Колийн Маккълоу
Цезар (1)

1

Британия

Ноември 54 г.пр.н.е.

 

 

Заповедта гласеше: докато Цезар и по-голямата част от войската му са в Британия, да му бъдат изпращани само най-спешните послания. Дори напътствията от сената трябваше да чакат в Портус Ициус на бреговете на Галия до завръщането на Пълководеца от втория му поход на острова на западния край на света, място, тайнствено почти колкото Серика.

Това писмо обаче беше от Помпей Велики, първият мъж в Рим (и зет на Цезар). Затова, когато Гай Требаций от куриерската канцелария на Цезар получи малкия червен кожен калъф с печата на Помпей, той не го остави да чака завръщането на Пълководеца от Британия. Вместо това изпухтя, изправи се на крака (дебели и с опъната от тлъстина кожа, тъй като притежателят им прекарваше по-голямата част от деня в лежане и ядене) и излезе. Селцето бе издигнато върху останките на миналогодишния военен лагер. Не беше твърде приятно място! Еднакви редици от дървени къщи, добре отъпкани улици без настилка, дори един-два магазина. Без дървета, в строг, военен стил.

„Де да бях сега в Рим — замисли се той, докато с мъка тътреше телесата си по дългата Виа Принципалис, — щях да наредя да донесат носилка и да се настаня удобно.“ Само че в лагерите на Цезар нямаше носилки, затова се наложи Гай Требаций, обещаващ млад адвокат, да върви пеша. Той мразеше да ходи, а мразеше и системата, според която, ако искаше да постигне повече за своята кариера, трябваше да постъпи на служба във войската, вместо да се разхожда (или да го разхождат) по форум Романум. Той дори не посмя да извика някой по-низш служител и да го натовари с настоящата задача. Цезар много държеше всеки мъж сам да си върши мръсната работа, особено когато използването на посредник криеше дори минимална опасност за провал.

О, грижи! Грижи, грижи! Требаций почти се беше разколебал и мислеше да се връща в канцеларията, но бързо пъхна лявата си ръка в гънките на тогата, придаде си важен вид и продължи по улицата. Тит Лабиен стоеше до стената на къщата си преметнал юздите на кроткия си кон през левия си лакът и бъбреше с някакъв недодялан гал, окичен със златни накити и разноцветни дрехи. В него Гай позна Литавик, наскоро назначения командир на хедуиската конница. Двамата вероятно още оплакваха съдбата на предишния предводител на конницата, който беше предпочел да дезертира, вместо да бъде завлечен през бурното море в Британия. Тит Лабиен бе прекратил мъките му. Носеше някакво странно име… как беше? Думнорикс. Думнорикс… Защо му се струваше, че това име е свързано с някакъв скандал, в който бяха замесени Цезар и жена? Требаций бе твърде отскоро в Галия, за да знае всички подробности, това беше проблемът.

Беше типично за Лабиен да предпочете да разговаря с един гал. Истински варварин! Изобщо не приличаше на римлянин. Имаше гъста, къдрава черна коса и тъмна, мазна кожа. Очите му бяха бляскави, но в същото време хладни. Носът му беше като на семит, гърбав, с ноздри, сякаш допълнително разширявани с нож. Хищник. Лабиен беше хищник. Мястото му бе под бойните орли.

— Решил си да поотслабнеш, а, Требаций? — ухили се варваринът — римлянин, показвайки зъби, големи почти колкото тези на коня му.

— Отивам на пристанището — заяви с достойнство той.

— Защо?

На Требаций му се искаше да скастри Лабиен, че не е негова работа, но вместо това се усмихна кисело и отговори (все пак в отсъствието на Цезар Лабиен бе комендант на лагера):

— Бързам да сваря последния кораб. Има писмо за Цезар.

— От кого?

Галът Литавик следеше разговора с широко отворени очи. Значи разбираше латински. Това не беше необичайно сред хедуите. От поколения живееха под римска власт.

— От Гней Помпей Магнус.

— А!

Лабиен се изхрачи и плю, навик, усвоен от прекалено честото общуване с гали. Отвратително.

При споменаването на Помпей той веднага загуби интерес, вдигна рамене и се обърна отново към Литавик. О, разбира се! Нали именно Лабиен бе флиртувал с бившата жена на Помпей, Муция Терция. Или поне така се кълнеше Цицерон със злобна усмивка. След развода обаче тя не се омъжи за Лабиен. Явно не го смяташе за достоен. Предпочете младия Скавър. Е, поне тогава беше млад.

Задъхан, Требаций излезе през портата на лагера в другия край на Виа Принципалис и влезе в селото Портус Ициус. Гръмко название за няколко рибарски хижи. Кой знае какво име му бяха дали морините — галите, обитаващи тази територия? Цезар го бе записал във военните дневници просто като „край на похода“ (или „начало на похода“). Всеки да го нарича както ще.

По гърба му се стичаше пот и попиваше във финия вълнен плат на туниката; бяха му казали, че времето в Северна Галия било прохладно и меко — не и тази година! Беше изключително горещо и влажно. А Портус Ициус вонеше на риба. Галите също. Мразеше ги. Мразеше тази служба. И ако не мразеше съвсем Цезар, той бе намразил Цицерон, който използва цялото си влияние, за да осигури тази изключително престижна длъжност на скъпия си приятел, многообещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста.

Портус Ициус изобщо не приличаше на онези китни рибарски селца по бреговете на Тоскана с хвърлящите сянка асми пред винарните и вид, сякаш стоят там от времето, когато цар Еней слязъл от троянския си кораб едно хилядолетие по-рано. Песни, смях, интимна атмосфера. А тук имаше само вятър, пясъци, сухи, жилави треви по дюните и хиляди, хиляди чайки, раздиращи въздуха с пискливите си крясъци.

Лъскавата малка галера, която се надяваше да свари, все още стоеше в пристанището. Екипажът бързаше да натовари последните от дузината бъчви с пирони, единственото, което пренасяше плавателният съд (или по-скоро се надяваше да пренесе, имайки предвид размерите му).

След пристигането на Цезар в Британия пословичният му късмет като че постоянно му изневеряваше — втора поредна година вече корабите му се разбиваха от вихри, по-жестоки от всяка буря, виждана надлъж и шир по Нашето море. О, този път Цезар бе толкова сигурен, че е оставил осемстотинте кораба на напълно безопасно място! Вихрите и вълните обаче (какво може да стори човек срещу враждебните природни стихии като вълните?) пак ги бяха открили и ги бяха разхвърляли като играчки. И ги бяха унищожили. Е, корабите все пак си бяха на Цезар. И той не започна да се вайка, не отправи ругатни и обиди към ветровете и вълните. Не, той нареди отломките да бъдат събрани и корабите да се сковат отново. Затова му трябваха пироните. Милиони пирони. Нямаше време, нито хора за пълно възстановяване на флотата — войската трябваше да се завърне в Галия преди настъпването на зимата.

— Сковете ги! — бе наредил Цезар. — Трябват ни само колкото да ни прекарат на трийсет и няколко мили през Атлантика. След това, ако щат, да потънат, не ме е грижа.

Корабчето, сновящо между Портус Ициус и Британия, бе много удобно за римската куриерска служба; заедно с пироните пренасяше и пощата.

„И като си помисля, че и аз можеше да съм там!“ — рече си Требаций и потръпна въпреки жегата, влагата и дебелата тога. Тъй като имаше нужда от способен човек за канцеларията си, Цезар го бе включил в състава за похода, но в последния момент Авъл Хирций (боговете да го закрилят вовеки веков!) беше изявил желание да отиде. Портус Ициус може да беше край на похода за Гай Требаций, но това бе за предпочитане пред начало.

Днес имаше и пасажер и тъй като беше организирал пътуването му (изключително спешно, както винаги изискваше Цезар) заедно с Трог, Требаций знаеше името на гала (или по-скоро британеца). Мандубраций, цар на британците тринованти, когото Цезар връщаше на хората му в замяна на подкрепата им. Син белгиец, с невероятен външен вид. Облеклото му бе в зелено с различни оттенъци на синьо и кожата му, боядисана също в синьо, сякаш се сливаше с дрехите. Така според думите на Цезар правели в Британия, за да се слеят с пейзажа в необятните им лесове — човек можело да мине на няколко крачки от него и пак да не го забележи.

Требаций даде червения калъф на капитана и си тръгна към канцеларията. Замисли се за печената гъска, която го очакваше за вечеря, и устата му се напълни със слюнка. За морините не можеше да се кажат много хубави неща, освен това, че гъските им бяха най-вкусните в целия свят. Морините не само че ги хранеха с охлюви, плужеци и хляб, ами и принуждаваха бедните животни да ходят (ох, това ходене!), докато месото им стане толкова крехко, че да се топи в устата.

* * *

Гребците на галерата гребяха неуморно в съвършена хармония, въпреки че нямаше хортатор, който да определя темпото. На всеки час почиваха за глътка вода, след това отново превиваха гърбове и опираха крака в летвите, заковани за дъното на корабчето. Капитанът стоеше на кърмата и работеше ту с руля, ту с кофата за изгребване на вода от плавателния съд.

Когато галерата наближи високите, удивително бели скали на британския бряг, цар Мандубраций, седнал вдървено и гордо на носа, зае по-вдървена и горда поза. Той се завръщаше, макар че и сега нямаше да бъде много по-близо до дома, отколкото в белгийската крепост Самаробрива, където както много други заложници бе държан, докато Цезар реши в кой друг затвор да го изпрати.

Римската войска в Британия бе заела един много дълъг пясъчен бряг, опиращ в задната си част в Кантийските блата; разбитите кораби (толкова много!) стояха отвъд пясъчната ивица, изправени на подпори и оградени с всички невероятни отбранителни съоръжения на един римски военен лагер. Ровове, стени, палисади, бруствери, кули, насипи, проточващи се сякаш в продължение на километри.

Комендантът на лагера, Квинт Атрий, чакаше да приеме гвоздеите, свитъка от Помпей и цар Мандубраций. До смрачаване оставаха още няколко часа — колесницата на слънцето в тази част на света бе доста по-бавна отколкото в Италия. На брега чакаха и неколцина тринованти, поздравиха вожда си с потупвания по гърба и целувки по устата, както си им беше обичай. Той и малкият кожен калъф щяха да потеглят на път веднага, защото до лагера на Цезар имаше няколко дена път. Доведоха коне. Триновантите и един римски префект от конницата се качиха по седлата и излязоха през северната врата на лагера. Там към тях се присъединиха петстотин хедуиски конници, формирайки колона от по пет коня на широчина и сто на дължина. Префектът пришпори животното си и излезе начело, така че вождът и благородниците му можеха да разговарят свободно помежду си.

— Не можем да сме сигурни, че езикът им не напомня нашия, така че да ни разбират — прошепна Мандубраций.

Подуши влажния въздух. В миризмата имаше нещо родно.

— Цезар и Трог го разбират, но другите не — отвърна братовчед му Тринобелун.

— Не можем да сме сигурни — повтори вождът. — Вече почти пет години са в Галия и през повечето време са сред белгите. Имат жени.

— Курви! Следват войската като хиени!

— Жените са си жени. Не спират да дърдорят и думите се запечатват в съзнанието.

Навлязоха в необятния дъбов и буков лес, простиращ се на север от Кантийските блата, и конниците от двата края на колоната вече не се виждаха. Хедуите застанаха нащрек, вдигнаха копията си, заопипваха мечовете си, започнаха да въртят нервно малките си кръгли щитове. Скоро обаче излязоха на голямо поле, покрито със стара слама и осеяно с обгорените кости от два-три коня.

— Римляните ли взеха житото? — попита Мандубраций.

— В земите на кантиите обраха всичко.

— А Касивелаун?

— Той изгори онова, което не можа да прибере. На север от Тамеза римляните гладуват.

— Колко платиха?

— Достатъчно. Римляните плащат, когато взимат.

— Тогава по-добре да се погрижим отсега нататък да ядат само от запасите на Касивелаун.

Тринобелун се обърна; сините рисунки по лицето и голите му гърди заблестяха.

— Когато помолихме Цезар да те върне, обещахме да му помагаме — рече той. — Обаче в това да се помага на врага, няма нищо достойно. Споразумяхме се да оставим решението на теб, Мандубраций.

Вождът на триновантите се изсмя:

— Ще помогнем на Цезар, разбира се! Когато Касивелаун бъде разбит, ние ще получим много земи и добитък от касите. Ще използваме римляните за наша изгода.

Римският префект се върна, конят му леко нервничеше заради бавния ход на колоната.

— Цезар остави добър лагер недалеч оттук — обяви той бавно на атребатски белгийски.

Мандубраций вдигна вежди и погледна братовчед си:

— Какво ти казах? — Обърна се пак към римлянина: — Стои ли непокътнат?

— Всичко оттук до Тамеза е непокътнато.

* * *

Тамеза бе великата река на Британия, дълбока, широка и буйна, но можеше да бъде премината лесно на едно място близо до устието. На северния й бряг започваше земята на касите, но нито един кас не излезе да защити укреплението и изпепелените ниви около реката. След като прекоси Тамеза на разсъмване, колоната продължи през земеделски райони, където по хълмовете още се виждаха горички, но по-ниските участъци бяха превърнати в нивя и пасища. Конниците се насочиха на североизток и след седемдесет километра навлязоха във владенията на триновантите. Лагерът на Цезар бе разположен на върха на едно възвишение на самата граница между земите на двете племена, бастион на римската власт във вражеската територия.

Мандубраций никога не беше виждал Великия мъж. Бяха го пленили като заложник по заповед на Цезар, но когато пристигна в Самаробрива, Цезар бе заминал за Италийска Галия отвъд Алпите. След това великият пълководец отиде направо в Портус Ициус, за да се прехвърли веднага в Британия. Лятото обещаваше да е горещо, добро предзнаменование за пресичането на коварния проток. Нещата обаче не бяха протекли по плана. Треверите водеха преговори с германите от другата страна на Ренус и двамата треверски магистрати, наречени вергобрети, постоянно се караха. Единият, Цингеторикс, смяташе, че е по-добре да останат под диктата на Рим, докато Индуциомар твърдеше, че докато Цезар бил в Британия, едно въстание с подкрепата на германите щяло да реши въпроса веднъж завинаги. Впоследствие се появи и самият Цезар с четири легиона, с такава бързина, каквато никой гал не беше очаквал. Въстанието така и не избухна; вергобретите бяха принудени да се помирят; Цезар взе още заложници, между които и сина на Индуциомар, и отново потегли за Портус Ициус, където обаче бе задържан от силен северозападен вятър, продължил да духа двайсет и пет дена без прекъсване. Думнорикс от племето на хедуите също създаде главоболия (за което плати с живота си), така че, когато флотата му най-после опъна платна два месеца след предвиденото, Пълководеца бе доста раздразнен.

Сега продължаваше да е в същото настроение (факт, добре известен на легатите му), но когато излезе да посрещне Мандубраций, никой не би заподозрял такова нещо, освен ако не беше от постоянното му обкръжение. Необичайно висок за римлянин, той бе със същия ръст като британеца. Беше обаче много по-строен, изключително грациозен мъж с яки прасци като на всички римляни (развиваха се при постоянните походи, както самите римляни обичаха да казват). Носеше лека кожена ризница и поличка от кожени ленти и бе окичен не с меч или кинжал, а с кървавочервения параден колан, израз на империума му. И беше рус като чистокръвен гал! Светлата му коса беше сресана напред, веждите му също бяха светли. Лицето му беше толкова обрулено и набръчкано, че наподобяваше стар пергамент. Устните му бяха сочни, чувствени и подигравателно извити, носът му — дълъг и неправилен. Всичко, което човек трябваше да знае за Цезар обаче, можеше да се прочете в очите му: много бледосини, с тънка черна ивица около зениците, с пронизващ поглед. Не бяха хладни, а по-скоро създаваха впечатлението, че притежателят им разбира всичко. И той много добре разбираше какво караше триновантите да му предлагат услугите си, даде си сметка вождът.

— Няма да те посрещна с добре дошъл в собствената ти страна, Мандубраций — заговори Цезар на добър атребатски, — но се надявам ти да ме приветстваш.

— От все сърце, Гай Юлий.

Великият мъж се изсмя, показвайки здравите си зъби:

— Не, просто Цезар. Всички ме знаят като Цезар.

В този момент Комий изведнъж се появи до него, усмихна се приятелски на Мандубраций, приближи се и го потупа по гърба. Когато Комий понечи да го целуне по устата обаче, Мандубраций се извърна леко, колкото да отклони поздрава. Червей! Римски слуга! Кученцето на Цезар. Вожд на атребатите, но предател на Галия. Все се навърташе около Цезар. Нали точно Комий беше предложил Мандубраций да бъде взет за заложник, той бе посял раздор между британските царе, за да може римлянинът да осигури скъпоценната храна за войската си.

Префектът на конницата извади малкия червен кожен калъф, който бе получил от капитана на галерата, и го подаде на Цезар така, сякаш беше дар от боговете.

— От Гай Требаций — обяви, отдаде чест и се оттегли, без да отмества поглед от очите на военачалника си.

„В името на Дагда, как само го боготворят!“ — помисли си Мандубраций. Значи, вярно бе онова, което се говореше в Самаробрива. Биха дали живота си за него. И той го знаеше, и го използваше. Защото погледна префекта в очите и се обърна към него по име. И войнът щеше запази този спомен и да го разказва на внуците си, ако доживееше да ги види. Комий обаче не обичаше Цезар. Той обичаше само себе си. Какво точно целеше Комий? Да управлява цяла Галия, когато Цезар най-сетне се завърне в Рим?

— Ще поговорим повече на вечеря, Мандубраций. Цезар вдигна малкия червен калъф за довиждане и се отдалечи към голямата кожена шатра, разположена върху едно възвишение по средата на лагера, до висок стълб, върху който се развяваше аленото знаме на Военачалника.

* * *

Обзавеждането в палатката бе малко по-различно от онова, което можеше да се види в жилището на някой нисш военен трибун: няколко сгъваеми столчета и масички и картотека с ред преградки за писма, където се оставяха най-спешните послания. До една маса седеше личният секретар на Пълководеца, Гай Фаберий, приведен над сборник ръкописи. На Цезар му беше омръзнало да държи постоянно свитъците разтворени или да ги затиска с тежести, затова вече използваше единични листа фанийска хартия, които след това се пришиваха от едната страна, така че да могат да се разлистват при четенето. Бе нарекъл това изобретение сборник и твърдеше, че хората ще четат съдържанието му с по-голямо усърдие, отколкото ако било на свитък. След това, за да улесни още повече четенето, той реши да раздели всеки лист на три колони, вместо да го изписва открай докрай. Отначало използваше тази форма на писане само в кореспонденцията си със сената, като твърдеше, че той бил сборище на полуграмотни невежи, но скоро сборниците навлязоха в цялата му документация. Все пак те не успяха да изместят напълно свитъците поради един съществен недостатък — при употреба листата често се откъсваха от шевовете и лесно се губеха.

На друга маса седеше най-верният му клиент^[1], Авъл Хирций. Със скромен произход, но изключително способен, Хирций се беше закрепил трайно в обкръжението на Цезар. Бе дребен и пъргав мъж и съчетаваше любовта да се рови сред планини от книжа с не по-малката привързаност към битките и несгодите на войната. Той оглавяваше канцеларията за кореспонденция на Цезар и се грижеше Пълководеца да научава всичко, което става в Рим, дори докато беше на седемдесет километра на север от Тамеза, в най-западния край на света.

Когато Пълководеца влезе, двамата мъже вдигнаха очи, но лицата им останаха сериозни. Цезар бе много раздразнителен. В момента изглеждаше в по-добро настроение, защото се усмихна и вдигна червения калъф.

— Писмо от Помпей — обяви и се приближи до единствената наистина красива мебел в шатрата, почетното курулно кресло от слонова кост, отговарящо на сана му.

— Сигурно от него няма да научиш нищо ново — отбеляза с усмивка Хирций.

— Така е — съгласи се Цезар, счупи печата и отвори калъфа, — но Помпей има добър стил, обичам да чета писмата му. Езикът му вече не е толкова груб както преди да се ожени за дъщеря ми, но все пак стилът му остава същият. — Той бръкна в калъфа и измъкна свитъка — О, богове, колко е дълъг! — възкликна и се наведе да вдигне един свитък от пода. — Не, писмата са две. — Той огледа ръбовете на двата свитъка и изръмжа: — Едното е писано през секстил, другото през септември.

Той остави септемврийското писмо на масичката до креслото си, но не разгъна това от секстил. Вдигна глава и загледа през завесата на входа, дръпната встрани така, че вътре да прониква достатъчно светлина.

„Какво правя аз тук, защо още отстоявам няколко житни ниви и шепа дръгливи говеда от някакъв боядисан в синьо дивак, излязъл сякаш от стиховете на Омир, който още влиза в битка с колесница, придружаван от кучетата си и хвалебствената песен на придворния си музикант?“

„Е, аз най-добре знам защо. Защото честта ми го повелява, защото миналата година тези профани, обитатели на пропаднала земя, си въобразиха, че са прогонили завинаги Гай Юлий Цезар от бреговете си. Въобразиха си, че са победили Цезар. И щом веднъж пречупя Касивелаун и го принудя да ми се подчини, аз ще напусна това проклето място и никога вече няма да стъпя тук. Ала те ще ме запомнят. Ще дам на придворния музикант на Касивелаун тема за нова ода на възхвала. За тържеството на Рим, за изчезването на колесниците от митичната земя на друидите. По същия начин, по който ще остана в Галия, докато всеки неин жител признае мен — и Рим — за свой повелител. Защото аз съм Рим. А моят зет, който е с шест години по-стар от мен, никога няма да бъде такъв. Пази добре портите си, добри ми Помпей Магнус. Защото няма да останеш още дълго първия мъж в Рим. Цезар идва.“

* * *

Той седна съвършено изправен, подгъна крака под курулното си кресло и разгъна писмото на Помпей Велики с дата от месец секстил.

„Неприятно ми е да го кажа, Цезаре, но за избори още нищо не се говори. О, Рим ще просъществува и дори ще има някакво управление, тъй като ние все пак успяхме да изберем неколцина народни трибуни. Какъв цирк само беше! Катон се развихри в пълната си сила. Използва поста си на претор, избран от народа, за да спре изборите, след това с този свой страшен глас издаде предупреждение, че щял внимателно да преглежда всяка плочка, пусната в избирателните кошници, и само да хванел някого във фалшификация, щял моментално да го съди. Изплаши кандидатите до смърт!

Разбира се, всичко това доведе до договора, който малоумният ми племенник Мемий сключи с Ахенобарб. Никога досега по време на изборите не са били давани и взимани толкова много рушвети! Цицерон се шегува, че парите, сменили притежателите си, били толкова много, че трябвало да бъдат обложени с данък между четири и осем процента. И макар че е шега, това не е далеч от истината. Мисля, че Ахенобарб, който като консул следи за реда на изборите (Апий Клавдий не може, защото е патриций), си е въобразил, че може да си прави каквото иска. И явно е приел присърце идеята моят племенник Мемий и Домиций Калвин да станат консули за следващата година. Всички — Ахенобарб, Катон, Бибул — все още душат наоколо като псета сред поле с фъшкии и търсят повод да те съдят и да ти отнемат провинциите и поста на пълководец. По-лесно ще им бъде, ако контролират консулите и неколцина по-войнствени народни трибуни.

Но първо да завърша разказа си за Катон. И така, с течение на времето започнахме да мислим, че ще посрещнем идната година без консули и претори, решихме, че поне трябва да изберем народни трибуни. Мисълта ми е, че Рим може да преживее и без висши магистрати. Докато има сенат, който да дърпа връвчиците на кесиите, и народни трибуни, които да коват законите, кого го е грижа за консули и претори? Освен ако консулите не сме ние с тебе, но това се подразбира.

В крайна сметка кандидатите за народни трибуни отидоха пред Катон и го помолиха да оттегли забраната си. И така, Цезаре, как мислиш, че ще им отговори Катон? Пък и те не спряха само с молбата. Направиха му предложение: всеки кандидат да даде половин милион сестерции (на «съхранение» на Катон), ако той разрешал провеждането на изборите и лично ги наблюдавал! Ако хванел някого в нарушение по време на изборите, можел да го глоби половин милион сестерции. Изключително доволен от себе си, Катон се съгласи. Ала постъпи твърде умно и не взе направо парите им. Накара ги да му издадат законно заверени разписки, така че да не могат после да го обвинят, че взима подкупи. Хитро, а?

Денят за гласуване настъпи само след три нундини и Катон бдеше над изборните урни като орел. Трябва да признаеш, че носът му позволява да бъде направено това сравнение! Той уличи един кандидат във фалшификация и го накара да се оттегли и да плати. Вероятно си въобразяваше, че цял Рим ще ахне от възторг от неговата неподкупност. Водачите на плебса побесняха. Твърдят, че е както неконституционно, така и недопустимо един претор да се самопровъзгласява за надзорник на изборите.

Тези стълбове на търговския свят, конниците, изобщо не искат да чуят името на Катон, а простолюдието го смята за луд, задето все се разхожда полугол и заради постоянното му опиянение. И този човек е претор в съда за финансови престъпления! Той съди хора с достатъчно висок сан, че да управляват провинции — хора като Скавър, настоящия съпруг на бившата ми жена! Представител на един от най-старите патрициански родове! И какво прави този Катон? Все протака делото срещу Скавър, защото е твърде пиян, за да председателства, а когато се появи, идва бос, без туника под тогата и с кървясали очи. Знам, че в зората на републиката мъжете не са носели обувки и туники, но не съм чувал тези стълбове на добродетелта да са излизали на форума пияни.

Помолих Публий Клодий да поусложни живота на Катон и Клодий опита. Впоследствие обаче се отказа, дойде и ми рече, ако искам да се справя с Катон, да съм върнел Цезар от Галия.

Този април, малко след като се върна от събиране на данъци в Галатия, Публий Клодий купи дома на Скавър за четиринайсет и половина милиона! Цените на имотите станаха толкова нереални, също като весталка да се чуди какво е да го направи с мъж. За едно шкафче с нощно гърне можеш да получиш половин милион. Скавър обаче спешно се нуждае от пари. Изпитва недоимък още от времето, когато беше едил, а когато миналата година опита да понапълни кесията си от поверената му провинция, Катон го изправи пред съда. И така ще продължи, докато мандатът на Катон не изтече. В съда нещата ще продължават да вървят твърде мудно.

От друга страна, Публий Клодий пръска пари наляво и надясно. Разбира се, той има нужда от нова къща, признавам. Когато Цицерон дострояваше, издигна своята толкова високо, че закри гледката на Клодий. Един вид отмъщение, а? Забележи добре, дворецът на Цицерон е паметник на безвкусицата. А като помислиш само, че има наглостта да оприличи спретнатата малка вила, която пристроих зад театъра си, на ладия зад яхта!

Излиза, че Публий Клодий е взел парите си от принц Брогитар. Няма по-добър начин да си събереш данъците от това да отидеш лично. Колко е хубаво човек да не е сред мишените на Клодий. Не съм се надявал да преживея годините непосредствено след заминаването ти за Галия, когато Клодий и уличните му бандити ме бяха нарочили. Не смеех да си покажа носа от къщи. Сгреших, като наех Милон да оглави уличните банди, които да съперничат на Клодий. Това го накара да се самозабрави. О, знам, че е Аний — покровителстван от мен, — но той е като името си, недодялан мъжага, способен само да вдига тежести.

Знаеш ли какво стори той? Дойде да ме моли да го подкрепя в кампанията му за консул! «Скъпи ми Милоне — рекох му аз, — не мога! Това би било признание, че ти и твоите улични бандити работите за мен!» Отговори ми, че той и бандитите му наистина работели за мен, и какво от това? Наложи се да използвам доста груби думи, за да го отпратя.

Радвам се, че Цицерон избави твоя човек Ватиний — не ми се мисли как го е приел Катон като председател на съда! Мисля, че Катон е готов да отиде до Хадес и да скочи от някоя от главите на Цербер, ако така може да повлече и теб. Странното в делото срещу Ватиний бе, че Цицерон постоянно го хулеше — о, да беше чул само как великият адвокат се оплакваше, че си му дължал милиони, а той трябвало да защитава питомците ти! Докато си шушукаха по време на делото обаче, се случи чудо. Превърнаха се в приятели, които не могат да живеят един без друг. Странна двойка, но наистина е приятно да ги гледаш как си говорят и весело се кискат. И двамата са блестящи умове и взаимно се усъвършенстват.

Лятото тук е незапомнено горещо, не капва дори капка дъжд. Селяните са зле. А онези алчни мръсници в Интералта решиха да прокарат канал от езерото Велине до реката Нар, за да напояват нивите си. Неприятното е, че Розеа Рура изсъхна моментално, щом Велине беше изпразнено — можеш ли да си представиш? Най-плодородните пасбища на Италия — превърнати в пустиня! Посети ме старият Аксий от Реате и ме помоли да издействам сенатско наставление интерамнийците да затрупат канала. Така че смятам да го внеса като предложение и дори ще накарам някои от хората ми сред трибуните да го прокарат като закон. Като хора на оръжието двамата с тебе добре разбираме важността на Розеа Рура за римската войска. Къде другаде могат да се отгледат такива превъзходни мулета и толкова многобройни? Сушата е проблем, но Розеа Рура е съвсем друго нещо. Рим има нужда от мулета. Ала Интерамна е пълна с магарета.

Сега стигам до най-странното. Катул умря.“

Цезар издаде приглушен стон. Хирций и Фаберий вдигнаха глави, но щом забелязаха изражението му, веднага сведоха погледи към заниманията си. Когато зрението му отново се проясни, Цезар се върна пак към писмото:

„Вероятно в Портус Ициус те чака известие от баща му, но аз реших, че трябва да научиш преди това. Не мисля, че Катул успя да се съвземе, след като Клодия го изостави — как я нарече Цицерон в съда? «Медея на Палатина»? Не е зле. Аз обаче предпочитам «Подлата Клитемнестра». Питам се дали наистина е убила Целер в банята му. Така се говори.

Знам, че ти побесня, когато Катул започна да пише онези злобни и доста сполучливи памфлети, след като ти определи Мамура за нов началник на военните ти работилници — дори Юлия си позволяваше да се засмее, когато ги четеше, а ти нямаш по-верен сподвижник от Юлия. Тя твърдеше, че Катул никога нямало да ти прости, задето си въздигнал един толкова лош поет по-високо от него. А това, че стана нещо като легат на племенника ми Мемий, когато отиде да управлява Витиния, изпразни кесията му повече, отколкото когато още не беше започнал да мечтае за несметни богатства. Да беше ме попитал, щях да му кажа, че Мемий е по-стиснат и от кучешки задник. Докато при теб дори най-нисшите военни трибуни биват възнаграждавани богато.

Знам, че си се справил с положението (с кое ли не си се справял). Добре, че баща му ти е толкова добър приятел, а? Той изпраща да му доведат Катул, Катул идва във Верона, баща му казва: «Дръж се добре с моя приятел Цезар.» Катул се извинява и след това ти замайваш главата на бедния младеж. Не знам как го постигаш. Юлия твърди, че ти е вродено. Както и да е, Катул се връща в Рим и престава да пише каквито и да било памфлети за Цезар. Той обаче се промени. Сам го забелязах, защото Юлия обича обкръжението на всякакви поети и писатели на пиеси, и трябва да призная, че не са лоша компания. Нямаше вече жар в него, изглеждаше толкова съсипан и тъжен. Той не се самоуби. Просто угасна като лампа, останала без масло.“

„Като лампа, останала без масло…“ Буквите пред очите му отново се замазаха; Цезар изчака, докато сълзите му отминат.

„Не трябваше да го правя — помисли си. — Той бе толкова уязвим и аз се възползвах от това. Обичах баща му, а той беше добър син. Слушаше. Аз си въобразявах, че съм сложил балсам на раната му, като го поканих на вечеря и не само показах колко добре познавам творчеството му, а и изразих положителна оценка за творбите му. Толкова приятна вечеря. Той бе много интелигентен. И все пак не трябваше да го правя. Така убих душата му, смисъла на живота му. Но как можех да го избегна? Той не ми остави друг изход. Цезар не може да бъде осмиван дори от най-изтънчения поет в римската история. Той накърни честта ми, омаловажи ролята ми в триумфа на Рим. Защото творбите му ще останат във вековете. По-добре изобщо да не беше ме споменавал, отколкото да ме прави за посмешище. И всичко това заради една мърша като Мамура. Слаб като поет и лош като човек. От него обаче ще стане чудесен доставчик за моята войска и Вентидий, мулетарят, ще го наглежда.“

Сълзите му пресъхнаха. Можеше да продължи да чете:

„Ще ми се да можех да кажа, че Юлия е добре, но истината е, че състоянието й е лошо. Казах й, че не желая повече деца — имам двама прекрасни сина от Муция, а дъщеря ни иска да се омъжи за Фауст Сула. Той наскоро влезе в сената — добър младеж. Всъщност изобщо не прилича на Сула. Това вероятно е добре.

Жените обаче все мечтаят за деца. И така, бременността на Юлия вече доста напредна, около шест месеца са минали вече. Така и не се оправи напълно след онзи злополучен аборт по време на кампанията ми за консул. Скъпото ми момиче, Юлия! Какво съкровище ми даде ти, Цезаре. Цял живот ще съм ти благодарен. Всъщност точно заради здравето й смених провинцията си с тази на Крас. Щеше да се наложи да се преместя в Сирия. Сега мога да управлявам Испания от Рим, а наследството на Юлия — чрез легатите. На Афраний и Петрей може да се има пълно доверие, не смеят да се изпърдят без мое позволение.

Като заговорихме за уважавания ми колега консул (признавам, че през второто ни съвместно консулство с него се разбирах по-добре отколкото през първото), чудя се как я кара Крас в Сирия. Чух, че откраднал две хиляди златни таланта от великия храм на евреите в Йеросолима. Ех, какво да правиш, когато човекът направо надушва златото, където и да се намира? Бил съм и аз в този велик храм. Бях поразен. Дори цялото злато на света да беше в него, не бих откраднал и една прашинка.

Евреите го проклеха официално. А той беше прокълнат още когато тръгваше от Рим миналия ноември, на самата Капенска врата. От Атей Капитон, народния трибун. Капитон се изпречи на пътя на Крас и отказа да помръдне, повтаряше такива проклятия, от които косата ти да настръхне. Наложи се да накарам ликторите си да го отстранят. Мога само да кажа, че Крас натрупва голямо богатство по нечестив път. А и не съм убеден, че съзнава какви неприятности могат да му създадат неприятели като партите. Той продължава да се самозалъгва, че партската броня е като арменската. Сигурно е виждал броня само на картинка. Човек и кон, покрити от глава до пети с желязо. Бррр!

Завчера видях майка ти. Дойде на вечеря. Каква прекрасна жена! Все още е изключително красива, макар че вече надхвърля седемдесетте. Не изглежда и с един ден по-стара от четирийсет и пет. Не е трудно да разбереш откъде е наследила красотата си Юлия. Аврелия също се тревожи за Юлия, а както сам знаеш, майка ти не се плаши лесно.“

Изведнъж Цезар се засмя. Хирций и Фаберий подскочиха. Отдавна не бяха чували нервния си пълководец да се смее толкова весело.

— О, чуйте само! — възкликна той и вдигна поглед от свитъка. — Никой досега не е писал такова нещо в писмо, Хирций!

Той отново сведе поглед и зачете на глас. Това не изненада особено слушателите му — и двамата знаеха дарбата на Цезар да чете дори дълги послания от пръв поглед, без да се запъва.

„— А сега — започна той с треперещ от смях глас — да ти разкажа за Катон и Хортензий. Е, Хортензий не е вече толкова млад като преди — тръгнал е по пътя, който извървя Лукул, преди да умре. Твърде много екзотична храна, неразредено първокласно вино и странни средства като анатолийски макове и африкански гъби. О, все още се справя в съда, но вече не е такъв адвокат, какъвто беше. На колко трябва да е сега? Около седемдесет? Доколкото си спомням, доста късно се добра до постовете на претор и консул. Така и не ми прости, че отложих консулството му, когато встъпих в тази длъжност на трийсет и шест.“

„Както и да е, той обяви действията на Катон на изборите за трибуни за най-голямата победа на мос майорум, след като Луций Юний Брут (защо все забравяме Валерий?) сложи началото на републиката. И така, Хортензий отиде при Катон да иска ръката на дъщеря му Порция. Лутация била починала преди няколко години и той нямал намерение да се жени отново, докато не видял как Катон се справил с плебеите. Предната нощ, рекъл, му се явил Юпитер Оптимус Максимус и му казал, че трябвало да свърже рода си с този на Марк Катон чрез брак.“

„Естествено Катон нямало как да приеме, особено след подигравките, които изрече, когато се женех за седемнайсетгодишната Юлия. Порция няма дори и толкова. Освен това Катон винаги е искал да я даде на племенника си Брут. Наистина, Хортензий е червив с пари, но не може да се сравнява по богатство с Брут, нали? Така че Катон отказал. Тогава Хортензий попитал дали може да се ожени за една от Домициите — колко бяха грозните луничави огненокоси дъщери на Ахенобарб и сестрата на Катон? Две ли? Три ли? Четири? Няма значение, защото Катон не приел и това.“

Цезар вдигна поглед, в очите му играеха весели пламъчета.

— Горя от любопитство да науча края — усмихна се широко Хирций.

— Аз също — рече Цезар и продължи да чете: — „Хортензий се оттеглил, подкрепян от робите си, бил напълно съсипан. На следващия ден обаче се върнал с блестящо хрумване. След като не можел да се ожени нито за Порция, нито за някоя от Домициите, не можело ли да вземе жената на Катон?“

Хирций затаи дъх:

— Марция ли? Дъщерята на Филип?

— За нея е женен Катон — потвърди Цезар.

— Племенничката ти е омъжена за Филип, нали? Ация?

— Да. Филип беше добър приятел на първия съпруг на Ация, Гай Октавий. Затова след края на траурния период той се ожени за нея. Така тя се сдоби и с доведено момиче, освен че има собствени син и дъщеря. Предполагам, че Филип на драго сърце се е отървал от Марция. Каза, че я дал на Катон, за да стъпел с по един крак в моя и в неговия лагер.

— Продължавай — подкани го Хирций. — Нямам търпение.

Цезар отново зачете:

— „И Катон се съгласил! Не се шегувам, Цезаре! Съгласил се да се разведе с Марция и да й разреши да се омъжи за Хортензий, стига и Филип да е съгласен. Начаса двамата отишли при Филип. Питали го дали е съгласен Марция да се разведе с Катон и да ощастливи стареца Хортензий. Филип се почесал по брадичката и дал съгласие! Стига Катон наистина да иска да се отърве от жена си! Всичко било уредено, преди да изречеш «милиони сестерции». Катон се развел с Марция и лично я предал на Хортензий на брачната церемония. Рим бе потресен! Наистина, всеки ден се случват какви ли не странности, но аферата «Катон, Марция, Хортензий, Филип» е уникална в цялата история на римските интриги, трябва да го признаеш. Всички (включително и аз!) смятат, че Хортензий е дал на Катон и Филип половината от богатството си, въпреки че тези двамата категорично отричат това.“

Цезар остави свитъка в скута си, изтри очите си и поклати глава.

— Горката Марция — въздъхна Фаберий. Цезар и Хирций го погледнаха изненадани.

— Не помислих за това — призна Цезар.

— Може да е опърничава жена — предположи Хирций.

— Не, не мисля — намръщи се Цезар. — Виждал съм я, макар и не в зрялата й възраст. Беше на тринайсет-четиринайсет. С много тъмна кожа като целия си род, но и изключително красива. Сладко момиче, според Юлия и майка ми. Много привързана към Катон, както и той към нея, така ми писа веднъж Филип. Тогава бях в Лука и с Помпей и Марк Крас уреждахме как да задържа поста на главнокомандващ и провинциите си. Тя бе обещана на един мъж на име Корнелий Лентул, но той умря. Тогава Катон се върна след завоюването на Кипър с две хиляди ковчежета злато и сребро и Филип, който тогава беше консул, го поканил на вечеря. Марция и Катон се влюбили от пръв поглед. Катон поискал ръката й и това доведе до известни семейни препирни. Ация бе ужасена, но Филип решил, че това може би е добър ход; хем да е женен за племенницата ми, хем да стане тъст на най-върлия ми враг. — Цезар вдигна рамене. — Наистина се оказа умен ход.

— Значи, чувствата между Катон и Марция са охладнели — предположи Хирций.

— Не, поне не личеше. Точно затова Рим е потресен, ако използвам израза на Помпей.

— Защо тогава? — попита Фаберий. Цезар се усмихна мрачно:

— Ако познавахте моя Катон (а аз мисля, че го познавам), щяхте да разберете, че той не може да понесе да бъде щастлив. Смятал е любовта си към Марция за слабост.

— Горкият Катон! — въздъхна Фаберий.

— Пфу! — изсумтя Цезар и отново се съсредоточи върху писмото.

„И така, Цезаре, това е всичко за момента. Останах много натъжен от новината за смъртта на Квинт Лаберии Дур почти веднага след акостирането му в Британия. Все такива вести ни пращаш!“

Цезар остави писмото на масата и взе това от септември, по-малкия свитък. Разви го и се намръщи. Някои от думите бяха размазани и изцапани, сякаш върху листа е капала вода, преди мастилото да попие добре в папируса.

Атмосферата в палатката се промени, сякаш следобедното слънце, греещо все още навън, внезапно бе залязло. Хирций вдигна поглед и го побиха тръпки, Фаберий потрепери.

Цезар още стоеше наведен над второто писмо на Помпей, но цялото му тяло бе застинало; очите му, скрити за погледа на другите двама, също бяха като неподвижни (можеха да се закълнат в това).

— Оставете ме — спокойно изрече той.

Хирций и Фаберий веднага се измъкнаха навън, зарязвайки книжа и писалки.

„О, Цезаре, как ще го понеса? Юлия е мъртва. Прекрасното ми, красиво, добро малко момиче е мъртво. Покосена в двайсет и втората си година. Аз затворих клепачите й и поставих монети върху тях; сложих златни динари между устните й, за да съм сигурен, че ще получи най-доброто място на сала на Харон.

Почина при раждането на сина ми. Бяха минали само седем месеца и по нищо не личеше какво ни чака. Освен, че не се чувстваше много добре. Никога не се оплакваше, но аз виждах. След това получи родилни болки и роди. Момче, което живя два дена и така надживя майка си. Тя почина от кръвотечението. Нищо не можеше да спре кръвоизлива. Ужасен начин да загубиш живота си! Беше в съзнание почти до последния момент, през цялото време ставаше все по-слаба и по-бледа. Говореше на мен и на Аврелия, през цялото време говореше. Спомняше си неща, които не е довършила, и ме караше да й обещавам, че ще ги свърша вместо нея. Глупави неща, като да събера и да изсуша бълхавиче, въпреки че до сезона му остават още няколко месеца. Все повтаряше колко много ме обича, че ме е обичала от малка. Колко щастлива съм я направил. Че не съм й причинил нито един миг на болка, така казваше. Как може да изрече такива думи, Цезаре? Аз й причиних болката, която я уби, онова хилаво, голо същество. Ала аз се радвам, че той умря. Светът не е готов да приеме мъж, носещ в едно моята и твоята кръв. Щеше да го смачка като хлебарка.

Тя все ми се явява. И плача, плача, и сълзите не свършват. Последното в нея, което запази живота си, бяха очите, толкова огромни и сини. Изпълнени с любов. О, Цезаре, как ще го понеса? Шест кратки години. След няколко дена навършвам петдесет и две, ала животът ми с нея продължи само шест кратки години. Бях решил да я освободя от задълженията и към мен. Дори не съм подозирал, че ще стане по такъв начин и толкова скоро. О, щеше да е твърде рано, дори да бяхме женени от двайсет и шест години! О, Цезаре, каква болка! Защо не бях аз на нейно място? Тя обаче ме накара да се закълна тържествено, че няма да я последвам. А сега? Как ще живея? Аз я помня! Как изглеждаше, как звучеше гласът й, как се усмихваше, какъв вкус имаше. Тя свири на душата ми като на лира.

Няма смисъл. Не виждам добре, за да пиша, но мое задължение е да ти разкажа всичко. Знам, че ще ти изпратят това писмо в Британия. Накарах Марк, средния син на чичо ти Кота (той е претор тази година), да свика сената. Помолих да гласуват погребение с държавни почести за покойното момиче. Ала този лъжливец, тази курва Ахенобарб не искаше и да чуе. И Катон на курулния подиум зад него все крещеше не, та не. Жените не можели да бъдат погребвани с държавни почести; ако гласували такива на моята Юлия, щели да осквернят светостта на държавата. Наложи се да ме удържат, иначе щях да убия този изрод Ахенобарб с голи ръце. Все още потрепервам, като си представя как стискам гърлото му. Говори се, че сенатът никога не се противопоставя на първия консул, но те го направиха. Гласуваха почти единодушно за погребение с държавни почести.

Тя бе най-красива и в смъртта си, Цезаре. Подготвиха я грижливо. Бе красива дори в мъртвешката си белота, но те оцветиха кожата й и сплетоха буйната й сребриста коса в любимата й прическа, с гребена със скъпоценни камъни, който й подарих за двайсет и втория й рожден ден. И положена сред черните и златистите възглавници на носилката си, тя приличаше на богиня. Нямаше нужда да я крият в тайното отделение на носилката и да поставят восъчна фигура на нейно място. Накарах да я облекат в любимото й лавандулово синьо, в същия цвят, в който я видях за пръв път, когато си помислих, че е самата Диана, слязла на земята.

Шествието бе по-величествено от церемонията за погребението на кой да е римски мъж. В предната колесница седеше Корина, мимът, с маска на Юлия на лицето — бях поръчал да я изработят в храма на Венера Победоносна в театъра ми. Корина носеше и златната рокля на Венера. Всички бяха там, от първия консул от Юлиите до Квинт Марк, царя на Цина. Четирийсет колесници с коне, черни като обсидиани.

И аз бях там, макар че не ми е позволено да пресичам помериума. Уведомих ликторите на трийсетте курии, че този ден ще се възползвам от правото си във връзка със задълженията ми по събиране на житото, което ми позволява да прекося свещената граница, за да посетя провинциите си. Мисля, че Ахенобарб се страхува от мен. Не направи никакъв опит да ме спре.

Какво го е уплашило? Многолюдната тълпа на форума. Цезаре, никога не съм бил свидетел на такова нещо. Не и за погребение, дори на това на Сула. За Сула дойдоха от любопитство. За Юлия дойдоха да плачат. Хиляди и хиляди хора. Най-обикновени хора. Аврелия казва, че е така, защото тя е израсла в Субура, сред тях. Тогава са я заобичали. И още я обожават. Толкова много евреи! Не знаех, че в Рим има толкова много. Не можеш да ги сбъркаш с дългите им къдрави бради и коси. Разбира се, ти се отнасяше добре с тях, когато беше консул. Ти също си израсъл сред тях, знам. Въпреки че Аврелия твърдеше, че са дошли да оплакват Юлия заради самата нея.

Помолих Сервий Селпиций Руф да произнесе слово от рострите. Не знам ти кого би предпочел, но той е чудесен оратор. А някак си не посмях да помоля Цицерон. О, той щеше да се съгласи! Заради теб, ако не за мен. Ала не мисля, че щеше да го направи от сърце. Той никога не пропуска възможността да се покаже. А Сервий е искрен човек, патриций, и по-добър оратор от Цицерон, когато темата не е политика.

Не че имаше някакво значение. Надгробното слово така и не беше произнесено. От нашия дом в Карине до форума всичко вървя по плана. Четирите колесници бяха посрещнати с огромно благоговение; чуваше се само шумът от хиляди оплаквачи. И тогава носилката на Юлия мина покрай Регия и излезе на открито по средата на форума, отвсякъде се разнесоха възгласи, хората закрещяха. По-малко са ме плашили бойните викове на варварите, отколкото тези смразяващи кръвта стонове. Тълпата се стече към носилката. Никой не можеше да ги спре. Ахенобарб и неколцина от трибуните опитаха, но бяха отнесени като листа в порой. И после народът изнесе носилката в самия център на форума. Започнаха да трупат всякакви неща за клада — обувките си, папируси, парченца дърво. Не знам откъде ги взимаха, предметите продължаваха да се трупат.

Изгориха я там, във форум Романум. Ахенобарб едва не припадна на стъпалата на сената, Сервий гледаше занемял от трибуната, където се бяха скрили всички артисти, като варварски жени, научили за наближаването на легионите ни. Из целия Рим препускаха празни колесници с разбеснели се коне, официалните оплаквачи не успяха да стигнат по-далеч от храма на Веста и стояха безпомощно там.

Това обаче изобщо не беше краят. В тълпата имаше и някои първенци на плебеите и те отидоха пред Ахенобарб на стълбите на сената. Поискаха да погребат праха на Юлия на Марсово поле, сред героите. Катон стоеше до Ахенобарб. Той отклони тази молба. Не, не! Жена никога не можело да бъде погребана на Марсово поле! Щяло да стане само през труповете им! Помислих си, че Ахенобарб ще получи удар. Тълпата обаче продължаваше да се трупа и накрая Катон и Ахенобарб осъзнаха, че това наистина ще стане през труповете им, ако не склонят.

И така, моето мило момиче ще бъде погребано на Марсово поле редом с героите. От скръб не успях да го уредя, но ще го направя. Ще е най-великолепният гроб там, имай ми вяра. Най-лошото е, че сенатът забрани игрите в нейна памет. Никой няма доверие на тълпата.

Аз изпълних дълга си. Разказах ти всичко. Майка ти го прие много тежко, Цезаре. Помня, че ти писах, че не изглеждаше по-възрастна от четирийсет и пет. Сега обаче всичките й седемдесет години й личат. Весталките се грижат за нея, милата ти жена Калпурния също. На нея също ще й липсва Юлия. Бяха приятелки. О, пак тези сълзи. Изплаках цял океан. Момичето ми си отиде завинаги. Как ще го понеса?“

„Как ще го понеса? — Цезар бе толкова потресен, че очите му останаха сухи. — Юлия? Как ще го понеса? Как ще го понеса? Единственото ми дете, съвършената ми перла. Аз съм на четирийсет и шест, а дъщеря ми умира при раждане. Така се спомина и майка й, когато искаше да ми роди син. Как всичко в света се повтаря! О, майко, как ще те погледна в очите, когато се върна в Рим? Как ще понеса съболезнованията, откъде ще взема тази сила? Всички ще се тълпят да ми изкажат съчувствието си, искрените си съболезнования. Ала как ще го понеса аз? Да им покажа скръбта си — никога. Скръбта е само моя. Не принадлежи на друг. Никой не може да я види. Не съм виждал детето си от пет години и вече няма да го видя никога. Почти не помня как изглеждаше. Спомням си само, че никога не ми е причинила грижа или болка. Е, нали затова се казва, че само добрите хора умират млади. Само най-съвършените не погрозняват от годините и не се покваряват от дълъг живот. О, Юлия! Как ще го понеса?“

Той стана от курулното кресло, макар че вече не чувстваше краката си. Свитъкът от секстил лежеше на масата. Този от септември още бе в ръката му. Той отправи поглед към отвора на шатрата, към стегнатия военен лагер на ръба на пустошта, на края на света. Лицето му бе спокойно и когато Авъл Хирций срещна погледа му, видя същите очи, които бе видял и Мандубраций. Хладни. Всевиждащи.

— Наред ли е всичко, Цезаре? — попита Хирций. Цезар се усмихна:

— Да, Хирций, всичко е наред. — Закри очите си с ръка и погледна към залязващото слънце. — Идва време за вечеря, трябва да нагостим цар Мандубраций. Не искам британците да си помислят, че съм лош домакин. Особено когато ги гощавам със собствената им храна. Кажи да започват. Аз идвам след малко.

Той се обърна към форума на лагера, разположен до палатката му, и забеляза млад войник, очевидно наказан, който гасеше някакъв огън. Когато видя, че Пълководеца се приближава, войникът заработи още по-усърдно, зарече се никога повече да не се провинява. Никога обаче не беше виждал военачалника си толкова отблизо, затова, когато високият мъж се приближи, той спря работата си и вдигна очи, за да го разгледа по-добре. Пълководеца се усмихна.

— Не го гаси съвсем, момко, искам едно живо въгленче — рече Цезар. — С какво си спечели тази гнусна смрадлива работа?

— Не си бях стегнал каишката на шлема, предводителю.

Цезар се наведе и допря крайчето на свитъка, който държеше, до едно живо въгленче; папирусът се запали. Цезар се изправи и държа свитъка, докато пламъкът достигна пръстите му. Пусна го едва когато папирусът се разпадна на черни парцалчета във въздуха.

— Никога не се отнасяй с пренебрежение към бронята си, войнико, само тя те защитава от копията на касите. — Цезар се запъти пак към шатрата си, но обърна глава към войника и се засмя: — Не, не е само тя, войнико! Също храбростта и умът ти на римлянин. Благодарение на тях побеждаваш в боя. Все пак здраво стегнатата каска пази ума ти на римлянин!

Забравил въглените, младият легионер се загледа с отворена уста след Пълководеца. Какъв мъж! Беше разговарял с него лично. Толкова спокойно. И на истинския войнишки език. Той обаче никога не се беше бил като обикновен войник! Откъде го бе усвоил? Войникът разпръсна останалите въглени, след това ги стъпка. Пълководеца знаеше името на всеки центурион във войската си. Нали беше Цезар.

 

 

За бритите главната крепост на Касивелаун и племето каси бе непристъпна — извисяваше се върху стръмен, но объл хълм и беше оградена с големи насипи, подсилени с дървени трупи. Римляните не можеха да я открият, защото бе скрита сред необятни гори, но с Мандубраций и Тринобелун като водачи войската на Цезар лесно стигна до нея.

Хитрец беше този Касивелаун. След онази първа битка (загубена от бритите, след като хедуиската конница преодоля началния си страх от колесниците и откри, че те са по-лесни за поразяване от германските конници) царят на касите предприе тактика на изчакване. Отказа се от пехотата и изпрати срещу римската колона четири хиляди бойни колесници, които нанасяха внезапни удари по време на похода на римската войска през горите. Колесниците изскачаха през проходи между дърветата, едва позволяващи минаването им, и винаги нападаха римската пехота, която така и не успя да преодолее страха си от тези архаични военни приспособления.

Страшни бяха, нямаше спор. Боецът стоеше от дясната страна на кочияша с едно копие в дясната ръка и няколко други в лявата. Държеше меча си закачен на специална дървена преградка от дясната си страна и винаги се биеше почти гол, намазан от глава до пети със синьо. Когато свършеше копията, той грабваше меча и стъпваше върху пречката между двата дребни коня, а кочияшът врязваше колесницата сред римската войска. Войникът размахваше меча и покосяваше всеки, който му се изпречи на пътя, а легионерите се разбягваха пред тежките копита на животните.

Когато Цезар предприе този последен поход към крепостта на касите, на упоритите му воини им беше дошло до гуша от брити, колесници и оскъдни порции. Да не споменаваме ужасната жега. Те бяха свикнали с жегата — можеха да извървяват по хиляда километра в горещината с не повече от един ден почивка, като всеки войник носеше тежък багаж на раздвоена пръчка върху лявото си рамо и стигаща до коленете метална ризница, която се стягаше на кръста с колана за меча и кинжала, за да се облекчат раменете му от тежестта. Това, на което не бяха свикнали, беше непоносимата влажност — тя ги бе забавила значително, толкова много, че Цезар се принуди да преразгледа плановете си за разстоянията, преодолявани за един ден. При нормалната италианска или испанска горещина — те бяха над петдесет километра на ден. В Британия те бяха трийсет.

Този ден обаче беше по-лесно. С водачеството на триновантите и без излишен товар (част от войската бе останала да охранява лагера) войниците вървяха леко, с шлемове на главите и копия в ръце. Когато навлязоха в гората, вече бяха готови. Заповедите на Цезар бяха по-особени от обикновено — да не се отстъпва нито крачка, конете да се посрещат с щитовете и копията да стоят постоянно насочени към сините гърди на нападателите. След това да се използват мечовете.

За да поддържа бойния дух, Цезар се движеше в средата на колоната. Обикновено предпочиташе да върви пеша, качваше се на кон само когато искаше да разгледа терена отвисоко. Движеше се сред свитата си от легати и трибуни. Не и днес. Днес крачеше редом с Азиций, млад центурион от Десети легион, и подхвърляше шеговити забележки към войниците пред и зад себе си.

Колесниците нападнаха задната част на дългата римска колона, но достатъчно далеч от хедуиския ариергард, за да направят невъзможна намесата на конницата: Пътят бе тесен, колесниците бяха навсякъде. Този път обаче легионерите се хвърлиха напред и отблъснаха конете с щитовете си, изсипаха дъжд от копия върху кочияшите, след това се нахвърлиха върху бойците. Беше им дошло до гуша от Британия, но не искаха да се върнат в Галия, без да са посекли неколкостотин нападатели. А в близък бой галският меч не можеше да се сравнява с късия римски гладий. Колесниците изчезнаха сред дърветата и повече не се явиха.

След това завладяването на крепостта бе лесно.

— Като да отнемеш дрънкалка на дете — бе казал Азиций на пълководеца си преди атаката.

Цезар нареди да се атакува едновременно от двата противоположни края на крепостта. Легионерите се хвърлиха напред като един, конниците извършваха мълниеносни нападения, отстъпваха и пак нападаха. Касите се разбягаха във всички посоки, дадоха многобройни жертви. Цезар завладя цитаделата им заедно с голямо количество храна, достатъчно да се отплати на триновантите и да изхрани собствените си войници, докато напуснат завинаги Британия. Най-голямата загуба на касите обаче бяха колесниците им, които бяха събрани в крепостта. Триумфиращите легионери ги нацепиха на трески и ги изгориха на огромна клада, триновантите пък с радост отведоха конете. Друга плячка на практика нямаше — Британия не беше богата на злато и сребро, нито на перли. Чиниите им бяха от арвернска глина, чашите — от рог.

Време беше да се връщат в Галия. Равноденствието наближаваше (както обикновено сезоните закъсняваха) и полуразбитите кораби нямаше да издържат свирепите есенни бури. След като осигури изхранването на войската и остави по-голямата част от земята и добитък на касите на триновантите, Цезар нареди два от четирите си легиона пред дългия няколко километра товарен керван, другите два — отзад и заповяда да се връщат към крайбрежието.

— Какво смяташ да правиш с Касивелаун? — попита Гай Требоний, който едва догонваше Пълководеца (когато Цезар ходеше пеша, дори първият му легат не можеше да язди).

— Той ще опита отново — отвърна спокойно военачалникът. — Времето ще покаже.

— Искаш да кажеш, че ще нападне пак войската ни?

— Съмнявам се. Изгуби твърде много войници, а и всичките си колесници.

— Триновантите много бързо се оттеглиха с конете. Те извлякоха голяма изгода.

— Затова ни помогнаха. Подчиниха се сега, за да триумфират утре.

„Изглежда същият — помисли си Требоний, който го обичаше и се тревожеше за него. — Ала не е.“ Какво ли пишеше в писмото, което изгори? Всички бяха забелязали разликата; след това Хирций им разказа за писмата на Помпей. Никой не би посмял да чете кореспонденцията на Пълководеца, но въпреки това Цезар изгори свитъка от Помпей. Все едно да изгори корабите си. Защо?

И не беше само това. Цезар ходеше небръснат. Обикновено изпитваше такъв ужас от окосмяването на тялото, че скубеше всяко косъмче от подмишниците, гърдите и слабините си, намираше време да се избръсне и в най-голямата суматоха. Настръхваше при самото споменаване на паразити; подлудяваше прислугата с претенциите си за чисти дрехи, независимо от обстоятелствата. Не прекарваше и една нощ върху голата земя, защото много често в прахта се криеха бълхи. По тази причина за него винаги носеха дъски за палатката му. Как само му се присмиваха враговете в Рим за това! Обикновените, нелакирани дъски често се превръщаха в мраморни плочки и мозайка. Въпреки това той често хващаше, някой паяк и се забавляваше да го гледа как тича по ръката му, нещо, от което и най-изтъкнатият центурион би припаднал. Паяците били, твърдеше той, изключително чисти същества, уважавани пазители на домашното огнище. От друга страна, хлебарките можеха да го накарат да се покачи върху масата, не желаеше дори да си цапа подметките с тях. Те били мръсни гадини, казваше и потреперваше.

А сега вече трети ден пътуваха (от получаването на писмото бяха изминали единайсет) и той още не се беше избръснал. Явно бе загубил близък човек. Той бе в траур. За кого? Е, щяха да научат в Портус Ициус, но неговото мълчание показваше, че не желае пред него да се споменава нищо за това, дори след като стане известно на всички. Двамата с Хирций предполагаха, че е Юлия. Требоний си спомни как онзи идиот Сабин го бе заплашил с обрязване, ако посмее да изкаже съболезнования на Пълководеца. Така че той само се осмели да попита Цезар защо не се бръсне.

— Заради Квинт Лаберий — отвърна кратко Пълководеца.

Не, не беше заради Квинт Лаберий. Беше заради Юлия. А може би заради легендарната му майка Аврелия. В такъв случай защо новината ще му бъде изпратена от Помпей?

Квинт Цицерон (който за всеобщо облекчение бе далеч по-малко досаден от надутия си брат, великия адвокат) също смяташе, че е Юлия.

— Но как ще задържи Помпей Велики на своя страна, ако е така? — бе попитал една вечер Квинт Цицерон в палатката на легатите, когато Цезар не се появи.

Требоний (чиито роднини дори не се доближаваха по знаменитост до тези на Квинт Цицерон) бе член на сената и добре познаваше политическите отношения там (включително закрепените с брак), затова веднага разбра мисълта на Квинт Цицерон. Цезар имаше нужда от Помпей Велики, първия мъж в Рим. Войната в Галия не беше свършила — Цезар преценяваше, че ще му отнеме още пет години, — но в сената вече искаха главата му. Требоний, който го обичаше, трудно можеше да повярва, че той поражда такава злоба у противниците си. Лицемерникът Катон бе изградил кариерата си върху опитите да погуби Цезар, да не говорим за колегата на Пълководеца в консулството, Марк Калпурний Бибул, онзи недодялан шопар Луций Домиций Ахенобарб и великия аристократ Метел Сципион, с глава, дебела като пън.

Те също се подмазваха на Помпей, но продължаваха да изпитват силна омраза, която само Цезар можеше да породи в тях. Защо? О, да можеха само да отидат на поход с него, тогава щяха да видят! Под командването на Цезар не можеше да има провал. Независимо колко зле тръгват нещата, той винаги намираше изход. И начин да победи.

— Защо са избрали него? — бе попитал гневно Требоний.

— Много просто — отвърна с усмивка Хирций. — Той е александрийски фар за техните жалки душици. Избрали са Помпей Велики, защото той е първият мъж в Рим, а те не смятат, че трябва да има такъв. Помпей обаче е пиценец без никакъв произход, а Цезар е римлянин, потомък на Венера и Ромул. Всички римляни почитат аристократите си, но някои, като Метел Сципион, ги предпочитат. Всеки път, когато Катон, Бибул и останалите погледнат Цезар, те виждат човек, който е по-добър от тях във всяко отношение. Също като Сула. Цезар може да ги смачка като мухи. Те просто искат да го изпреварят и първи да го смачкат.

— Той има нужда от Помпей — рече замислено Требаций.

— Да, ако иска да запази империума и провинциите си — съгласи се Квинт Цицерон и натопи залък от клисавия войнишки хляб в гранясалия зехтин. — О, богове, с нетърпение чакам да хапна гъска в Портус Ициус.

* * *

Когато армията достигна дългия пясъчен бряг, печената гъска изглеждаше съвсем близко. За нещастие Касивелаун имаше други планове. С остатъка от войниците си бе минал през владенията на кантиите и регните, две племена, населяващи земите на юг от Тамеза, и беше събрал друга войска. Нападението над укрепленията на римляните обаче се оказа като да опитваш да разбиеш каменна стена с глава. Бритските орди, всичките пешаци и голи се нахвърляха върху защитниците на укрепленията, за да бъдат набучени на копията като чучела на тренировъчно поле. Бритите още не бяха научили урока, усвоен от галите. Когато Цезар изведе хората си от лагера за ръкопашен бой, те останаха на бойното поле. Защото още се придържаха към старото схващане, че мъж, избягал от битка, е достоен само за презрение. На континента тази традиция бе струвала на белгите петдесет хиляди погубени живота. Сега белгите напускаха бойното поле веднага щом се видеше, че поражението е неизбежно, и събираха сили за следващия ден.

Касивелаун помоли за мир, предаде се и подписа договора, който искаше Цезар. След това му остави заложници. Беше месец ноември, началото на есента.

Изтеглянето можеше да започне, но като огледа всичките седемстотин кораба, Цезар реши, че трябва да бъде извършено на две части.

— Малко повече от половината от флотата е в добро състояние — рече той на Хирций, Требоний, Сабин, Квинт Цицерон и Атрий. — Ще качим първо цялата конница, два легиона и всички товарни животни без мулетата на центуриите. След това корабите ще се върнат за другите три легиона.

Той задържа Требоний и Атрий, на другите легати нареди да отплават с първия курс.

— Много съм радостен и поласкан, че ме помоли да остана — рече Требоний, докато наблюдаваше отплаването на триста и петдесетте кораба.

Тези плавателни съдове бяха построени специално на бреговете на река Лигер и след това изпратени в открития океан срещу двеста и двайсетте яки дъбови бойни платноходи на венетите, които, смятаха римските кораби за ненадеждни с греблата, крехките им чамови корпуси и ниските им бордове. Играчки за разходки в спокойното затворено море, лесна плячка. Нещата обаче се оказаха различни.

Докато Цезар и войската му седяха на върха на стръмните скали на север от устието на Лигер и наблюдаваха представлението като зрители в Големия цирк, римските кораби извадиха абордажните куки, конструирани от Децим Брут по време на трескавата зимна подготовка на флотата. Кожените платна на венетите бяха толкова тежки, че се налагаше да използват метални вериги вместо въжета за вантите. Децим Брут знаеше това и екипира корабите с дълги пръти, завършващи с куки. Римските кораби се приближаваха до венетските, закачваха ги с куките и след това бързо се отдалечаваха. Венетските платна и мачти се сриваха и така плавателните съдове оставаха безпомощни сред океана. След това всеки от тях биваше заобиколен от по три римски кораба, като елен сред кучета, римляните взимаха вражеския платноход на абордаж, избиваха екипажа му и го подпалваха. Когато вятърът утихна, победата на Децим Брут бе пълна. Само двайсет венетски кораба успяха да се измъкнат.

Сега римските кораби се оказаха особено удобни. Невъзможно бе плавателните съдове да бъдат натоварени с такива своенравни животни като коне, преди да се пуснат на вода. След като бяха вкарани в морето обаче, между тях и брега бяха поставени дълги дървени мостове и конете се качиха на борда, без дори да имат време да се изплашат.

— Не е зле за пристанище без докове — отбеляза доволно Цезар. — Ще се върнат утре, за да се изтеглим и ние.

На другия ден обаче задуха силен северозападен вятър, който не вдигна особено големи вълни, но въпреки това попречи на завръщането на триста и петдесетте здрави кораба.

— О, Требоний, тази земя ми носи само лош късмет! — оплака се Пълководеца на петия ден на бурята, почесвайки се по наболата брада.

— Ние сме като гърците на брега на Илион — съгласи се Требоний.

Сравнението явно не хареса на Цезар; той обърна бледите си очи към легата си и изсъска през зъби:

— Аз не съм Агамемнон. И няма да стоя тук десет години. — Обърна се и изкрещя: — Атрий!

Префектът на лагера дотича бързо:

— Да, Цезаре?

— Корабите, които останаха тук, ще издържат ли?

— Вероятно, с изключение на около четирийсет кораба.

— Ще използваме тогава северозападния вятър. Свиквай войската, Атрий. Всички да се качат на останалите кораби.

— Няма да се поберат! — възрази тревожно Атрий.

— Ще ги натъпчем като чирози в буре. Ако повръщат един върху друг, толкова по-зле за тях. Като стигнем Портус Ициус, могат да скочат в морето в пълно снаряжение. Отплаваме, щом последният войник и последната балиста бъдат натоварени.

Атрий тежко преглътна и тихо възрази:

— Може да се наложи да оставим някои от по-тежките машини.

Цезар вдигна вежди:

— Няма да оставя артилерията и тараните си, дори един пирон, дори един войник, дори един цивилен, дори един роб. Ако ти не можеш да ги побереш, Атрий, аз ще ги натоваря.

Това не беше празнословие, Атрий го знаеше. Знаеше също, че кариерата му зависи от това, дали ще успее да изпълни заповедта на Пълководеца достатъчно добре и за достатъчно кратко време. Квинт Атрий наду тръбата за сбор без повече възражения.

Требоний се засмя.

— Кое е толкова смешно? — попита хладно Цезар. Требоний веднага си придаде сериозен вид.

— Нищо, Цезаре! Нищо.

Решението за тръгване бе взето около час след изгрев-слънце. Цял ден войници и цивилни товариха скъпоценната артилерия на Цезар, инструментите, колите и мулетата на най-здравите кораби, преди да ги пуснат по море. След като плавателните съдове бяха изкарани сред вълните, римляните се качиха по въжени стълби. Нормалният товар за един кораб бе едно артилерийско или инженерно съоръжение, четири мулета, една каруца, четирийсет войници и двайсет гребци. При хиляда и осемстотин войници и цивилни и четири хиляди роби и моряци обаче товарът им беше доста по-голям.

— Не е ли удивително? — обърна се Требоний към Атрий по залез-слънце.

— Кое? — попита префектът на лагера; краката му трепереха.

— Той е щастлив. О, скръбта още го мъчи, но той е щастлив. На път е да постигне нещо невъзможно.

— Дано да тръгне веднага щом ги натовари!

— Не и той! Той дойде с флота и с флота ще си тръгне. Когато пристигне в Портус Ициус, всички онези знатни гали ще видят един пълководец в целия му блясък. Да наблъска войската си в няколко кораба? Не! И е прав, Атрий. Ние трябва да покажем на галите, че сме най-добрите. — Требоний погледна розовеещото небе. — Тази нощ луната е в последна четвърт. Той ще тръгне, независимо по кое време станем готови.

Добро предположение. В полунощ корабът на Цезар потегли през тъмните води със запалени фенери на мачтите; останалите плавателни съдове се разгърнаха след него като клин.

Цезар се облегна на парапета на кърмата между двамата моряци, които командваха гребците, и загледа хилядите светлинки сред непрогледния мрак на океана.

„Сбогом, Британия. Няма да ми липсваш. Ала какво ли лежи там, зад големия безкрай, откъдето никой човек не се е върнал? Това не е море, а безбрежният океан. Там живее великият Нептун, не в Нашето море. Може би, когато остарея и изпълня всички дългове към рода и сана си, ще взема един от тези яки венетски кораби, ще опъна кожените му платна и ще отплавам на запад след залязващото слънце. Ромул се загуби в Козите блата на Марсово поле, но когато не се завърна у дома, всички решиха, че е попаднал в царството на боговете. Аз обаче ще отплавам в мъглите на безкрая и всички ще са сигурни, че съм отишъл в царството на боговете. Моята Юлия е там. Народът знае. Изгориха я насред форума и ще я погребат между героите. Преди това обаче аз трябва да изпълня дълга си към рода и сана си.“

* * *

Събраха се облаци, но луната осветяваше достатъчно пътя им и платната бяха надути като гърдите на жена в разцвета на силите си, така че греблата почти не влизаха в употреба. Пресичането на протока отне шест часа. Корабът на Цезар навлезе в пристанището на Портус Ициус на зазоряване, останалата част от флотата му продължи да се точи още дълго след него. Късметът му се беше завърнал. Нито един човек, животно или бойно съоръжение не бяха принесени в жертва на Нептун.