Джек Лондон
Когато светът беше млад (2)

II

Дейв Слоутър се наклони с решителен вид над писмената маса, която му преграждаше пътя към кабинета на Джеймз Уорд, съдружник от фирмата „Уорд Ноилз и Сие“. Дейв се ядосваше. Всички, които се намираха в кантората, го поглеждаха подозрително. Особено недоверчиво го гледаше изправеният пред него секретар.

— Предайте на мистър Уорд, че съм дошъл при него по много важна работа — настояваше той.

— Каза ви се — той диктува и не иска да му се пречи — отговори секретарят. — Елате утре.

— Утре ще бъде много късно. Кажете на мистър Уорд, че работата е за живот или смърт.

Секретарят се колебаеше и Дейв се възползува от това.

— Кажете му, че миналата нощ съм бил в Мелничната долина и че трябва да го предпазя от нещо.

— Името ви?

— Работата не е в името, той и без това не ме познава!

Войнственото настроение на Дейв, в каквото той постоянно се намираше, изведнъж го напусна, когото влезе в кабинета и видя пред себе си едър, рус човек, който се обърна към него на въртящото се кресло и престана да диктува на стенографката. Дейв сам недоумяваше защо настроението му се промени и тайно беше недоволен от себе си.

— Вие ли сте мистър Уорд? — зададе той глупав, неочакван и за самия себе си въпрос и това още повече го ядоса.

— Да, а вие кой сте?

— Хари Банкрофт — излъга Дейв. — Вие и без това не ме познавате.

— Искали сте да ми съобщите, че миналата нощ сте били в Мелничната долина.

— Мисля, че там живеете? — запита Дейв, като поглеждаше подозрително стенографката.

— Да, за какво съм ви нужен? Много съм зает.

— Трябва да ви съобщя нещо между четири очи, сър.

Мистър Уорд хвърли върху му бърз, проницателен поглед.

— Моля ви, мис Потър, оставете ни за няколко минути.

Момичето събра бележките си и излезе. Дейв гледаше втренчено Джеймз Уорд, докато джентълменът не прекъсна течението на мислите му.

— Слушам ви.

— Миналата нощ бях в Мелничната долина — нерешително започна Дейв.

— Чух вече това — по-нататък?

Дейв почувствува, че в душата му нараства някаква съвсем необяснима увереност.

— Аз бях около вашия дом или по-право във вашите владения.

— Какво правехте там?

— Готвех се да се вмъкна, за да ви ограбя — откровено призна Дейв. — Чувах, че живеете там само с един готвач — китаец и това ме примами. Но не изпълних намерението си, тъй като ми се случи нещо, което ми попречи и за което съм дошъл тук. Във вашите владения се натъкнах на един дивак, който се разхожда на свобода — същински дявол! Той е в състояние да разкъса и по-големи храбреци от мен! Трябваше да се спасявам с бягство. Беше почти съвсем гол, катери се по дърветата като маймуна и тича не по-зле от елен. Видях го как гонеше един койот и съм готов да се закълна, че го е настигнал…

Дейв млъкна и следеше какво впечатление произведе разказът му, но остана разочарован. Лицето на Джеймз Уорд изразяваше само спокойно любопитство.

— Това наистина е много интересно. Дивак, казвате? А защо ми е нужно да го зная?

— За да бъдете предупреден от заплашващата ви опасност. И аз самият не съм много мек човек, но не съм привърженик на убийствата… на безсмислените убийства, искам да кажа. Според мен, вас ви заплашва опасност и реших да ви предупредя. Уверявам ви, че казвам самата истина. Ако ви е угодно да ме възнаградите за безпокойството, аз, разбира се, няма да откажа. Но това не е толкова важно за мен; важното е, че вие сте предупреден и че аз напълних дълга си.

Мистър Уорд се позамисли, като почукваше с пръсти по масата. Дейв забеляза, че ръцете му бяха големи, силни и въпреки че бяха много загорели, личеше, че са гледани добре. Още в началото бе забелязал на челото над окото му една тънка предпазна мушамичка с цвета на тялото. В главата на Дейв трепна съвсем невероятна мисъл.

Мистър Уорд извади от вътрешния си джоб портфейла, измъкна от него една зелена банкнота и я протегна на Дейв, който бързо я скри в джоба си, като успя все пак да забележи, че това са двайсет долара.

— Благодаря ви — каза мистър Уорд и даде да се разбере, че свиждането е свършило. — Трябва да се вземат мерки. Един тичащ на свобода дивак наистина е опасен.

Невъзмутимото спокойствие на мистър Уорд придаде смелост на Дейв, още повече, че в главата му се бе мярнало ново предположение. По всяка вероятност този дивак трябва да е брат на мистър Уорд, може би побъркан, когото криеха от хората. Чувал бе за такива случаи. Нима Уорд искаше да купи мълчанието му само с двайсет долара.

— Позволете — започна той. — Сега си спомням, че този дивак много прилича на вас.

Щом Дейв каза това, пред очите му произлезе някакво необикновено прераждане: пред него се оказа лицето със същите свирепи очи, което беше видял през нощта, същите хищнически свити пръсти, същото готово да скочи гигантско тяло. Но сега Дейв нямаше фенерче, което да хвърли срещу нападателя. Изведнъж почувствува мускулите на ръцете си в такива страшни клещи, че застена от болка; видя пред себе си грамадни бели зъби, оголени като у куче, готово да се нахвърли. Брадата на мистър Уорд докосна лицето на Дейв, а зъбите бяха готови да прехапят гърлото му: но това не се случи. Вместо това Дейв почувствува, че тялото на противника изведнъж се вдърви, сдържано от усилията на желязна воля. Бе захвърлен без всякакво усилие така стремително, че се удари с размах в стената и се строполи, обезсилен на пода.

— Да не би да си намислил да ме изнудваш? Дай ми парите!

Дейв безпрекословно върна банкнотата.

— Мислех, че си дошъл с добри намерения, но те разбрах! Марш от тука! Бягай, докато е време, иначе ще се намериш в затвора, където наистина би трябвало да бъдеш, разбра ли?

— Да, сър — промърмори Дейв.

— Можеш да се махаш.

Дейв мълчаливо тръгна към изхода, силно го боляха мускулите и на двете му ръце. Когато хвана дръжката на вратата, Уорд отново го спря.

— Ти леко се отърва — му каза той и Дейв забеляза, че в очите му пробягна пламъче на злобно тържество. — Да, щастливо се отърва. Ако исках, можех да откъсна мускулите на ръцете ти и да ги хвърля ей в това кошче!

— Да, сър — отговори Дейв, като не се съмняваше ни най-малко в истинността на казаното.

Той отвори вратата и излезе. Секретарят въпросително го погледна.

— Дявол да го вземе! — едва можа да каже Дейв и напусна кантората.