Клифърд Саймък
Върколак (8)

Глава 8

Водата се пенеше, задръстена от паднали дървета и клони, довлечени от някое пролетно наводнение между групата брези и високия стръмен бряг, бележещ острия завой на потока — пенеше се и после се успокояваше в тих тъмен вир.

Блейк внимателно насочи напомнящия на кресло гравитолет към групата брези и когато се приземи, изключи гравитационното поле. За миг остана неподвижен, заслушан в ромоленето на водата, очарован от пълното спокойствие на вира. Планинската верига пред него се издигаше към небето.

Измъкна се от машината и извади кошницата с обяда, за да стигне до риболовните такъми. Откъм яза от преплетени дървесни стволове се чу дращене. Блейк се обърна. Изпод едно от дърветата го гледаха две мънистени очи.

„Норка — помисли си той. — Или може би видра.“ И го гледаше от бърлогата си в яза.

— Здрасти — рече Блейк. — Имаш ли нещо против да си опитам късмета?

— Здрасти — с висок, писклив глас отвърна норката-видра. — Какъв късмет искаш да опиташ? Моля те, обясни ми.

— Какво… — Гласът на Блейк пресекна.

Норката-видра излезе изпод дънера. Не беше нито норка, нито видра. Бе двуного същество — като нещо, което е излязло от страниците на детска книжка. Космата муцуна на гризач с висок, куполообразен череп, от който стърчаха чифт заострени уши с пискюлчета на върховете. Стоеше на два крака и тялото му беше покрито с гладка кафява кожа или козина. Носеше яркочервени панталони, целите в джобчета, а пръстите на ръцете му бяха дълги и тънки.

Муцуната му потрепна.

— Да не би да носиш храна в онази кошница? — попита то.

— Ами да — отвърна Блейк. — Гладен ли си?

Това беше абсурдно, разбира се. Съвсем скоро — само след минута, ако не и по-рано — тази илюзия от детска книжка просто щеше да изчезне и той щеше да се захване с риболова.

— Умирам от глад — рече илюзията. — Хората, които обикновено ми оставят храна, отидоха на ваканционно пътуване. Оттогава живея на муфта. — Опитвал ли си се някога през живота си да изкрънкаш някаква храна?

— Май не — отвърна Блейк. То не изчезваше. Продължаваше да си стои и да разговаря и нямаше как да се избави от него.

„Мили Боже — помисли си Блейк, — ето, че отново имам халюцинации!“

— Ако си гладен — каза той, — ела. Има ли нещо специално, което би искал да хапнеш?

— Аз ям всичко, което може да яде Homo sapiens — отвърна създанието. — Не съм придирчив. Изглежда, метаболизмът ми възхитително повтаря този на обитателите на Земята.

Приближи се до кошницата и Блейк вдигна капака.

— Изглежда, появяването ми от яза не те е обезпокоило — рече създанието.

— В никакъв случай — отвърна Блейк. Опитваше се да мисли бързо, но не можеше да насочи мислите си, накъдето му се искаше. — Тук имаме сандвичи, торта и купа със… според мен… а, да, картофена салата. И малко яйца с подправки.

— Ако не възразяваш, ще си взема два от тези сандвичи.

— Заповядай — покани го Блейк.

— Няма ли да се присъединиш към мен?

— Закусвах съвсем скоро.

Създанието седна на земята с по един сандвич във всяка ръка и лакомо започна да яде.

— Трябва да ме извиниш заради лошите маниери — каза то, — но не съм ял нормална храна вече почти две седмици. Иначе не съм лаком. Хората, които се грижеха за мен, ми оставяха истинска храна. А не като повечето други — само купичка мляко. По треперещите му мустаци полепваха трохички и то продължаваше да яде. Справи се с двата сандвича, протегна ръка над кошницата и попита:

— Нали не възразяваш?

— В никакъв случай — отвърна Блейк.

Създанието си взе трети сандвич и после каза:

— Извинявай, но колко от теб сте тук?

— Колко от мен ли?

— Да, от теб. Колко от теб сте тук?

— Ами — рече Блейк, — тук има само един от мен. Как би могло да има и други?

— Много глупаво от моя страна, разбира се — отвърна, създанието, — но когато те видях, можех да се закълна, че сте повече от един от теб. И то започна да яде третия сандвич, но малко по-бавно, отколкото предишните два.

Когато го изяде, лекичко опипа мустаците си, изтупа трохичките и каза:

— Много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Блейк. — Сигурен ли си, че не искаш още?

— Мм… не сандвич. Но ако ми дадеш малко торта…

— Вземи си — каза Блейк.

Създанието си взе.

— Виж сега — рече Блейк. — Ти ми зададе въпрос. Според теб ще бъде ли справедливо и аз да те попитам нещо?

— Съвсем справедливо, наистина — отвърна създанието. — Питай.

— Чудех се — каза Блейк — точно кой и какъв си ти.

— О — рече създанието, — аз си мислех, че знаеш. Изобщо не ми дойде наум, че няма да ме познаеш.

Блейк поклати глава.

— Съжалявам, но не те познах.

— Аз съм Брауни^[1] — отвърна то и се поклони. — На вашите услуги.