Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Schatz Auf Dem Alten Friedhof, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Магдалена Атанасова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka (2013)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Луана Чърчил. Съкровището
Немска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1993
История
- — Добавяне
Повече от четири часа Барбара седя сама. Никога времето й не беше минавало толкова бавно. Накрая все пак се появи Лора. Тя се строполи в един фотьойл.
— Вече се тревожех, Лора, да не ти се е случило нещо лошо.
— Не можех да оставя старите хора сами — отговори момичето. — И сега съм дошла само за да ти кажа къде съм. Ще стоя горе, докато не се върне брат ми.
— Дик не може ли да постои малко при тях? — предложи Барбара.
— Не мога никъде да го открия — каза Лора.
— Как може в такъв момент да изчезне?
Барбара внезапно се скова от страх. Ами ако в къщата са останали само тя и Лора с двамата старци? Та те ще бъдат беззащитни жертви на убиеца. Защо Станли още не се връща? Толкова много се забави! Най-добре е да се качи горе заедно с Лора. Вместо това тя заключи вратата след нея и си легна.
Беше седем без четвърт сутринта, когато някой почука на вратата.
— Лора, ти ли си? — извика Барбара.
— Не, Дик — чу се в отговор.
Барбара тръгна към вратата да му отвори. Най-после се появи поне един член на семейството.
Едва беше отключила и Дик нахълта вътре. Сграбчи Барбара и я целуна. Тя се освободи от прегръдката му и се вторачи в нахилената му физиономия.
— Какво значи това? — попита го тя.
— Просто празнувам. Щастието ми се усмихна.
— За какво говорите? Да не сте пили вино?
— Току-що се сбъдна един мой сън — обясни той. — Елате с мен на гробището. Ще ви покажа всичко.
Въпреки че беше светло, Барбара предпочиташе да не излиза, преди да се е върнал Станли.
— Никъде няма да дойда — решително отказа тя.
— Ще ви нося на ръце, ако не дойдете с добро! — заплаши я той. — Говоря сериозно!
Не беше нужно да го подчертава. По очите му личеше.
— Добре — отстъпи тя накрая, — но само за минута.
Дик я заведе до гробището, на което тя се беше натъкнала при самотната си разходка. Застанаха пред една дълбока дупка в земята. Вътре имаше масивно метално ковчеже.
— Познайте какво има в раклата! — сияещ се провикна Дик.
— Сигурно пиратското съкровище!
— Златни монети, цяло състояние! — Той запляска с ръце. — И си е само мое!
Отвори ковчежето. Барбара гледаше като омагьосана блестящите златни монети.
— Значи просто сте сънували, че трябва да дойдете тук и да копаете? — попита тя скептично.
— Точно така — ликуващ потвърди той. — Лора ще си изскубе косите, като го види.
— При това положение би трябвало да си поделите съкровището с нея — каза Барбара. — В края на краищата тя първа беше тук.
— Цялото останало гробище е нейно — великодушно каза той. — Кой знае какви съкровища още се крият в тези гробове! Ще ми помогнете ли да пренесем ковчежето до вкъщи?
След кратко колебание тя се съгласи. Когато наближиха къщата, Дик се засмя.
— Дано Станли да се е прибрал. Ще му изхвръкнат очите, като види това. Той ще се радва, че най-после ще се махна оттук. Така ще се освободи от мен.
Станли наистина си беше дошъл. Но колкото и да бе неприятно за Дик, той не обърна особено внимание на находката.
— Много хубаво, Дик. — Само това каза и премина към по-важните неща: — Сега обаче трябва да се съсредоточим върху едно — да заловим ненормалния, на чиято съвест тежи смъртта на толкова много хора. Шерифът ще дойде с петнадесетина души. Те ще преобърнат къщата и острова с главата надолу, но ще открият разбойника.
Шериф Андрюс се появи половин час по-късно. Той даде нареждания на тримата си помощници и на още единадесет мъже.
— Момчета, ще търсим, докато не открием убиеца — заяви той. — Разбрано? Освен ако вече не е напуснал острова.
Издирването започна. Станли и Дик също се включиха. Лора и Барбара правеха сандвичи. Мъжете идваха на малки групи в кухнята, ядяха и пиеха толкова бързо, че двете момичета едва им насмогваха.
Късно следобед се чу силен вик. След десет минути шериф Андрюс домъкна в салона някакъв стар човек.
Барбара и Лора си пробиха път през наобиколилите го мъже и видяха някакво мокро и мръсно същество.
— Как се казваш бе, юнак? — изрева шериф Андрюс.
— Джан Огъстъс — едва чуто отговори той.
— От колко време се мотаеш на острова?
— Ами повече от две години — отговори задържаният.
— Значи нощем си се криел в къщата и си оплячкосвал хладилника?
Дрипавото човече тъжно наведе очи.
— Да, след като хората тук си легнеха.
— Къде си спал? — поиска да чуе шериф Андрюс.
— Най-често вътре. Има разни помещения, дето не се използват. На кого пречеше това? Никой не живее там.
— Защо си застрелял Мери Мур?
Човекът се сгърчи и започна да вика:
— На никого не съм направил зло. Никого не съм обидил…
— Ти на това обида ли му викаш — да удушиш човек?
— Аз през цялото време съм бил тук, но с пръст не съм докоснал някого! — бранеше се човекът.
Сега вече стоеше изправен и гледаше шерифа открито в очите.
Шерифът се обърна към Станли, който следеше внимателно всяка дума на задържания.
— Шърман, ще го закарам в града и ще изтръгна истината от него — заяви той.
Четири дни след жестокото убийство Хари и Алис Шърман бяха погребани на Кептив Айлънд. На погребението присъстваха само близките и Барбара. Денят се случи мрачен и студен, валеше.
След церемонията Станли покани всички в библиотеката. Те изтръскваха влагата от косите и дрехите си. Станли изчака всички да седнат. След това се отпусна в масивното си кресло със странични облегалки за главата.
— Искам да ви кажа нещо, което може би всички трябва да знаете — подзе той. — Преди погребението разговарях с шериф Андрюс. Той още не е изтръгнал признания от този Джан Огъстъс. Шерифът е установил, че той е избягал от затвора в Рейл форд. Затова през цялото време се е криел.
— Този човек е умопобъркан — обади се Дик.
— Затворът не е най-подходящото място за него. Трябва да го пратят в лудницата.
Барбара проговори за пръв път след погребението:
— Аз започвам сама да се виня за убийствата, които станаха. Трябва да съм предизвикала убиеца с нещо, но не знам с какво. Всичко започна след моето пристигане.
— Нашите родители направиха всичко, за да го предотвратят — каза Лора не особено любезно.
— Чух ги на телефона, след като се обади Стан и им съобщи, че ще те доведе със себе си. Майка ми се представяше за адвокатка, а баща ми за някакъв доктор Франк Фостър. Сега сигурно щяха да са живи, ако ги беше послушала.
— Вие нямате никаква вина за станалото — намеси се Дик. — Никой не е знаел преди това за вас. Каква връзка могат да имат убийствата с вас?
— Сега вече всичко е свършено — въздъхна Станли.
— Не съвсем — възрази Барбара. — През първата нощ, която прекарах тук, някой чукаше на вратата на синята стая. Много бих искала да получа обяснение за това. Когато отворих, нямаше никой.
— Навярно е някой от татковите дребни номера — тъжно предположи Станли. — Прокрадва се до вашата врата, почуква и изчезва. Може би се опитва по този начин да ви прогони от къщата. Не мислете повече за това.
Настъпи кратка тишина, след което Барбара каза:
— Аз мислих много за произшествията след моето пристигане. Как е могъл убиецът да върже Лора и мен, без да се събудим.
— За това изобщо не съм се сетила! — възкликна Лора.
Станли си потърка брадичката и бавно произнесе:
— Предполагам, че ви е упоил с нещо.
Барбара поклати глава.
— Не знам дали сте прав. Ако е този Джан Огъстъс, как е могъл да ни сложи нещо в храната? И какъв мотив би имал?
— Сигурен съм, че този ден той не беше влизал в кухнята — каза Дик, вземайки под внимание тази хипотеза. — Как би могъл тогава да го направи?
— Може да го е направил, когато е влязъл за последен път в кухнята — каза Станли. — Вероятно е смесил кафето с нещо.
Лора поклати глава.
— Тогава нямаше да пострадаме само Барбара и аз. В края на краищата всички пихме кафе.
— Лора, хрумна ми нещо — каза Барбара. — Само ние двете с теб си слагаме захар в кафето.
— Да, вярно! — възбудено потвърди Лора.
Барбара реши да вземе проба от захарта и да я изпрати за анализ на доктор Йънг в Кълъмбъс.
— Все едно как е станало — обади се Станли. — Вие двете безсъмнено сте били упоени. Но едва ли ще узнаем как и защо.
— Питам се как се е добрал до наркотици този Джан Огъстъс — гласно разсъждаваше Дик.
— Сигурно самият той е наркоман — каза Лора. — Напълно е възможно, ако се съди по вида му.
— За дрогите трябват пари — припомни й Станли.
Изведнъж се сепнаха от прегракналия глас на Джоузеф Шърман:
— На мен чат-пат са ми изчезвали пари от портфейла. Отначало мислех, че е Мери. Но продължиха да изчезват и след нея.
— Джо казва истината — подкрепи го Елизабет Шърман. — Действително изчезваха пари!
— Дядо, като спомена сега нейното име, аз се сетих нещо — каза Станли. — Когато открили трупа, устата й била така обгорена, че целият език бил в рани и подпухнал. Някой, изглежда, е искал да я накара да говори.
— Много въпроси ще останат без отговор, Стан — отбеляза Дик и поклати глава. — Аз с най-голямо удоволствие ще напусна острова преди всичко, защото сега съм богат. Наследството ми няма да е толкова малко, а сега се прибавят и изровените златни монети.
— Как ще ги продадеш, Дик? — поинтересува се Станли.
— Вече се свързах по телефона с един колекционер от Тампа. Той ми дава цяло състояние, ако монетите са истински.
— Дик, няма ли да ги поделиш с мен? — плахо попита Лора.
— Ти нямаш нужда от тях. В земята сигурно лежи още едно голямо съкровище. Трябва само да посегнеш да го вземеш.
— Ами ако няма нищо повече? — настоя тя.
— Не забравяй, че имаш право на наследство — каза той.
Събранието в библиотеката свърши. След това Барбара не видя повече Станли. Малко преди единадесет часа се канеше вече да си ляга. Лора също остави криминалния роман. Тогава дойде Станли. Почука тихо на вратата и влезе без покана.
— Помислих си, че ще искате да чуете нещо. Току-що се обади шерифът — съобщи той. — Изглежда, че Мери Мур месеци наред е живяла на острова. Хората, с които е поддържала връзка, са имали лодка и са й услужвали с нея.
— Тогава през цялото време е можела да идва на острова, когато си поиска — замислено констатира Лора. — Питам се защо го е правила.
— Може би не само вие двамата сте надушили съкровището — предположи Станли.
— Възможно е — промърмори Лора. — Но никога не съм открила следи от друг, който да е копал в гробището. Твоето предположение обаче обяснява обгарянията в устата. Може би някой е подочул за тази работа и се е опитал да я накара да проговори.
— Има още нещо — продължи Станли. — Шериф Андрюс твърди, че тя си е имала приятел.
— Трябва да е бил лудият Огъстъс — каза Лора.
— И аз си помислих така. Но описанието не отговаря. Андрюс продължава разследването.
— Защо Мери не си е взела нещата, щом толкова дълго е била на острова? — попита сестра му. — Те са й трябвали!
Станли вдигна рамене.
— Това, което е оставила, няма особена стойност. Сигурно е имала пари и си е купила нови дрехи. А може приятелят й да е имал пари. Така или иначе ние отново можем да спим спокойно. Лека нощ, момичета!
— Лека нощ, Стан — отговориха двете в един глас.
Сложиха си нощниците и Лора заключи вратата. Легна си и угаси лампата. Пожела приятни сънища на приятелката си.
— Дано — каза Барбара. — Лека нощ, Лора.
След няколко часа Барбара се събуди от ужасен кошмар и широко отвори очи. Видя близо до себе си лицето на Дик.
— Дик! — извика изненадано.
Но това не беше същият Дик. Този непознат мъж имаше зловеща усмивка. По гърба я полазиха ледени трънки.
— Аз никога не съм ви правил на глупачка, нали, Барбара?
— На глупачка ли? — попита тя в недоумение. — Дик, наистина не разбирам за какво говорите.
— Тия не ми минават, момиче! При вашите медицински познания сигурно вече сте забелязали, нали? Знаете, че вземам. И знаете какво е въздействието, когато човек вземе прекалено много. Така че нямам задръжки и това не зависи от мен.
— Че вземате? — попита тя полузамаяна. — Какво?
— Отначало само от време на време и по съвсем малко — обясни той. — Наистина беше голяма наслада. Но скоро свикнах. Сега понякога се чувствам адски зле.
Лека-полека Барбара започваше да разбира какво означават неговите думи. Дик й доверяваше, че е наркоман. Опита се да го успокои:
— Не се отчайвайте, Дик. Ще ви покажа как можете да получите медицинска помощ. Вие можете напълно да се излекувате.
Тя се чудеше защо Лора нищо не усеща. Протегна ръка към нея. Но я нямаше. Тя беше съвсем сама в стаята с този полупобъркан мъж.
Дик поклати глава.
— Не ми говорете за помощ! Зная какво правят с наркоманите. Във всеки случай съм стигнал до заключението, че личността ми е раздвоена. Барбара, в тялото ми едновременно съществуват двама души.
— Нека поговорим за това, Дик, когато се върне Лора — помоли го тя. — Не знаете ли къде е тя?
— Кой знае, сигурно рови отново из гробищата. О, вече сме две големи откачалки. Сестра ми със златната треска и аз… Сега вече знаете какво става с мен.
— Трябва да си легнете, Дик — посъветва го тя. — Утре всичко ще изглежда по-просто и по-лесно отсега.
— Как може трикратен убиец да спи спокойно? — попита той.
Ужасът прониза Барбара като нажежено острие. Но тя успя да скрие страха си от Дик. Конвулсивно стисна ръцете си под завивките, за да спре треперенето. Мислите препускаха в главата й. Той е убил Мери и собствените си родители? И току-що й призна тези гнусни убийства? Ужасно бе, че този порядъчен младеж под влияние на наркотиците се е превърнал в чудовище.
— В момента още мога да говоря с вас разумно — продължи той. — Поне привидно мога да се държа нормално. Но скоро ще се превърна в необуздан, опасен луд. Затова ви предупреждавам. Вие знаете какво съм направил с Мери Мур. Исках да я принудя да ми каже къде е намерила златото. Но понеже отказваше, държах запалката в устата й, докато не призна всичко. Тази нощ вероятно ще премахна и вас, и останалите от моето семейство. След като вече съм прещракал, искам само за себе си и острова, и всичките пари на семейството.
— Значи тогава, през нощта след пристигането ми, вие се опитахте да ме подпалите? — дрезгаво попита Барбара.
— Да — потвърди той. — Бях друсан и идеята ми се стори добра.
— Нека да ви помогна, преди отново да ви е хванало.
За миг й се стори, че в очите му проблясва надежда. Но се бе излъгала.
— Аз съм загубен — каза. — Вече не можете да ми помогнете.
— Знам един начин — извика тя. — Ще ви вържа здраво и ще стоите така, докато ви мине.
— Това няма да помогне — отказа той. — След свръхдоза аз съм силен колкото десет яки мъже.
— Но не и ако ви вържа! — упорстваше тя. — Искам да опитаме.
— Можем да опитаме, щом смятате, че има смисъл — отстъпи той. — Когато съм нормален, ми става лошо при самата мисъл за това, което съм правил. Всеки път се заклевам, че повече няма да се повтори. Но, изглежда, просто не мога да си наложа.
— Донесете ми здраво въже и лепенка! — заповяда тя.
— Отивам — каза той. — Но да се надяваме, че ЛСД и хероинът, които съм взел, няма скоро да започнат да действат.
Щом той излезе от стаята, Барбара скочи от леглото и щракна лампата. Беше напълно объркана. Дали да удържи на думата си към Дик, или да тича при Станли да му каже? Да му разкаже за убийствата, извършени от Дик? Може ли да причини такова нещо на човека, когото обича?
Докато разсъждаваше така, навлече един пуловер и дълги панталони.
Дик Шърман не се върна! Дали вече не е изпаднал в амок?
Дали не се прокрадва към следващата жертва?
Студена пот изби от всичките й пори. Тя изхвръкна от стаята и се втурна по стълбите надолу. Заблъска лудо по вратата на Дик. Никакъв отговор. Отвори я, но стаята беше празна. Станли също го нямаше никъде.
Пиратското гробище, помисли си Барбара. Надяваше се да намери Лора там.