Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. — Добавяне

XV глава

Почти две седмици не можах да разкажа нищо ново на Павел Дмитриевич. Една прекрасна вечер в началото на декември Вася Жигалин ни покани на преферанс. Трябваше да дойде и Иля Плошкин.

На масата вече стоеше разчертаният лист хартия с магически цифри в центъра: игра до петдесет, по една копейка. Настанихме Галя пред телевизора да гледа мач по водна топка, а ние седнахме край кръглата маса.

— Момчета — изведнъж каза жената на Вася, — ами че Юрочка ще ни обере до шушка.

— Защо? — попита Иля.

— Защото чете мислите ни.

— Благодаря ти, миличка — развълнуван рече Вася, — съвсем ми беше изскочило от главата.

— Точно така — кимна Иля. — Голи ще ни съблече. Такъв е той. Олигофрените са много хитри.

— Както искате — казах аз. — Съвсем бях забравил. Нали знаете, че започвам да чета чуждите мисли само когато се съсредоточа.

— Разбира се. Аз миналия път се съсредоточих — и ми взехте четири ръце с никаква карта.

— Ти, миличка, по-добре не се съсредоточавай — нежно каза Вася, — това не води до нищо добро.

Валентина силно се изкашля, размърда мощните си рамене и Вася веднага се сви, замълча.

— Добре — казах аз, — щом не искате, няма. Ще нося тежкия си кръст. Играйте, печелете и губете своите имения, затъвайте в бездната на разврата, а ние с Галя ще си вървим.

— Не, няма да си вървите. Галя ще гледа как се давят „Спартак“ и „Динамо“, а ти полекичка, без да бързаш, ще приготвиш вечерята.

— Не искаш ли да избърша и пода? — деловито попитах аз. — Или да го изцикля? Аз съм от Тимуровата команда…

И в този миг чух вече познатата ми звънка, изпълнена с още неродени звуци тишина. Стаих дъх и затворих очи.

— Юрка — чух аз гласа на Иля, — лошо ли ти е?

Изскърца някакъв отместен стол. Аз махнах с ръка:

— Не ми обръщайте внимание. Всичко е наред. Просто съм уморен.

— Да не лъжеш? — басово попита Валентина.

— Не лъжа, Валюша, недей да се тревожиш.

Отново затворих очи. Тишината все нарастваше и нарастваше. Тя кънтеше в мене, изпълваше ме целия, но не можеше да се излее в дума, в образ, в мисъл, в знание.

— Пика — каза Иля.

— Пас — въздъхна Валентина.

— Спатии — каза Вася.

— Спатиите са мои.

— Тогава кари. Стига си се инатил, Иля. Не подхожда на широката ти натура.

— Добре де. Вземи ги.

— Кари — неуверено каза Вася.

— Който иска шест кари, е на път да изгори — назидателно се обади Иля.

— Джамбул — рече Вася. — Певец на вековния картоиграчески фолклор.

— Певецът обявява „вист“ — ехидно каза Иля.

— И аз — обади се Валентина.

А тишината в мене все назряваше и назряваше, без да може да роди каквото и да било. И аз седях кротко, търпеливо, като квачка. Бях квачка — и нищо повече.

— Май сте една вътре, господине — сухо каза Иля.

— Боже, какво злорадство, долна корист и стремеж да унижи ближния си има у този човек! — с плачевен глас каза Вася.

— Ах, Вася, ако пишеше така, както говориш, цена нямаше да имаш — мечтателно каза Иля. — Колко блясък, огън, любов към себе си — и всичко заради една ръка по-малко. Какъв ли шедьовър ще създадеш, ако обявиш седем и си три вътре?

— Недей да го плашиш по вечерно време — избоботи Валентина, — че ще вземе да заеква. Аз съм пас. Ти да искаш нещо, Юрка?

— Благодаря, и аз съм пас. Всичко е нормално.

И изведнъж в главата ми пламва фраза.

Късичка английска фраза: „Благодаря, мис Карадос“. И звънката тишина в главата ми изчезна, угасна, сякаш приемникът беше изключен.

Мис Карадос. Какво значи това мис Карадос? Коя е мис Карадос? Свързана ли е по някакъв начин с моя двойник, към когото, както и към мене, се е проточила тънката нишка на сънищата от Кехлибарената планета?

Тишината и чувството на очакване бяха същите, както и тогава в училището, когато седях между шкафа и скелета. Но този път прочетох фразата. Точно така, прочетох я. А може би всичко това само ми се е сторило?

През нощта за пръв път от дълго време насам сънувах съвсем земен сън. Присъни ми се някакъв чуждестранен град. Исках да разбера кой е градът, но, кой знае защо, не можех да попитам никого.

Вървях по една малка уличка и чувах английска реч, но не можех да разбера за какво говорят хората. И не защото не разбирах думите и фразите, а защото те се сливаха. Непрекъснато се мъчех да доловя какво все пак приказват минувачите, но не можех. Напрягах се, изпъвах врат — и не можех нищичко да разбера.

Уличката, по която вървях, беше застроена с едноетажни и двуетажни къщички. На една от по-големите сгради имаше табелка. Знаех, че непременно трябва да я прочета, но, кой знае защо, не можех да се приближа до нея. На табелката, малка медна плочка, сякаш бе изписана думата „банк“. Да, четири букви: „Банк“. Много приличаше на „банк“. Но коя банка… Дори можех да преброя буквите. Те бяха седем и първата… първата много приличаше на буквата „к“ в думата „банк“.

И не разбрах нищо повече. Събудих се с чувството, че не съм успял да направя онова, което бях длъжен да направя. Лежах в тъмното и непознатата уличка, която току-що бях сънувал, отново минаваше пред очите ми. Не, това не беше обикновен сън. Яркостта на картината и богатството от подробности бяха също както в кехлибарените сънища. Но това беше Земята. Хората говореха английски, бях съвсем сигурен. Ех, ако бях прочел името на банката!…

byrzi_synishta_zemen_syn.jpg

Павел Дмитриевич неописуемо се развълнува, когато сутринта му се обадих по телефона. Гласът му трепереше от възбуда.

— Елате в десет — каза той.

— Павел Дмитриевич — примолих се аз, — ще ме изгонят от училище! Веднъж вече ходих при директорката.

— Ще ви взема в моя институт. Като старши лаборант.

— Благодаря, Павел Дмитриевич. Вече са ми предлагали да работя като лаборант, нощен пазач и домакин. Но аз искам да преподавам английски език. Или в краен случай да цикля паркет.

— Ще циклите паркета в моя институт. Има достатъчно, за цял живот. Впрочем… Знаете ли, така май дори ще е по-добре. Банка. Кой знае всичко за чуждестранните банки, както казваха на времето в Одеса? Финансистите. Това е идея. В четири часа.

Пристигнах в четири без десет, а в четири без две минути в стаята се втурна Павел Дмитриевич, като тикаше пред себе си някакъв величествен млад мъж с елегантно плоско куфарче в ръка. По пълното му гладко лице беше изписано изумление.

— Това е другарят Риженков — каза Павел Дмитриевич. — Откраднах го направо от работа.

Откраднатият Риженков виновно се усмихна. Навярно не беше свикнал да си има работа с хора като Павел Дмитриевич.

— Другарят Риженков ще се помъчи да ни помогне да определим националната принадлежност на банката, която е видял Юрий Михайлович.

Другарят Риженков извади цигари и въпросително погледна Павел Дмитриевич.

— Никакви цигари, драги… кажете как да ви наричаме, че „другарю Риженков“ е твърде официално.

— Никита Алексеевич.

— И тъй, драги Никита Алексеевич, приберете цигарите си. Ще пушите, когато познаете коя е банката. И колкото по-бързо познаете, толкова по-бързо ще запушите. Съгласен ли сте с подобен стимул? Както е известно, Наполеон е забранявал на помощниците си да ходят в тоалетната, преди да си свършат работата. Аз не съм Наполеон и вместо тоалетна използувам тютюна.

Специалистът по банките плахо се усмихна. Той изобщо не можеше да разбере къде е попаднал и какво искат от него. Прибра цигарите в джоба и сплете пред себе си пръстите на ръцете, за да покаже, че е готов и внимава. Ръцете му бяха също такива чисти и пълни като лицето. И венчалната гравирана халка беше новичка и лъскава.

— Е, да започваме, приятели мои. Никита Алексеевич, вие сте експерт. Поемайте командуването в свои ръце. Задавайте въпроси. Юрий Михайлович ще ви опише всичко, каквото е можал да види.

Експертът леко разпери ръце. Жест на извинение.

— Добре, да започнем, както се казва, от самото начало. Юрий Михайлович, за коя страна става дума?

— Тъкмо това се опитваме да разберем — обади се Павел Дмитриевич.

— Извинете… хм… — По лицето на специалиста по банките се изписа учудване. — Доколкото знам… Юрий Михайлович е видял някаква банка…

— Точно така — рече Павел Дмитриевич, сърдито тропна с бастун по пода и нетърпеливо се размърда върху стола си, сякаш всеки миг щеше да литне. — Вече ви го казах.

— Разбирам, разбирам — припряно кимна Никита Алексеевич. Виждаше се, че е свикнал да участвува в съвещания, където най-добре е човек да се съгласява с всичко.

— Преди всичко става дума за страна, в която се говори на английски — казах аз. (Никита Алексеевич записа нещо в бележника си — също такъв чист и дебел като самия него.) — Видях медна табелка. Можах да прочета думата „банк“, но не и името…

— Влизахте ли в банката?

— Юрий Михайлович… хм… не е бил напълно там — каза Павел Дмитриевич. — Мисля, че това е без значение и няма защо да се занимаваме с него.

— Ясно, ясно — закима експертът. Чудно нещо: щом окончателно изгуби всякаква представа какво става, той се успокои и на розовото му лице се появи делови, делничен израз. — Самата дума „банк“ беше написана на английски? Вие знаете ли английски?

— Да. Сигурен съм, че беше на английски. „Би ей ен кей.“

— А колко бяха думите преди или след думата „банк“?

— Една дума.

— Една ли? Без член в началото?

— Без. Преброих в нея седем букви. Така поне ми се стори.

— Разбирам, разбирам. Английски език. Седем букви… — Никита Алексеевич затвори очи, устните му беззвучно зашепнаха нещо.

— Не съм стопроцентово сигурен — казах аз, — но ми се стори, че първата буква на първата дума е като последната буква в думата „банк“. Сиреч английското „кей“. Сега, когато заприказвахме за това, дори ми се струва, че разбирам защо съм обърнал внимание тъкмо на буквата „кей“.

— Защо? — попита експертът.

— И в двата случая тя имаше много висока отвесна чертичка.

— Ясно, ясно — кимна експертът, бръкна в джоба си и извади цигарите.

— Нали ми обещахте, човече! — сърдито каза Павел Дмитриевич.

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Никита Алексеевич, но не прибра цигарите и дори извади една, като елегантно чукна с пръст по пакетчето. — „Кифърс“. Банката се казва „Кифърс“. Средна провинциална банка в Шервуд. Капитал на първи януари миналата година — двеста и дванадесет милиона. Четиридесет и два отдела. Председател — Джеймс Пърси Алейн.

— Шервуд ли? — попита Павел Дмитриевич.

— Шервуд — кимна Никита Алексеевич. — Ще разрешите ли?

— Какво?

— Да запаля.

— Да, разбира се… Сигурен ли сте?

По пълното лице на експерта се плъзна едва забележима усмивка на превъзходство.

— Напълно.

— Думата „Кифърс“ е от шест букви, а не от седем… Макар че може би след „кей“ има две букви, „дабъл и“?

— Точно така.

Павел Дмитриевич излетя от мястото си, стисна ръката на експерта и го изпроводи от стаята.

— Знаете ли, Юрий Михайлович, дори се радвам, че вашата мис Карадос живее в Шервуд. Там имам колега, с когото сме в твърде добри отношения. Два пъти съм ходил при него. Миналата година той беше в Москва. Чудат старец. Чудат старец, но честен и услужлив. Хм… Разбира се, че моята молба ще му се стори безумна. Да научи дали в Шервуд се правят експерименти с някоя си мис Карадос за установяване на контакти с извънземна цивилизация. Хм!… Но, от друга страна, ако наистина правят такива експерименти, не могат да минат без него. Той е…

— Ами ако мис Карадос наистина съществува, но никой не прави с нея никакви опити? — уплашен попитах аз. И разбрах, че вече се вълнувам за съдбата на мис Карадос.

— Тогава старият Хъмбърт ще ми отговори, че съм се побъркал.

— А на колко години е вашият Хъмбърт?

— Казва на всички, че е на седемдесет и четири, но според мене отдавна е прехвърлил осемдесетте. Отдавна. Ненормален старец, но е истинско удоволствие да си имаш работа с него.

* * *

Три седмици по-късно, когато вече бях започнал да забравям за мис Карадос и банката „Кифърс“, по време на час вратата на класната стая се открехна и в процепа на височина един метър от пода се подаде съвсем детска муцунка.

— Извинете — изписука муцунката, — вие ли сте Юрий Михайлович?

— Аз съм, прелестно дете. А ти как се казваш?

— Серьожа Щиканов. Вера Константиновна нареди веднага да отидете в кабинета й.

Муцунката изчезна и аз погледнах учениците:

— Само че няма да вдигате шум. Нали?

— Няма, Юрий Михайлович! — доволно загълчаха всички. — И не бързайте да се връщате…

— Здравейте, Вера Константиновна — поздравих аз, като влязох в кабинета й.

— Добър ден — сурово рече тя. — Сядайте и пишете.

— Вече?

— Какво „вече“?

— Заявление за напускане?

— Не разбирам шегите ви, Юрий Михайлович. Сядайте и пишете молба, че искате едномесечен неплатен отпуск.

— Аз ли?

— Вие.

— Ама защо?

— Не знаете ли нищо?

— Не знам.

— Наистина ли не знаете?

— Не знам.

— Обади се академик Петелин и каза веднага да ви дадем едномесечен неплатен отпуск и характеристика за пътуване в чужбина.

— На мене?

— На вас. Реших, че е някаква глупава шега. Академик Петелин да се обажда в училище… Извиних се за всеки случай и казах, че въз основа само на телефонен разговор не мога и така нататък. Човекът се развика и тръшна слушалката. След петнадесет минути ми се обадиха от районния отдел. Лично Клавдия Василиевна. И повтори молбата за вашия отпуск. А после от районния комитет. За характеристиката. Още днес да им я изпратим. Разбира се, казах, че не възразявам… Но по средата на учебната година…

— Кълна ви се, Вера Константиновна, че инициативата не е моя. Разбира се, че се досещам за какво става дума, но изобщо не можех да допусна…

Вера Константиновна ме погледна неодобрително, но с уважение.

— Какво значи всичко това? — попита тя.

— Ами че… Хм… Как да ви кажа… Просто ми се удаде възможност да замина на екскурзия…

— И затова се обаждат от районния комитет, искат още днес да им изпратим характеристика? Юрий Михайлович, може би някои хора в училище ме смятат за старомоден човек — Вера Константиновна обидена сви устни, — но не съм толкова глупава, че да не разбирам нищо. Какво да се прави, заминавайте и гледайте да не посрамите нашето училище.

— Ще гледам! — разпалено казах аз. — Честна дума!

И някакъв импулс ме накара да уловя ръката на Вера Константиновна в своята, да се наведа и да я целуна.

Тя ме погледна с безумни очи. Рече да отвори уста, за да каже нещо, но веднага отново я затвори.

Понесе ме някакъв весел, лудешки вихър. Не се страхувах от нищо. Всичко беше възможно.

— Вера Константиновна — изчуруликах аз, — обичам ви, защото сте чудесна жена.

Когато с танцова стъпка изхвръкнах от кабинета й, забелязах, че директорката с всичка сила търка с длан челото си.