Херберт Франке
Нулева зона (6)

* * *

Спа дълго, събуди се, биха му инжекция, отново заспа, събуди се пак, чувствуваше се по-укрепнал, вече вземаше участие в заобикалящите го събития, наслаждаваше се на спокойствието, един примат го разхождаше с количката, на екрана се меняха пейзажи, планини, Антарктида, Сахара, кратерите на Луната, струваше му се, че гледа надолу от някаква платформа, от път или пък мост… Ако картината му харесаше, нареждаше да спрат, отпращаше примата и дълго и мечтателно съзерцаваше далечината.

— Това е един от най-жизнерадостните мотиви! — Някакъв друг ролков стол беше спрял до него, без той да го забележи. В него седеше същество, загърнато цялото в одеяло, със старо сбръчкано лице на кафяви петна, с несресана рядка бяла коса, не можеше да се разбере дали е мъж или жена — пресипналият глас също не издаваше нищо.

Реконструкция по стари цветни снимки, много сполучливи. От тези гори сме изпълзели някога — дори не е за вярване.

Сега на поляната имаше две дългокраки кафяви животни. Разперените ветрила на папрата се люлееха от вятъра.

— Да, наистина забележително — съгласи се Даниел. Не беше особено доволен от това, че го смутиха, но нямаше причина да се държи недружелюбно.

— Решихте ли се на транспозиция? Изглеждате още млад. Познайте на колко съм аз! На 230! Вече не ми помага никакво реактивиране. Противях се дълго, страхувах се — въпреки всички уверения. Сега се чувствувам превъзходно. Всичко се свежда до това, как се чувствува човек. Външният вид по-късно губи своето значение. Мисля, че това е доказателство за зрелост. Да, и на двеста човек се учи. От тридесет години съм се отказал от реактивиране. А това, че някои от младите се гнусят… ми е все едно. Човек сега рядко е обърнат навън. Изчезва интересът към повърхностното събитие. Това, което по-рано е било важно, загубва значение. Промяна в ориентирите. Нищо повече. Процес на узряване, според мен. Енергетичният свят е оскъден. Да говорим за свобода на движението във връзка с него е смешно, сега го разбирам. Акции, движение, инвазии — физически процеси, ограничени от безброй закони. Затвор. Външният свят е затвор.

Някога сме дошли от горите. Сега сме на следващия етап. Вече не обръщам внимание на електиците. Достатъчно дълго забавяха развитието ми. Чак сега го разбирам. Действително младите не проумяват тази ситуация. Реактивират се непрекъснато. Не искат да схванат, че и това има край. Отначало изглежда, че той е някъде много далеч, но като стигнеш дотук — не ти е все едно, повярвайте ми! Не дремеш, не се губиш, не се задоволяваш, не се предаваш на съдбата. Да стигнеш до следващата степен — до това се свежда всичко.

Казват, било неестествено. Аз мисля, че това е предначертаният път. Трябва да сме щастливи, че днес можем да вървим за малко по него. Казват, че сме в края. Аз мисля, че сме в началото.

— Интересен аспект на виждане — отвърна Даниел само за да не мълчи.

— Помислете за това! Пожелавам ви приятен ден! — Старият затвори очи, един примат се приближи, подкара количката. Одеялото се смъкна малко и Даниел видя, че тялото на съществото, което седеше върху възглавницата, от брадичката надолу не бе човешко.

Последва още един продължителен сън, след което Даниел попадна за няколко минути в една от реанимационните лаборатории. Освежен физически и психически укрепен, той стоеше пред Зола, който го гледаше със задоволство.

— Починали сте си чудесно. Вашето малко премеждие много ни помогна — то ни подсказа слабото ви място. Няколко грешно ориентирани нервни пътища, нищо повече. Надявам се, че сега сте в идеално душевно равновесие. Няма да ви задържам повече. Ето ви отличителния знак, ето ви имуществото. — Той посочи към една етажерка, на която, облепена с етикет, лежеше чантата.

Даниел благодари, взе я и отново се обърна към Зола:

— Може ли да задам един въпрос?

— Разбира се!

— Кой съм аз? — попита Даниел. — Откъде идвам?

Зола отстъпи назад, взе една аерозолна опаковка и пръсна малко есенция.

— Седнете! — Той самият придърпа едно кресло и посочи към друго. — Вашата личност? Оправдан въпрос. Можеше да се очаква. Трябва да сте разбрали, че паметта ви е заличена. За това, сигурно също разбирате, си има причина. — Той взе кутията с освежителните таблетки от етажерката, предложи на Даниел, но той отказа.

— Ако е имало причина, тя би могла да съществува и сега. В такъв случай бих се поколебал да кажа нещо по този въпрос, ако миналото ви ми беше известно. Или пък бих ви дал грешна информация за вашата личност. Вие не бихте могли да проверите дали казаното от мен е истина или не. Впрочем това би било точно толкова безполезно, колкото и ако бях мълчал.

— Поне ще си спомня нещо — вметна Даниел.

— Това не би било доказателство. Ние бихме могли да изградим в подсъзнанието ви образ на фалшива само-личност. Няколко опорни точки ще ви объркат. Ще си спомняте за неща, които в действителност никога не сте преживявали.

— В такъв случай моята самоличност е завинаги изгубена.

— Не! — Зола поклати глава, — Един ден ние самите ще ви върнем информацията, която ви засяга, и тя няма да бъде невярна.

— А ако все пак не е истината?

Зола стана и погледна часовника си така, като че ли бързаше.

— Какво означава истина и неистина? Факт е, че можем да ви внушим каквато и да е самоличност. Кога тя е нереална? Кога е достоверна? Това, което е съхранено във вашето съзнание като минало, образува изходната система за вашето сегашно поведение. Тя не е нито правилна, нито погрешна. Почива само на категориите, ефективност и неефективност. Ние сме психолози, практици, а не философи. Една самоличност може да бъде съизмерима или не с даден характер, или с дадена ситуация. Това е за нас истинска или неистинска самоличност.

— Но — каза Даниел, който също стана — аз действувам според опита, който имам от миналото дори и когато не мога да си го припомня. Това истинското минало ли е, или не?

— Истинското — каза Зола любезно и сложи ръка на рамото на Даниел, повеждайки го към вратата.

Даниел използва асансьора, за да стигне до работното си място. Видя Бенедикт, който седеше пред един пулт, и го помоли да седне до него. Не прекъсна работата си, издаваше заповеди, изследваше една крива на светещия екран, натискаше различни копчета. Малки лампички мъждукаха и показваха променящото се съдържание на работната памет. Бенедикт хвърли още един поглед върху всичко това, после завъртя стола рязко и се усмихна на Даниел, който се канеше да дава обяснение, но Бенедикт каза:

— Оставете, с всички ни е така. От време на време психополицаите успяват да ни пипнат. Съумяхте ли да се опазите поне до известна степен?

Даниел кимна.

— Нищо ми няма. Чувствувам се добре.

— Това е хубаво — рече Бенедикт. — Издържахте. Нещата трябва да се приемат такива, каквито са. Вие сте още млад. Някои изпадат в шок, когато ги хванат. Сигурно е само сантименталност, но човек е привързан към тялото си. С всеки заменен орган сякаш нещо се губи — поне мнозина така го възприемат. От друга страна, медиците правят всичко, което е по силите им. Докато има замяна на органи, те не прибягват до метала и изкуствената материя. Никой не бива да се страхува, че на следващата сутрин може да се събуди киборг. Кибернетични резервни части се присаждат само с предварително съгласие.

— Кой би дал съгласието си?

— Ако не е възможна подмяна с органична материя, остава само един изход, за да се спаси личността чрез включване към система.

— В такъв случай има ли човек възможност да действува? Жив ли е въобще?

— Да, разбира се, дори по-нашироко отпреди. Има достъп до всички захранващи с информация уреди и сонди, а с това и до външния свят, също и до всички периферни преработвателни устройства и на края установява връзка с управляващите центрове, което предполага по-голяма възможност за намеса, отколкото преди.

— Ако наистина интегрирането с тази система има толкова предимства, защо е нужно да се чака, докато се появи мозъчно увреждане?

— Няма защо да се чака. Интегрирането може да стане винаги.

— Да, но връщане назад няма!

— Това е същността — каза Бенедикт. — Тъй като никой не знае в каква форма на самопознанието ще съществува после, повечето хора се стъписват уплашени.

— И вие ли, Бенедикт? — попита Даниел.

— Няма защо да се бърза — отвърна Бенедикт. — Нищо няма да пропуснем. Впрочем аз имам впечатлението, че нашето съществуване тук е само един преходен стадий. Това, което правим ние, може да бъде свършено също толкова добре, та дори и по-добре отвътре.

— Каква е нашата задача? — попита Даниел.

— Бих ви казал с удоволствие, ако самият аз я знаех. За съжаление няма указания, упътвания или заповеди. Ние трябва да действуваме според собствените си разбирания и на наша отговорност. Може би задачата не трябва да се разбира само в исторически план?

— Какво имате пред вид?

Бенедикт се разсея, отклонен от една промяна в светлиниите ефекти върху конзолата. — Появиха се комбинации, които се повтаряха периодично. После движението замря — на матовата повърхност на екрана като че ли се мярна някаква фигура. Бенедикт натисна едно копче. В правоъгълника светна надпис:

Логическа грешка на ред 262.

Моля корекция.

Бенедикт въздъхна. Той изтегли от процепа магнитно напечатания програмен формуляр и го превъртя до 262 ред. После се обърна към страничното изчислително устройство, натисна няколко числа, а после и клавиша за проверка. От въртящите се барабани се чу бръмчене.

— Исторически погледнато — повтори Бенедикт — ние сме представители на народа. Решенията подлежат на нашия контрол, промените на законите стават с наше съгласие. Ние можем да оспорваме всяко решение, което ни се стори несправедливо.

— Това случва ли се?

— В прекия смисъл на думата — не. Всички социални програми са създадени според изискванията на медицината и хигиената. Вече не съществува глад, няма войни, няма принудително образование, няма нужда да се работи. Грижите са по-всеобхватни, сигурността — абсолютна. Стремежът към щастие е зачетен, свободата е неограничена. В случай че възникне проблем, то в 99,98% той се вмества в някакъв известен модел и бива разрешен по предварително изготвени варианти. Теоретически всичко останало е наша задача, но какво означава това в действителност? Още преди да сме прегледали фактите, вече е налице резултатът от симулацията и програмата за разрешаване на задачата. Безполезно и ненужно е да се прави проверка. Решението е винаги точно.

— Какво тогава трябва да вършим ние?

— Ние сме тук, защото така изисква прастарият принцип за контрола. Останки от миналото, така да се каже. От въвеждането на саморегулиращите се системи рекламации не е имало. Можем да бъдем сигурни, че всички хора, обслужвани оттук, живеят в онова идеално състояние, което сами са си пожелали.

Известно време мълчаха.

— А спомняте ли си какво сте правили по-рано? Познавате ли миналото си? — попита Даниел и бе твърде уверен, че ще получи отрицателен отговор.

— Естествено — отвърна Бенедикт, — аз си имах свой работен кабинет, радвах се на игрите, на флиртовете, на масажите, на ароматните съчетания, на програмираните сънища, слушах компютърна музика, решавах загадки, спях, ядях, пиех… това беше най-важното, а доколкото си спомням, беше и всичко.

— А как попаднахте тук?

За момент Бенедикт сякаш не искааше да отговори, но въпреки това го стори:

— Това е деликатен въпрос, разбира се. Официално се казва, че за представители на народа се избират само определен процент хора, но това, което смущава, е принципът на подбора и по този въпрос аз имам едно предположение.

Бенедикт отново се поколеба и едва когато един страничен поглед към Даниел го увери, че той очаква отговора с нетърпение, продължи бавно:

— Положението е такова: от една страна, тук има кибернетици, лингвисти, логици — към тях се числим и ние. От друга страна, има медици, хуманобиолози и психиатри. Те се занимават с всички онези отклонения, които не могат да се отнесат към обичайните и не се лекуват с помощта на автоматиката — мутации, регенерации, психически дефекти. Водя ги тук за наблюдение, лечение, изследване. Разбира се, възможно е изборът на представители на народа да става и независимо от това. Но също така е възможно да не сме нищо друго, освен, хм, да го кажем по заобиколен начин, нищо друго освен не дотам нормални.

— Имате ли основания за тези съмнения?

— Цяла дузина. Едното е логическо противоречие. Не би трябвало да ни водят тук против волята ни, ако в предишния си живот сме били напълно щастливи — това би противоречало на принципа за свобода на движението. Тъй като външният свят е така устроен, че задоволява напълно нормалните хора, значи, ние не можем да бъдем нормални.

— А второто основание?

— Второто е от личен характер. Между другото не обичам да говоря за това, но вярвам, че то ще си остане между нас.

Даниел кимна в знак на съгласие и той продължи:

— Получих пристъп на лудост, на разрушителен бяс. Търчах по коридорите, крещейки, мисля, че даже се опитах да нараня някого. Загубих съзнание. Когато се свестих, бях на път за насам. Междувременно, докато съм бил в централата, изглежда, са ме обработили с препарати, тъй като всичко ми изглеждаше нормално.

Няколко секунди беше тихо. Дори апаратурата беше спряла, но Бенедикт не се интересуваше от това. Най на края Даниел заключи:

— Значи, се намираме в психиатрия.

Бенедикт стана, приближи се до един пулт, облегна се, обърнат към Даниел, и отвърна:

— Понякога се страхувам, че е така.

Работното място на Даниел беше осиротяло, стоеше така, както го беше оставил — върху конзолата все още бе изписан адресът на чековата регистратура. 3 съседния кабинет видя Мод, която изглеждаше зает а. Кимна й, тя му отвърна. Даниел затъмни помещението и си пусна втората лекция. Както винаги, след това бе малко изтощен, взе една таблетка РА-форте и се почувствува по-добре. След като светоабсорбиращият оттетък изчезна от стъклата на разделителните стени, той забеляза, че Мод има гости. При нея беше Лари. Даниел почака малко, поиска няколко данни за проба, прегледа съдържанието на програмите… Когато забеляза, че Мод тръгва с Лари, остана за известно време бездеен, а после тръгна към апартамента си. След това отново се включи в ат-ракционна програма. Избра си ролята на герой, който е подложен на тежки изпитания, побеждава съперници, освобождава девойки, печели възхищение, превъзхожда всички останали, не спира пред нищо, намира винаги изход, респектира противниците си, никога не изпитва страх, винаги е малко преди другите, никога не се предава, знае всички трикове, не се оставя да бъде изигран, владее всички видове оръжие и благодарение на вярата в собствените си сили печели такова превъзходство, че е в състояние да прави каквото си иска, да поема всякакъв риск, да се впуска, в каквито и да е опасности, без да се двоуми, защото знае със сигурност, че ще успее да излезе победител.

Късен следобед. Ден без особени събития, без резултати, пропилян безсмислено, но какво пък означава смислено — загубени часове, но загуба няма, тъй като време не липсва, напротив — проблемът е как да го убиеш, а това е ужасно трудно, когато пред тебе е вечността.

Даниел се включи към емоционалния генератор, за да зареди онзи мозъчен център, който отприщва радостни чувства. След това се почувствува неспокоен и жаден за дела, тясната стая го задушаваше и той излезе навън, тръгна на посоки из коридорите, влезе в една от кабините на лифтовата система. Поколеба се пред копчетата. Искаше да намери някоя нова част на сградата, която още не познаваше, просто изпитваше нужда от нови впечатления, от движение, от промени. Беше пропуснал да проучи плана и не знаеше какви координати да избере. В края на правоъгълника с бутоните забеляза отделни копчета с особени символи: STOP, HELP, CALL и други подобни, а под тях и такива, чийто смисъл не можеше да разгадае. Направи му впечатление знакът i. Той можеше да се изтълкува по различни начини, но първо се сети за имагинерната единица, т.е. корен квадратен от минус едно. Странното бе, че знакът беше обясним във връзка с реални координати, свързан бе с определени адреси. След кратко колебание Даниел натисна копчето и като не последва нищо, избра един от адресите. Кабината тръгна. Светещите цифри запремигаха край него. Посоката на движение на няколко пъти се променяше… Стана тъмно. Само слабото вибриране показваше, че лифтът работи. Лек тласък, миг на покой, отново движение, но накъде? Може би тъмнината пречеше на чувството за равновесие и създаваше илюзия за нереалност. Даниел беше сигурен, че вече не се движи само в една плоскост, но знаеше също, че не лети надолу, макар че усещането му бе подобно на това при спускане. Струваше му се, че подът се люлее под краката му, загуби ориентация, не беше сигурен дали е още прав, докосна стените, за да се увери, че не е в безтегловно състояние, намери опора, взря се в тъмнината навън, усети вибрациите като единствения реален процес, смяташе, че едновременно се върти и преобръща.

Кабината спря… вратата се приплъзна — същата тъмнина, както и преди. Застана в отвора, хвана се за рамката, опита да стъпи навън, но залитна — нямаше опора. Отчетлив звук — глъхнещ полека — илюзия за голяма зала. Стоеше като разпънат — едната ръка на рамката, другата простряна напред. Пръстите опипваха сантиметър по сантиметър. Беше сухо, нито топло, нито студено. Усети напречно стъпало.

Даниел се прибра обратно в кабината. Потърси в чантата си някакъв ненужен предмет, намери химикал. Приклекна на пода… ето прага, няколко сантиметра по-нататък — нищо. Бутна химикала през ръба. Той падна, удари се в нещо, търкулна се и всичко замря… абсолютна тишина. Той се взря в тъмнината — видя малки пунктирни линии, може би халюцинации? По всяка вероятност беше точков растер, миг спокойствие, после светлината се плъзна назад… Втори растер върху първия; за известно време успоредни, а след това отново под ъгъл.

Какво беше това?

Даниел затвори очи и пак ги отвори. Точките бяха пак там, сега малко по-светли, очите му постепенно свикнаха. Ако почака още малко… Вълнението му стихна, сърцето отново заби спокойно. Задиша дълбоко… концентрираше се. Успя да се отърве от точковия растер. Сега виждаше голяма мрежа, равномерно разпределена, графична плетеница, множество звезди, помежду им сенки.

Почака и видя още нещо. Бледите точки останаха, те образуваха здрава конструкция. Мъждукаха така слабо, че почти не излъчваха никаква светлина. Масата отдолу изглеждаше като черна бездна пред висящия растер, дори постепенно можеше да се разбере колко отдалечена бе тя — според това, кой от пластовете се виждаше. На края след петнадесетина минути върху гладката непрозрачна повърхност се открои отражение от мигащи светлини и разпънките заприличаха на скеле, на греди, наклонени една срещу друга под ъгъл 60 или 120 градуса. На мястото на кръстосването се появи светлинно петно, изникнаха и отвесни подпори, които стигаха до следващия пласт.

Тук бе приятно топло, отдолу идеше лек въздушен полъх. Вече не беше толкова тихо. Сега, след като ушите на Даниел бяха привикнали с тишината, той чуваше приглушено скърцане, което се носеше от всички посоки. Коленичи отново, посегна към гредата, която минаваше точно пред вратата на кабината, разтърси я, но тя нито мръдна, нито се изви. Стана отново, пристъпи с единия крак, пренесе тежестта си напред… Скелето беше здраво, можеше да се използва като стълба. Събу обувките си, които му пречеха при катеренето, закрепи ги между стената на кабината и подвижната рамка. Сега неговото превозно средство бе здраво закотвено. Измъкна се предпазливо навън, запълзя надолу. След няколко метра стигна равното място, където бе различил контурите на някакви предмети. Отблизо те изглеждаха като части от някаква тъмна маса, клони, многократно разчленени, израстъци, образуващи мостове, с плоски краища и цилиндрични удебелявания; кълба с лъчеобразно изведени от тях проводници.

Тук скърцането бе по-силно. Идваше от периферията на лабиринта от клони, от най-предната му част… Признаци за движение — една светеща точка изчезна в нищото, откъдето изплува друга. Даниел насочи погледа си към няколко покрити с мъх разклонения, по чиито краища блещукаха капчици… Едва сега забеляза, че клоните растяха, връхчетата се протягаха като пипалца, по тях трептяха капчици. Клонките растяха на видими тласъци — по няколко милиметра в секунда. Дебелите израстъци също се удължаваха, макар и по-бавно и незабележимо. Върху плоските им краища се забелязваше някакво матово отражение, може би оросяваща течност? Даниел се наведе, за да може да докосне странния „предмет“… Порой от скърцащи звуци. Усети лек електрически удар — дали през масата течеше ток?

Сега вече можеше да вижда по-добре, макар че светлината беше изключително слаба. Яркостта й се менеше. Квантови шумове? Наоколо се виждаше тъмната сянка на кабината. Тя висеше на две шини, не по-дебели от тези на разпънката. Под кабината шините най-неочаквано свършваха.

Даниел вече се чувствуваше по-сигурен, не се страхуваше, че ще се изгуби или че ще падне. Катереше се отстрани, внимаваше непрекъснато да има опора под краката си, приближаваше засенчената маса — източника на клонестите израстъци. Доколкото можеше да се разбере, тя изглеждаше компактна — не объркана плетеница, а масив, тук-таме прорязан, разкъсан, но затворен като система. Тук нямаше движение и шум, растежът бе завършен или бе спрял. Даниел отново рискува и сложи ръка отгоре — беше твърда материя. Не усети никакъв удар. Когато натисна, отначало по-леко, а после и по-здраво, не успя да отцепи дори и едно малко парченце. Бе твърдо като корунд.

Загуби доста време, за да установи обема на образуванието, докато на края разбра, че при дадените обстоятелства това бе невъзможно. Агрегатът беше огромен, излизаше от дълбините на помещението — това, което се виждаше тук, изглежда, бе само малка част от цялото, по-назад се образуваше нещо като облак, една безкрайна вселена.

Ловейки се за гредите, Даниел се заизкачва по решетката на залата с голи ръце и крака. Стигна кабината, взе обувките от процепа, обу ги бавно. Бе още под впечатлението на необяснимото, което го заобикаляше отвред. После натисна едно копче — наслуки, понеже светлината не стигаше, за да различи цифрите. Внимаваше само да не натисне отново знака i. Усети тласъка на тръгването, видя покрай себе си светеща пунктирана линия… Кабината спря… отново тласък, заля го светлина, болезнено ярка, принуди се да затвори очи. Когато след няколко напразни опита, успя да ги отвори отново, най-напред видя прелитащите светещи цифри — намираше се отново в обитаемата част. Щом кабината спря окончателно, не се заинтересува къде бе пристигнал, а слезе и тръгна към апартамента си.

* * *

Следващият ден. Вече нямаше нищо ново, което да събужда интереса му и да осмисля престоя му в централата — въпрос на рутина — включване, заповеди, баня, масажи, облъчване, закуска.

Имаше своето работно място.

От апартамента имаше достъп до работните помещения, до запаметяващите устройства, до програмите; всичко това съществуваше и във външния свят, но там никой не бе мислил, че може да си поръча и нещо друго освен игри, състезания, кримита, мистерии, мюзикли. Сега научи колко много неща могат да се извлекат от системата, как да бъде поставена в действие, как да се използува, как да си служи човек с нея. Обикновените искания и поръчки бяха достъпни за всички и по този начин можеха да се получат всякакви данни, демонстрации, учебни програми, както и програмата за обслужване на цялото устройство. Още първите две лекции разкриха маса възможности, провокираха го да подложи апаратурата на изпитание, да провери качествата й.

Даниел си пусна третата лекция, отдъхна за момент, а след това си пусна и четвъртата. Измори се и отиде да се реанимира. Поговори с Мод, отклони поканата й да спи с нея и прослуша петата лекция.

Малко по-късно, когато се канеше да потърси заведение за почивка, на пътя му се изпречи Лари, който му предложи да го заведе някъде.

— Тук, зад ъгъла, има едно барче с цветомузика. Но ако искате да преживеете нещо интересно, елате с мене! — Пътуваха известно време с лифта нагоре и стигнаха голяма зала с нарядко разположени столове, маси, автомати за напитки. Беше полутъмно, таванът бе прозрачен, от него струеше ясна зелена светлина, на фона на която пробягваха сребърни капчици.

— Били ли сте вече тук? — попита Лари. — Това е най-горният етаж. Над нас е морето. Единственото място, откъдето има някакъв изглед.

Потърсиха свободни места, седнаха и си взеха синя бира. Лари посочи нагоре:

— Сребърните капки са газови мехури. Не зная откъде идват. Може би са отпадъчни продукти от снабдяването. Газове, разтворени в морската вода; отделят се при получаването на питейна вода. Тя е обезсолена и няма нужда от регенериране, както хранителните продукти.

— Нищо ли не се внася отвън?

— Не, центърът е напълно независим. Единствената връзка е фериботът, а той превозва само хора. И то само толкова, колкото е нужно, за да бъде техният брой тук долу винаги един и същ. Ние тук сме автономни по всички линии и това е необходимо, тъй като човечеството разчита на функционирането на централата.

— Случва ли се някой да се върне навън?

— Не. Пък и за какво? Тук им се осигурява всичко, което са имали навън, та дори и повече.

— Но все пак свободата на движение е ограничена.

— А защо е нужно да се напуска жилището? Комуникационната система обхваща всичко. Да отидеш някъде лично би било напълно безсмислено, а освен това неудобно и рисковано. Когато съществува достъп до всякаква информация, промяната на местонахождението е излишна. Прожекциите са толкова сполучливи, че не можеш да ги различиш от действителността. Който иска, може да се включи и в други сетивни канали — обоняние, вкус, осезание, усещане за температура, разбира се, в рамките на безвредното. Всеки може да ги използва. Информацията е вложена и свободно избираема. Това се отнася до всички ленти, с изключение на несъвършените от минали времена. По принцип всеки може да добие пълна представа.

— Но само индиректно? — вметна Даниел.

Лари се изтегна назад и погледна към плетеницата на тавана.

— Кое е директно и кое индиректно? Тук горе — той вдигна ръка — има частица от реалността. Ако размислите, ще видите, че от нея ни делят много повече неща, отколкото една изкуствена стена. Най-точно казано, ние всички сме изолирани и носим цялото разнообразие на света в самите себе си. Само физическите процеси са тези, които ни дават информация. После тя се пресява и отчита. По този начин се получават образи. Какво значение има дали си на самото място или през няколко свята? Сигналите стигат до нас за частици от секундата. Достъпът до пълната истина за света не минава през реално достижимите обекти — те са смешно малко. Той минава през информационната мрежа. Комуникационната система на всеки апартамент е ключ към целия свят.

Тръпчивият вкус на синьото питие действуваше приятно освежително. То съдържаше съставки, които засилват интереса към общуване, готовността за размяна на мисли, за изслушване и за участие в дискусия; те укрепваха самосъзнанието, вярата в собствената интелигентност, склонността към философствуване. Но заедно с положителните последствия като потискането на всички задръжки и активизирането на потребността от общуване, тези съставки водят и до отрицателни последици — изключване на контролните механизми, самонадценяване, което застрашава сигурността и намалява чувството за критичност. Обикновеното става значимо, казаното между другото придобива оттенък на гениалност.

— Към свободата спада и възможността за вмешателство — вметна Даниел.

— … дотолкова, доколкото това не засяга свободата на другите. Ако желаете да промените света, трябва само да дадете своите нареждания. Директни или индиректни, условни или безусловни, прости или сложни. Можете да предложите конкретни действия, но можете и да не се възползвате от предоставената ви свобода.

— Тези вмешателства обаче не се отнасят до действително важни области. Така например невъзможно е да се приближиш до снабдителните устройства, да повлияеш на медицинското обслужване, да промениш информационната мрежа.

— Това не са области, в които могат да бъдат внесени съществени промени. Тези системи изпълняват кардинални задачи, за които по щастливо стечение на обстоятелствата не са необходими грижи. Би било немислимо, ако трябваше да се грижим за въздуха, за питейната вода, за храната, ако трябваше да мислим за отопление, вентилация, ако трябваше да се почистват жилищата или да се купуват мебели. Тези процеси са отдавна оптимизирани, а с това и непроменяеми. Можем да бъдем щастливи, че е така. Мисълта, че някой би могъл да спекулира със снабдяването, е ужасяваща. Свят, в който не можеш да разполагаш с това, което ти е нужно, е просто абсурден.

Двамата се усмихнаха и отново посегнаха към чашите си. Бяха се разбрали мълчаливо да пият дотогава, докато съдържащата се в питието упойка ги доведе до сладостна немощ, докато настроението достигне връхната си точка и по-нататъшното опиянение само би им навредило.

— Не се ли допуска възможността системата да рухне вследствие на някаква катастрофа? Какво ще стане тогава с хората? Ще оживеят ли?

Може би щяха да преживеят по-елементарните смущения — те сами се отстраняват. Системата е хомеостатична. Но при един срив? Без снабдяване? В такъв случай бихме били загубени — съществуването на органични въглеродни вещества е свързано с хиляди предпоставки, нашата структура е лабилна. Но вие знаете, че се намираме в преходен стадий — полека-лека нашата сегашна остаряла форма на съществуване ще изчезне. Тя има значение дотолкова, доколкото улеснява началната фаза на еволюцията и прехода от прости към най-сложни обществени строеве. Това са проблемите, по които работим сега.

— Наистина ли имаме тук конкретна задача? Бенедикт смята, че се намираме в лудница.

Отново се усмихнаха и вдигнаха чашите. Беше чудесна игра да се повдигат въпроси, да се засяга някой пункт в кристално ясната схема на взаимозависимостите и при това със съзнанието, че никога няма да има мъчителна неизвестност, че трябва да се следва единствено превъзходно овладяната логика, да се прилага всеобхватното знание, за да се изведе решението.

— Известни Са ми съмненията на Бенедикт. Той още вярва в еднозначността на нашето съществуване, изисква абсолютни доказателства, затова изпада от едната крайност в другата. Разбира се, той не греши, но отсъжда едностранчиво. Сигурно всички ние сме не съвсем нормални, но всеки, който има намерение да прескочи и следващия етап на еволюцията, е не съвсем нормален. Засега все още нямаме набелязан път, ние сме тези, които ще го търсят. Не може да се каже кое отклонение ще бъде изходна база за по-висши етапи. Разбира се, това е сборище на чудовища, но пък точно тук се крие нашата мощ. Убеден съм — този е единственият признак, по който сме избрани.

— Откога сте тук? Наистина ли се занимавате с проблеми на по-нататъшното ни развитие? Бих искал и аз да съм достигнал това ниво.

Усмихнаха се отново, пиха. Мислите им заплуваха в лека мъгла. Асоциациите идваха все по-лесно, прозренията — по-бързо, ефектът бе просветляващ.

— Аз също бих искал това — каза Лари, — но нашата форма на съществуване все още не е достатъчно зряла. Индиректният метод, по който общуваме с логическата система, ни създава големи трудности.

— Интеграцията — ето разрешението!

— Да, ние трябва да се побратимим с машината, иначе не можем да напреднем. То е като да искаш да литнеш просто тъй, без крила да се вдигнеш във въздуха. Това е невъзможно без спомагателни средства, но днес ние имаме тези средства. Беше време, когато природата противостоеше на човека и той трябваше да се бори с нея. По-късно срещу човека застана човекът. Днес ние сме във взаимодействие с машината. Но това взаимодействие е загубило характера си на конфликт. То е взаимодействие на симбиозата.

* * *

Промените, които изненадаха Даниел в работния му кабинет — един натиснат бутон, една разместена цифра в броячния механизъм на спътниковия калкулатор, обърнатите облегалки на столовете, — бяха незначителни. Когато обаче постави ръка на седалката, тя беше още топла — може би преди секунди някой се бе подвизавал тук.

Даниел седна пред екрана и бързо провери един след друг околните коридори. Още при четвъртия опит забеляза някакво съмнително движение — мъж, обърнат с гръб към телекамерата, който бързаше да се отдалечи. Даниел владееше управлението толкова добре, че лесно съумя да пренасочи обектива и да разгледа мъжа ан-фас — сега съмнителният бързаше към него и той установи, че това е същият онзи тъмнокос непознат, който му беше отнел чантата. Продължи да го следи, което рано или късно щеше да му позволи да го идентифицира, но все пак не можеше да потисне желанието си да го види лично. Прецени посоката му на движение и затича след него. Беше му все едно какво ще си помислят околните и не обръщаше внимание на хората, които гледаха учудени след него. Напредна бързо — само след минута откри търсения. Но той също забеляза преследвача си и ускори темпото. Отначало изглеждаше, като че ли бърза към някоя от станциите на лифта, но очевидно се страхуваше, че няма да може да се скрие достатъчно бързо в някоя от кабините, свърна в един страничен коридор и ускори крачки.

Минаваха покрай много хора, които седяха до плотове, пиеха бира и инхалираха смехотворен газ, но никой от тях не се присъедини към гонитбата. Докато в началото брюнетът бе действувал несигурно и неколкократно бе сменял посоката, сега той тичаше целеустремено напред, стигна до една спираловидна стълба и се затича нагоре — това го забави и преследвачът му успя да навакса малко, но и двамата бяха еднакво затруднени, така че разстоянието скоро стана същото, дори се увеличи, когато преследването продължи из коридорите.

Тази част на централата бе непозната за Даниел — вероятно не бяха твърде далеч от крилото, в което бе срещнал мутантите. Тъмнокосият влетя в дълга зала с цяла редица масички на колела, а върху тях безброй прозрачни ванички, пълни с всякакви мътни течности. В едните — хранителни разтвори с клетъчни култури, безформени, слузести, пихтиести, в други — органи, все още недоразвити, но вече оформени — сърца, бели дробове, бъбреци, вени, черва, жлези; в трети пък се виждаха зародиши на хора или животни, бледи и прозирни, с големи рибешки очи, чокани на крайници, смукала, пипала…

Гонеха се между количките. Преследваният явно се умори — Даниел мислеше, че вече го е стигнал, когато той приложи един съвсем обикновен трик — бутна количките, така че те се плъзнаха срещу Даниел. Той успя да заобиколи първата, но когато пред него изведнъж се изпречи и втората, той не можа да спре, бутна я, събори ваничката и тя се разби на земята. Тъмнокосият бе все още наблизо и Даниел, който не искаше да губи време, не обърна внимание на лошия си късмет, продължи напред, опита се да избута бягащите колички настрани, заобиколили една и после още една, но се препъна и падна в някаква блудкаво миришеща локва, до себе си усети вяло пулсиращо образувание, наподобяващо гола мида. Лежеше зашеметен от падането, от отвратителната миризма, от изтощение, ужас и яд… изведнъж някой го задърпа грубо…

Видя пред себе си двамата биолози, които вече познаваше. Единият беше Фенер, а името на другия не знаеше. И двамата изглеждаха ядосани, възмутени. Укоряваха го, осъждаха поведенито му, не пестяха обидите си, а той, останал без дъх от необикновеното напрежение, се оглеждаше за непознатия, искаше да насочи вниманието им към него, но онзи не се виждаше, беше изчезнал, може би се беше скрил или бе успял да се отскубне и Даниел не бе в състояние да даде някакво обяснение, не проронваше нито дума, трепереше от яд и изтощение, жадуваше за въздух.

Биолозите го вдигнаха безцеремонно, поведоха го, все още мърморейки, към едно съседно помещение. Около голяма шестоъгълна маса седяха трима стари познайници — Фигуейра, Мириам и Юлиус, приматът. Когато разпознаха Даниел, бяха слисани, а Фигуейра скочи и прошепна нещо на биолозите, които след това станаха по-любезни и го помолиха да седне заедно с тях на масата.

Явно, че бяха прекъснали някаква игра. Попитаха Даниел дали ще му пречат, ако продължат да играят, а той побърза да се застрахова, като каза, че ще се радва, ако не ги откъсва от заниманията им. Пред всекиго имаше по една кръгла плочка, диск, голям колкото монета, от едната страна бял, от другата черен. На бялата страна бе изписана единица, а на черната — нула. Вземаха го един след друг, наместваха го между палеца и показалеца, поставяха го вертикално, търкулваха го, докато започнеше да кръжи пред един ръб, при което едната страна — черната или бялата — се обръщаше нагоре и най на края се успокояваше на нулата или единицата.

Начинът на пресмятане беше прост:

0+0=0

0+1=1

1+0=1

1+1=0.

Всеки резултат се прибавяше към предния. Играеше винаги последният. Ако крайната сума беше 1, тогава той печелеше, ако ли пък беше 0, губеше. Можеше и да не приеме загубата, а да удвои залога. Тогава се играеше още един рунд, докато отново се стигне до него и той отново можеше да решава дали да приеме и заплати загубата, или да продължи играта.

Даниел наблюдаваше другите. Мина доста време, докато схване правилата на играта — всичко ставаше с няколко думи, няколко числа, няколко кратки забележки, „спечелено“, „загубено“, често играчът показваше с шест дали приема загубата, или желае да удвои залога. При първия рунд вдигаше един пръст, при втория — два и т.н. Всички изглеждаха спокойни, само Фигуейра като че ли нервничеше. Пред него имаше едно листче и той записваше поредиците от бинарните цифри. Когато трябваше да реши дали да играе по-нататък, или да загуби, мисли дълго. На какво играеха, Даниел не можеше да разбере. Той постепенно се успокои. Макар че не се чувствуваше добре в това обкръжение, все пак беше благодарен, че не му се сърдеха за онова, което беше направил. Не смееше да се огледа, но затова пък се ослушваше назад — от залата идеха шумове — тракане, звънтене, дрънкане на стъкло — явно, че там имаше автоматични чистачи или пък примати, които разчистваха парчетата стъкло и прибираха остатъците от хранителния разтвор и неапетитното му съдържание.

— Не искате ли да участвувате в играта? — попита Фигуейра.

Даниел отказа, но другите настояха и тъй като не желаеше да бъде неучтив, на края се съгласи.

— На какво се играе? Нямам нищо, което да заложа.

— На време, естествено — отвърна Фигуейра. — Още не сте използвали всичките си бонове.

Даниел посегна към джоба на якето си, да, боновете бяха при него. Беше логично да се играе на време; това беше единственото, с което разполагаха ограничено. Всичко друго бе безвъзмездно — ядене, пиене, живот, услуги на автомати и примати, предавания на телекомуникационните системи, но всичко това можеше да се използва в ограничени количества, не бе необходимо да се разпределя на дажби. При обработката на информация беше друго — тук нямаше естествени ограничения. Прости преобразувания, аудиовизуални трансформации, например пререждания, извадки, обобщения — всичко това не се използваше много. Простите сметки, статистиките, екстраполациите, решаването на уравнения, елементарните логически изводи и други подобни също не се търсеха много. Използването на учебни дидактики, многомерни геометрически трансформации, естетически програми струваха повече. Психограмите, социограмите, а анализът на сложните системи, нелинейното оптимизиране, дешифрирането на кодове със случайна координация, вероятностната логика и други подобни задачи бяха твърде скъпи. Въпреки това полагаемите се бонове стигаха напълно, за да могат да се разрешат много от тези проблеми. Но имаше и електронна обработка на информацията с кръгови функционални процеси, итерации, обратни връзки и суперрегенеративни връзки, които натоварват изключително много изчислителния капацитет — подобни изчисления могат да претоварят при определени обстоятелства електронния мозък; да, има математически задачи — тези от лавинообразен тип, — които никога не водят до решение, напротив, оказва се, че колкото са повече междинните резултати, толкова повече са частните случаи, така че разходът на труд се увеличава неимоверно много и никога не се стига до резултат. Такива задачи можеха да парализират цялата изчислителна уредба и затова изчислителното време трябваше да се разпределя. Всеки можеше да използва устройството, за каквото си поиска. Разпределените бонове бяха съвсем достатъчни, за да може всяка смислена задача да бъде решена. Практически само лавиннообразните задачи можеха да изчерпят боновете, така че да се стигне до объркване на сметките.

Даниел би дал с удоволствие част от своите двадесет хиляди секунди, за да спечели благоразположението на лекарите. Той дори имаше шансове да спечели, което все пак не му се струваше много изгодно. Съгласи се на една малка игра, но помоли след това да му бъде разрешено да се оттегли, тъй като дрехите му бяха прогизнали и миришеха неприятно.

Първият рунд започна.

— Играе се за пет секунди! — Бяха сложили боновете в джобовете си, брояха мълчаливо.

Пет срещу пет.

Първа поредица:

001100.

Нула.

Прието.

Всеки по едно.

Следващият.

Пет срещу пет.

100010.

Нула.

Продължавам.

111111.

Нула.

Прието.

Всеки по две.

Следващият.

001000.

Единица.

Следващият.

Бяха започнали от Фенер, който седеше вляво от Даниел. Даниел бе последният от шестте играчи. Биологът завъртя монетата: 1, следващият посегна към нея.

10001.

Беше ред на Даниел: 0.

Продължавам.

Следващата поредица — 011110.

Нула.

Продължавам.

010111.

Нула.

Продължавам.

Даниел знаеше, че сега играе само на собствен риск, но по законите на вероятността трябваше отново да се получи сумата 1. Реши да играе, докато спечели.

011000.

Нула.

Продължавам.

Играеха уж спокойно, но напрежението изведнъж се повиши и това се забелязваше по промяната на израженията им, по стиснатите устни, по присвитите очи, по ръцете, сплетените пръсти, изпъкналите до бяло кокалчета.

110101.

Нула.

Продължавам.

Играта още не е свършила, мислеше Даниел, имам още възможност. Ако не тази, следващата ще спечеля. Може и да загубя, но какво от това, имам достатъчно бонове, ролката ми е почти неизползвана, мога да жертвувам няколко секунди.

Не му вървеше. Докато се усети, бе дошла последната възможност — единадесетият рунд, след който нямаше повече избор.

Продължавам.

Загуба.

Липса на шанс.

По челото на Фигуейра блестяха капчици пот.

— Колко прави това? — попита Даниел.

— Колко имате?

— Досега не съм използвал почти нищо — двадесет хиляди секунди.

— Само толкова?

Всички го гледаха студено, подигравателно, със съжаление.

— Да, откъде мога да имам други? — Даниел бе поставил рулото пред себе си, на масата, едно парче магнетофонна лента, перфорирана с отличителния знак — бял номер, мащабна скала, разделена на десети от секундата.

— Колко?

— Не са достатъчно — установи Фенер и посегна към ролката. — Дългът ви възлиза на 20 480 секунди. Играли сте без покритие. Това не е хубаво.

— Дължите ни петстотин секунди. На всеки по сто.

— Как мога да получа още бонове? — попита Даниел.

Първоначално сумата бе предизвикала у него невероятно учудване, а после вледеняващ ужас. Възможно ли беше тя да е вярна? Така беше — 5 по 2 на степен 10 = 20 480.

— Твърде късно е за този въпрос — отвърна Фенер, — тук всички дългове се погасяват в момента. Трябва да платите веднага.

Лицата им бяха неумолими.

— Дадох ви всичко — увери ги Даниел, — съжалявам… не знаех…

— Ние също съжаляваме много — поясни Фенер, — но не можем да ви помогнем. Дайте отличителния си знак. — Той протегна ръка към ревера на Даниел.

Той скочи и се отдръпна.

— Какво смятате да правите?

Биологът се приближи до него.

— Вие проиграхте принадлежността си към централата.

Даниел заотстъпва към вратата, но още преди да стигне дотам, тя се затвори. Той усети непробиваемата стена от изкуствена материя зад гърба си. Останалите стесняваха полукръга около нето. Фенер отново посегна към знака му. Когато Даниел се опита да се защити, Юлиус изскочи, хвана с неудържима сила ръцете му, притисна ги към стената, после коленичи пред него и натисна главата на Даниел надолу, така че той изстена от болка и повече не можа да мръдне. Сега Фенер му взе знака, прибра го и му закачи друг.

Приматът се изправи и с бързо движение изви ръката на Даниел зад гърба му, вратата се отвори, избутаха го в един коридор. На около двадесетина метра имаше асансьор. Усети тласък и се намери вътре, притиснат в един ъгъл. Краката му омекнаха, постепенно се свлече на колене.

Пред очите му заигра и той напрегна всички сили, за да потисне замайването. Само след няколко секунди или минута — не можеше да прецени времето — се почувствува малко по-добре, можа да отвори очи, без да му прилошее. Забеляза пробягващите върху таблото цифри… Асансьорът беше тръгнал.

Накъде?

Изправи се — координатите показваха посока, която не съвпадаше нито с тази на апартамента му, нито на работното му място. Числата ставаха все по-малки.

Даниел натисна бутона за спиране, но кабината продължи. Опита с координатите на апартамента… никаква реакция.

Значи, трябваше да изчака.

Числата намаляваха непрекъснато.

При 000 000 000 пътуването свърши. Опита още веднъж с други координати… напразно.

Даниел погледна знака, който биологът му беше закачил… шибърът беше вдигнат, върху кафявия метал се виждаше новият номер 000 000 000.

* * *

Когато се събуди в жилището си, смътно си спомняше за някакъв отвратителен сън. Чувствуваше се зле — беше отчаян, отпуснат, обезнадежден. Трябваха му три таблетки ДЕЛЕАТОН, за да се освободи от тези усещания. Но дори и след това, въпреки многократните опити, не успя да подреди откъслечните си спомени в стройна логическа последователност. Едва двойната доза АНТИРЕМЕМБ го оправи напълно.

Когато поиска да заеме работното си място, видя, за свое учудване, че там седи друг — млад, грозен мъж. Като се увери, че не е сбъркал помещението, Даниел отиде при него и го попита какво търси тук.

— Определиха ми това място — каза непознатият, — изключено е да е станала грешка. Вижте номера ми — той съвпада изцяло с координатите на помещението! — Той свали знака от ревера си: 037 170 155. Младежът беше прав.

— Но това е моят знак! — извика Даниел. — Дайте ми го!

Той се опита да му го вземе, но другият се дръпна:

— Вие също имате знак, само че с друг номер.

Привлечени от шума, колегите от съседните помещения се стекоха, за да разберат каква е причината за кавгата. Лари провери знака на младия мъж, после помоли Даниел да покаже своя, изглеждаше учуден, извини се на непознатия и покани Даниел да го последва. Влязоха в стаята на Мод и Лари затвори вратата.

— Има нулев знак! — каза той на Мод, която бе седнала на ръба на масата и клатеше крака, после ги изпъна и опря с пръсти облегалката на стола. Сега беше с тъмносини лещи, дълга до глезените пола от еластичен мрежест плат, с къса бяла блузка без копчета, при-стегната съвсем леко с коланче. Всеки можеше да забележи, че отдолу не носеше нищо.

Когато Лари откри, че Мод не слуша, той отново се обърна към Даниел:

— Невъзможно е да сте използвали всичките си бонове. Дайте да видя!

Даниел зарови из джобовете си, но не откри боновете. Лари ставаше нетърпелив.

— Какво се е случило? Не трябва да премълчавате нищо.

У Даниел изплува някакъв бегъл спомен и сега той се ядоса, че се бе опитал да го потисне. Въздействието на опиатите продължаваше.

— Сигурно съм имал кошмари — каза той. — Объркана работа. Взех успокоително. В момента не мога да си спомня, няма защо да се мъча. Но съм сигурен, че това няма нищо общо със смяната на знака ми, а боновете навярно съм забравил в стаята.

— Мисля — каза Лари, — че не ви е ясно какво означава загубата на тези бонове!

— Какво?

Лари като че ли постепенно се успокои, помисли малко и отвърна бавно, личеше, че мисълта му беше другаде.

— Означава, че ще трябва да се решите! Но това е безумие! Още не сте завършили въвеждащата програма. Обикновено 20 000 секунди стигат за сто години, а ако се изразходват пестеливо, дори и за по-дълго.

— Но нали ви казах, че просто съм ги забравил.

— А нулевият знак?

— Какво означава той? — попита Даниел. Той погледна знака и видя отчайващата цифрова комбинация — 000 000 000.

— Означава, че сте отстранен — отвърна Лари. Той взе знака от ръката на Даниел, погледна го и попита:

— Въобще как стигнахте дотук?

— Пеша. Исках да се пораздвижа малко.

— Ясно — повтори Лари, — това означава, че сте отстранен. Няма вече работа за вас, нямате жилище, нямате никакви права.

Мод продължаваше да седи незаинтересувана на ръба на масата. Бе се обърнала така, че да може да наблюдава мъжа от съседното помещение. Той я гледаше внимателно и втренчено. Тя се спусна от масата и със ситни крачки тръгна към вратата, мрежестата материя на полата се опъваше около краката й при всяка крачка. Вратата се отвори, тя продължи и застана пред непознатия. Вратата се затвори.

Лари и Даниел гледаха безучастно.

— А какво означава 000 и т.н.?

— Нулевата точка на координатната система, изходната и относителната точка. Начало и край. Забранена област. Никой от нас не е бил там. Никой не знае нищо, само се предполага.

— Какво се предполага?

— Че става въпрос за междинна степен, за преход, чакалня за по-нататъшни области… — но не питайте повече, не мога да ви кажа никакви подробности. Слушайте! — Той спря. — Удивително! Знакът е подправен! — Лари прокара ръка отгоре, цифрите потъмняха и изчезнаха.

— Отвън е като другите, но отвътре е кух. Цифрите са нарисувани отгоре с непрозрачна боя. Това е доста странно.

Даниел отново се обнадежди.

— Но нали ви казах…

— Кой може да ви е изиграл така?

— Сещам се нещо. — Даниел си спомни за вчерашното си преживяване, за тъмнокосия, който бе седнал на работното му място. Беше го преследвал… но какво се беше случило? Той заразказва, опитваше се да напипа нишката, но напразно.

— Защо тръгнахте след него, а не използвахте автоматиката?

Даниел се удари по челото — та той бе направил това…

— В такъв случай събитията би трябвало да са запаметени.

Съседното помещение беше празно. Мод се бе отдалечила с новия колега.

Преминаха оттатък, седнаха, Лари сложи касетата със своите бонове в нишата, която се намираше встрани от екрана. Зеленият сигнал за готовност светна. Лари плъзна пръсти по клавишите и загледа екрана напрегнато… сцената се повтори: тъмнокосият тичаше по коридора… смяна на камерата… екранът потъмня…

— Изгасна — констатира Лари.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо. — Лари стана и взе боновете. — Може би мъжът, който седеше преди това тук…

— Къде е той?

— Изчезна с Мод.

— Може би в нейния апартамент? — Лари натисна аудиофоноклавиша и набра координатите на Мод… Сигнал „свободно“ … никакъв отговор.

— Ще разберем — каза Лари. — Мод обича да се забавлява, но е коректна. Добро момиче е, макар и своенравно. Сега ще видим дали ще се намерят вашите бонове.

Боновете не се намериха нито на работното място, нито в апартамента на Даниел.

Когато се разбра, че няма надежда, държанието на Даниел като че ли стана по-хладно, мъчеше се да спазва дистанция.

— Значи, не сте сънували — каза Лари. — Това, което се е случило, има реални последици. Обяснението трябва да е в изгубените ви спомени.

— Мога да взема РЕВЕЛИН — предложи Даниел.

— Не бива да рискуваме. Елате, имам един приятел психиатър. Той ще ви прегледа. Вероятно ще може да ни помогне да разясним случая.

До медицинското крило отидоха с асансьора, като използваха знака на Лари, за да може и Даниел да влезе през плъзгащата се врата.

Приятелят на Лари, Оукли, бе типичен млад учен — разсъдлив, изискан, скептичен. Имаше къса червена коса като четина, тесни устни, сини очи и лунички.

— Само преди няколко часа, така ли? Ще разберем всичко!

Седна пред пишещото устройство, даде няколко упътвания с разкодиран текст, набра някакъв шифър и бронираната врата пред инжекционния миксер, вграден в стената на височината на гърдите, се отвори. През процепа видяха как разтвори от различни стъкленици се точеха през прозрачни милиметрови тръбички и изтичаха в една ампула. Чу се гонг, светна зелена светлина, Оукли отвинти патрона и го постави в спринцовката. Даниел оголи вената на лакътната става и Оукли натисна буталото.

— Кога ще подействува?

— Скоро.

Седнаха на креслата. Не чакаха дълго.

— Прояснява се! — каза Даниел. Имаше усещането, че гъстата мъгла, забулваща спомените му, се разнасяше, разкъсваше се на парцали. Откри се някакъв изглед към далечни хоризонти.

— Да, сега вече си спомням!

Оукли приближи един статив и надяна обръча с електродите върху черепа на Даниел. Седяха така, че да виждат прожекционната стена.

— Опитайте се да спазите хронологическата последователност. Говорете високо, коментирайте!

На екрана се появиха петна, замъглени контури… Оукли смени фазата и картината се изясни…

Даниел тичаше по коридора… плътно по петите на непознатия… той свърна встрани… завъртяха се…

— После една голяма зала, прозрачни стъкленици върху масите… някаква количка се приближава до мене… още една… падам… Масата… въртящият се диск… 0,10,000,1… нервни лица…

Асансьорът върви… опитвам се да го спра… не успявам… приближавам се до нулевата зона… неудържимо… вратата на кабината се отваря…

Даниел млъкна.

— И нищо повече? — попита Оукли.

— Нищо. — Даниел се измъкна изпод каската и бутна статива назад.

Типична ситуация на психотест — каза Лари, — колебание, затвърдяване на типови положения, използването на играта като въздействуваща сила.

Даниел кимна:

— Това обяснение е приемливо. Но как са изчезнали боновете ми?

— Може би е било проверка — предположи Оукли, — но не е била обичайната проверка, такава, каквато я правим ние.

Той се поколеба, после се наведе над пишещото устройство и потърси листа с проведените предния ден тестове. Списъкът се появи на екрана. Номерът на Даниел липсваше.

— Не. Не е била проверка на нашия отдел. Би могло да бъде и някаква обичайна терапия.

— Не е за вярване — отвърна Даниел ядосано. — Става въпрос за ужасяващи, мъчителни събития. Чувствувах се потиснат, парализиран. Не можех да действувам да се отбранявам. Беше изключително неприятно. Ако наистина е бил експеримент на психотерапевти, бих искал да се оплача.

Оукли почукваше игриво по клавишите на машината. Без да погледне Даниел, той каза:

— Откъде знаете от каква терапия се нуждаете? Може би имате нужда от ужас и страх? Може би от време на време се нуждаете от силно отрицателни емоции, за да намерите вътрешното си равновесие? Може би става дума за някакъв вид клапа, която да освобождава психическото напрежение?

— Не ми се вярва. Нямам впечатлението, че по този начин съм намерил вътрешното си равновесие.

— Аз говоря за възможен вариант. Въпреки всичко не сте справедлив към психомедицината. Неприятните ситуации в никакъв случай не се създават, за да се налагат на пациента. Напротив. В подобни случаи изборът се предоставя на него. Ако ги приеме, се увеличава готовността за свободно фантазиране, извеждат се емоциите и се подсилват с feed back. Това, което сте преживели, е продукт само на вашето въображение.

— А какво е вашето обяснение за загубата на боновете?

— Аз не твърдя, че моята хипотеза е правилна. Може да са ви въздействували и по друг начин.

— Не трябва ли вашият отдел да знае за това?

— Смятате ли, че сме единствените, които имат достъп до съзнанието на болните? От наша гледна точка един мозък може да е здрав, но съществуват достатъчно възможности за смущения, които не са в нашата компетентност — например социологичните. По този въпрос за съжаление не мога да кажа нищо определено.

— Но всичко това не може да обясни загубата на моите бонове. При вашия метод става въпрос за илюзия, за заблуда, но не и за нещо реално.

— Не е задължително. Естествено, дразнителите могат да се вкарат директно в мозъка или с помощта на фармацевтични препарати да се представят достоверни видеокартини. За целта се използват психогенни газове. Също така може да се изключи контролът, който обикновено действува подсъзнателно, за да се насочи вниманието върху обобщения образ на случилото се, ако това се налага.

Освен това съществува възможност да се свържат внушените действия с реалните, така че да се възприемат в единство, т.е. в известна степен действителността да се използва като тест и да се признае влиянието на теста върху действителността.

Даниел се оказа упорит:

— Наистина ли съм проиграл боновете?

— Не зная дали има смисъл да се търси разлика между сетивната измама и действителността — отвърна Оукли. — Онова, което се получава като информация, е реално, независимо дали тази информация почива на реални събития или не. Въобще никой не може да ни докаже, че извън собственото ни мислене има нещо друго — някакъв външен свят, други хора или пък някакъв енергетичен свят. Това, което ние възприемаме, е само тяхното шифроване в информация.

Лари стана и даде знак на Даниел:

— Оукли започна да философствува, вече не става за работа.

— Възможно е всички ние да съществуваме като заредени информационни агрегати, подчинени на определена програма. Тогава въпросът за действителността би бил риторичен.

Даниел по принцип бе заинтересуван от проблема, който Оукли подхвана, но в момента изгубените бонове му се струваха по-важни, освен това не искаше да наскърбява Лари, като го остави да си тръгне сам, затова и той се надигна, но не можа да се сдържи и зададе още един въпрос:

— Информацията, натрупана в подсъзнанието, означава ли, че в рамките на собствения информационен свят съществува втори вътрешен свят?

— Не! — отвърна Оукли, който съпроводи Даниел и Лари до вратата. — В един свят, които се състои само от информация, няма нищо друго освен информация. Разбира се, могат да се разграничат и частни области, но дори и от прагматична гледна точка това не е нужно…

Лари поведе Даниел и когато Оукли остана далече зад тях, каза:

— Мил човек, готов винаги да услужи. За съжаление малко налудничав. Философията е виновна. Сега той не може да направи нищо повече. Елате да видим дали Мод се е върнала.

— Това, което Оукли каза, ми е ясно — каза Даниел. — Вие какво мислите по този въпрос?

— Безсмислено е да се дискутира. Той самият каза, че това е риторичен въпрос. За какво да спорим — за информационни данни, за реални процеси? Все едно, всичко това води до една и съща главоблъсканица поставя едни и същи проблеми. — Лари направи пренебрежителен жест. — Неразличимото е идентично. Следователно няма разлика между реален и илюзорен свят.

Видяха Мод отдалече. Тя се приближи до тях и каза:

— За съжаление не успях. Взехме ВАЗАГИН. Прекарахме един много приятен час. Когато се събудих, той беше изчезнал.