Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frost and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 1 от 1976 г.

 

 

Издание:

Автор: Пиер Гамара; Валери Циганов; Андрей Балабуха

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1976 г.

Преводач: Александър Димитров; Русалина Попова; Цвета Пеева; Стефка Христова; Невяна Кънчева; Силвия Борисова

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: руски; английски; френски; полски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7047

История

  1. — Добавяне

II.

Утрото разхлаби могъщите мускули на гранитната грамада. Настъпи часът на каменопадите.

Кънтящото ехо на тунелите поде звука на бягащите боси нозе. Възрастни и деца с нетърпеливи, жадуващи очи бързаха навън, където се разгаряше денят. В долината се сриваха каменни лавини. Всяка сутрин каменният порой отнасяше най-малко една жертва.

Племето от скалите отправяше предизвикателство към каменопадите. Двубоят със стихиите внасяше още повече острота в техния и без друго опасен, бурен и скоротечен живот.

Сим почувствува, как ръцете на баща му рязко го вдигат и го носят към изхода на тунела — там, откъдето се процеждаше светлина. Очите на баща му пламтяха безумно. Сим не можеше да помръдне. Той се досещаше какво ще стане сега. Подир бащата бързаше майката, носейки на ръце малката Дак.

— Чакай! Внимателно! — извика тя на мъжа си.

Високо в планината нещо потрепери и започна да се срива.

— Хайде! — избоботи бащата и изскочи навън!

Отгоре им заваля град от камъни!

В главата на Сим с нарастваща бързина се сменяха възприятия — сриващи се грамади, прах, сътресение… Майката извика пронизително… Нещо ги разтърсваше, люлееше…

Още една крачка и те са под открито небе. Зад гърба им продължаваше грохотът. До входа на пещерата, където се бяха скрили майката и Дак, израсна купчина камъни.

Ревът на лавината премина в ромолене на струйки пясък.

Бащата на Сим избухна в силен смях.

— Прескочихме! Кълна се в небето! Прескочихме живи!

Майката се измъкна през отломките заедно с Дак и започна да ругае бащата.

— Глупак! Можеше да убиеш Сим!

— Още не е късно — озъби се той.

Сим не слушаше караницата. Той гледаше като омагьосан камънаците, които бяха затрупали входа на съседната пещера. Там изпод купчината камъни течеше, попивайки в земята, струйка кръв. И толкова, повече нищо не се вижда… Някой беше загубил двубоя.

Дак се затича напред на пъргавите си, хилави крачета — голичка и целеустремена.

Въздухът в долината беше като вино, струящо от планините. Небето — крещящо синьо; по пладне ще се нажежи до бяло, през нощта ще се издуе, подобно на алено-черна синина, осеяна с болезнено проблясващи звезди.

Светът напомняше на Сим залив с приливи и отливи. Температурната вълна ту нахлуе с буен плисък, ту се отдръпне. Сега в залива беше тихо, прохладно, и всичко живо се стремеше към повърхността.

Звънък смях! Звучи нейде в далечината… Но как така? Нима на някой от неговото племе може да му бъде до смях? После трябва да се опита да си изясни каква е работата.

Внезапно в долината запламтяха багри. Разбудени от неудържимата утринна зора, занадничаха от най-неочаквани места растения. Просто пред очите разцъфваха цветята. Ето, по голата скала пълзят бледозелени нишки. А след няколко секунди между листенцата вече надничат зрели плодове. След като предаде Сим на майка му, бащата се зае да събира недълготрайния урожай. Алени, жълти и сини плодове пълнеха кожената торба, която висеше на кръста му. Майката дъвчеше младата сочна зеленина и пъхаше от нея и в устата на Сим.

Неговите възприятия бяха изострени до крайност. Той жадно поглъщаше знанията. Любов, брак, нрави, гняв, жалост, ярост, егоизъм, оттенъци и тънкости, реалност и отражение — той осмисляше тези понятия. Видът на полюшващите се зелени растения така подействува на Сим, че разумът му беше обхванат от смут и започна да се върти като жироскоп, търсейки равновесие в света, където недостатъкът от време те принуждава, без да чакаш обяснения, сам да изследваш и тълкуваш. Храната, разнасяйки се из организма, му помагаше да се ориентира в собствения си строеж и в такива неща, като енергията и движението. Подобно на птиче излюпено от яйце, Сим представляваше почти завършена система, напълно развита и въоръжена с необходимите знания. Дължеше това на наследствеността и на готовите образи, които телепатически се предаваха на всеки разум, на всяко дихание. Удивително, окриляващо свойство!

Заедно — майката, бащата и двете деца — те вървяха, вдишваха мирисите и гледаха как птиците се реят над долината. Изведнъж бащата каза:

— Помниш ли?

Как така — „помниш ли?“ Нима може да забравят нещо за тия седем дни, през които са живели?

Мъжът и жената се спогледаха.

— Нима това беше само преди три дни? — Тя трепна и затвори очи. — Дори не ми се вярва. Ах, колко е несправедливо…

Тя изхлипа, после прокара ръка по лицето си и прехапа изпръхналата си устна. Вятърът рошеше побелелите й коси.

— Сега е мой ред да плача. Преди един час плака ти!

— Един час…

— Да вървим! — И тя задърпа мъжа си за ръката. — Нека огледаме всичко, защото вече няма да го видим.

— След няколко минути ще изгрее слънцето — отвърна старецът. — Време е да се връщаме.

— Само още минутка — молеше го жената.

— Слънцето ще ни настигне.

— Нека ме настигне!

— Какво говориш?

— Нищо не говоря, съвсем, съвсем нищо — ридаеше жената.

Всеки момент трябваше да се появи слънцето. Зеленината в долината започна да вехне. Роди се палещият вятър. В далечината, от скалистите бастиони, вече обсипвани от слънчеви стрели, се сриваха лавини, като че се свличаха някакви мантии.

— Дак! — извика бащата.

Момиченцето се обърна и затича по горещите плочи на долината; косите му се развяваха като черно флагче. С пълни шепи зелени плодове то се присъедини към тях.

Слънцето обточи с пламъци края на небето, въздухът затрептя и се изпълни със свистене.

Хората от пещерното племе се развикаха и хукнаха да бягат, като вдигаха препъналите се дечица и отнасяха в дълбоките си дупки зеленина и плодове. За няколко мига долината опустя, ако не се смята забравения от някого малчуган. Той тичаше по гладките плочи, но имаше съвсем малко силици, а му оставаше да тича още толкова много. Надолу по скалите вече се търкаляше могъщият нажежен талаз.

Цветята изгаряха и се превръщаха на пепел; тревите се свиваха в пукнатините, като опарени змии. Вятърът, подобно дихание на доменна пещ, подемаше семената на цветята, и те се посипваха в пукнатините и проломите, за да пораснат отново на залез слънце, да дадат цветя и семена и отново да бъдат обгорени.

Бащата на Сим гледаше как по дъното на долината тича самотното дете. Самият той, жена му, Дак и Сим бяха на сигурно място в устието на пещерата.

— Няма да стигне — рече бащата. — Не гледай натам, жено! Такива неща по-добре да не виждаш!

И те се извърнаха. Всички, освен Сим. Той забеляза в далечината някакъв метален блясък. Сърцето му безумно заби в гърдите, в очите му всичко се замъгли. Далече, далече, на самия връх на планината, металното семе излъчваше ослепителна светлина. Там, цяло и невредимо, стои метално зрънце от космоса! Неговото бъдеще! Неговата надежда за спасение! Ето къде той ще се отправи след два-три дни — трудно е да си представи точно кога — когато стане голям мъж!

Слънцето нахлу в долината като поток от разтопена лава.

Бягащото дете извика, слънцето го настигна, и викът секна.

Изведнъж някак остаряла, майката на Сим тръгна бавно по тунела, влачейки нозе. Спря се… Протегна ръка нагоре и отчупи две висулки, последните от замръзналите през нощта. Едната подаде на мъжа си, другата остави за себе си.

— Да пием за последен път. За теб и за децата.

— За теб — и той кимна към нея. — За децата.

Те вдигнаха висулките. Топлината разтопи леда и капките освежиха пресъхналите уста.