Петър Бобев
Драконът от Луалаба (24)

24

Анри Льоблан се движеше по пътеката със своята широка, спокойна, неизбързваща походка, с която можеше цял ден без почивка да кръстосва саваната и джунглата.

Джунглата! Наистина, би ли я сменил с друг кът на земята? Би ли понесъл да живее другаде? Той не бе ходил в Европа. А цял живот мечтаеше за нея. Все тъй се случваше, все някаква пречка. И ето сега, след като грабнеше съкровището, след като станеше богат, той щеше да осъществи мечтата си. Анри познаваше от филмите градовете й, селата, нивите, анемичните горички. Биха ли му заместили родната джунгла? Биха ли му заместили тая величава природа, която не знае мярка в нищо, където слънцето не топли, а поразява със слънчев удар; където дъждът не оросява, а срива от небето цели водопади; където вятърът не шумоли в листата, а разрушава като взрив; където растителността не е посев, засят от човека за собствено изхранване, а океан от зеленина, буйна, неукротима, всепоглъщаща; където животът не е спокойна, самодоволна скука, а непрестанна, безпощадна борба…

Нима това, което го обгражда, което кипи край него, е гора? Кой би посмял да го нарече гора? Та то, по-право, е буйство, някаква нечувана, несдържана оргия на зелените сили! Тук всеки живее за себе си. Бори се с всички. И гигантът, разкрачен, изпънат, подпрял правото си стъбло на отвесните човешки бой дъски подпори. И по-ниските дървета, създателите на втори етаж, които са се вкопчили в жестока схватка на живот и смърт с увивните лиани. И самите лиани, които сякаш нямат край. Те висят в дълги, фантастични гирлянди, оплетени с грубите ресни на въздушните корени, устремяват се към висините, за да се стопят в зеления покрив, или се устремяват стремглаво надолу като пикиращи самолети, попълзяват по земята, омотават младите кълнове на бамбука, папратите, ниските палми и отново се възземат нагоре върху ноктестите си върхове, подобни на китоловни харпуни. Лиани, сякаш не листа и въжени стъбла, които се спускат от клон на клон, а застинали зелени водопади, набрани гигантски завеси, нависнали лавини от листа, които всеки миг, при най-малкия шум, ще се сгромолясат, ще затрупат света.

Анри познаваше мнозина, които напускаха джунглата с проклятие… И се връщаха отново на следната година, пленени, очаровани, ако щете, омагьосани от нейното величие. Който веднъж е зърнал това вълшебство на зелената мощ, който е вдъхнал аромата й, остава винаги неин пленник.

Както летецът обича небето си, морякът — океана, така Анри обичаше своята джунгла.

Как щеше да я напусне, когато забогатее?

Той крачеше напред все тъй решително, уверен в себе си, докато в сърцето му се прокрадваше някакво странно чувство, непознато досега. Защо трябваше да се раздели така, почти грубо, невъзпитано с тези приятни хора? Те искаха да го отклонят от целта му, това е вярно, но с каква умисъл? Да му напакостят ли, да го ограбят ли? Естествено, не. Само не го разбираха.

А би било много хубаво, ако го бяха изчакали. Тъй хубаво! Да отмъсти, да облекчи душата си и после да се отпусне в комфортната кабинка… При тези мили хора… При тази чудна девойка…

Той махна с ръка. Анри Льоблан, не мисли за нея! Нямаш право. Предстои ти по-важна работа. Отмъщение и злато! На тоя свят има много девойки, а малко злато. Съвсем малко! Затова, когато гониш златото, не си замътвай главата с девойки! Колкото чудни, колкото изключителни да са те…

Анри все още се придвижваше уверено по пътеката. Не очакваше засада. Върху листната настилка лежеше тънък слой тиня от скорошния кален дъжд и по него личаха отчетливо следите на двамата бандити — тежките разкривени стъпки на натоварения с чувала мулат и пъргавите крачки на догонващия го германец.

Внезапно слонски рев процепи тишината. Чу се тежко топуркане, трясък на чупени клонки.

Анри отскочи настрани, заслони се зад един дебел ствол, притихна.

По пътеката се зададе в тръс стар мършав слон с огромни пожълтели бивни, които почти докосваха земята. Слонът тичаше и тръбеше тревожно с хобот като параходна сирена.

Кали! — позна го човекът. И се притисна по-плътно до дървото. Не искаше да го убива. Не толкова от жал. Слоновете кали трябва да се изтребват. Те са опасни не само за хората, опасни са и за другите животни, дори за другите слонове, особено за младите. Не искаше да стреля — бегълците щяха да го чуят. А той разчиташе главно на изненадата.

Слонът приближи. Но с всяка крачка ставаше по-неспокоен. Забави ход. Накрай спря съвсем. Ушите му се разпериха. Хоботът му се заизвива, задуши въздуха.

„Откри ме, проклетникът!“ — мярна се в мисълта на Анри. В следния миг слонът се метна към неговата страна. Но човекът беше подготвен за нападението. Улови се за най-близката лиана и за секунда се озова върху един клон на височина шест метра над земята.

Слонът връхлетя върху стъблото, натисна с чело. Дървото не се поклати. Тогава бесният великан удари с бивни в корените. Но отскочи като засегнат от ток. Болезнен рев разтърси околността.

Аха! Значи от това е — от зъбобол!

Наистина върху десния бивник, почти до венеца, личеше черна яма, в която можеше да се вмъкне човешки юмрук. Тези слонове са най-опасни. Фучат със своята болка и гонят всяко живо същество, което им се мерне. Живеят в мъка, живеят за мъка и на другите. В джунглата няма ветеринарни зъболекари. Само куршумът може да отърве и тях, и другите.

Внезапно слонът се втурна надолу по пътеката. Анри се подвоуми. Да чака ли още? Не е ли по-добре да слезе на земята, та да поеме пътя си? Спря го само усетът, от личното разбиране на животните. Той знаеше. Слоновете са умни. Много умни. И за беда, колкото по-зли, толкова по-изобретателни, находчиви, по човешки хитри.

Този проклетник безспорно е разбрал, че човекът сега е неуязвим. Затова го остави. Престори се. Да го успокои, та да се спусне долу. Тогава слонът, който може да се прокрадва, когато поиска, безшумно като привидение върху възглавниците на краката си, ще връхлети изневиделица отгоре му и ще го смачка.

Затова стоеше търпеливо на клона.

Минутите се източваха бързо, а животното не се връщаше. Анри за миг се поколеба. Дали пък тоя път не сгреши? Дали не надцени ума на злия великан?

Тогава чу в шумата долу някакво шумолене. Надзърна предпазливо. Видя едър панголин, който разкъртваше с нокти един неголям термитник. Животното не бързаше. Че защо да бърза? Термитникът нямаше да избяга. А вътре изглежда имаше достатъчно храна.

Затова пък леопардът бързаше. Анри го видя как се прокрадва с дебнещите си безшумни стъпки. Тялото му, прилепено към земята, се изгъваше като змия, а лапите му стъпваха тъй леко, сякаш носеха не тяло, а призрак. Очите му не виждаха нищо друго, освен набелязаната жертва. Езикът му облиза черната устна. Петнистата опашка се изпъна, затрептя. Следваше скок.

Хищникът се поколеба. Не скочи. Забави се. Опашката се отпусна. Дори главата се обърна назад, сякаш се бе отказала от намеренията си. Но гладът, както се вижда, беше силен. Натрапваше своето. Леопардът пак настръхна. Приготви се повторно за скок. И скочи.

Съжали в същия миг. Едва мощната лапа докосна бронираното тяло и панголинът мълниеносно се сви на кълбо, мушна опашка под корема, разпери острите си люспи. Преобрази се в настръхнала рогова шишарка.

Леопардът освирепя, изпадна в лудост. Облиза набързо окървавената лапа и отново с рев се метна върху бодливата топка. Този път поряза носа си. С утроена ярост той почна да подмята панголина на всички страни, да го подхвърля нагоре, опитвайки да го докопа със зъбни да го сгризе.

Въпреки цялата му стръв това не му се удаде. Само се обля в кръв — лапите, муцуната, гърдите. Безобидното люспесто животно остана победител. От тогава от дърветата се развикаха маймуните. При жалкия вид на най-злия си враг, при неговия позор, те не можаха повече да сдържат ликуването си. Разскачаха се по клоните, разкиснаха се. Чупеха вейки и ги мятаха настървено върху посрамения хищник. Леопардът им се озъби гневно, изръмжа сърдито, но не се отказа от плячката си. Надяваше се да я измори най-сетне. И без това се бе изранил доста.

Така, побеснял от гняв, не усети приближаването на слона. Когато се опомни, беше много късно. Мощният хобот го хвана през корема и с един замах го тръшна на земята. Слонът скочи отгоре му, запристъпва ту на един, ту на друг крак, докато го превърна в кървава пихтия. После поразрови пръстта с крака и го зари с кал и шума.

„Погребва го! — помисли си Анри. — Слоновете погребват жертвите си. И биволите също…“

Най-сетне, излял злобата си някому, слонът затича по пътеката. Изгуби се към езерото, подгонван, сякаш шибан с камшик от болката в наядения зъб. Момъкът неволно се засмя, като го видя отзад. Винаги го досмешаваше. Така страшният гигант с отпуснатата кожа около задните му крака приличаше на палячо, нахлул чужди гащи, който, ха-ха, ще се препъне в тях.

Анри въобще не предположи каква опасност се насочваше сега към доскорошните му другари. Защото смяташе, че те отдавна са във въздуха, на път.

Той се спусна на земята. Вече можеше да продължи. Доколкото познаваше нрава на животните, този слон нямаше да го безпокои. След десетина минути достигна ямата под изкорененото дърво, в която Жозеф бе крил златото. Оставените следи му разкриха всичко. Ясно, тук мулатът е оставил нещо. После, доста по-късно, се е върнал да си го вземе. Младият следотърсач не се съмняваше какво е било скрито. Сега вътре нямаше нищо. Ако имаше, мулатът щеше да заличи следите си.

Анри забърза по прясната диря. Скоро се натъкна на оголения скелет. Наоколо още се носеше лютивата мравешка миризма, но ненаситните хищни дребосъци се бяха източили нанякъде, свършили работата си, огризали всичко живо по своя път.

Това безспорно беше германецът! Същият тропически шлем, същият костюм, обущата. Един очистен до бяло скелет, облечен с непокътнат костюм. И омотани лиани около долепените китки и глезени.

Кой го е вързал така?

Впрочем само един е годен на това — мулатът! Проклетникът! Превари Анри! Лиши го от сладостта на отмъщението. Отне му плячката. Ограби го.

А може би по-добре! Тогава пък ти, Жозеф Симон, ще платиш и за двамата, не само за себе си. Ще платиш с живота И със златото!

С блеснали очи Анри ускори ход. Дирята на врага беше прясна. Издаваше близостта му. Ловецът се взря напред, в зеления сумрак, свали пушката, отмахна пред пазителя, нагласи показалеца си върху спусъка.

Вече очакваше и засада. Затова се прилепи до едната стена на тунела. Запристъпва безшумно, скрит в шубраките.

Видя го още при първата извивка на пътеката. Жозеф не очакваше преследване. Оставил чувала на земята, той се бе отпуснал да си почине с опрян гръб в едно дърво. Когато видя врага си, мулатът рипна на крака, грабна торбата и я метна на рамо. В очите му светна ужасът на уловения звяр.

— Ръцете горе! — заповяда белгиецът.

Пред тази решителна заплаха Жозеф остави товара си и вдигна ръце.

Стори му се, че може да се справи лесно с този смел, но наивен ловец. И рече:

— Я свали това желязо!

Посегна да отпусне ръце.

— Не мърдай! — извика Анри. — И слушай!

Жозеф се начумери, но изпълни заповедта.

— Ех, пък и ти! Защо толкова се сърдиш? Как можех да ти помогна, като чудовището щеше да потопи и мен? Всеки на мое място…

— Значи уплаши се? — рече Анри гневно. — А после, когато поиска, го уби. Тогава не се уплаши.

— Вече се бях окопитил. Но ти? Ти как се отърва? Да си призная, бях те отписал вече…

Анри не го остави да се наприказва, а го пресече грубо:

— Не за това съм сега при теб!

И млъкна. Загледа го упорито, с такава властна омраза, че мулатът усети тръпки по тила си. Впрочем къде бе виждал този поглед? Защо все му изглеждаше познат? Откъде?

— А за какво?

— За възмездие! — изплющя като бич отговорът на Анри. — Възмездие!

— Какво възмездие? — заекна мулатът. — Не те разбирам…

Белгиецът отхвърли въпроса:

— Ти ли остави немеца на мравките?

Мулатът посивя.

— Той умря сам. Беше умрял и те го изядоха.

— С вързани крака и ръце? Така ли?

Жозеф въздъхна.

— Няма да те лъжа. Аз го вързах. Само че той почна пръв. Направих тъй, както той се тъкмеше да напра ви с мен… Законна самоотбрана!

А мисълта му работеше бързо, преценяваше. Това самопризнание можеше да му струва главата пред съда. Призна само да предразположи врага си, да го залъже. А после да свърши и с него. И щеше да свърши. Не само заради златото… И заради признанието…

Стори му се, че Анри се поддава на уловката. Вярва му. Оставаше да продължи. Щом е за това — за справедливостта… Познаваше ги той. Всеки бял се счита длъжен да отмъсти за смъртта на друг бял, когато убиец е цветнокож…

Заговори бързо:

— Ти не го познаваш какъв човек беше той…

— Какъв? — процеди през стиснати устни Анри.

— Жандармерист!

— Както и ти!

Жозеф спря. Загледа го смутен. Но бързо притури:

— А преди това в Европа е бил надзирател в концлагер.

Младият мъж вдигна вежди.

— Виж, това е ново за мен! Стават ми ясни много неща. Човек, годен за надзирател в концлагер, е годен за всичко, за всяко престъпление.

Той насочи решително пушката.

— Сега е твоят ред! Не отпускай ръцете!

Мулатът изпъна нагоре длани недоумяващ.

Без да сваля дулото, Анри заговори бавно, сурово, с ледена твърдост.

— Единият престъпник получи наказанието си.

Жозеф премерваше бързо разстоянието между себе си и насочената цев, преценяваше дали би могъл с един скок да я избие от ръцете му, преди да гръмне. Не! Далече беше! Трябваше да изчака още. Да се приближи на сигурно разстояние. Чак тогава…

Някъде недалеч, на не повече от километър оттук, изрева динозавърът. Изрева с цялата ярост, с цялата неправдоподобна болка, която гореше гърдите му. Гласът му прокънтя над гората, блъсна се в гъстия склоп, попи из шубраците.

И чудно, в далечината отговори друг динозавър.

Нима имаше още? Нима имаше други освен тия двамата, убитият и живият, който бе избягал от заврялото езеро?

Чудовището изрева още веднъж, далечният му събрат пак повтори зова му.

Анри сви устни. Престана да слуша гърмящия разговор на гигантските влечуги. Сега имаше много по-важна задача. Тази задача, заради която бе дошъл чак тук, за която бе мечтал — отмъщението!

— Слушай, подлецо! — рече той гневно. — Аз съм съдията, аз съм и палачът ти. Осъдил съм те. Сега чуй присъдата и се приготви да посрещнеш наказанието.

Замълча и добави:

— За убийство има едно наказание — смърт!

Мулатът гледаше с разширени очи, сив от страх. Откъде познаваше този поглед? Кое убийство споменаваше?

Анри натърти бавно, отмерено, с ужасяваща решителност:

— До реката един умиращ човек ви поиска услуга. Тъй както човек услужва на човек — да предадете на сина му картата на пътя към Огнената пещера…

— Ти ли си тоя? — ахна Жозеф. — Ето на кого прилича твоят поглед!

И млъкна, убеден, че не може вече да очаква пощада. Съзнаваше, че няма право на пощада. Оставаше едно — хитрост, борба. Когато ставаше дума за живота му, за златото му, Жозеф знаеше да се бори, знаеше да побеждава. Млъкна. Настръхна.

Анри продължи:

— От благодарност, че ви посочи пътя към богатството, вие го убихте.

Жозеф възрази:

— Аз не! Уби го Зигфрид!

Анри го сряза с ледения си поглед:

— Не лъжи! Поне пред смъртта си. Зигфрид само закри очите му, а ти натисна ножа.

— Той ми заповяда.

Анри плю насреща му.

— Той получи каквото заслужаваше. За него вече не говорим. Говорим за теб и за твоето престъпление.

Жозеф облиза пресъхналите си устни.

— Е, какво ще правиш сега?

— Отговори ти какво заслужава един убиец! Мълчиш, трепериш вече. Смелостта ти се изпари…

Поотпусна дулото. Но Жозеф и сега не се реши да опита. Допускаше, че отличният стрелец може и така да умери безпогрешно. Остана с вдигнати ръце. Остана да дебне.

Анри каза рязко:

— Аз ще те застрелям. Дали сега или след пет минути, или след час — това е моя работа. Ти ще стоиш и ще очакваш. Ще чакаш, без да знаеш в кой миг ще престанеш да съществуваш… Ето почва играта… Чакай…

И насочи пушката към челото му. Мулатът облиза устни.

Безпощадният отмъстител добави:

— А когато ти омръзне да очакваш, когато не можеш да издържаш повече, заповядай сам: огън! Това ще бъде последната ми милост. Сам да пожелаеш смъртта си.

А в главата му се въртеше един досаден, противен въпрос. Въртеше се през цялото време, докато траеше тая жестока игра. Всъщност можеше ли да стреля, можеше ли да убие един беззащитен човек, та бил той и убиецът на баща му, та бил той и най-големият престъпник? Защо не го унищожи веднага? Защо се забави?

А трябваше! Такива хора трябва да се изтребват като слоновете кали и пантерите людоеди! Да се прочисти от тях човешкият род!

Трябваше!

А колко по-лесно би било, ако проклетникът опиташе да нападне, да се бори, поне да бяга! Тогава би го застрелял с чиста съвест.

Зад главата на мулата оживя един прекрасен цвят, полетя, запърха с огромните си пъстри крила. Някакво жабче скочи на съседния лист. Едра рогата гъсеница запълзя непохватно по вейката си като малко чудовище. А Жозеф стоеше все така неподвижен, с вдигнати ръце и стиснати устни. Мълчеше. По черното му лице не се четеше нищо — ни страх, ни надежда.

Впрочем кой кого измъчваше повече сега?

„Подушил е слабостта ти — тази мъчителна мисъл човъркаше настойчиво съзнанието на Анри. — Трябва да стреляш! Трябва! Забрави ли кой натисна ножа в сърцето на баща ти?“

В същото време една друга мисъл изплуваше, засенчваше решителността му, чувството му за мъст: „До къде бихме стигнали, ако всеки сам почне да издава присъди и да ги изпълнява? Обвинител, съдия и палач. За това е обществото. Затова то е създало правосъдие, закони, съдии.“ Тъй каза старият естественик. Наистина затова е обществото. Но тук е джунглата. Няма общество. Действуват законите на джунглата. Наумов беше отговорил и на това: „Където и да отиде, човекът носи своите човешки закони — и в джунглата, на морското дъно, на Марс дори…“

Цератозавърът отново проточи зловещия си мъчително-злобен рев и далечният му родственик отговори като приглушено ехо. Впрочем дали беше друго чудовище или истинско ехо, което го подмамваше с жестоко безразличие, повтаряше упорито нетърпеливите му призиви, отвличаше го все по-далеч и по-далеч от родното езеро, отмъкваше го навътре в негостоприемната, убийствено уморителна за тромавото му туловище суша.

Внезапно Жозеф се вгледа някъде зад гърба на врага си, очите му се разшириха от ужас.

— Не се обръщай! — изкрещя той.

Хитростта му сполучи. Анри трепна, изви за секунда глава назад. За мулата тая секунда стигна. Той скочи, удари пушката, изби я от ръцете му. Не се хвърли да я вземе, защото тя се оказа по-близо до белгиеца, който я настъпи с крак, а с един скок се хвърли в папратите. Додето звероловецът се наведе, додето вземе пушката, додето я насочи, мулатът бе изчезнал в джунглата.

Нямаше смисъл да го гони веднага. Все едно, нямаше да го стигне. Преследваният бяга по-бързо. То се знае. Спасява живота.

Щеше да тръгне подире му. Със златото на гръб. Все щеше да го настигне. Трудно е за безоръжен човек да се придвижва в гората. Накрай ще падне от глад.

Но при новата среща Анри вече нямаше да се колебае…