично и без да всява, както досега, смут в душата й.

— Тези, които имат най-много пари, най-често ни обвиняват в кражба. Треперят над милионите си и живеят в постоянен страх да не обеднеят. А ние, слабо платените медицински сестри, не страдаме от подобни комплекси. И все пак благодаря за съчувствието, Ерик — иронично каза Керълайн. — Много благодаря.

— Не се вълнувайте чак толкова. Иначе и вие някой ден ще имате язва като мен.

Керълайн въздъхна, Ерик имаше право. Не можеше да си обясни защо, но откакто бе дошла в този дом, бе станала много по-чувствителна от преди.

— Разходете се покрай брега или вземете платноходката. Аз няма да ви издам — допълни усмихнат той.

Керълайн яростно го стрелна с поглед.

— Зная, но не съм дошла тук на почивка.

Тя плъзна поглед към брега. Привличаше я, разбира се, но щеше да й бъде съвестно да отиде на разходка и да остави Ерик сам. Та нали й плащаха, за да се грижи за него.

— Трябва да ви кажа още — подзе той и отново се обърна към нея, — че не е кой знае колко голямо разнообразие за мен да ви виждам непрестанно около себе си. Може би не сте мислили върху това, но от време на време бих искал да бъда сам.

Погледите им се срещнаха. Керълайн се опитваше да разгадае мислите му. Не се ли криеше в тези очи онзи добре познат присмехулен блясък? Не търсеше ли той забавление, и то за нейна сметка?

— Е, добре. — Тя се изправи и пооправи бялата си престилка. — Ще ви оставя, разбира се, сам. И все пак бих искала да зная предварително какво възнамерявате да обядвате, тъй като трябва да направя някои добавки в болничния ви картон.

— О, господи! — Ерик отново се отпусна на шезлонга с мрачно лице. — Откъде бих могъл да зная? — изпъшка той. — Попитайте Грейс! Тя спомена нещо за препечено сирене…

Без да каже нито дума повече, Керълайн му обърна гръб и се отправи към къщата. Очевидно настроението на Ерик се променяше като мартенско време. И тя не биваше да допуска в мислите си предишната нощ, изпълнените с копнеж целувки и пълното себеотдаване.

Това не трябваше да се случва никога повече! Ако Ерик дръзнеше някога да го направи пак, тя щеше категорично да се противопостави.

Макар че с такава сила я привличаше, Керълайн нямаше намерение да допусне връзка, която да излезе извън рамките на служебните й задължения. При това той бе прекалено самонадеян и арогантен.

Керълайн влезе в кухнята, за да попита Грейс какво ще приготви за обяд на Ерик. После се оттегли в стаята си, за да впише в болничния картон наблюденията си за състоянието на пациента и досегашния ход на терапията.

Макар че често бе съставяла подобни отчети, този път й бе трудно да го направи. Бе разсеяна и нервна, особено когато се зае да описва как бе протекла предишната вечер.

Неусетно я обзе чувството, че това, което се бе случило тогава, е станало само преди секунди. Спомените й се връщаха към мига, в който той я бе взел в прегръдките си.

Никоя целувка досега не бе разбуждала у нея подобни чувства. А Ерик бе мъж, когото тя изобщо не харесваше. Безпомощно поклати глава. „Държах се невъзможно“ — укоряваше се Керълайн.

Но когато се замисли за поведението на Ерик след разменените целувки, в душата й отново се надигна гняв. И вече не й бе никак трудно да допише отчета докрай.

Реши все пак да се поразходи.

* * *

Излезе през задния вход, събу си сандалите и ги остави на стълбите. Бавно заобиколи къщата, наслаждавайки се на топлото слънце. Закрачи боса към брега. Пясъкът пареше под краката й и това й харесваше. Измина почти миля по крайбрежната ивица и внезапно се почувства обзета от необяснимо чувство на самота.

Пое в обратна посока и се върна в къщата. Когато погледна часовника си, с изненада установи, че отдавна е спрял и не работи. Вероятно в него бе попаднал пясък.

Керълайн разбра от Грейс, че обядът току-що е приключил и Ерик се е прибрал в стаята си. А междувременно Медълин се била появила още веднъж за малко в къщата.

Настани се до Грейс в кухнята.

— Днес Ерик е в много лошо настроение — каза лелята и се вгледа изпитателно в Керълайн, придържайки чашата си за кафе. — Имате ли представа каква е причината?

— Не, не зная. — Керълайн се изчерви. — Но настроението му се мени по-често и от времето.

— Керълайн, червена сте като домат. Няма ли да ми кажете какво има?

Момичето забоде поглед в чашата, която Грейс й бе подала.

— Наистина няма какво да ви кажа. Това, което се случи снощи, бе само едно… недоразумение. И то не бива никога да се повтаря. — Вдигна глава и спокойно срещна очите на Грейс. — Сигурна съм, че няма никога да се повтори.

— Удовлетворява ли ви това решение? — попита спокойно лелята.

Керълайн не бе очаквала този въпрос.

— Да, естествено — каза бързо тя. — Искам да ви кажа, че… никога не бих си позволила да направя нещо с Ерик, ако разбирате какво имам предвид.

— Заради Медълин ли? — Грейс не сваляше очи от нея.

— Не, всъщност не. Но ако проявявах някакъв интерес към него, то връзката му с Медълин сигурно щеше да бъде проблем. Нещата обаче не стоят така.

Грейс въздъхна.

— Трудно можеш да проникнеш в душата на Ерик, Керълайн, и не е лесно да го заобичаш. Още като дете бе своенравен. Нямаше много приятели. Но… — Тя разбърка замислено кафето си. — Е, ще видим — промърмори накрая.

Керълайн се извърна, тъй като внезапно изпита усещането, че някой стои зад гърба й. Очите й се разшириха, щом видя, че Ерик е до вратата. Бе облечен в елегантен бял костюм. Керълайн не можеше да отмести поглед от него — бе по-красив от всякога. Тя смутено прехапа устни.

— Грейс, скъпа — каза Ерик нехайно, — защо не продължиш по-нататък?

Лелята се усмихна малко несигурно.

— Тъкмо си говорехме за времето днес. Ела, седни при нас. Искаш ли кафе?

— Благодаря, не. Ще ходим с Медълин до П-таун.

Керълайн се почувства странно напрегната. Почти не можеше да се съсредоточи, за да разбере това, което казваше Ерик.

— Смятаме да посетим неколцина приятели, които не сме виждали от дълго време. — Обърна се към Керълайн, която не бе издала все още нито звук. — Ще ми дадете ли благословията си за тази разходка? — попита я иронично.

— Ах… какво казахте? Какво означава П-таун? — смутено изрече тя.

— Аха, значи няма да има благословия, както разбирам. П-таун, мила моя, е съкращение на Провинстаун, град, който се намира в най-южния край на залива. Има ли още въпроси?

— Моля? Не, Ерик. — Керълайн бе напълно объркана.

Грейс удивено я изгледа, после се обърна към Ерик.

— Наистина ли се налага да отидеш там? Сигурна съм, че доктор Шеридън не би ти позволил. — Погледът й отново се върна към Керълайн, сякаш искаше да я окуражи да реагира.

— Грейс има право, Ерик. Вие трябва… — подзе Керълайн най-накрая, но той изобщо не я остави да се доизкаже.

— Престанете вече! — извика гневно. — Бих ви поканил и двете да дойдете с нас. Но последното, което мога да понеса тази вечер, са две жени, които непрестанно ме съветват какво мога да ям и да пия. Защото има и трета, която ще се разпорежда с кого да говоря. Довиждане — намръщено каза той и им обърна гръб.

Щом Ерик се скри от погледите им, Керълайн се изправи. Не бе способна да размисля трезво, а и не искаше Грейс да го забележи. Макар да бе любезна и мила, Грейс обичаше да любопитства и със сигурност щеше да поиска да разбере какво й е.

А това и самата тя не знаеше.