Карлос Кастанеда
Сказания за силата (10)

10. КРИЛЕТЕ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО

С дон Хуан прекарахме целия ден в планината. Бяхме тръгнали призори. Той ме заведе на четири места на силата и на всяко от тях ми даваше определени напътствия как да постъпвам, за да изпълня конкретната задача, която ми бе поставял преди години като житейска ситуация. Върнахме се късно следобед. Хапнахме и дон Хуан излезе от къщата на дон Хенаро. Каза ми, че трябва да изчакам Паблито, който щеше да донесе газ за фенера, и да поговоря с него.

Бях така погълнат от записките си, че не съм чул Паблито да влиза, докато не застана до мен. Той отбеляза, че стъпвал с „походката на силата“ и затова изобщо нямало как да го чуя, освен ако не съм можел да „виждам“.

Паблито винаги ми е харесвал. В миналото обаче нямах често възможност да оставам насаме с него, въпреки че бяхме добри приятели. Винаги ми е правело впечатление колко чаровна личност е. Името му, естествено, беше Пабло, но умалителното Паблито повече му отиваше. Беше с дребна кост, но як. Подобно на дон Хенаро беше строен, изненадващо мускулест и силен. Наближаваше тридесет години, но имаше вид на осемнадесетгодишен, мургав, среден на ръст. Кафявите му очи бяха ясни и блестящи и също като дон Хенаро имаше подкупваща, леко дяволита усмивка.

Попитах го за приятеля му Нестор, друг от учениците на дон Хенаро. По-рано винаги ги бях виждал заедно и имах впечатлението, че чудесно се разбират. В същото време и на външен вид, и по характер бяха пълни противоположности. Докато Паблито беше общителен и открит, Нестор беше мрачен и вглъбен. Освен това беше по-висок, тромав, по-мургав и доста по-възрастен.

Паблито каза, че Нестор най-сетне се е отдал истински на работата си с дон Хенаро и се променил в съвсем различен човек в сравнение с предишния път, когато съм го виждал. Не пожела да ми разкаже нещо повече за работата или промяната, станала с Нестор, и рязко смени темата на разговора.

— Доколкото разбирам, нагуалът е по петите ти — каза той.

Изненадах се, че знае, и го попитах как е разбрал.

— Хенаро всичко ми казва — отвърна той.

Забелязах, че той не говори за дон Хенаро така официално като мен. Наричаше го просто Хенаро, съвсем непринудено. Каза, че дон Хенаро му бил като брат и че заедно се чувствали така естествено, сякаш са от едно семейство. Той най-искрено сподели, че обича дон Хенаро. Бях дълбоко трогнат от неговата простота и искреност. Като разговарях с него, установих колко близки бяхме по темперамент ние с дон Хуан. В сравнение с дон Хенаро и Паблито, нашите отношения бяха официални и стриктни.

Попитах Паблито защо се страхува от дон Хуан. Очите му затрептяха, сякаш самата мисъл за дон Хуан го накара да запримигва. Не ми отговори. Имаше вид, че ме преценява по някакъв загадъчен начин.

— Ти не се ли страхуваш от него? — попита той.

Казах му, че се страхувам от дон Хенаро, а той се разсмя, сякаш това бе последното, което е очаквал да чуе от мен. Каза, че дон Хуан и дон Хенаро са различни като деня и нощта. Дон Хенаро бил денят, а дон Хуан — нощта, и като такъв бил най-страшното същество на земята. Описвайки страха ся от дон Хуан, Паблито се подведе да сподели някои неща за собственото си положение като ученик.

— Аз съм в най-жалко положение — каза той. — Ако можеше да надникнеш в мен, щеше да видиш, че знам твърде много за обикновен човек, но видиш ли ме с нагуала, ще разбереш, че не знам достатъчно.

Той бързо смени темата и започна да ме подкача за моите записки. Каза, че дон Хенаро го забавлявал часове наред, като ме имитирал. Добави, че дон Хенаро много ме харесвал въпреки странностите на характера ми и изразявал задоволство, че съм негов „протехидо“^[1].

За първи път чувах това понятие. То беше близко до друго едно понятие, което дон Хуан бе въвел в началото на познанството ни. Беше ми казал, че аз съм неговият „ескохидо“, т.е. избраник. Думата „протехидо“ означаваше покровителстван.

Попитах Паблито за неговите срещи с „нагуала“ и той ми разказа историята на първия си досег с него. Веднъж дон Хуан му дал една кошница, която той приел като подарък на добра воля. Окачил я на една кука над вратата в своята стая и като не можал да измисли за какво да я използва в момента, повече не си спомнил за нея през целия ден. Решил, че кошницата е подарък на силата и трябвало да се използва само за нещо много специално.

Рано вечерта, което и за Паблито било опасното време, той влязъл в стаята да си вземе якето. Бил сам в къщата и се канел да навести свой приятел. Стаята била тъмна. Той взел якето си и когато стигнал почти до вратата, кошницата паднала пред него и се изтърколила до краката му. Паблито каза, че се разсмял на уплахата си, като видял, че просто кошницата паднала от куката. Навел се да я вдигне и тогава изпитал най-силния потрес в живота си — кошницата отскочила извън досега му и започнала да се тресе и пращи, сякаш някой я огъвал и натискал надолу. Паблито каза, че от кухнята идвало достатъчно светлина, за да различава ясно всичко в стаята. За малко той вперил очи в кошницата, макар да чувствал, че не бива да го прави. Кошницата започнала да се гърчи, издавайки някакви тежки задавени хрипове. Като си припомняше преживяното, Паблито твърдеше, че наистина е видял и чул кошницата да диша, че тя била жива и го преследвала из стаята, препречвайки му изхода. Каза, че после кошницата започнала да се издува, бамбуковите пръчки се разплели и тя се превърнала в огромна топка, подобна на изсъхнал бодил, и се затъркаляла към него. Той паднал по гръб на пода и топката запълзяла по краката му. Паблито каза, че в този момент направо обезумял и запищял неистово. Топката му преградила пътя и като се движела по краката му, сякаш го боцкали с карфици. Опитал се да я отблъсне и тогава видял, че топката е лицето на дон Хуан с отворена уста, готова да го погълне. В този момент не издържал повече на ужаса и загубил съзнание.

Съвсем откровено и искрено Паблито ми разказа редица ужасяващи срещи с „нагуала“, които той и други членове на къщата бяха имали. Разговаряхме часове наред. Той, изглежда, беше в същото затруднено положение като мен, но определено проявяваше по-добър усет от мен да се оправя сред основните понятия от магическия свят.

В един момент той стана и каза, че усеща дон Хуан да идва, а не иска да го завари тук. Излетя с невероятна скорост, сякаш нещо го изтегли от стаята. Остави ме по средата на думата „довиждане“.

Малко след това дон Хуан и дон Хенаро се върнаха. Бяха много развеселени.

— Паблито бягаше надолу по пътя като душа, преследвана от дявола — каза дон Хуан. — Чудя се защо ли?

— Според мен се е уплашил, като е видял как Карлитос направо ще си претрие пръстите до кост от писане — каза дон Хенаро, занасяйки ме за моите записки.

Той се приближи до мен.

— Ей! Имам една идея — каза ми той почти шепнешком. — Щом толкова ти харесва да пишеш, защо не се научиш да пишеш с пръст вместо с молив? Страхотен удар ще бъде.

Дон Хуан и дон Хенаро седнаха от двете ми страни и със смях обсъдиха възможността човек да пише с пръста си. С най-сериозен тон дон Хуан направи странна забележка:

— Той несъмнено ще може да пише с пръст, но дали ще може да го чете?

Дон Хенаро се преви от смях и добави:

— Убеден съм, че той може всичко да чете.

И започна да разказва една заплетена история за някакъв провинциален тьпанар, който станал важен държавен служител по време на политически смутове. Дон Хенаро каза, че героят на неговата история станал министър или губернатор, ако не и дори президент, защото можеш ли да предвидиш на какво са способни хората в глупостта си. Заемайки този пост, той си повярвал, че наистина е важен, и се научил да се преструва на такъв.

Дон Хенаро спря и ме изгледа с вид на любител-актьор, който преиграва. Намигна ми, повдигна вежди и ги отпусна. После каза, че героят на историята бил много добър в публичните изяви и можел без никакви затруднения да спретне някоя реч, обаче постът му изисквал да чете своите речи, а човекът бил неграмотен. Затова използвал една хитрост, за да заблуди всички. Имал си лист хартия с нещо написано на него и го вадел всеки път, когато произнасял реч. Така неговата деловитост и всякакви други добри качества ставали безспорни в очите на всичките провинциални тъпаци. Но един ден дошъл грамотен чужденец и забелязал, че нашият герой чете речта си, като държи листа наопаки. Той се засмял и посочил на всички измамата.

Дон Хенаро отново направи пауза, погледна ме и като присви очи, ме понита:

— Мислиш ли, че героят бил хванат натясно? Ни най-малко. Той спокойно се обърнал към всички и казал: „Наопаки ли? Че какво значение има положението на листа, щом знаеш как да го четеш?“ И тьпанарите се съгласили с него.

И двамата избухнаха в смях. Дон Хуан ласкаво ме потупа по гърба — сякаш аз бях героят на историята. Почувствах се неловко и нервно захихиках. Помислих си, че може би имаше някакъв скрит смисъл, но не посмях да запитам.

Дон Хуан се приближи до мен. Наведе се и прошепна в дясното ми ухо:

— Мислиш ли, че е смешно?

Дон Хенаро също се наведе към мен и прошепна в лявото ми ухо:

— Какво каза той?

Аз автоматично реагирах и на двата въпроса и неволно ги свързах.

— Да. Мислех той питаше, че е смешно — казах аз. Те явно съзнаваха въздействието на маневрите си; смяха се, докато сълзи потекоха по бузите им. Както винаги дон Хенаро реагира по-неудържимо от дон Хуан. Просна се по гръб и така се изтърколи на няколко метра от мен. После легна по корем, с разперени ръце и крака и се завъртя на земята, сякаш лежи във водовъртеж. Все така въртейки се, той стигна до мен и кракът му докосна моя. После внезапно седна и глуповато се засмя.

Дон Хуан се държеше за хълбоците. Смееше се толкова силно, че го бе заболял коремът.

След малко двамата се наведоха над мен и продължиха да ми шепнат в ушите. Опитах се да запомня думите им в тяхната последователност, но усилията ми бяха неуспешни и се отказах. Думите бяха прекалено много.

Те продължиха да шепнат в ушите ми, докато отново изпитах усещането, че съм разцепен на две. Превърнах се в мъгла както предишния ден, в жълто сияние, което пряко усещаше всичко. Тоест, можех да „узнавам“ нещата. Тук изобщо не участваха мисли; само увереност. И когато влязох в досег с едно меко, гъбесто и еластично усещане, което беше извън мен и в същото време част от мен, аз „знаех“, че е дърво. Усетих, че е дърво по мириса. Не миришеше на никое конкретно дърво, което си спомнях, въпреки това нещо в мен „знаеше“, че този конкретен мирис е „есенцията“ на дърво. Аз не просто имах чувството, че знам, нито пък съзнавах това знание по мисловен път или като догадка от някакви знаци наоколо. Аз просто знаех, че нещо е в контакт с мен, отвсякъде наоколо ми — един дружелюбен, топъл, привлекателен мирис, който се излъчваше от нещо нито твърдо, нито течно, а някакво друго неопределимо нещо, което „знаех“, че е дърво. Чувствах, че като го „познавам“ по този начин, аз долавям самата му същност. То не ми действаше отблъскващо. По-скоро ме подканваше да се слея с него. То ме обгръщаше или аз го обгръщах. Между нас имаше връзка, която не беше нито болезнено силна, нито неприятна.

Следващото усещане, което можах да си спомня ясно, беше прилив на удивление и ликуване. Целият вибрирах, сякаш през мен преминаваха електрически заряди. Не бяха болезнени, по-скоро приятни, но толкова неопределими, че не можех с нищо да ги сравня. Знаех обаче, че това, с което съм в досег, е земята. Нещо в мен напълно уверено знаеше, че е земята. Но в мига, когато се опитах да различа някое от безброя непосредствени възприятия, аз загубих всякаква способност да разграничавам възприятията си.

После най-неочаквано станах отново себе си. Вече мислех. Понеже преходът беше толкова рязък, помислих, че съм се събудил. И все пак някак си чувствах, че не съм напълно аз. Знаех, че нещо наистина липсва, преди да отворя напълно очи. Огледах се. Все още бях в някакъв сън или имах някакво видение. Мисловният ми процес обаче не само беше напълно запазен, но и изключително ясен. Бързо прецених положението. Не се съмнявах, че дон Хуан и дон Хенаро са ме въвели в това съноподобно състояние с определена цел. Бях на път да разбера каква е тази цел, когато нещо отвън ме застави да насоча вниманието си към обстановката около мен. Потрябва ми доста време, за да се ориентирам. Всъщност лежах по корем, и то върху най-поразителен под. Докато го разучавах, не ме напускаше чувството едновременно на страхопочитание и удивление. Не можех да схвана от какво е направен. Различни по форма плочки от някакво непознато вещество бяха разположени по някакъв заплетен и все пак прост начин. Бяха плътно една до друга, но не бяха залепени за земята или помежду си. Бяха еластични и поддадоха, когато се опитах да ги разделя с пръсти, но като отслабих натиска, те се върнаха в предишното си положение.

Опитах се да стана, но сетивата ми бяха напълно разстроени. Нямах никакъв контрол над тялото си. Всъщност тялото ми като че ли не беше моето. Беше инертно; нямах връзка с никоя част от него и когато понечих да се надигна, не можах да помръдна ръцете си и безпомощно се заклатих по корем, за да се обърна на една страна. От засилването при клатушкането едва не се преобърнах отново по корем. Бях успял да разперя ръце и крака и това ме задържа. Озовах се по гръб. В това положение съзрях два странно очертани крака с напълно разкривени стъпала. Това беше моето тяло! Изглежда, бях завит с някаква туника. До съзнанието ми стигна мисълта, че изживявам сцена, в която съм сакат или по някакъв друг начин недъгав. Опитах се да извия гръб, за да си видя краката, но можах само да разтърся тялото си. Гледах направо в едно жълто небе — дълбоко, наситено, лимоновожълто небе. По него имаше прорези или канали с по-тъмножълт цвят и безброй изпъкналости, които висяха като капки вода. Въздействието на това невероятно небе беше изумително. Не можех да определя дали изпъкналостите не бяха облаци. Докато извивах глава от едната страна до другата, откривах още области от сенки и области с различни нюанси на жълтото.

После вниманието ми беше привлечено от нещо друго — слънце в самия зенит на жълтото небе, точно над главата ми; меко слънце, ако се съди по факта, че можех да гледам право в него; и то хвърляше успокояваща, равномерна, белезникава светлина.

Преди да успея да обмисля тези неземни гледки, нещо силно ме разтърси; главата ми отскочи и се заклати напред-назад. Почувствах, че ме издигат. Чух писклив глас и кикот и се оказах пред най-зашеметяващо зрелище: гигантска босонога жена. Лицето й беше кръгло и огромно. Черната й коса беше подстригана „а ла гарсон“. Ръцете и краката й бяха гигантски. Тя ме пое и ме преметна на раменете си, все едно че бях кукла. Тялото ми отпуснато увисна. Гледах надолу якия й гръб. По плещите и гръбнака й имаше лек мъх. Както гледах от рамото й надолу, забелязах отново великолепния под. Дочувах как се огъваше еластично под огромното й тегло и виждах вдлъбнатините, които оставяха тежките й стъпки.

Тя ме остави по корем пред някаква постройка, може би сграда. Тогава забелязах, че нещо не е наред с пространственото ми възприятие. Не можех да определя размера на сградата, като я гледах. На моменти изглеждаше смешно малка, а после, когато решавах, че съм нагодил възприятието си, направо се удивлявах на монументалните й размери.

Гигантското момиче седна до мен и подът изскърца. Докосвах се до огромното й коляно. Миришеше на бонбони или на ягоди. Тя ми заговори и аз разбирах всичко, което казваше. Посочи ми сградата и казваше, че ще живея в нея.

След като преодолях първоначалния шок от това, че се озовах там, способността ми за наблюдение, изглежда, се подобри. Тогава забелязах, че сградата имаше четири изящни, но нефункционални колони. Те не крепяха нищо, намираха се на покрива на постройката. Формата им бе самата простота — дълги, изящни стърчилки, които сякаш се стремяха да достигнат ужасното, невероятно жълто небе. Тези обратни колони ми въздействаха като чиста красота. Изпаднах направо в естетически захлас.

Колоните изглеждаха сякаш направени от едно цяло парче, но не можех да проумея как. Двете предни колони бяха свързани с тънка напречна греда, монументално дълъг прът, за който помислих, че може да служи като парапет на веранда.

Гигантското момиче ме плъзна по гръб вътре в сградата. Покривът беше черен и плосък, със симетрично разположени дупки, които пропускаха жълтеникавите отблясъци на небето, създавайки най-сложни плетеници. Направо бях смаян от съвършената простота и красота на тези кръгчета жълто небе, които се очертаваха през изящно разположените дупки в покрива, както и от играта на сенки, които предизвикваха върху великолепния, необичаен под. Сградата беше квадратна и извън вълнуващата й красота изобщо не можех да проумея за какво е.

Възторгът ми в този момент беше толкова силен, че ми се искаше да заплача или да остана там завинаги. Но някаква сила, напрежение или нещо неопределимо започна да ме тегли. Изведнъж се намерих извън сградата, все така легнал по гръб. Гигантското момиче беше там, но с нея имаше някакво друго същество — една толкова огромна жена, че стигаше до небето и затъмняваше слънцето. В сравнение с нея гигантското момиче бе просто едно малко момиченце. Голямата жена беше ядосана; тя сграбчи сградата за една от колоните, вдигна я, преобърна я наопаки и я остави на пода. Това беше стол!

Осъзнаването за това ми подейства като катализатор — то отприщи редица изумителни възприятия. Прелетях през серия образи, които бяха несвързани, но можеха да се подредят като последователност. В поредица проблясъци аз видях или проумях, че великолепният, неразгадаем под беше сламена рогозка; жълтото небе беше гипсовият таван на стаята, слънцето беше светлина от крушка; постройката, която бе предизвикала такъв захлас у мен, беше стол, който едно дете беше преобърнало, за да си играе на къща.

Имах още едно свързано и последователно видение на друга загадъчна архитектурна структура с монументални размери. Стоеше самостоятелно. Почти приличаше на островърха черупка на охлюв с извита нагоре опашка. Стените бяха направени от вдлъбнати и изпъкнали плочи от някакъв странен лилав материал; всяка плоча имаше прорези, които изглеждаха по-скоро функционални, отколкото орнаментални.

Разгледах структурата най-старателно и подробно и установих, че както и предишната, тя беше съвършено непонятна. Очаквах, че възприятията ми внезапно ще се нагодят и ще открия „истинската“ същност на структурата. Но нищо такова не стана. След това ме връхлетя рояк от неразбираеми и заплетени „осъзнавания“ или „открития“ за сградата и нейната функция, но те не ми разкриваха никакъв смисъл, защото нямаше към какво да ги съотнеса.

Най-неочаквано нормалното ми съзнание се възвърна. Дон Хуан и дон Хенаро стояха до мен. Бях уморен. Погледнах за часовника си. Нямаше го. Дон Хуан и дон Хенаро едновременно се разсмяха. Дон Хуан каза да не се притеснявам за времето, а да се съсредоточа над това да следвам определени препоръки, които ми бе дал дон Хенаро.

Обърнах се към дон Хенаро, а той се пошегува, че най-важната препоръка била да се науча да пиша с пръст, за да пестя молива и да се фукам.

Те продължиха да ме занасят със записките ми още известно време, после аз си легнах да спя.

Дон Хуан и дон Хенаро изслушаха подробния разказ за изживяванията ми, който дон Хуан бе поискал, като се събудих на следващия ден.

— Хенаро смята, че засега ти стига — каза дон Хуан, като свърших да говоря.

Дон Хенаро кимна в знак на съгласие.

— Какъв беше смисълът на онова, което изживях снощи? — попитах аз.

— Ти получи представа за най-важното в магьосничеството — каза дон Хуан. — Снощи ти надникна в целостта на себе си. Но това твърдение за теб, разбира се, в момента няма смисъл. Очевидно да постигнеш целостта на себе си не е въпрос на желание да се съгласиш или на готовност да учиш. Хенаро смята, че на твоето тяло му е нужно време, за да позволи шепотът на нагуала да проникне в теб.

Дон Хенаро пак кимна.

— Много време — каза той, като кимаше с глава. — Може би двадесет или тридесет години.

Не знаех как да реагирам. Погледнах към дон Хуан за някакъв знак. Те и двамата бяха със сериозно изражение.

— Наистина ли ми трябват още двадесет-тридесет години? — попитах аз.

— Не, разбира се! — възкликна дон Хуан и двамата избухнаха в смях.

Дон Хуан каза, че трябва да се върна, когато ми каже вътрешният глас, а дотогава да се опитам да възстановя всички съвети, които ми бяха давали, докато бях разделен.

— Как да постигна това? — попитах аз.

— Като прекратиш вътрешния си диалог и оставиш нещо в теб да протича свободно и да се разраства — каза дон Хуан. — Това нещо е твоето възприятие, но не се опитвай да разбереш какво искам да кажа. Просто остави да те води шепотът на нагуала.

След това каза, че снощи съм имал два вида различни по същността си гледки. Едната била необяснима, другата — съвършено естествена, а редът, по който са се явили, говори за едно присъщо на всеки от нас свойство.

— Едната гледка беше нагуалът, другата — тоналът — добави дон Хенаро.

Поисках да обясни твърдението си. Той ме погледна и ме потупа по гърба.

Дон Хуан се намеси и каза, че първите две гледки са били „нагуалът“ и че дон Хенаро избрал дървото и земята като обекти на изживяване. Другите две гледки били на „тонала“, които самият дон Хуан бил избрал, и едната от тях представлявала моето възприятие на света като дете.

— Той ти изглеждаше като един чужд свят, защото възприятието ти още не беше обучено да се нагажда към общоприетия модел — каза той.

— Наистина ли съм виждал света по този начин? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Това беше твоята памет.

Попитах дон Хуан дали чувството за естетическа наслада, което ме бе овладяло, също беше част от паметта ми.

— Ние навлизаме в тези гледки такива, каквито сме днес — каза той. — Ти виждаш тази сцена така, както би я видял сега. И все пак това беше упражнение по възприятие. Това беше сцена от времето, когато светът е станал за теб това, което е сега. Времето, когато столът става стол.

Той не пожела да обсъждаме другата сцена.

— Тя не беше спомен от детството ми — казах аз.

— Точно така — каза той. — Беше нещо друго.

— Нещо, което ще видя в бъдеще ли? — попитах аз.

— Бъдеще не съществува! — рязко възкликна той. — Бъдещето е само начин на изразяване. За магьосника съществува само тук и сега.

Добави още, че поначало няма какво да се каже за тази сцена, защото целта на упражнението била да отвори крилете на моето възприятие и макар че аз не съм полетял на тези криле, поне съм се докоснал до четири точки, които било немислимо да достигна от гледна точка на обикновеното ми възприятие.

Започнах да си събирам нещата, за да тръгвам. Дон Хенаро ми помогна да си прибера бележника. Сложи го на дъното на куфарчето ми.

— Тук ще му бъде топло и уютно — каза той и намигна. — Можеш да бъдеш спокоен, че няма да настине.

Тогава дон Хуан, изглежда, реши, че още не бива да си тръгвам, и заговори за моето изживяване. Автоматично посегнах да си взема куфарчето от ръцете на дон Хенаро, но той го пусна на пода, преди да съм го хванал. Дон Хуан говореше с гръб към мен. Отворих куфарчето и припряно затърсих бележника си. Дон Хенаро го беше набутал толкова дълбоко, че ми отне страшно много време, за да стигна до него. Най-сетне го измъкнах и започнах да пиша. Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха.

— Ти си в страхотна форма — каза дон Хуан през смях. — Посягаш към бележника си така, както пияница посяга към бутилката.

— Както любяща майка посяга към детето си — вметна дон Хенаро.

— Както свещеник посяга към разпятието си — добави дон Хуан.

— Както жена посяга към гащите си — провикна се дон Хенаро.

Те продължиха да вадят още безброй сравнения и да се заливат от смях, докато ме изпращаха до колата.