Робърт Шекли
Само три възможни свята (3)

ІІ

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брин се събуди, изми и облече. Точно в един и половина му предстоеше да се срещне с Бен Бакстър, шеф на компанията „Бакстър“. Цялото бъдеще на Брин зависеше от тази среща. Ако получеше поддръжката на гигантските бакстъровски предприятия и при това на изгодни условия…

Беше строен, красив, тридесет и шест годишен брюнет. В неговия преднамерено-приветлив поглед се чувствуваше сърдечна доброта, а изразителната му уста говореше за искрено благочестие. Движеше се леко и свободно, като човек с чиста душа, непривикнал да разсъждава над своите постъпки.

Брин се упъти към вратата. Под мишница държеше молитвения си жезъл, а в джоба мушна „Ръководство по праведен живот“ на Норстед. Никога не излизаше от къщи без този сигурен водач.

Накрая прикачи към ревера на сакото си сребърна значка във вид на лунен сърп — емблемата на неговия сан. Брин беше посветен в сана аскет втора степен на западнобудистката конгрегация и това му доставяше известна гордост, разбира се, сдържана гордост, позволена за аскет. Мнозина считаха, че е млад за званието мирски свещеник, обаче всички бяха съгласни с това, че Брин не за възрастта си ревностно съблюдава правата и задълженията на своя сан.

Заключи апартамента и се упъти към асансьора. Там вече се беше събрала група хора — по-голямата част западни будисти, но между тях имаше и двама ламаисти. Когато асансьорът спря, всички отстъпиха пред Брин.

— Чудесен ден, братко! — приветствува го момчето, натискайки копчето на асансьора.

Брин наведе глава точно на дюйм, както беше обикновеното скромно приветствие на пастор към член на братството. Непрестанно мислеше за Бен Бакстър. И все пак с крайчеца на окото си забеляза в асансьора прелестно крехко момиче с коси черни като крило на врана и мургаво-златисто лице. Индианка, реши Брин и се учуди какво ли би могло да доведе чужденката в тяхната с нищо незабележима многоетажна кооперация. Познаваше болшинството свои съкооператори по външност, но считаше, че общественото му положение не позволява да се поздравява с всички.

Когато асансьорът спря на партера, Брин вече беше забравил индианката. Предстоеше му тежък ден. Предвиждаше всички трудности в разговора с Бакстър и искаше предварително да прецени всичко. Излезе на улицата, априлското утро беше мрачно. Реши да закуси в „Златният лотос“.

Часовникът му показваше десет и двадесет и пет.

* * *

— Да останеш тук и винаги да дишаш този въздух! — възкликна Джана Чандрагор.

Лан Ил се усмихна едва.

— Може би ще успеем и в наше време да дишаме такъв въздух. Как ви се стори той?

— Има вид на човек, доволен от себе си, фарисей и прекален светец. — Те вървяха след Брин на разстояние половин пресечка. Високата му прегърбена фигура се отделяше дори в нюйоркската утринна тълпа.

— Не сваляше очи от вас в асансьора — отбеляза Ил.

— Знам. Мъж, който прави впечатление, нали?

Лан Ил учудено повдигна вежди, но нищо не каза. Продължаваха да вървят след Брин и наблюдаваха как хората му правеха път от уважение към неговия сан. И тук се случи…

Потънал в мислите си, Брин връхлетя на румен дебеланко с горда осанка, облечен в жълто расо на западнобудистки свещеник.

— Простете, по-млади братко, но, струва ми се, попречих на вашите размишления? — произнесе свещеникът.

— Вината е изцяло моя, отче. Защото е казано: нека младостта мери своите крачки — отговори Брин.

Свещеникът поклати глава.

— В младостта живее мечтата за бъдещето и старостта трябва да й прави път.

— Старостта е наш пътеводител — смирено, но настойчиво възрази Брин. Всички автори са единодушни в това.

— Щом почитате старостта — възрази свещеникът, — то приемете и думите на стария човек, че на младостта трябва да се дава път. И моля без възражения, възлюбени братко мой!

Брин с обмислено любезна усмивка ниско се поклони. Свещеникът също се поклони и всеки тръгна по пътя си. Брин ускори крачки и още по-здраво стисна с ръка молитвения жезъл. Не му прилича на свещеника да се опира на своята преклонна възраст като аргумент в полза на младостта. И въобще в учението на западните будисти има много крещящи противоречия. Но на Брин не му беше до тях сега.

Влезе в кафенето „Златният лотос“ и седна на една отдалечена маса. Поглаждаше с пръсти сложната дантела на своя молитвен жезъл и чувствуваше, че раздразнението му преминава. Почти мигновено си възвърна ясното, спокойно единство на разума и чувствата, а това е така необходимо за последователя на праведния живот.

Отново се замисли за Бен Бакстър. Човек трябва да мисли и за своите преходни задължения наред с религиозните. Погледна часовника си и видя, че е единадесет без нещо. След два часа и половина ще бъде в кантората на Бакстър и…

— Какво ще обичате? — попита келнерът.

— Вода и сушена риба, ако може — отговори Брин.

— Не желаете ли пържени картофи?

— Днес е пост и не се полага — отговори Брин, като от деликатност понижи глас.

Келнерът побледня, преглътна и прошепна: „Да, сър, извинете, сър!“ и побърза да се отдалечи.

„Напразно го поставих в глупаво положение — упрекна се Брин. — Да се извиня ли?“

Не, не, с това само повече ще смути келнера. И Брин със свойствената му решителност изхвърли от главата си келнера и отново започна да мисли за Бакстър. Ако към горските площи, които има намерение да купи, се прибавят капиталите на Бакстър и връзките на Бакстър, трудно е дори да се предвиди…

Брин почувствува неясна тревога. Нещо нередно ставаше на съседната маса. Обърна се и видя същото мургаво момиче. Тя плачеше и се бършеше с мъничка носна кърпичка. Дребно смръщено старче безуспешно се опитваше да я успокои.

Плачещата девойка хвърли към Брин изпълнен с отчаяние поглед. Какво друго би могъл да стори аскет, оказал се в такова положение, освен да скочи и да се отправи към тяхната маса.

— Простете моята натрапчивост — каза той, — но неволно станах свидетел на вашата мъка. Може би сте сами в града? Не бих ли могъл да ви помогна?

— Никой вече не може да ни помогне — зарида момичето.

Старецът безпомощно сви рамене.

Брин се поколеба, но седна на тяхната маса.

— Поверете ми своята мъка — каза той. — Няма неразрешими проблеми. Защото е казано: през всички джунгли минава пътека и нейната следа отвежда до най-високата планина.

— В сърцето на младия човек е заключена сила и тя е опора за уморените ръце — процитира старецът. — Но кажете, млади човече, изповядвате ли религиозната търпимост?

— В най-голяма степен! — възкликна Брин. — Това е една от основните догми на западния будизъм.

— Отлично! И така знайте, сър, че аз и моята дъщеря Джана пристигнахме от Лхаграма в Индия, където се покланят на въплъщението на даритрийската космическа функция. Пристигнахме в Америка с надеждата да създадем тук малък храм. За съжаление схизматиците, които почитат превъплътяването на Мари, ни изпревариха. Дъщеря ми трябва да се върне вкъщи. Но фанатиците марийци заплашват живота ни. Заклели са се да не оставят камък върху камък от даритрийската религия.

— Нима може нещо да застрашава вашия живот тук, в сърцето на Ню Йорк? — възкликна Брин.

— Тук повече откъдето и да било другаде! — каза Джана. — Човешката тълпа е маска и наметало за убийците.

— Моите дни и без това са преброени — продължи старецът със спокойствието на отречения. — Трябва да остана тук и да довърша своето дело. Защото така е писано. Но бих искал все пак моята дъщеря благополучно да се върне вкъщи.

— Никъде няма да отида без теб — отново се разплака Джана.

— Ще направиш това, което ти заповядат — заяви старецът.

Джана боязливо наведе глава пред погледа на неговите черни, пронизващи очи. Старецът се обърна към Брин.

— Сър, днес във втората половина на деня ще отплава параход за Индия. На дъщеря ми е нужен придружител, силен и надежден човек, под чието ръководство и защита тя би могла благополучно да пристигне. Готов съм да дам цялото си състояние на този, който ще изпълни това свещено задължение.

Изведнъж Брин бе обзет от съмнение.

— Просто не вярвам на ушите си — започна той. — А вие не…

Като че ли в отговор старецът измъкна от джоба си малка велурена торбичка и изсипа на масата съдържанието й. Брин не се считаше за познавач на скъпоценни камъни, но все пак през годините на втория световен йехад доста нещо бе минало през ръцете му като религиозен инструктор. Би могъл да се закълне, че познава блясъка на рубините, изумрудите и брилянтите.

— Всичко това е ваше — каза старецът. — Отнесете камъните при някой златар. Когато потвърди, че са истински, може би ще повярвате и на моя разказ. Ако и това не ви убеждава…

От другия си джоб старецът извади дебел портфейл и го подаде на Брин. Брин го отвори и видя, че е натъпкан с едри банкноти.

— Всяка банка ще удостовери, че са истински — продължи старецът. — Не, не, моля ви се, настоявам вземете ги със себе си. Повярвайте ми, това е само малка част от онова, с което ще бъда радостен да ви се отблагодаря за вашата велика услуга.

Брин беше объркан. Мъчеше се да се убеди, че скъпоценните камъни са по-скоро изкусна имитация, а парите, разбира се, са фалшиви. И все пак знаеше, че не е така. Те са истински. Но ако богатство, което така се пилее, не предизвиква съмнение, то има ли съмнение в разказа на стареца?

В историята са известни случаи, когато истински събития надминават чудесата на вълшебните приказки. Нима в „Книга на златните отговори“ има малко такива примери?

Брин погледна плачещото мургаво момиче и го обзе велико желание да запали радост в тези прекрасни очи, да накара тъжната уста да се усмихне. Пък и в отправените към него погледи откриваше нещо повече от обикновен интерес към опекун и защитник.

— Сър! — възкликна старецът. — Възможно ли е вие да се съгласите, да сте готов…

— Можете да разчитате на мен! — каза Брин.

* * *

Старецът се спусна да му стисне ръката. Колкото до Джана, тя само погледна своя избавител, но този поглед струваше колкото топла прегръдка.

— Заминавайте още сега, не отлагайте — вълнуваше се старецът. — Да не губим време. Възможно е точно в тази минута да ни дебне врагът.

— Но не съм облечен за път.

— Няма значение! Ще ви снабдя с всичко необходимо…

— … освен това приятелите, делови срещи… почакайте…! Дайте ми да се съвзема!

Брин пое дъх. Приключения в духа на Харун-ал-Рашид са привлекателни, спор няма, но не можеш да се впуснеш безогледно.

— Днес имам делови разговор — продължи Брин. — Нямам право да не присъствувам. След това можете да разполагате с мен.

— Как, да рискувам живота на Джана? — възкликна старецът.

— Уверявам ви, нищо няма да ви се случи. Ако искате, елате с мен… или още по-добре. Имам братовчед, който служи в полицията. Ще поговоря с него и ще ви бъде дадена охрана.

Девойката отвърна от него прекрасното си печално лице.

— Сър — каза старецът, — параходът отплава в един часа, нито минута по-късно.

— Параходи отплават едва ли не всеки ден — опитваше се да го убеди Брин. — Ще се качим на следващия. Имам особено важна среща. Толкова години се стремя към това. И не става дума само за мен. Имам предприятие, служители, съдружници, заради тях нямам право да не отида на тази среща.

— Значи за вас работата е по-важна от живота! — с горчива ирония възкликна старецът.

— Нищо няма да ви се случи — уверяваше го Брин. — Защото е казано: Звярът в джунглата се плаши от крачките си…

— Сам зная кое къде е казано. На моето чело и на челото на дъщеря ми смъртта вече е написала магическите си знаци и ние ще загинем, ако не ни помогнете. Ще намерите Джана на „Тезей“ в каюта І класа 2А. Вашата каюта, също І класа, е 3А, съседната. Параходът ще отплава точно в един часа. Ако ви е скъп нейният живот, заповядайте!

Старецът и дъщеря му станаха, заплатиха сметката и си тръгнаха, без да изслушат доводите на Брин.

На вратата Джана още веднъж го погледна.

— Вашата сушена риба, сър! — приближи келнерът. Той през цялото време се въртеше наоколо и не смееше да обезпокои посетителите.

— По дяволите рибата — изкрещя Брин. — Но веднага се сепна. — Хиляди извинения. Съвсем нямах пред вид вас — мъчеше се да успокои изплашения келнер.

Плати сметката, остави голям бакшиш и стремително излезе. За много неща още трябваше да помисли.

* * *

— Тази сцена ме състари с десет години, тя ми струва последните сили — оплака се Лан Ил.

— Признайте си: достави ви огромно удоволствие — възрази Джана Чандрагор.

— Е да, права сте — Лан Ил енергично кимна в знак на съгласие. Той цедеше на малки глътчици виното, което стюардът им беше поднесъл в каютата. — Въпросът е в това ще се откаже ли Брин от срещата с Бакстър и ще се яви ли тук?

— Струва ми се, че му харесах — отбеляза Джана.

— Което говори само за неговия безпогрешен вкус.

Джана поблагодари със закачливо кимване.

— Но каква беше тази история, дето я измислихте? Трябваше ли да струпате толкова страхотии?

— Беше абсолютно необходимо. Брин е силна и целеустремена натура. Но в него има и романтична жилка. И само вълшебна приказка, която съответствува на най-фантастичните му мечти, би го заставила да измени на дълга си.

— Ами ако не помогне и вълшебната приказка? — замислено отбеляза Джана.

— Ще видим. Лично на мен ми се струва, че ще дойде.

— А аз не разчитам много.

— Вие недооценявате своята красота и актьорското си дарование, скъпа моя! Впрочем скоро ще видим.

— Единственото, което ни остава — каза Джана, като се наместваше по-удобно в креслото.

Часовникът на бюрото показваше един без двадесет.

* * *

Брин реши да се разходи по крайбрежната улица, за да възстанови душевното си равновесие. Гледката на огромните параходи, които уверено и здраво стоят на стапелите, винаги му действува успокояващо. Крачеше равномерно, като се стараеше да разбере какво се беше случило.

Тази прелестна, убита от мъка девойка…

Но какво ще стане с дълга, с труда на преданите му служители — та именно днес му предстои да завърши своето дело, да го увенчае с успех върху писмената маса на Бакстър. Спря се и се загледа в кораба-гигант. Ето го „Тезей“. Брин си представи Индия, лазурно небе, щедро слънце, вино и пълна блажена почивка. Не, всичко това не е за него. Изнурителна работа, постоянно напрежение на всички душевни сили — такава е участта, която сам си избра. Дори това да означава, че ще се лиши от най-прекрасното момиче на света — пак ще продължи да носи своя товар под оловносивото нюйоркско небе!

Но защо пък, питаше се Брин и напипваше в джоба си велурената торбичка. Материално е осигурен. Работата сама ще се придвижи. Какво му пречи да седне на парахода, да отърси от себе си всички грижи и да прекара година под южното слънце?

Радостна възбуда го обзе при мисълта, че нищо не може да му попречи. Сам си е господар, има достатъчно мъжество и силна воля. Щом е имал сили да създаде такова предприятие, то ще има сили и да се откаже от него, да стовари всичко от плещите си и да послуша повелята на сърцето.

По дяволите Бакстър, говореше си сам. Безопасността на момичето е по-важна от всичко. Ще се качи на парахода още сега, още тази минута и ще изпрати телеграма на своите съдружници, в която всичко ще им…

И така, решението е взето. Обърна се рязко, спусна се надолу по стълбите и без колебание се качи на борда.

Помощник-капитанът го посрещна с любезна усмивка.

— Вашето име, сър?

— Нед Брин.

— Брин, Брин… — помощникът се ровеше в списъка. — Нещо не го… О, да! Ето къде сте… Да, да, мистър Брин! Вашата каюта е на палуба А, номер 3. Разрешете да ви пожелая приятно пътуване.

— Благодаря — каза Брин и погледна часовника си. Беше един без четвърт.

— Впрочем — попита той помощника — в колко часа ще отплувате?

— Точно в четири и половина, сър.

— В четири и половина? Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен, мистър Брин.

— Казаха ми, че по разписание в един часа…

— Да, така е по разписание, сър! Но случва се да се задържим няколко часа. А после по пътя лесно наваксваме.

Четири и половина! Има още време. Може да се върне, да се срещне с Бен Бакстър и да успее за парахода. И двата проблема са решени!

Благославяйки неизповедимата, но благосклонна съдба. Брин се обърна и се спусна надолу по стълбичките. Успя веднага да хване такси.

* * *

Бакстър беше нисък, набит здравеняк с дебел врат и плешива глава. Мътните му очи без всякакъв израз гледаха през златно пенсне. Беше облечен в обикновено работно сако, на ревера му светеше рубин, сред венче от перли — емблемата на смирените служители от Уолстрийт.

За около половин час Брин изложи своите предложения, като се базираше на господствуващите тенденции и набелязваше перспективите. И сега, облян в пот, чакаше отговора на Бакстър.

— Хммм — измуча Бакстър.

Брин чакаше. Слепоочията му пулсираха, празният стомах биеше тревога. В мозъка му човъркаше мисълта, че трябва да успее за „Тезей“. Искаше му се по-скоро да привърши работата и да се отправи на пристанището.

— Вашите условия за сливането на двете фирми напълно ме удовлетворяват — каза Бакстър.

— Сър! — можа само да въздъхне Брин.

— Повтарям: напълно ме удовлетворява. Вие какво, недочувате ли, братко?

— Във всеки случай не за такива новини — с усмивка го увери Брин.

— Лично мен сливането на нашите фирми ме изпълва с надежда — продължи усмихнат Бакстър. — Аз съм открит човек, Брин, и ще ви говоря без заобикалки; харесва ми как сте подготвили материала за нашата среща, харесва ми и как проведохте срещата. Дори нещо повече. Вие лично също ми харесвате. Радва ме нашата среща и вярвам, че сливането ще бъде от обща полза.

— Аз също вярвам в това, сър!

Те си стиснаха ръцете и се изправиха.

— Ще кажа на своите адвокати да съставят договора, изхождайки от нашата днешна беседа. Ще го получите в края на седмицата.

— Отлично! — Брин се колебаеше: да каже или не на Бакстър за своето пътуване в Индия. И реши нищо да не казва. Документите по негово указание ще препратят на борда на „Тезей“, а за окончателните подробности могат да се договорят и по телефона. Така или иначе, няма дълго да се задържи в Индия. Щом отведе благополучно момичето, веднага ще излети обратно.

Размениха си нови любезности и бъдещите съдружници се приготвиха да се разделят.

— Имате рядък молитвен жезъл — каза Бакстър.

— Какво? Да, да! Получих го миналата седмица от Хонгконг. Никъде не може да се намери такава изкусна резба като в Хонгконг.

— Да, зная. Мога ли отблизо да го разгледам?

— Разбира се. Но, моля, внимателно, много лесно се отваря.

Бакстър взе изящно украсената пръчица и натисна ръчката. На другия край изскочи острие и одраска леко крака му.

— Вярно, че много леко се отваря — каза Бакстър. Не съм виждал по-леко да се отварят.

— Струва ми се, че се порязахте?

— Нищо! Драскотина. А острието е лято в Дамаск.

Още няколко минути беседваха за тройното значение на острието в западнобудисткото учение и за най-новите течения в западнобудисткия духовен център в Хонгконг. Бакстър затвори жезъла и го подаде на Брин.

— Да, жезълът е отличен. Още веднъж ви желая приятен ден, драги братко, и…

Бакстър прекъсна на средата на думата. Устата му остана отворена, очите му се устремиха в някаква точка над главата на Брин. Брин се извърна, но не видя нищо друго освен стената. Когато отново се обърна към Бакстър, видя, че целият е посинял, а в ъгълчето на устата му се е събрала пяна.

— Сър! — извика Брин.

Бакстър искаше да каже нещо, но не можа. Две несигурни крачки — и рухна на земята.

Брин се втурна в приемната.

— Доктор! По-скоро доктор! — извика той на уплашеното момиче.

После се върна при Бакстър.

Това, което видя пред себе си, беше първият в Америка случай на болестта, получила впоследствие названието хонгконгска чума. Пренесена чрез стотиците молитвени жезли, тя избухна като пламък, обхвана града и остави след себе си милиони трупове. След седмица само симптомите на хонгконгската чума бяха по-известни на гражданите, отколкото симптомите на дребната шарка.

Брин виждаше пред себе си първата жертва.

С ужас гледаше отровнозеления оттенък, разлял се по лицето и ръцете на Бакстър.