Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (62)

Отхвърленият ухажор

Часът на призраците почти бе дошъл, когато сир Герис Пийвода се върна в пирамидата да донесе, че е намерил Боба, Книгите и Стария Бил кокала в една от не особено почтените изби на Мийрийн да пият жълто вино и да гледат как роби се трепят едни други с голи ръце и остри зъби.

— Боба извади нож и предложи да се хванат на бас дали коремите на дезертьорите са пълни с жълти лайна — докладва сир Герис, — тъй че му хвърлих дракон и попитах жълто злато ще свърши ли работа. Захапа монетата и ме попита какво искам да купя. Като му казах, прибра ножа и ме попита пиян ли съм, или луд.

— Да мисли каквото си иска, стига да предаде съобщението — каза Куентин.

— А, това ще го направи. Обзалагам се, че ще си получиш и срещата, макар и само за да може Дрипите да накара Хубавата Мерис да ти отреже черния дроб и да го изпържи с лук. Трябваше да послушаме Селми. Когато Баристан Храбрия ти каже да бягаш, разумният човек си връзва ботушите. Трябва да намерим кораб до Волантис, докато пристанището още е отворено.

Само при споменаването за кораб лицето на сир Арчибалд позеленя.

— Никакви кораби повече. По-скоро ще подскачам до Волантис на един крак.

„Волантис — помисли Куентин. — После Лис, после — у дома. Обратно откъдето тръгнах, с празни ръце. Трима храбри мъже загинаха, и за какво?“

Щеше да е хубаво да види отново Зелената кръв, да посети Слънчево копие и Водните градини и да диша чистия сладък планински въздух на Ирънууд вместо горещите влажни и мръсни изпарения на Робския залив. Баща му нямаше да му каже нито дума в укор, знаеше Куентин, но разочарованието щеше да се чете ясно в очите му. Сестра му щеше да се държи презрително, Пясъчните змии щяха да му се подиграват с усмивки, остри като мечове, а лорд Ирънууд, вторият му баща, който беше изпратил с него собствения си син, за да го пази…

— Няма да ви задържам тук — каза Куентин на приятелите си. — Баща ми постави тази задача на мен, не на вас. Идете си у дома, щом това искате. По който начин предпочетете. Аз оставам.

Големия мъж сви рамене.

— Тогава Пий и аз също оставаме.

Следващата нощ Дензо Д’хан се появи на вратата на принц Куентин, за да уговорят условията.

— Ще се срещне с теб утре, на пазара за подправки. Гледай за врата със знак пурпурен лотос. Почукай два пъти и извикай: „Свобода“.

— Разбрано — каза Куентин. — Арч и Герис ще са с мен. Той също може да вземе двама мъже. Не повече.

— Както благоволите, принце. — Думите бяха съвсем вежливи, но в тона на Дензо се прокрадна злоба, а очите на воина поет блеснаха подигравателно. — Елате по залез-слънце. И се погрижете да не ви следят.

Дорнците напуснаха Великата пирамида час преди залез-слънце, за да не би да объркат пътя или да се затруднят с намирането на пурпурния лотос. Куентин и Герис носеха мечовете си. Големия мъж беше стегнал бойния си чук на гърба.

— Все още не е твърде късно да зарежем тази глупост — каза Герис, докато вървяха по една мръсна уличка към пазара за подправки. Въздухът вонеше на урина и чуваха пред себе си трополенето на обкованите с желязо колела на кола за извозване на трупове. — Стария Бил Кокала често разправяше, че Хубавата Мерис може да проточи смъртта на човек цял лунен кръг. Ние ги излъгахме, Куент. Използвахме ги, за да стигнем тук, а после се прехвърлихме при Бурните врани.

— Както ни беше заповядано.

— Само че Дрипавия изобщо нямаше предвид да го направим наистина — намеси се Големия мъж. — Другите му момчета, сир Орсън и Дик Сламката, Хънгърфорд, Уил от Горите, те още са в някоя тъмница благодарение на нас. На Старата Дрипа едва ли му е харесало много.

— Не е — отвърна принц Куентин. — Но обича златото.

Герис се засмя.

— Жалко, че нямаме. Вярваш ли на този мир, Куент? Аз не. Половината град нарича драконоубиеца герой, а другата половина плюе кръв при споменаването на името му.

— Харзу — каза големият мъж.

Куентин се намръщи.

— Харгаз.

— Хиздар, Хумзум, Хагнак, има ли значение? Аз всички ги наричам Харзу. Никакъв драконоубиец не беше. Само дето му опекоха хубаво задника.

— Беше храбър. — „Щях ли и аз да имам кураж да се изправя пред онова чудовище само с едно копие?“

— Храбро умря имаш предвид.

— Умря с писъци — каза Арч.

Герис сложи ръка на рамото на Куентин.

— Дори и да се върне, кралицата все пак е омъжена.

— Не и ако млясна крал Харзу с чука си — подхвърли Големия мъж.

— Хиздар — каза Куентин. — Името му е Хиздар.

— Една целувка от чука ми и никой няма да го интересува какво му е било името — отвърна Арч.

„Те не разбират.“ Приятелите му бяха изгубили поглед за истинската му цел тук. „Пътят води през нея, не към нея. Денерис е средството за наградата, не самата награда.“

— Драконът има три глави, каза ми тя. Бракът ми не бива да бъде краят на всичките ти надежди, така каза. Знам защо си тук. За огън и кръв… Имам кръвта на Таргариен в себе си, знаете го. Мога да проследя родословието си назад до…

— Майната му на родословието ти — каза Герис. — Драконите не ги интересува кръвта ти, освен как е на вкус може би. Те са чудовища, а не майстери. Куент, наистина ли искаш да го направиш това?

— Това е, което трябва да направя. За Дорн. За баща ми. За Клетъс и Уил, и майстер Кедри.

— Те са мъртви — каза Герис. — Не ги интересува.

— Всички са мъртви — съгласи се Куентин. — И за какво? За да ме доведат тук, за да мога да се оженя за драконовата кралица. Велико приключение го нарече Клетъс. Демонски пътища и бурни морета, а в края му е най-красивата жена на света. Приказка, която ще разказваме на внуците си. Но Клетъс никога няма да има дете, освен ако не е оставил копеле в корема на онази кръчмарска слугиня, която хареса. Уил никога няма да има сватбата си. Тяхната смърт трябва да има някакъв смисъл.

Герис посочи един труп, свлякъл се до тухлена стена, и кръжащия около него рояк мухи.

— Неговата смърт има ли смисъл?

Куентин погледна тялото с погнуса.

— Умрял е от дизентерията. Стойте настрана от него. — Бялата кобила беше отсам градските стени. Нищо чудно, че улиците изглеждаха толкова пусти.

— Неопетнените ще пратят кола за него.

— Несъмнено. Но въпросът ми не беше това. Животът на хората има смисъл, не смъртта им. Аз също обичах Уил и Клетъс, но това няма да ни ги върне. Това е грешка, Куент. Не можем да се доверим на наемници.

— Те са хора като всички други. Искат злато, слава, власт. На това се доверявам. — „На това и на предопределението си. Аз съм принц на Дорн и кръвта на драконите е в жилите ми.“

Слънцето се беше скрило зад градската стена, когато намериха пурпурния лотос, нарисуван на изкорубената дървена врата на нисък тухлен коптор, схлупен между няколко други такива коптора в сянката на голямата жълто-зелена пирамида на Раздар. Куентин почука два пъти, както му бяха казали. Зад вратата се отзова дрезгав глас и заръмжа нещо на непонятната реч на Робския залив, мръсна смесица от стар гхискарски и висок волантински. Принцът отговори на същия език:

— Свобода.

Вратата се отвори. Герис влезе първи за по-сигурно, Куентин плътно зад него и Големия мъж в тила. Въздухът вътре бе задимен от синкав пушек, чиято сладникава миризма не можеше съвсем да прикрие по-силната воня на урина, вкиснало вино и развалено месо. Пространството се оказа много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, изпънато наляво и надясно през съседните съборетини. Това, което от улицата изглеждаше десетина постройки, се оказа една дълга зала отвътре.

В този час мястото беше полупразно. Няколко посетители удостоиха дорнците с погледи — отегчени, враждебни или любопитни. Останалите се бяха струпали около ямата в другия край на помещението, където двама голи мъже се сечаха с ножове, докато зрителите ги окуражаваха с викове.

От мъжете, с които бяха дошли да се срещнат, нямаше и помен. След това се отвори врата, която Куентин не бе забелязал, и оттам излезе старица, съсухрено същество с тъмночервен токар с ресни във формата на малки златни черепи. Кожата й беше бяла като кобилешко мляко, а косата й толкова рядка, че можеше да се види черепът под нея.

— Дорн — рече тя. — Аз Зарина. Пурпурен лотос. Слезете тук долу, намерите тях. — Задържа вратата и ги подкани с ръка да минат.

Зад вратата имаше дървено стълбище, стръмно и извито. Този път поведе Големия мъж, а Герис остана в тила, с принца между тях. „Подземие.“ Слизането беше дълго и толкова тъмно, че Куентин трябваше да опипва с ръка, за да не се хлъзне. Преди да стигнат дъното, сир Арчибалд извади камата си.

Озоваха се в тухлена изба, три пъти по-голяма от пивницата горе. Огромни бъчви скриваха стените. На кука точно до вратата висеше червен фенер, а на едно обърнато буре, служещо за маса, мъждукаше лоена свещ. Това бе единствената светлина.

Каго Убиеца на трупове крачеше покрай бъчвите, черният му аракх се полюшваше на кръста му. Хубавата Мерис държеше арбалет, очите й бяха студени и мъртви като два сиви камъка. След като дорнците влязоха, Дензо Д’хан залости вратата и зае позиция пред нея, скръстил ръце на гърдите си.

„С един повече“, помисли Куентин.

Дрипавия принц седеше зад масата и отпиваше вино. На жълтата светлина на свещта сребристосивата му коса изглеждаше почти златна, но пък торбичките под очите му изпъкваха големи като самари. Носеше кафяво вълнено наметало, под което проблясваше сребриста ризница. Коварство ли предвещаваше това, или беше просто проява на предпазливост? „Старият наемник е предпазлив наемник.“ Куентин се приближи до масата.

— Милорд. Изглеждате различно без наметалото си.

— Опърпаната ми дреха ли? — Пентошецът сви рамене. — Жалка работа… но ония дрипи изпълват враговете ми със страх, а на бойното поле разветите ми от вятъра парцали окуражават мъжете ми повече от всяко знаме. А ако поискам да се движа невидим, трябва само да го смъкна и да стана прост и незабележим. — Махна към пейката срещу себе си. — Сядай. Разбирам, че си принц. Де да го бях знаел. Ще пиеш ли? Зарина предлага и ядене. Хлябът й е клисав, а яхнията неописуема. Мас и сол само с една-две мръвки на казан. Куче, казва, но според мен е по-скоро плъх. Няма да те убие обаче. Открил съм, че човек трябва да се пази само когато храната е изкусителна. Отровителите неизменно избират най-апетитните блюда.

— Довели сте трима — изтъкна сир Герис малко изнервено. — Разбрахме се за по двама.

— Мерис не е мъж. Мерис, миличка, развържи си ризата и им покажи.

— Няма да е нужно — каза Куентин. Ако приказките, които беше чул за нея, бяха верни, под ризата Хубавата Мерис имаше само белези, останали от мъжете, които й бяха отрязали гърдите. — Мерис е жена, съгласен съм. Все пак извъртяхте условията.

— Дрипав и извъртащ, какъв мошеник съм само. Трима на двама не е кой знае какво предимство, трябва да се признае, но все пак се брои за нещо. На този свят човек трябва да се научи да грабва даровете, които боговете са решили да му пратят. Този урок научих на известна цена. Предлагам ти го в знак на доверието си. — Махна отново към седалката. — Седни и кажи каквото си дошъл да кажеш. Обещавам да не ви убия, докато не съм те изслушал. Това е най-малкото, което мога да направя за колега принц. Куентин беше, нали?

— Куентин от дома Мартел.

— Жабока ти отива повече. Нямам навик да пия с лъжци и дезертьори, но ти събуди любопитството ми.

Куентин седна. „Една погрешна дума и ще се стигне до кръв за миг.“

— Моля да ни простите за измамата. Единствените кораби, плаващи към Робския залив, бяха тези, които наехте да ви докарат за войната.

Дрипавия принц сви рамене.

— Всеки обърни-плащ си има оправдание. Не сте първите, които ми заклехте мечовете си, взехте ми парите и избягахте. Всички имат причини. „Малкият ми син е болен“ или „жена ми ми слага рога“, или „другите мъже ме накараха да им смуча патките“. Такова чаровно момче беше последният, но не го извиних за дезертьорството. Друг един ми каза, че храната ни била толкова лоша, че трябвало да избяга, за да не се разболее, тъй че заповядах да му отрежат стъпалото, опекох го и му го дадох да го изяде. После го направих лагерен готвач. Храната ни се подобри забележително, а когато договорът му приключи, подписа друг. Ти обаче… няколко от най-добрите ми хора са заключени в тъмниците на кралицата заради лъжливия ти език, а се съмнявам, че дори можеш да готвиш.

— Аз съм принц на Дорн — каза Куентин. — Имах дълг към баща си и към народа ми. Имаше таен брачен договор.

— Чух. И когато сребърната кралица видя парчето ти пергамент, падна в ръцете ти, нали?

— Не — рече Хубавата Мерис.

— Не? О, спомням си. Младоженката ти отлетя на дракон. Е, като се върне, сигурен съм, че ще ни покани на сватбената церемония. Мъжете от дружината ми ще пият с удоволствие за твое щастие, а аз обичам вестероските сватби. Частта с отвеждането на булката в брачното ложе особено, само че… а, чакай… — Обърна се към Дензо Д’хан. — Дензо, не ми ли каза, че драконовата кралица се е омъжила за някакъв гхискарец?

— Мийрийнски благородник. Богат.

Дрипавия принц отново се обърна към Куентин.

— Възможно ли е да е вярно това? Със сигурност не. А брачният ти договор?

— Тя му се изсмя — каза Хубавата Мерис.

„Изобщо не се смя.“ Другите мийрийнци можеше да са видели в него един забавен особняк, като изгнаника от Летните острови, когото крал Робърт държеше в Кралски чертог, но кралицата винаги му говореше вежливо.

— Много късно дойдохме — отвърна Куентин.

— Жалко, че не дезертирахте от мен по-рано. — Дрипавия принц отпи от виното. — Значи… няма сватба за принц Жабок. Затова ли се върна при мен на скок-подскок? Да не би трите ми храбри дорнски момчета да са решили да уважат договорите си?

— Не.

— Колко жалко.

— Юрказ зо Юнзак умря.

— Стара новина. Видях го как умря. Горкият, видя дракон и се препъна, докато се опитваше да избяга. После хиляда от най-близките му приятели го стъпкаха. Не се съмнявам, че Жълтият град е окъпан в сълзи. Искаш да вдигна тост в негова памет ли?

— Не. Юнкайците избраха ли нов командир?

— Съветът на господарите не можаха да се разберат. Йезан зо Кагаз получи най-голяма подкрепа, но той също умря. Мъдрите господари се редуват във върховното командване. Днес водачът ни е тоя, дето братята ти по оръжие нарекоха Пияния завоевател. Утре ще е лорд Треперещи бузи.

— Заека — каза Мерис. — Треперещи бузи беше вчера.

— Поправям се, миличко. Юнкайските ни приятели бяха така добри да ни осигурят график. Трябва да се постарая да го изуча прилежно.

— Юрказ зо Юнзак беше човекът, който ви нае.

— Подписа договора ни от името на града. Нищо повече.

— Мийрийн и Юнкай сключиха мир. Обсадата ще се вдигне, армиите ще се разпуснат. Няма да има никакво сражение, никакво клане, никакъв град няма да се плячкосва.

— Животът е пълен с разочарования.

— Колко дълго ще искат юнкайците да плащат заплатите на четири свободни дружини според теб?

Дрипавия принц пак отпи от виното.

— Неприятен въпрос. Но такъв е животът на нас, мъжете от свободните дружини. Свършва една война, друга започва. За щастие винаги някой се бие с някого някъде. Може би тук. Докато си седим тук и пием, Кървавата брада подтиква юнкайските ни приятели да поднесат на крал Хиздар нова глава. Освободени и търговци на роби си гледат накриво вратовете и точат ножовете си, Синовете на Харпията заговорничат в пирамидите си, бялата кобила гази по роб и по господар, приятелите ни от Жълтия град заничат към морето, а някъде из Тревното море дракон гризе нежната плът на Денерис Таргариен. Кой управлява Мийрийн тази нощ? Кой ще го управлява утре? — Пентошецът сви рамене. — В едно съм сигурен. Някой ще има нужда от мечовете ни.

— Аз се нуждая от тези мечове. Дорн ще ви наеме.

Дрипавия принц се обърна към Хубавата Мерис.

— Не му липсва наглост на тоя Жабок, а? Трябва ли да му напомня? Скъпи ми принце, с последния договор, който подписахме, ти си изтри хубавото розово задниче.

— Ще удвоя това, което ви плащат юнкайците.

— И плащаш в злато при подписване на договора ни, така ли?

— Ще ти платя една част щом стигнем във Волантис, останалото — когато се върна в Слънчево копие. Взехме злато с нас, когато отплавахме, но щеше да е трудно да го скрием, след като се записахме в дружината, тъй че го оставихме по банките. Мога да ти покажа документи.

— Аха. Документи. Но ще ни се плати двойно.

— Двойно повече документи — каза Хубавата Мерис.

— Останалото ще получите в Дорн — настоя Куентин. — Баща ми е човек на честта. Ако аз подпечатам договор, ще изпълни условията му. Имаш думата ми за това.

Дрипавия принц довърши виното си, обърна чашата и я постави между двамата.

— Тъй. Да видим дали разбирам добре. Доказан лъжец и клетвопрестъпник иска да сключи договор с нас и плаща с обещания. И за какви услуги, питам се? Може би моите Брулени от вятъра трябва да размажат юнкайците и да превземат Жълтия град? Да съкрушат дотракски халазар на полето? Да те придружат до вкъщи при баща ти? Ще бъдеш ли доволен, ако ти доставим кралица Денерис в леглото, мокра и жадна за ласката ти? Кажи ми истината, принц Жабок. Какво точно би искал от мен и хората ми?

— Трябва ми помощта ви да откраднем дракон.

Убиеца на трупове се изкиска. Хубавата Мерис изви устна в нещо като усмивка. Дензо Д’хан подсвирна.

Дрипавия принц само се отпусна на столчето и рече:

— Двойно не стига за дракони, принцче. Дори една жаба би трябвало да знае това. Драконите вървят скъпо. Хора, които плащат с обещания, би трябвало поне да имат благоразумието да обещаят повече.

— Ако искаш да утроя…

— Това, което искам, е Пентос — каза Дрипавия принц.