Величка Настрадинова
За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството (8)

VIII. За любовта и истината

„Човек, който не се бои от истината, няма защо да се бои от лъжата.“

Т. Джеферсън

Утрото май че тръгна спокойно. Само някакъв куриер донесе кошница цветя за Марта и накара Матев да се размърмори:

– Тази госпожа Вещица си нямаше друга работа — направи те да изглеждаш по-млада от сина си, сега пак аз трябва да бера дертове, в смисъл — да събирам цветята от обожателите ти.

– Какво ти е виновна госпожа V? — се възпротиви Марта. — Аз винаги съм получавала цветя. Такава съм си направена — усмихна се на хората, попея им, те засияват… и ми дават цветя в отплата.

– Засияват, засияват… — продължи да мърмори Матев. — А аз си седя в сянката и чакам да ме удостоиш с внимание, та да засияя и аз.

– Ооо! Той искал внимание! — разглези се Марта, настани се на коленете му и захвана да обръща внимание на очите, челото, устните, косите, брадичката, дори и на носа му.

След като Матев се почувства достатъчно нацелуван, той вдигна жена си, постави я на лежанката край прозореца и заповяда:

– Сега стой тук, пий кафе, прави се на мадам Рекамие и мисли хубави неща за мен, защото неотложно трябва да осъществя една идея.

Тъй като разказчето стана кратко, Матев не закъсня за обяда и бе възнаграден за усърдието си със следните новини: Константин Евр (истинският) се обадил, за да узнае смятат ли Матеви да покровителстват този червенобрад измамник, който по неведоми начини е успял да провали невероятно сложния му експеримент.

– Колкото едно нещо е по-сложно, толкова по-лесно се разваля — с тенекиен роботски глас съобщи Марта, като гледаше иронично съпруга си. Навярно искаше да му припомни мисъл от неговите произведения, която тя считаше за баналност.

Матев не отвърна, защото тъкмо слушаше втората вест: ключът към избата е бил предаден на Барбароса в плик с щемпела на Борис Матев и кратка записка: „Засега живей в мазето“. Кой е донесъл плика? Дявол знае кой. Някой си. Човек с фуражка. Куриер. И какъв адрес има там? Дом Матеви, за Червенокосия. Ха така! Браво! А записката не е писана от Борис. Особен почерк.

– Мирише на чуждо — установи Маца Писанска, след като се провря под мишницата на Матев, за да види и тя какво става.

– Да не би да го е писала Снежанка? — рече Матев озадачен.

Марта демонстративно разглеждаше брилянта върху пръстена си. Много беше заета. Не отговори.

– Всъщност кой в тая къща е виждал почерка на Снежанка? — предпазливо поде малката Матева. — Аз лично — никога. Питала съм се дори знае ли тя да пише.

– Не ми е известно дали пише, но твърде ловко се справя с моите компютри — някакво неясно подозрение трептеше в гласа на Матев.

– И с моите — неохотно призна Бояна.

– Момиче, на тебе пък за какво са ти компютри? — се зачуди Матев.

Марта се разсмя:

– Матьо, ти си глухият цар! Ти единствен не си чул с какво всъщност се занимава госпожицата.

Последва обяснение, от което Матев разбра всичко, с изключение на това защо госпожицата е намерила за добре да стане прислужница.

Въобще, обядът не вървеше.

– И като си представя, че горкият Барбароса стои сам и гладен в избата… — въздъхна Марта.

Наложи се горкият Барбароса да бъде поканен на обяд. Впрочем не беше необходимо да го обсипват със съчувствие, защото, като се изключи хранилището, дето лежаха бутилките на Матев, избата представляваше обширно приятно помещение, топло, сухо, обзаведено със старинни мебели от яко дърво и застлано с козяци и кожи. Там понякога Матев събираше приятелите си на мъжки гуляй, когато Марта отсъстваше от страната. Що се отнася до глада… И в това отношение не биваше да ожалват Барбароса, защото дъбовият шкаф приютяваше съвсем съвременен хладилник, но… все пак не е много учтиво да се тършува из чужди хладилници.

Та, горкият Барбароса се появи, хрисим и смирен, кротък и като че ли малко тъжен.

А Маца Писанска се обтегна и прошепна в ухото на Матев:

– И тоя ми мирише на чуждо, извинявай! — след което безцеремонно напусна трапезарията.

Барбароса почти не яде. Бе загрижен. Разсъждавал. Така каза. Човечеството губело своите позиции във Вселенската общност. До такова заключение бил стигнал. Чудовищното опустошение на една от най-хубавите планети не можело да се размине току-така. Дори и да се стигне до едно всеобщо омиротворяване, до възцаряване на разума… не е ли късно вече? Енергийните запаси на Земята все ще имат край. А нови енергии още не са измислени… Или са вредни…

– Много чудни хора сте вие, учените — го прекъсна Марта. — Хем вие насърчавате хищното разсипничество, хем се оплаквате. Че каква ви е работата? Създайте нови енергии и… баста. Може да използвате идеите на Матьо и да не се разправяме повече. Цял живот пише човекът, предлага ви например да получите гориво от утаечни скали, а вие броите звездите…

Матев се извини и стана от трапезата. Матев бе обидчив човек. Не всякога приемаше да се подиграват с творчеството му. А и защо да приема? Пише си той тихо и упорито, мисли, че издига духовния уровен на хората, макар и с незабележими величини, а те… дори и собствената му обична съпруга… Несправедливо е, все пак.

И се затвори Матев в кабинета си, и изпуши две лули тютюн, и изпи две чаши хубаво червено вино, и смелостта да пише се възвърна при него. И той сътвори „Песничка от славянски автор“:

„Бурята ме настигна на голо поле, омота ме в прах и изля върху мене и коня гърмящи водопади.

Стремях се към конюшните като към спасителен остров. А там заварих неразбория. Нямаше ток, прозорци бяха счупени и конярите и конете — изнервени.

Съборих кофа с дъждовна вода… и се включих в общата бъркотия. И тъкмо тогава Лупус намери да ми се радва и да слага мокри лапи по раменете ми. Блъснах го с коляно, без да го погледна, той се сви обиден и като че каза в ухото ми:

«Това пък защо?»

Нямах време да мисля или да се чудя.

Постарах се да въведа ред и потеглих към къщи.

И там ме чакаха счупени стъкла и липса на ток.

Запалих свещ, намерих алкохол, седнах и запуших.

И тогава пак някой произнесе: «Няма смисъл».

Засмях се геройски и си помислих за дамата от втория етаж. За нея адвокатът от партера говори с възхищение:

– Много изискана жена. Само дето нощем ходи по перваза и от време на време чува гласове.

Дамата всъщност не ходи по перваза. А ако е до гласовете — ето, и аз ги чувам.

«Само че тя си въобразява» — ми възразиха.

– От дете съм мечтал за подобно нещо — си казах печално. — Като малък вярвах в Дядо Коледа, а по-късно — в представители на чужди цивилизации.

«Аз не съм представител. Аз съм още… малко същество. Говоря ти така, за да ме разбереш по човешки. А представителите са много… представителни.»

– Аха. Значи си мъничко същество. И къде си се скрило?

«Защо да се крия? Аз си стоя тук, на едно парче материя, близо до твоя свят.»

– На астероид?

«Може и така да е. Стоя и възприемам.»

– А защо не дойдеш на Земята? Моля заповядай.

«Спазвам космическия закон за ненамеса в чуждите цивилизации. Вие имате твърде особени схващания по този въпрос. Все търсите да влезете във връзка, все говорите за неизследвани летящи обекти… И мислите… по човешки. Представяте си, че и другите цивилизации са обикнали металите като вас и се загръщат в метални черупки, за да летят, че съществата от Вселената ви приличат и дори че слизат да ви изследват. Защо ще слизат, щом могат да ви изследват и отдалече? И защо ще се преместват в пространството по толкова примитивен начин?… Не искам да ви обиждам, но във вашата цивилизация има голямо разминаване между мисъл, действие и възможност за действие. А освен това вие се съпротивлявате. Всичко вършите с голямо усилие, защото искате да вървите срещу естественото развитие във времето.»

– Това… как да го разбирам?

«Ще се постарая да ти го обясня по човешки. Например вие някога сте живели в каменни пещери. После сте ги напуснали, но оттогава все се мъчите да се заселите в нещо подобно на пещерите. И вземате камък, натрошавате го или го стривате, размесвате го с вода… и си правите пещери. Но ги градите не в пусти и тихи места, а там, където владеят зеленината, влагата и вятърът. Вятърът, слънцето и влагата постоянно разяждат вашите пещери, а зеленината ги поглъща. И вие все строите и строите с много усилия и за кратко време. А ако вървите според природата, а не срещу нея…»

– Например?

«Сега ще ти покажа как може да си сътрудничите с природата. Измислих тоя начин, докато ви възприемах. Гледай!»

Намерих се всред висока гора. Изведнъж дърветата захванаха да се огъват. Между най-раздалечените поникнаха млади фиданки, израснаха, образува се просторна и много приятна зала. Стволовете, плътно приближени, служеха за стени, клоните, здраво сплетени — за покрив. Местата, оставени за прозорци, се запълниха с бързо растящи кристали. Те засияха в разни цветове. Мъх застла залата, полази по «стените», после оформи мебели, ниши, подставки, преградни стени…

След като успях да се съвзема, помислих:

«Пещерата на горския цар! Само че кой ще се наеме да живее в нея?»

Отговори ми се:

«Грозна ли е? Неудобна?»

– Не, не! Просто… е… фантастична. Мисля, че хората няма да я възприемат.

«Ако всички живеят в такива сгради, ще бъдат много доволни. А има и други начини да се сътвори жилище. Ето.»

Бях под синкава прозрачна вода. Пред мен растеше град. Правеха го корали. Пясък се разстилаше по улиците, после сякаш се втечни и замръзна твърд и блестящ. А коралите зидаха стълби, зали, колони…

Чух:

«Тук трябва да се помогне малко. Океанските води ще бъдат повдигнати с трийсетина метра, докато бъде завършен градът. Но това не е противоестествено. Щом в някои участъци на океана водите са с двайсет и пет метра по-ниски, защо другаде да не станат временно по-високи?»

Аз не намерих какво да отговоря.

«Може би това, което виждаш, е твърде необичайно за твоя мисловен апарат? За почивка ще ти покажа нещо по-обикновено — жилище за студени места. Подобни са строили някога обитателите на тези области. Водата се размесва с лед и сняг, оставя се да се вледени отново, а тези водорасли, които обичат студа, се вплитат за красота и здравина. По-късно, когато се отопли помещението, водораслите се разрастват, обвиват стените и пода, натрупват се на места за лежане и сън, на местата за почивка и храна… И… да не би някой да е измислил по-удобни мебели?»

– Господи — въздъхнах — дали не ме е споходила някаква лудост от нов вид?

«Нищо подобно — ми отвърнаха. — Мисловният ти апарат е много добър и е в отлично състояние. Може спокойно да възприеме вида на постройки за топли страни.»

Милиони термити работеха трескаво. Градът, който вдигаха, би предизвикал шок и у най-напредничаво мислещите архитекти.

Зашеметен, затворих очи. Исках да си отдъхна от тези неописуеми гледки. И тогава разбрах, че не с очите си виждах. А гласът каза сговорчиво:

«Е, добре. Стига ти. Ще те оставя да починеш и да размислиш.»

Но съзнанието ми работеше с необяснима яснота. Спомням си, че през ума ми мина:

«По какъв начин може да бъде постигнато всичко това? Енергията, която…»

«Енергията! — ме прекъснаха. — Колко умствена енергия изразходвате вие, за да добиете… енергията! А тя е около вас навсякъде. Слънцето ви облива с енергия, Земята се тресе, стене от енергия, водите клокочат от енергия, изригват вулкани, бушуват бури, урагани… И всичката тая енергия си отива неоползотворена. А вие разлагате атоми. Не смятам, че е разумно.»

– И ние знаем това — възразих. — Но ще ми обясниш ли с какви способи може да се обуздае и да се впрегне в служба на човека тая енергия? И как да заставим корали, термити, дървета, бури и вулкани да бъдат в наша услуга?

«Егоистично човешко мислене — се обади гласът, като че ли с разочарование. — Дори и ти не можеш да се отървеш от човешкия всепоглъщащ егоизъм. „Да заставим“, „в наша услуга“… Няма защо да ги заставяте. Те сами ще ви помогнат, ако… и вие им помогнете, ако ги „стимулирате“, както се изразяват вашите учени. А и енергиите може да… приобщите, вместо да ги „обуздавате“. Вие сте чада на тая природа. Тя би ви дала всичко доброволно, ако не я принуждавахте, ако не изтръгвахте от нея насила…»

– И как според тебе може да стане това?

«Ако дойдеш при мен, ще ти обясня. Аз не бива да слизам на тая планета, но ти не си се съгласявал със закона за ненамеса в други цивилизации и можеш да пристигнеш при мен.»

– Къде?

«Тук, някъде из Вселената. Уверявам те, няма да се каеш, ако се срещнем, макар че твоите сетива не могат да ме възприемат. Аз общувам с теб само по мисловен път и затова ще запиша в мисловния ти апарат това, което искаш да знаеш, а и много още. После, ако ти пожелаеш, ще се върнеш в твоя свят и ще предадеш знанието на хората, а ако предпочетеш да останеш с мен, ще ти се удаде възможността да възприемеш величието на Вселената. Ти си сам. За тебе не мисли никой. Харесваш ми. Хареса ми още когато беше известен естественик, прославен учен, но щом те принудиха да работиш върху проблем, който според тебе е във вреда на човечеството, ти си взе шапката и отиде да упражняваш своята стара и ненужна професия.»

– Да си ветеринарен лекар е много почтена професия! — се засегнах аз.

«Не е. Животните нямат нужда от лекари. Животните сами знаят как да се лекуват и биха го правили, ако вие не им пречите постоянно. Но защо се огорчаваш? Ще дойдеш ли при мен?»

– Да — казах след кратко колебание. — Кога? И къде?

«Утре. На това място, дето днес бурята отнесе шапката ти. До къпиновите храсти.»

– До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.

«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използвам енергията й, за да те взема, а енергията на къпините ще…»

– Енергията на къпините? — недоумявах.

«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела, преди да започне.»

 

 

Когато се събудих на сутринта, всичко ми се струваше сън.

Слънцето грееше предизвикателно. Чисто, празнично небе се изтегляше от край до край.

Отидох на работа. Следите от вчерашната буря бяха заличени, но безпокойството на конете като че не беше преминало.

Лупус ме посрещна радостен, забравил снощната грубост. Сложи лапи на раменете ми, после ме загледа в очите и изскимтя. Потупах го, поиграх с него, но той все проскимтяваше тихичко и аз реших да го взема на разходка.

Възседнах кротка кобила и без да размислям, се отправих тъкмо към мястото, дето вчера вятърът бе отнесъл шапката ми.

А в ушите ми постоянно звучеше една приятна песничка от някакъв славянски автор.

Тия славяни имат забавни хрумвания:

«… Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная.»

Хм. Лекомислено и очарователно.

Ето и къпините, а шапката ми не се вижда никаква. Кой знае къде ли се търкаля… и това ли беше мястото, откъдето хвръкна?

«Тук — обади се гласът. — Тук е, но ела по-късно. Върни коня и кучето. Коне и кучета не са ни нужни. Ела сам. След заник.»

Стоях и се мъчех да мисля. Дали не полудявам?

Странна лудост. Тя, изглежда, е обхванала и животните. Кобилата трепери цяла, а Лупус е залегнал, козината му се е изправила и в очите му се чете ужас.

Постоях доста време, опитах да успокоя и себе си, и животните, после в душата ми отново изникна безгрижната песничка: «Аз след своята шапка ще хукна…».

Върнах се бавно. Оставих коня и кучето, затворих се в кабинета си и реших да напиша всичко, което се случи.

Вече свършвам. До заник има още време.

Обзело ме е някакво весело упорство. Ще тръгна. Ще тръгна сам към мястото, където изчезна шапката ми…

Аз след своята шапка ще хукна

и дали ще се върна, не зная…

… И ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНА, НЕ ЗНАЯ…“

 

 

Матев прочете разказа и го обзе желанието и той да хукне подир шапката си и да се махне поне за малко от този побъркан дом, от този объркан свят. Но кой ли оставя добрите хора да правят каквото им се иска?

Гръмовен смях се носеше от трапезарията. Там бяха удължили обяда до вечерта. А, значи им е било добре, било им е забавно без Матев? И на какво се смеят? На глупости, естествено. Разбрали, че „грудките“ и „големите цветя“, засадени из полята, които предизвикват недоволството на Барбароса, са всъщност картофите и слънчогледът. Глупости. И кога най-после този риж лъжец ще напусне скромния ни покрив? И кой всъщност го е поканил тук?

Ох, ох, не бива човек така нетърпеливо и заядливо да задава въпроси. Понякога случаят си няма друга работа и му отговаря начаса.

Защото:

Появиха се изневиделица Борис Матев и неговата обожавана годеница Снежанка. Но вместо да подсилят веселието, сринаха го начаса. Борис — със смръщеното си неузнаваемо лице, Снежанка — с дръзкия си недружелюбен поглед.

И какво се е случило?

– Ние се разделяме — едва разлепи устни Борис.

– Така е по-добре, отколкото да се развеждаме после — додаде Снежанка с независим вид.

„Горкото ми момче! — помисли с болка Марта. — Знаех си аз, че този негов идеал няма да го доведе до щастието“ — и спокойно каза:

– Това не е повод да разваляте милото ни семейно тържество.

– И за какво тържествувате? — с пресипнал от мъка глас попита Борис.

– Тържествуваме затова, защото сме се родили хора, мислещи, чувстващи, възприемащи този прекрасен свят, който не може да бъде сломен от никакви неправди и злини, тъй като злото се самоунищожава от собствените си разрушителни сили — заяви Марта и продължи: — Какво от това, че тази прекрасна млада дама не те обича? Нали ти я обичаш? Нали благодарение на нея си изпитал най-висшето блаженство — привличането! Привличането, на което се крепи Вселената. Нас Земята ни обича и ни тегли. Нея Слънцето я обича, и тя — него, и съществуват заедно всред Галактиката, която с нежност и сила държи световете, а тя е под крилото на Вселената, и всичко е любов, движение, живот. И ние ей сега ще пием за Всемирната любов и за Истината. Защото Снежанка не е поискала да те заблуждава, нали? А ти си силен мъж и не би желал да те хранят с измами и фалшиви чувства. Или се лъжа?

– Не, майко, за съжаление ти и сега не се лъжеш — въздъхна Борис.

– Тогава, да пием! За любовта и истината! — и Марта вдигна чаша, но не я докосна с устни. Видя. Видя как Барбароса гледа Снежанка и как тя се взира в него. И начаса разбра. И бавно отпусна ръката си върху масата.

А Барбароса и Снежанка се изправиха и казаха:

– Ние пихме за любовта и истината.

– Любовта е тук — продължи Барбароса.

– А истината ще научите в най-скоро време — добави Снежанка.

После те двамата протегнаха ръце един към друг, вплетоха ги, мълком се поклониха и излязоха.

А Матев най-после осъществи мечтата си — грабна шапката си и хукна където му видят очите.