Огняна Иванова
С мисъл за пеперудите

Известният английски фантаст Джон Уиндам (1903 — 1969) е автор на десет романа и девет сборника с разкази. Сменил множество професии и занимания — работил като фермер и рекламен агент, учил право и търговия; участвувал във Втората световна война, той придобива жизнен опит, който му позволява да се заеме оправдано с литературно творчество. Първоначално вниманието му се насочва към разказа и детективския роман, но по-късно бива привлечен изключително от научната фантастика.

„Какавидите“ е петият поред роман на Джон Уиндам. Както и в цялостното му творчество, така и тук механизмът на въздействие върху читателите зависи не само от богатството на въображението, но и от способността му на талантлив разказвач, който не смята научно-фантастичната литература за по-ниска по качество, нито за допингово развлекателно четиво. За сериозното отношение на Уиндам към проблемите на съвременността можем да съдим по факта, че писателят непрекъснато я описва иносказателно — независимо в кое време, на какво място и с какви герои се развива действието. Просто научната фантастика е оръжието, с което той е преценил, че най-добре може да защити позицията на хуманизма, почтеността и разума. Несъмнено, героите на тази книга — децата мутанти — са какавиди, намиращи се в един все още незавършен стадий на развитие, с недоизградена морална система от ценности в страшния свят, останал след почти пълното унищожаване на човечеството, но авторът уверено ни внушава, че и от тези какавиди ще се излюпят пеперуди — съвършени и красиви.

Когато чете този роман, съвременникът може да се замисли по много въпроси — от защитата на околната среда до защитата на самия човек като част от нея: от въпросите на властта и насилието до въпросите за преследването на хора, които без да са вредни за дадено общество или дори когато определено носят положителни качества, са унищожавани само защото представите и идеите им се различават от общоприетите закостенели или антихуманни норми. И все пак преобладаващото чувство, което обхваща читателя, е ужасът. Романът сякаш прилича донякъде на познатите приказки и истории с триглави лами и многокраки чудовища, но тук обстановката изобщо не е плод на магия, случайност или грешка на природата. Приказката за какавидите е страшна, защото ни изглежда истинска и на крачка от нас — една съвременна война може да направи от Земята ад, подобен на този, описан от Уиндам: пустош, уродливост, безпросветност и треперлива като свещица надежда, че няколкото случайно запазени семена на човечността и прогреса отново ще покълнат. Всъщност именно това противопоставя авторът на разрухата — своята силна вяра в неунищожимостта на човечеството. Иначе, както твърди съветският зоолог Игор Акимушкин, светът ни ще бъде населен от паяци — те са били първите живи същества, излезли на сушата, те ще останат и единствените обитатели на нашата планета след евентуална разрушителна война. Това вече го казва не литературата, а науката.

„След последната атомна война Земята беше мъртва. Нищо не растеше, нищо не живееше. Последният човек седеше сам в една стая. На вратата се почука…“ Този разказ е цитиран от критиците като най-късият в научнофантастичната литература. И ако махнем последното изречение, в което може да се крие загадка, черен хумор или кой знае какво, остава почти телеграфно описание на ужаса. Ето, такава е задачата на прогресивния писател — да предупреждава човечеството, когато вижда ясно пред очите си страшната, горчива и несправедлива картина: „И слънцето бавно залязва на изток…“ Предупреждение, на което е посветил много от творбите си и Джон Уиндам.