Ник Перумов, Сергей Лукяненко
Не е време за дракони (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Ритор плащаше.

В процедурата имаше нещо кошмарно. Допреди броени часове хората си скубеха косите, крещяха в припадък, виеха над труповете на близките си или просто бродеха с изцъклени неподвижни очи, което бе още по-страшно.

Но сега пред кабинета на началника на гарата се извиваше опашка. Мрачна, но оживено разменяща си реплики опашка. Всеки излязъл бе жадно разпитван за получената сума и детайлите от срещата. Някои обясняваха, други не — в зависимост от характера или страха пред маговете.

Ритор плащаше обезщетения.

— Без главата на семейството останахме, кой ще ни храни… — възрастната жена мачкаше забрадката си, бършейки сълзи. — Как ще живеем сега? Как децата на крака ще изправим?

— Съпруг? — тихо попита Ритор.

Жената замънка:

— Баща ми…

— На колко години беше?

На този въпрос пострадалата изобщо не искаше да отговаря, но нямаше къде да се дене, а да лъже вълшебник не посмя:

— Осемдесет… и малко отгоре.

Ритор въздъхна:

— И на тази почтена възраст е издържал семейството?

— Беше отличен майстор! — сопна се жената и премина в атака. — Обущар беше! Нито ден не е пропилял без работа!

— Ами мъжът ви?

— Ах, тоя пияндурник нещастен…

И какво да се прави сега? Магът стисна зъби и отброи жълтиците, подписа документа за законността на парите. Жената замълча, колебаейки се дали да не претендира за по-голямо обезщетение, но под ледения поглед на Сандра увехна и побърза да напусне кабинета.

— Жаба! — изплю словата си вълшебницата щом вратата зад онази хлопна. — Баракуда… мърша да яде повече й мяза, кучка с кучка…

— Сандра, престани — помоли Ритор. — Да, лъжат. Да, продават кръвта на близките си. Как да постъпим? Да откажем обезщетение? Да тръгне мълва, че Въздухът не цени живота на слугите си и позволява те да бъдат избивани?

— Това е гнусно — каза Сандра, както винаги в миг на силно вълнение забравяйки „пиратския“ си жаргон. — Навън има няколко жени, които ронят сълзи над мъртъвците си и даже не им хрумва да се редят на опашка като тези… трупоядци…

— Излез и им дай злато. Повече от дадените досега суми. Кажи им, че кланът моли верните си слуги за прошка.

— Ще останем съвсем без пари…

— Сандра!

Жената се надигна. Ритор поясни:

— Ще искам заем от джуджетата. Какво да се прави. Виж онези, които не искат пари, и им дай по кесия жълтици. А аз ще се оправя с опашката.

— Там има и деца — с нежелание рече магьосницата. — Едно бебе и две малки момиченца. Всичките им роднини са загинали.

— Кланът ще ги осинови. Изпрати ги към Зъба на Ветровете. Ако се окажат надарени — ще ги възпитаме като вълшебници. Ако не — пак ще им намерим добро място под слънцето.

— Дали няма да е по-добре да ги пратим в приют?

— Не. Там ще пораснат с омраза в душите си. А под закрилата ни — с благодарност към нас. Повикай следващия.

Следващият бе як и добре облечен брадат селяк. Впрочем, по-скоро мелничар или ковач, не земеделец. Той се поклони и седна, без да чака покана. Започна да говори спокойно и делово:

— Та така, жената. На средна възраст, но още беше симпатична и работлива като огън. Къщовничка, домакиня, то се знае, оправна — коя стока как се чува, кое къде му е мястото… Сто гроша, не по-малко. После — щерката. Вече я бях сгодил… За нея петдесет. И за имуществото, така да се каже, похендрено — трийсетина гроша, ако не ви се свидят…

Ритор отчаяно притвори очи. С огромно удоволствие би платил обезщетение на роднините на този човек.

Не може. Не бива. Не може!

Значи, ще има пазарлък, за да се свие сумата до по-прилични размери. После — плащане.

Плащане.

* * *

Разбира се, те и не помислиха да се връщат в Хорск. Тиел смяташе, че преследващите ги магове от Въздушния клан вероятно ще останат в града в очакване на подкрепления или докато възстановят силите си. Хорск бе тяхна територия и бягството на Виктор от там без съмнения бе изключителен късмет.

Тиел беше възвърнала спокойствието си и нехайно-безгрижно обясняваше:

— Градът и околностите е ленно владение на Въздушните. Доста спорни земи са това, мнозина са се сражавали да ги имат, но през последните години Орденът на Въздуха се укрепи там. Хорск не е нещо особено, но е на географски изгодно място. Друго за него съм чувала, че ловят вкусни раци и коват съвсем прилични мечове. Имат театър…

Вървяха през степите, покрай горските масиви, отдалечавайки се от реката. Тиел реши, че е нецелесъобразно да продължават по джуджешкия Път, във всеки случай не веднага, защото именно железницата щеше да е под наблюдение. Момичето предложи вместо това да стигнат до канала, по който минаваха на юг товарни шлепове. Виктор се съгласи, без да разпитва за подробности.

— Сполучихме, че не са ме забелязали — заяви Тиел. — Чудесно. Ще измисля такъв номер, какъвто не очакват от теб. Ще ги оставим с пръст в устата…

Идеите й не заразиха Виктор с повече оптимизъм. Той би предпочел да действа по собствена инициатива. Но не искаше да спори.

— Ах, виж, Виктор, каква прелест! — изведнъж радостно изпищя тя и се хвърли напред.

Ивицата бледо-сини цветя не събуди особен възторг у спътника й. Още по-малко предизвика желание да се търкаля в тях, подобно на кутре, да ръкомаха и да удря земята с пети.

— Това е твърдник — поясни Тиел, когато се поуспокои и се усмихна кротко на Виктор. — Символът на Земния клан. Казват, че ако се отъркаляш в тях, ще си прибавиш сили и ще е по-лесно да вървиш.

— Наистина ли? — той с готовност се просна до нея.

— Не, разбира се — засмя се Тиел. — Просто легенда. Но и без това е приятно да се полежи в тревата за отмора… Пък и изобщо — това е поличба.

— Поличба? Каква поличба?

— Ти издържа ударите на два от стихийните кланове, Въздуха и Водата. Ти узна силата им.

— Така ли… Нещо не го забелязвам. Краката ме болят. Уморен съм като куче…

— Ти не си овладял магията им, само си я познал. Но два от Ордените са преодолени…

— И предстои да мина през останалите?

— Както прецениш. Можеш дори да се върнеш обратно. Пътеката ще ти се яви, ще видиш. Но между другото, пред нас са тъкмо владения на Земните.

— Радост вкъщи! Вече две денонощия никой не се опитва да ме пречука, направо скука!

— Да, прав си — подозрително лесно се съгласи Тиел. — Това е най-сложното за теб. Силата на Огъня ти и без инициация можеш да ползваш.

— Ами да — Виктор извади запалката и щракна няколко пъти. — Аз съм повелителят на пламъка.

— Значи, Орос… Орос. Там ще… ще видим.

Тиел седна, оправи косата си и погледна към Виктор с едва доловима печална усмивка:

— Радвам се, че те срещнах. Дори Опаката страна не те е покварила. Дължиш благодарности на баба си, но и ти самият си юнак.

— Тиел… когато баба ми ме караше да скачам… да се гмуркам във водата… какво е било това?

— Изпитание.

— Защо не ми го е казала? Щом се е досещала къде мога да се озова?

— Защото съдбата ти е твоя съдба. И изборът е само твой. Можеха да те възпитат другояче. Да те пообучат на това-онова. Но какъв смисъл би имало такова обучение, след като никой не е знаел как ще потръгне животът ти? Съществуваше вероятност и да не попаднеш тук. Аз можех и да не стигна до теб. Ти можеше да бъдеш друг… една малка стъпка — и Опакото би те погълнало. Достатъчно е било да имаш нещо скъпо оттатък, нишка, коренче, котва — и нямаше да си в състояние да напуснеш онзи си свят.

— Може би щях да съм щастлив — прошепна замислено той. — Да, разбира се. Но тук ми харесва. Да, наистина. Въпреки всичко.

Вървяха към канала дълго. Слънцето се издигна доста високо, когато пристигнаха на брега.

Каналът бе красив. Широк, скосените му брегове — укрепени с греди. По коритото плуваха големи салове и издути шлепове. Без платна и весла — носени от течението. Виктор не успя да се въздържи и попита:

— Как така — и в двете посоки… от само себе си?

Момичето изобщо не гледаше към канала:

— Прокопали са го Земните и Водните заедно, Виктор! Водните направиха да има две течения — напред и назад. И то така, че натоварен и празен шлеп да се движат с еднаква скорост. Мощта на тази магия е голяма, каквото и да се приказва.

— И сега какво ще правим?

— Как какво? Ще слезем до водата и ще стопираме. Речниците с желание вземат пътници.

Момичето решително пое към ръба на високия бряг, където имаше нещо като дървен кей. Застана до самата вода и вдигна ръка — юмручето свито, палецът нагоре — жест, известен и в Опакото.

— Все някой ще спре — каза тя.

Не чакаха дълго. Пропълзя дълъг сал, вероятно на юг пращаха дървен материал за строежи и първият шлеп след него сви към кея. Беше по-дребен от останалите, изглеждаше здрав, прясно боядисан в кафяво, а на носа с алени букви се кипреше надпис: „Елберет“.

Елберет, Елберет… Звучеше познато…

— Ей, на брега! — провикнаха се от корабчето. — Рипайте! Нямам дълбочина да акостирам, не виждате ли?

Тиел грациозно скочи на борда. Виктор я последва — и остана поразен от услужливия въздух, който го подхвана под мишниците, сякаш се страхуваше човекът да не падне в междината от метър и половина.

Откъм невисоката дъсчена рубка по палубата към стопаджиите крачеше речникът. Бе висок, с тесни рамене, леко се прегърбваше. Имаше дълга коса, стегната през челото с бисерна лента. Лицето бе тъмно от слънчев тен, на раменете си човекът кой знае защо бе наметнал дълъг черен шлифер.

— Здрасти — рече той и протегна ръка. — Закъде сте?

— Докрай, капитане — очарователно се усмихна Тиел. — Ще ни откарате ли?

— Ясна работа. Кльопачка носите ли си? Щото зебло за постелки имам…

— Нямаме храна — въздъхна Тиел.

— Тогава — реши проблема капитанът, — по три гроша на калпак за всеки ден. Да се запознаем — Еленелдил.

— От кой род си, почтени Еленелдил? — учуди се Тиел. — Та това не е човешко име.

Странното име на речника предизвика у Виктор асоциации с някой знатен труженик на социалистическия труд в сферата на еленовъдството на Чукотка и той се усмихна лекичко.

— Е — засмя се капитанът, — преди да дойда тук се казвах Николай.

— Чакай — намеси се Виктор, — „Тук“?

— Да бе. Аз съм от Опакото на света. Чувал ли си за такова? Ама ти май… — Николай-Еленелдил присви очи, — като те гледам, също си от там… Познах ли?

— Позна — Виктор протегна ръка и се представи.

— Откъде си?

— От Москва.

— Стига бе! — оживи се капитанът. — И аз съм московчанин! Къде си живял в Белокаменната?

— На „Електрозаводска“.

— А аз на „ВДНХ“^[1]. Слушай, Витя, чини ми се че те познавам. Да си се весвал при нас?

— Къде? — не разбра Виктор.

— Как къде бе, човек! При нас, на Нескучника. Ние там всеки четвъртък купонясвахме. Ролеваците, сещаш ли се?

Виктор отрицателно и все още неразбиращо поклати глава.

— Няма значение. Каквото било — било, със забрава е обрасло — смути се леко капитанът. — Ама щом си земляк, че и градски, хайде идвайте в рубката — днеска ще ви черпя!

Освен Еленелдил на шлепа нямаше друг персонал. Впрочем, омагьосаните водни течения улесняваха плаването по канала и от по-голям екипаж нямаше нужда. Шлепът сам кривна към фарватера и се включи в бързеите.

— Малко скучна служба — честно призна капитанът, — но пък няма да се изгърбиш от бачкане, доходна… това ако прекараш нещо контрабандно де… — той намигна на Виктор. — В трюма возя цяла бала тревица! Ти как, падаш ли си?

Усещайки се като случаен свидетел на пиеса в театър на абсурда, Виктор отрече.

— Тю, мама му стара, що си такъв праволинеен бе, мъжки!? Ей, гадже, ти как се казваш?

— Тиел.

— От местните?

— Напълно.

— Само така. Ти тоз приятел не го зарязвай преди да е свикнал с тукашното…

Влязоха след капитана в пристройката. Личеше, че е обитавана от един човек, при това — доста небрежен. Върху масата се трупаха огризки от ябълки, тесте омазнени карти, празни мръсни чинии, инструменти, недопушени джойнтчета, щипки памук, неизвестно с каква цел употребявани, чудати по форма дървени чуканчета, останки сушена риба и лепкави чаши с влажни бирени утайки по дъната. Пред прозореца, който гледаше към носа на шлепа, бавно се въртеше сам-самичък малък скръцлив щурвал. По ръкохватките, някога полирани, имаше следи от загасени цигари. В ъгъла се търкаляше купчина дрехи — употребяваните смачкани, чистите приблизително сгънати. Върху ризите и чорапите лежеше самотен сутиен.

— Онзи ден карах една тайфа стопаджии — без капка смущение рече Еленелдил, — такава мацка забих, чак съжалих, че съм женен!

Присъствието на Тиел никак не го притесняваше да се похвали с любовните си подвизи и приключения:

— Ама вчера не стана работата… Качих едно девойче, викам си, гот ще си изкараме. Рада се казваше… Бирата не й хареса, познавач с пола… Нито сага за древни битки й се слушаше… дева-воин, хмък! — капитанът мрачно потърка тила си и се нацупи.

— Рада ли? — възкликна Виктор.

— Ъхъ, така се представи… Абе защо красивите момичета не си седят по къщите, а? Изровила отнякъде един ми ти меч като от Мамаев курган^[2] и тръгнала да обикаля… Авантюристка.

„Не си издържала, значи, дъще на Конам! Тесен ти се е видял татковият ресторант… Може пък и аз да съм те предизвикал, досърбяла те е душата за геройства…“

— Хайде да почистя малко, бива ли? — предложи Тиел. Като че ли споменаването на Рада хич не й допадна.

— Уважавам! — цъфна в усмивка капитанът. — Ама каква си сладурана! Тиел, ако Витя вземе да те обижда, идвай при мен! Ами… ние ще излезем на палубата да не ти пречим…

Той подхвана малко буренце от пода и тръгна да излиза, но Тиел го спря със заповеднически глас:

— Първо ми донесете две кофи вода, метла и парцали!

— Вода… ей-сегичка… ама парцали…

Тиел посочи купа мръсни дрехи:

— Кое от това ще носиш още?

Речникът почеса брадичка, разглеждайки една поокъсана риза, обгорена на места, безнадеждно лекьосана и сплескана с блажна боя.

— Тази надали… вземай! Чистотата иска жертви!

Откопчиха се едва след десет минути — след като донесоха вода, преместиха масата и тясната койка. Когато Тиел им позволи да излязат, капитанът боязливо се озърна към рубката и поклати глава:

— Не, аз съм с две ръце за всякаква хигиена… ама толкова безкомпромисно… Е, ще пийнем ли за срещата?

Виктор кимна. Разположиха се на носа на корабчето — по-далеч от пристройката, от която се донасяше грохот и ръмжене, сякаш не крехко момиче чистеше помещението, а пияни войници щурмуваха женски манастир и даже вече празнуваха победата.

Виктор понечи да изплакне чашата, но се отказа, когато видя, че от насрещния шлеп някакво джудже с вид на университетски преподавател се изпика право зад борда.

Бирата бе малко топла, но пък силна, гъста и вкусна. Чукнаха се и пиха.

— Може ли все пак да ти викам Николай?

— Става — съгласи се добродушно Еленелдил. — Само недей да ме наричаш Ник… мразя… — той бързо наля още бира. — Хубаво е тук, нали?

— Да, бива — предпазливо потвърди Виктор.

— Отдавна ли си дошъл от Опакото?

— От три дни.

— О! Това трябва да се полее!

Виктор реши, че ако беше казал друг срок — седмица или месец, реакцията на капитана би била същата. Пийнаха пак.

— Ами ти, Коля?

— Три години вече станаха. Почти — Николай разкопча шлифера и Виктор най-сетне съобрази защо го носи. Капитанът бе облечен само в просторни боксерки. — Ех, все не става да се поизпека на слънце. Все в каютата кисна. Искаш ли? — предложи една грубо свита цигара на госта си.

— Не, благодаря.

— Напразно, напразно… — Николай запали и жадно вдъхна дима. Сладникаво замириса на марихуана.

— И как я караш тук, Коля?

— В смисъл?

— Как живееш? Не тъгуваш ли за оттатък?

Капитанът изсумтя:

— Я, па ти! Ако искаш да знаеш, аз всичко това наоколо знаеш ли откога го мечтая, а? Онази… Опака страна, знаеш ли, че ми беше като рибешка кост в гърлото! Вярваш ли, не ли, ама за този свят бях готов да умра!

— Сериозно?

— Тъй де! Какво съм забравил оттатък! Изпотрябвало ми е! Бачках програмист, само си развалях зъркелите пред монитора. Само от едно ми почиваше душата — фентъзи да почета или с аверите да се забием в гората за ролева игра… И знаеш ли — ама хич не съм се съмнявал, че има, има такъв свят! Истински! С елфи, с джуджета, с магия!

— Значи, имал си късмет…

Николай доля чашите:

— Иска ли питане! Ти какво, да не искаш да кажеш, че не си мечтаел да се озовеш тук?

— Не. И фентъзи съм чел рядко, само ако нямаше какво друго. Не вярвах в елфи, ще прощаваш.

— Странно — поклати глава капитанът. — Обикновено тук попадат тези, които Опакото не ги кльопа. Знаеш ли, ти си искал да дойдеш тук. Само че не си го осъзнавал, не си разбирал къде ти е щастието!

Виктор сви рамене. От рубката се появи Тиел, неодобрително ги изгледа и плисна зад борда кофата — водата бе почти черна.

— Не, аз наистина съм с късмет — продължи Николай. — И много се радвам, че така стана. Ние тогава с моя приятел Стьопка намерихме качествена трева… — намигна на Виктор, сякаш му предлагаше да се опомни, да размисли и да се присъедини към марихуанното тайнство. — Та свихме си по едно джойнтче… помня, че Стьопа пееше от онези езо… екзотерични песнички, пфу все ги бъркам тези умни думички без разгрявка… А после още по едно изпушихме, мен ме отнесе, помня, че приказвах на Стьопа колко ми се ще да попадна в един такъв по-добър свят, в Истински свят! После си тръгнах… по пътя едва се откопчих от ченгетата… проснах се под една ограда, нали разбираш, като се напушиш отгоре, какво ли не ти се случва — зяпаш например някакъв стълб, хилиш му се и ти е гот, все едно ти е най добрият приятел този стълб глупав… Изгубих се. Вървях, вървях и пристигнах в някакво село. Охо, викам си, понесе ме хептен, множко ми е дошла тревицата… Ами помисли сам — в центъра на Москва — и някакво си село! На всичко отгоре налетях на джудже…

Капитанът помълча, засмука цигарата и решително завърши изповедта си:

— Ама не, наистина ми провървя! Друга дума просто няма! Отначало си викам, че ми се привижда. Чаках джуджето да се превърне в лекар със спринцовка и да вземе да ми разказва как са ме реанимирали. Та чакам — и нищо. И почнах да се вживявам, нали разбираш… А после — бам! — и разбрах, че всичко е истина. Знаеш ли колко се радвах!

— И какво направи? — полюбопитства Виктор.

— Ами отначало пристанах на един елфически катун. Те не приемат хора ей така, ама много им се примолих. Казах колко съм мечтаел да намеря такъв свят и все такива… Два месеца изкарах при тях… — в гласа на Николай се появи раздразнение. — Обаче се оказаха големи говеда! Изроди първородни, само мръсна и тежка работа ми трупаха! Дърва да им цепя, шатрите да им чистя, билките им да връзвам, да им пера… Не, аз дълго търпях, да не си помислиш нещо. Всяка вечер елфите вземаха тия си мандолини и лаути^[3], па като почваха едни ми ти песни за планини, за морета, как вятърът звъни и звездите си шушукат… Лягах отстрани, до огъня не ме пускаха, викаха — вониш, не може, па като си мечтаех, ех… А после… ами взех да се свалям на една елфида, рутих я, рутих… и тия ме изгониха. Говеда!

Виктор закима, стараейки се да изрази съчувствие.

— Седнах тогава да мисля какво да правя нататък. Навих се я военен да стана, я маг… Пък то взе, че се пръкна този шлеп… аз и някакъв там капитал си имах де… Сигурен ли си, че не ти се пуши?

— Не, не искам.

— Както речеш, аз ще свия още една малка… Та имах някакъв капитал… онези нерези елфически си платиха за грубостта. Та станах съдружник, а после откупих дяловете на другите. Познавам този занаят, служил съм във флота, а то тук и бачкане много не се иска. Преди година се уредих напълно. Знаеш ли каква къща си вдигнах? Петостенна, с железен покрив! И печката ми е джуджешка, мазут гори. Крава имам — ще паднеш! Пет прасета, кокошки, коза. Ожених се. Много квалитетна съпруга, да знаеш. Е, вдовичка, с хлапе беше, ама аз обичам децата. Затова пък е грижовна и къщовница — винаги всичко й е наред и на място! Бирата тази… тя я вари. Добра е, нали?

— Бирата? Да, супер — съгласи се Виктор. От изпитото, смесило се с одевешното вино, главата му шумеше, пък и другото си просеше… Той се приближи до борда и последва примера на ученообразното джудже.

— Те така живея и си пея! — резюмира Николай. — Вече се чудя дали да не купя още един шлеп. Искаш ли да станеш капитан? Ще те взема с предимство, като връзкарче — земляк си. Навит ли си? Решил ли си с какво ще си вадиш хляба?

— При мен май всичко е предопределено — мъгляво, без подробности обясни Виктор.

— Е, щом момичето те покровителства… — речникът доволно примижа. — Това е правилно, само така, много добре даже. Обаче ако нещо не потръгне — винаги съм насреща, да знаеш. На свои да помогнеш — свято дело…

Шлепът бавно се приближаваше към висок мост. Дали отгоре минаваше железница или просто друм, от палубата не можеше да се разбере. От двете страни на моста, както бе редно, на брега стояха дървени кантони, до по-близкия стърчеше оседлал меланхолично конче стражник-джудже с арбалет на рамо. С неволна симпатия Виктор му помаха. А Николай кой знае защо не сподели топлото отношение на пътника си към джуджето. Изпроводи с мрачен поглед отминавания мост, после удари с юмрук по палубата, при което изхленчи от болка и изсъска:

— Да не ми го виждаха очите…

С какво стражниците бяха досадили на преуспяващия капитан, Виктор не знаеше и не взе да разпитва. Може би налагаха пътна такса?

По насрещното течение се точеше върволица дребни корабчета, натоварени безразборно с дървен материал и големи късове бял мрамор. Животът кипеше наоколо, животът строеше дворци и обори, животът пет пари не даваше какво вземане-даване е имал Николай с конните арбалетчици.

А капитанът междувременно се беше настроил философски — със съдействието на втората цигара:

— Няма съвършенство в света, няма… Ех… Феи прекрасни стенат под иго на железните цветя…

Виктор се стресна. Ако бирено-марихуанното вдъхновение на земляка се излее във вид на стихове, тогава щеше да се наложи спешна евакуация на друг плавателен съд… За щастие в този момент се появи Тиел:

— Ей, пияниците! Идвайте! Кочината е почистена.

— Мацето ти е на шест! — одобрително рече Николай. — Кльощавичка, младичка, ама трудолюбива. Не, на шест ти е гаджето, пълно шест!

В рубката действително блестеше. Тиел бе измила и прозорците, залязващото към хоризонта слънце огряваше излъскания под. На масата стоеше цвете в измито бурканче. Виктор с учудване разпозна възстановяващия силите бледосин твърдник. И кога ли е успяла да го откъсне?

— Уха… — капитанът само разпери ръце. Все пак очевидно обичаше чистотата, но с плахата платонична любов на мързеливец. — Съкровище, дай да те цункам!

За изненада на Виктор девойката охотно подложи свежата си бузка на далеч нецеломъдрената капитанска целувка. При което лукаво стрелна Виктор с очи. Той ядосано извърна лице.

— Край, ако за всичко това не почерпя… — заяви Николай и отвори шкафа. Подсвирна, там също бе бърсано и подреждано. Полюбува се миг и почна да вади хартиени пакети: — Сланинка… от домашната ми, между другото! Краставички, доматчета… кокошчица… вчера я купих от пристанището в Хорск, уж още не е развалена, трябва да се изяде… Ликьори и коняци, ще ме прощавате, ама не държа, обаче водчица и биричка — ще стигне…

Двамата с Тиел сервираха, а после тримата седнаха да вечерят. Виктор си позволи още една халба бира, макар да му се видя излишна — чувстваше се натежал от жегата и предишното пиене.

— Сигурно ти е интересно какво става вкъщи? — попита той капитана.

— Ами сигурно всичко е наред вкъщи. Жената си върти стопанството, а малкия навярно тъкмо храни прасетата…

— Имах предвид Опакото.

— Ааа… оттатък… — Николай гаврътна още бира. — Ами де да знам. Пък и какво ме засяга? Не съм се засилил да се връщам, даже и да можех. Как са роднините ми, ти няма откъде да знаеш. Е… война поне няма, нали?

— Няма.

— Ами, такова… — капитанът се замисли. — Нещо така интересно да се е случило? Да са хванали летяща чиния или… хъм… да лекуват СПИН? Или… — Николай се замисли още по-тежко и дълбоко. Сетне махна с ръка. — Не искам нищо да знам, Витя. Даже не ща да си го спомням Опакото! И тебе същото те съветвам — плюй и забрави. Ето — тук е животът ни! Да карам зърно и месо към Топлия бряг, а обратно — риба и вино. Природата — благоухае, Витя! А момичетата — той намигна на Тиел, която му се усмихна, — са палави и прекрасни! Бирата струва грошове! Ако се разболееш — дай малко пари на вълшебник, ще те оправи по-добре от кой да е лекар-професор. Ако ти се иска цивилизация — настанявай се край железницата, от джуджетата можеш си прокараш и топла вода, и даже ток. Аз мисля нужника да го направя с отопление. Това не е ли раят, Витя!

— Доколкото знам, тук избухват войни — отбеляза Виктор.

— Ха, войни! Много по-рядко, отколкото у нас! И данъците, ако се помисли малко, са съвсем човешки. А такива неща като ченге да те млати с палката за щяло и нещяло — Николай въздъхна, — никога! Даже елфите… абе нищо, че се оказаха такива говеда, голяма работа. Сега, откак се замогнах, често ги наемам да ми посвирят и попеят. Съберат се в градината и като почнат, леле! Пък аз си седна на терасата, пийвам си биричка, мезя си сланинка — наслада!

Трапезата продължи още към половин час. Николай не забравяше да си долива в халбата и неуморно описваше на Виктор предимствата на Средния свят. Тиел се усмихваше леко подигравателно, а спътникът й предпочиташе да мълчи.

Нещо тъжно имаше в този млад мъж, землякът.

Навярно, ако наистина беше привикнал към елфите, или се бе присъединил към джуджетата-железничари, или беше опитал да стане вълшебник — може би Виктор щеше да изпита радост за него. Но осъществената мечта на Николай — да плаща за елфически песни и да ги слуша на по бира… Нима всички, идващи от Опаката страна на света, в действителност се оказват не чак толкова запалени поклонници на чародействата, колкото би било редно да се мисли? Едно е да си въобразяваш свят с жива магия, а съвсем друго — да се опиташ да живееш в подобна реалност.

— Хубаво — рече Виктор. — Мисля, че ни е време за почивка. Трябва ли да се стои на нощна вахта? Или…?

— Не, разбира се! — Николай потупа буренцето. — Заклинвам щурвала и водата сама ме носи. Целият майсторлък е да гледаш да няма течове. Хайде по още едно?

Виктор поклати глава.

— Е, почивайте тогава. Сега ще ви дам зебло… — с колеблива крачка Николай се помъкна към шкафа, откъдето извлече стегнато навит тънък сламеник, поколеба се и добави прашно вълнено одеяло. — Каквото Бог дал, дет’ се вика… палубата е ваша.

— Благодаря — рече Виктор. Опасяваше се, че капитанът току-виж предложил на Тиел да спи в каютата. — Ще се разположим на носа, става ли?

— Само да не цопнете във водата. Аз ще си поседя още… — и когато вече излизаха додаде: — Ако не ви се спи, ела пак…

Виктор не разбра точно към кого е адресирана поканата.

Постла сламеника сред гъстеещия сумрак. „Зеблото“ не обещаваше меко спане, но пък без него… Той свали куртката, сгъна я и обясни:

— Вместо възглавница.

— Ъхъ — Тиел седна на края на сламеника и протегна крака. Въздъхна. — Аз наистина много съм изморена. Благодаря. Боях се, че ще седиш с този Николай до заранта…

Виктор се подсмихна:

— Не го ли хареса?

— Мърльо — презрително рече тя. — И пияница.

— Тогава защо му даде да те целува? — не се сдържа той.

Тиел тънко се усмихна и ехидно подхвърли:

— Ревнуваш ли?

Виктор се задъха от възмущение:

— Какво? Глупости! Ти… ти изобщо не си мой тип, това е първо, и второ — малка си…

— А кои са твой тип?

— Предпочитам чисто руси блондинки, а не рижави!

— Пфу… Колко тривиално. Мислех, че имаш по-изтънчен вкус.

— Точно ти ще ми кажеш… — измърмори той сърдито. Млъкна и озадачено погледна момичето. Сетне се засмя: — Стига де! Пас! Предавам се. Наистина ми стана неприятно как те гледа, само дето не се облиза.

— Ревнив си — въздъхна момичето. — Та значи, имам шанс? Когато порасна и се изруся.

— Ако слушаш.

— Много ще се старая да съм послушна — отвърна Тиел със съвсем неубедителен тон. Легна на сламеника и подпъхна под куртката на Виктор длани.

Насреща се движеше друг шлеп — широк, с по-голяма надстройка на самия нос. До нея стояха младеж и девойка, момичето навярно бе малко по-възрастно от Тиел. Юношата ги съзря и им помаха с ръка.

Виктор изсумтя и неуверено отвърна на жеста. Изпрати шлепа с очи. Поразителното беше как в сравнително тесния канал бяха толкова отчетливо разделени теченията. Двете корабчета се разминаха на два-три метра, а отсрещният речник и не трепна, не се притесни. Прегръщаше девойката и и сочеше небето.

Виктор също погледна нагоре. Появиха се първите звезди — едри, южни, ярки. Шмугна се метеор…

— Всъщност — каза той, — не държа да се изрусяваш. Не настоявам… Тиел, чуваш ли ме?

Тя дишаше дълбоко и спокойно, заровила лице в черното яке. Виктор въздъхна, зави я с одеялото, позагледа я. Доста е била изтощена, щом толкова бързо заспа. А аз, самодоволен кютук такъв, даже не я попитах как ме е намерила…

Прилегна до нея. Дълго лежа с отворени очи, втренчен в небето, шупнало от звезден прах, слушаше пляскащите в шлепа вълни, зяпаше дърветата по брега на канала и далечни редки огньове на жилища. Какво го теглеше напред? За какво му трябваше Орос, за какво са му кланове и магове? Нима не може и без тях да си намери място в този живот? И в края на краищата — с какво е по-лош изборът на Николай? Виктор се размърда. Утре щеше да каже на Тиел, че не възнамерява никъде повече да пътува. Ще слезе на първото пристанище. Притежава някакви сили, ще се отърве от поредна орда откачени магове, възжелали кръвта му…

С тези успокояващи разсъждения Виктор заспа…

…и най-смешното в случая се оказа, че вече е престанал да се учудва. Прозрачните планини, лилавата гора, овъглените останки на „лабораторията“.

— Писна ми — каза Виктор. — Ей, урод тлъст, писна ми от теб…

Усети се, че е глупаво да обвинява Лакомника за този сериен сън. Във всеки случай първия път дебелакът бе сто на сто изненадан от идването на госта. Ала сега Виктор не можеше да се отърве от мисълта, че всяко негово действие служи единствено за забава на безобразния стопанин на тази действителност.

— Ей! — провикна се Виктор. — Грозник! В момента хич не ми е до теб!

Гората мълчеше, посивелите развалини — дъжд ли е валяло? — също безмълвстваха, само вълните отвърнаха с шума на прибоя, сякаш се съгласяваха, а вятърът подхвана думите му и ги отнесе в далечината.

— Лека нощ — пожела Виктор на невидимите наблюдатели.

Отдалечи се от морето на по-сухо място. Легна и заспа. За втори път поред. И даже не се запита как може да се спи насън.

* * *

Ритор лично сътвори заклинанието. То не изискваше много сили — Убиецът не можеше да се е отдалечил твърде много. Изкачи се на плоския покрив на гарата и седна. Беше притворил очи, потънал в напипването на разгъващата се незрима спирала на ветровете — слаба и лека, почти незабележима за другите магове. Първо насочи вниманието си към реката и бреговата ивица, чак на втори план го интересуваха Пътят и степите.

Намери следа на двайсетина километра от градчето. Ритор скръцна със зъби от досада, когато разбра колко близко е бил Убиецът. Ама че нахалник! Даже не си е дал труда да избяга по-надалеч… измъкнал се е на брега и се проснал да спи.

Ритор опипваше земята, водата и небето с безтегловната нишка на покорния вятър и чакаше. Убиецът трябваше да усети наблюдението… За съжаление, той вече беше издържал схватката с Въздушната магия, това посвещение беше завършено за него. Точно половината път е зад гърба му. Остават Земята и Огънят. Е, земната стихия надали ще затрудни Убиеца, но с Огъня ще му се наложи да се поразмотава. Огнените едва ли ще го изпуснат толкова лесно. Само да усетят присъствието на Вода — кости ще положат, но ще се постараят да го убият. Макар че в Орос морето е под ръка, затова кой го знае — току-виж пак се изплъзне.

„Велики сили, колко ми е нужна подкрепата на Огнения орден! — мислеше Ритор. — Ако имахме поне още двама души… поне един Огнен магьосник, който да изпари водната защита… щях да се докопам до негодника!“

Именно негодник. Не нещастник, попаднал в мелничните камъни на съдбата, а тъкмо негодник! Ритор не се съмняваше в това. Торнадото от лудост, поразило вагона… злощастните хора, подгонени от безумния бяс с голи ръце против най-добрите бойци на клана — такова нещо бе по силите само на истински Убиец, роден такъв, може би дори извършил подобни престъпления в своя свят, в Опакото.

Но със закъснели съжаления не можеш си помогнеш.

Планът на Убиеца е прост и ефективен — остават му само две посвещения, в клановете на Земята и Огъня. Затова върви на юг, към Топлия бряг. По джуджешкия Път би достигнал целта си за един-два дни. Сега ще тръгне по канала — движението там е интензивно, а салджиите и капитаните на товарните шлепове винаги вземат пътници. За три дни Убиецът ще е там, където планира. Как да му попречи?

Да прати вест на Земните? Едва ли ще помогне, те ненавиждаха Крилатите Господари. Кланът на Огъня е ослабен от неотдавнашния разгром. Значи преследването трябва да продължи със собствените си сили. Ще гонят Убиеца, надявайки се да го настигнат преди да се е добрал до владенията на Земните. Но как?

Да излетят, без да се щадят? Може… само трябва да дочакат часа на пълната си Сила и тримата — Ритор, Сандра и Асмунд — ще ударят жертвата си. Но ако Убиецът просто се гмурне в канала? Властта на Ритор секва на границата между Въздуха и Водата. Не, това не е изход. По-сполучливо ще е да изпреварят врага си. Да го пресрещнат на подстъпите на териториите на Земния клан. При това може да повикат подкрепление от собствения орден, а даже — кой ли знае — да получат съдействието на Огнените. Да, така е по-добре.

Имат резерв от време. „Гръмовната стрела“ ще стигне до Топлия бряг за едно денонощие. В най-лошия случай ще имат два часа да се подготвят за срещата. Повече от достатъчно.

„Отхвърли съмненията си, Ритор! Твоят път е единствено възможният, единствено правилният. Имаш най-важното — опит. Изпреварваш Убиеца с два хода. Втори провал няма да има. Така както не може ей така от само себе си, без магия, ябълката от дървото да полети нагоре.“

Време е. Сандра ще вземе нещастните дечица, останали сирачета по вина на Убиеца. Въздействието на ужаса и избликът на омраза напълно ще промени хлапетата… особено младенеца, бебетата са по-възприемчиви. Може да порасне силен маг — заченато е и е родено в земите на Въздушния клан.

Ритор слезе от покрива.

Гарата вече бе разчистена на бърза ръка, осакатеният вагон — изтеглен в глуха линия, мъртвите бяха прибрани, ранените — настанени в лечебници, кръвта по перона — засипана с пясък. Отрядът на Ритор седеше в забранената за простосмъртни зала за магове. Лицата на бойците бяха по-мрачни от оплаквачки на погребение.

Сандра държеше примляскващото насън бебе. Асмунд вече бе успял да разсее момиченцата, вероятно им показваше фокуси, които бяха предизвикали бледи усмивки. Смъртно умореният Кан седеше безсилно отпуснат на пейката, тънките му ръце не спираха нервно да шават — днес бяха имали доста работа. Даже Ерик и Кевин изглеждаха потресени, без вечните си равнодушни маски, изразяващи презрение към целия заобикалящ ги свят. Момчетата-оръженосци се държаха по-добре — все пак когато си на дванайсет години, смъртта не се чувства толкова остро. Особено чуждата. Особено в сражение.

— Връщаме се — без предисловия каза Ритор. — Убиецът е поел по канала. Там е недосегаем за нас. Той има една цел — Земния клан на юг, край Топлия бряг, а след това ще се насочи към Огнените. Трябва да го изпреварим. Нямаме друг изход. Само засада ще свърши работа. Засада, където няма да има цивилни…

Отрядът мълчеше и чакаше да продължи.

— Ще повикам подкрепления. И от нашия клан, и от ордена на Огъня. Имаме последен шанс, след него късметът повече няма да ни се усмихне. Ако Убиецът премине три посвещения… той ще е почти в пълната си сила. И тогава, за да му вземем живота, ще ни струва половината клан. Това значи, че този път провал не бива да има, всички ли го разбраха? Кевин, Ерик! Този път нищо не трябва да ви отвлича. Ние ще се заемем с щита му. Вие ще убиете Убиеца.

Бузата на Кевин се сгърчи от тик. Окото му вече беше оздравяло. Каза глухо:

— Трудно ще ни е да умъртвим този мръсник. Няма да се справим само двамата с Ерик.

— Колко бойци ти трябват още? — попита Ритор, мъчейки се да не му проличи, колко неуютно се почувства от словата на Кевин. Щом те не вярват, че ще надвият Убиеца…

— Най-малко четири двойки. По-добре пет — намеси се Ерик.

— Тогава ще повикам седем души — невъзмутимо тегли чертата Ритор.

— Джонатан, Рандор, Бен, Жером, Берт, Авел, Блейд — с равен глас изброи Ерик. Най-добрите.

— Кой ще остане в клана?

— Ами онези двамата младоци, дето неотдавна ги приехме. Данко и неговия Малчо. Всеки е за двама, само с магия им е рано да се захващат — поясни Кевин.

— Съгласен.

Предстоеше кървава работа. Малцина щяха да се върнат в ордена живи. Но това не бе толкова важно — Старшите знаеха дълга си. А и умееха да го обясняват на помощниците си.

* * *

Лойя Ивер размишляваше. Седеше на масата, подпряла брадичка на сплетените си пръсти, и се взираше в купчинката разноцветни дървени пулове.

И така — Ритор чака идването на Дракона. Торн иска да го унищожи. Даже не „него“, ами „тях“ — и Дракона, и Ритор. В добавка към всичко това — назрява агресия на Природените.

Така, всичко е ясно. А с допълнителните сведения на разузнавачите…

Лойя научи за схватката на гарата в Хорск дванайсет часа след инцидента. И сега сън не я хващаше, Котката прехвърляше различните варианти, обясняващи случилото се.

А преди това дойдоха вести за сблъсъка в Луга. И за боя на моста край Рянск. Разузнаването работеше добре. И още по-преди — цяло сражение в малко градче до Сивия предел…

Но — всичко ред по ред. Първо — Хорск. Лойя занарежда пуловете като пасианс.

Ритор, онази кучка Сандра и новото момче-магьосник се опитвали да убият някакъв мъж, неотдавна пристигнал от Опакото… Хм, а къде е старата гвардия — Соли, Едулюс, братята Гай и Рой?… В боя се намесил Хотор, маг на Водните и е загинал заедно с един боец, Наказващ.

Доста лаконични сведения, да, но Котката изстиска от тях всичко възможно.

Човекът от Опаката страна, заради когото Ритор е събрал цяла зондеркоманда^[4] като е зарязал клана си почти беззащитен, можеше да бъде само потенциалният Убиец на Дракони, още недовършил инициацията си. Нещастният Хотор се е мъчил да осуети ликвидирането му.

Но тогава защо Водните са нападали този човек в Рянск и преди това? За какво им е изпотрябвало да го покушават в Луга? Ако този мъж е Убиец, Хотор е трябвало да го закриля… което магът и стори, но само когато се намеси Ритор. А дотогава се е опитвал да го унищожи…

Лойя не издържа и скочи на крака. Разходи се напред-назад. Тук имаше някаква тайна… невероятно важна тайна…

Най-елементарното обяснение бе, че Хотор е атакувал пришълеца, за да пусне прах в очите на Въздушните. Още повече, че ликвидирането на този човек е било много по-лесна работа, отколкото сега, ако се съди по наличната информация — преодолял е две посвещения от четирите. Допустима хипотеза, много даже допустима. Ритор е разгадал неумелата измама, посмял се е над преструвките на Торн и се е хвърлил в бой.

Така нещата се подреждаха. И въпреки всичко… Котката не можеше да се успокои — събитията се строяваха в простичка логическа верига. Твърде очевидна и разбираема.

Естествено, дори тя, Предводителката на най-коварния Тотемен клан, не знаеше в какво се състои обреда за посвещаване. Това я ядосваше, дразнеше и не й даваше мира. Лойя не бе свикнала да действа на сляпо. И отново май се налагаше да действа тъкмо като в мъгла. Сама — нямаше намерение да подлага клана си на рискове.

Сивият пул, бележещ клана на Котките, легна встрани от групата Въздушни. Такава картинка показва пъзелът…

Да, Торн се оказа лесна плячка. Лойя Ивер оценяваше Ритор далеч по-високо. Магът на Въздуха не би се вързал на толкова примитивни хитрини. Всъщност, Лойя още не беше решила кого ще подкрепи в тази война. Във всеки случай не би могла да запази неутралитет. Независимо от отношението й към Торн, той бе твърде силен вълшебник. И след като е споменал за нахлуване на Природените — значи това наистина предстои.

А ако агресорът бъде предвождан от Сътворен Дракон…

Тя зиморничаво сви трепнали рамене. За такъв ужас дори не желаеше да помисля. Особено ако Ритор успее да премахне Убиеца. В този случай клановете от Топлия бряг няма да имат никаква надежда. Участта ще им е една — смърт, геройска гибел… или бягство на север. С напразни упования да спечелят още няколко години живот… Не, подобен дар от Природените не може да се очаква, няма да им позволят да оцелеят. Нахлуят ли, те няма да се ограничат нито с Топлия бряг, нито с Пеещите гори, нито със степите, нито със северните лесове или земите край Сивия предел. Природените няма да спрат, докато целият този свят до най-дребната песъчинка не стане техен. Няма защо да се хранят призрачни надежди.

Нима тя, Лойя Ивер, сгреши като попречи на Торн да убие Ритор на бала? И с това отвори пътя на ужасното чудовище, идещо иззад Разлома на световете?

Не. Интуицията още не я е подвеждала. Когато липсват точни сведения, интуицията е най-верният съветник, най-надеждната опора. Преди не се беше лъгала, защо би се заблудила сега? Ритор не е самоубиец. Той не би унищожил единствения шанс за победа. Впрочем, той залага на друго…

На завръщането на Дракона.

Лойя избута в ъгъла на подредената от пуловете фигура бледосиния знак, бележещ с водния си цвят Торн. И подхвърли между него и Въздушните голям златист пул. Кръглото дървено парче подскочи, търкулна се… и застана на ребро.

Лойя прехапа устни. Не, това са глупави суеверия! Та тя не е седнала да гадае, още по-малко с помощта на шарените дървени кръгчета, с които Хор и неговите котараци отмятат залозите при игра на комар! И щом златистият пул е застанал на калъч, поклащайки се сред другите — какво от това? Нека си стърчи! Голяма работа.

И така…

Ритор не се съмнява, че без Дракона това нападение няма да може да бъде спряно. Предводителят на Въздушните е опитен, навярно най-опитният боен маг на целия Топъл бряг. И след като е готов да рискува клана си и да постави на карта стотици и хиляди животи само и само Драконът да се завърне, значи…

При това да се завърне в свят, където не го дебне вече готов за дуел, преминал инициацията Убиец.

Но… какво ще правят с Дракона после, когато… ако отблъснат нахлуването на Природените? Ритор не може да не е мислил над това — какво ще последва после. Отново Крилатите Владетели ще тиранстват в Средния свят? Това ли е изходът, това ли е алтернативата, цената — ограничения върху практикуването на магията, свирепи закони, тежки данъци?… А, не. Стига. Сърбали сме тази попара. Ненапразно всичките ордени подпомагаха Ритор, който единствен бе способен да издържи и понесе бремето на Убиеца на Драконите.

Лойя не издържа и изфуча, досущ като сърдита котка. Изход — няма! И тъй зле, и инак лошо. Сговорна дружина — всеки за своето милее. Не плюй в извора, че хвърлен камък…

Тя осъзнаваше, че за първи път е попаднала в положение, при което не съществуваше еднозначно решение. Преди бе задължена да мисли как да опази клана си — и толкоз. И да не допуска междуособици. Ала сега изглежда й се налагаше да заеме позиция. Кой щеше да се окаже прав — Торн или Ритор? Везните се колебаеха в неустойчиво равновесие и дори нищожен полъх в едната или в другата страна необратимо би нарушило баланса. Да встъпи ли Ивер в противопоставянето на Стихийните, или да ги остави да си изясняват отношенията? Преди би постъпила точно така, според принципа „двама се бият, третият не се меси“.

Но не и сега. Не биваше да пренебрегва опасенията на Ритор. Както впрочем и убедеността на Торн, че клановете ще се справят и без разни Дракони. Само следва да унищожат Дракона на врага… заедно с другия, ако той все пак намисли да се появи в Средния свят…

Никога преди Лойя не се чувстваше толкова объркана и оплетена във взаимно изключващи се варианти. Доскоро в такива случаи добро лекарство биваше бърз и незадълбочен секс. Ала в момента за подобна почивка дори й беше противно да помисли.

Убиецът… Колко жалко, че малко знаеше за него. Стихийните твърде ревниво опазваха тайните си. И липсата на информация отваряше възможност за действие. Съвсем прост извод.

Лойя Ивер трябваше да го намери и да поговори с него. Можеше да го проучи — нали тя е маг първа степен, дори и от тотемен клан. Напълно достатъчно, за да прецени как в крайна сметка той ще постъпи.

Освен това, не е задължително Убиецът да напада всичките Дракони. Или да ги убива незабавно. Може и после. Дааа… Хор отново ще се гневи. Но няма как.

Подготовката за път й отне съвсем малко време.

Намирането на Убиеца не бе трудна задача. Със сигурност той е поел по канала на юг. Което значи, че Котката ще го прихване преди да е пристигнал. Ритор не би се решил на атака, докато Убиецът е на вода. Но за Котешкия орден тази стихия сега не е враг.

На излизане Лойя раздразнено тръшна вратата. Златистият пул трепна, катурна се… но вече нямаше кой да види на коя страна е.

* * *

— Оставате тук — разпореди се Ритор. — Аз отивам при Огнените. Няма време за влакове, ще летя. Сандра, Асмунд — важното е да не изпуснете Убиеца. Не нападайте, нищо не предприемайте, нищо! Само го следете, разбрахте ли? Изчакайте Джонатан и отряда му, а аз ще доведа Огнените. Ясно? — магът огледа притихналите си хора. — Сандра! Оставаш да командваш. Отговаряш с главата си… макар да не обичам такива думи.

— Не се тревожи, Ритор — мрачно обеща вълшебницата, — нито един от тези хайверчета няма да сгафи.

Часът на Силата бе близък. Вятърът послушно изду невидимите криле. Ритор се откъсна от земята.

Владенията на Огнения орден се простираха на крайния юг на Топлия бряг. Орос бе малко градче, притиснато между планините и морето, докъдето дори упоритите и трудолюбиви джуджета не бяха успели да прекарат своя железен Път — последната южна гара бе на територията на Въздуха. За по-безопасно Ритор направи голяма дъга, заобикаляйки околностите на Стополие.

Ласкавото море лениво търкаляше вълните си към полегатия каменист плаж, над който тъмнееха вечнозелените кипариси и други дървета, вече пооголили клоните си. Огнените обичаха растения, градчето им тънеше в цветя, докарани от далечната родина и опазени до ден днешен. Те цъфтяха и през зимата — на открито и в оранжерии, за радост на очите.

Огненият клан владееше най-мощната бойна магия и затова адептите му гордо пренебрегваха укрепленията. Градчето не бе опасано със стени, ровове и бастиони. Но в нито една война никой не бе съумял да превземе столицата на ордена. Случваше се Огнените да губят битки, но владенията им оставаха недосегаеми за враговете — защитата им не се огъна нито веднъж. Понякога Ритор им завиждаше — Въздухът не можеше да си позволи подобна откритост.

От височината на полета си магът виждаше чисти бели къщи с керемидени покриви, спретнати улици. Всички магически съоръжения на клана се криеха дълбоко под земята, на повърхността оставаше онова, което не им беше жал да загубят. Огнените нямаха дори тържище. Близките земи, с упорит труд отвоювани от скалите, бяха предоставени на красиви градини, декоративни дървета и непроходими гъсталаци. Всичко необходимо за живота кланът получаваше по море или през единствения тесен планински път. Огнените бяха много богат орден, ленните им владения се простираха далеч на север, те не познаваха недоимъка… макар че след понесените загуби…

Единствената висока постройка бе стражевата кула, всичко останало се притискаше към гънките на терена, прикрито от насаждения, щедро напоявани с акведуци от планините.

Ритор не се криеше и Огнените забелязаха летеца. На високия иглен фар, на върха на който гореше Неугасимият огън, се появи сигналчик. Дълъг език зелен пламък се издигна към небето, почти докосвайки облаците — знак за отворен път. Без това позволение дори Ритор не би пробвал здравината на защитните заклинания на този Стихиен клан.

Виражирайки за приземяване, магът безпощадно се укоряваше задето поради вечния недостиг на време не бе посетил Огнените по-рано. Отношенията между клановете им бяха далеч от идилични — най-верните привърженици на Крилатите Владетели не простиха на Ритор гибелта на великия род. Заради това напрежение бяха нужни дългите преговори и уговорката за среща на ничия земя край древния замък, от което така коварно и майсторски се бе възползвал Торн…

Проклетото недоверие. Колко животи бяха погубени заради него и колко още щяха да бъдат загубени!

Зеленият пламък освен разрешение за навлизане в териториите на ордена, представляваше и категорична заповед за кацане. И забрана за всякаква магия, щом краката му докоснат земята. В противен случай пристигналият би се смятал за враг с всички произтичащи от това последици.

Разбира се, Ритор се подчини.

Красивите изящни къщички на клана до една бяха закичени с черни траурни знамена. Орденът скърбеше за убитите от Торн.

Ритор усещаше прицелите на поне петдесет бойни заклинания. Огнените бяха готови за незабавен бой и нямаше да се поколебаят да ударят с всичко, което имаха.

Малкият площад на края на града, обкръжен с кипариси, изглеждаше безлюден. Ритор се приземи и остана неподвижен. Стоеше спокойно и чакаше. Огнените имаха всички основания да го подозират в предателство. Разбира се, по обичайния начин трябваше да започнат дълги преговори с участието на посредници — например, същите онези Котки, но сега нямаше време за подобен лукс. Иззад дърветата се чу заповеднически глас:

— Стой и не мърдай, Ритор!

— Нима още не сте проучили кой е виновен, Сивард? — отвърна на невидимия магьосник Ритор.

— Някои неща разбрахме, Ритор. Торн вече пресмята понесените щети и кълна се във Вечния пламък, това занимание ще му е задълго. Намерихме телата. И нашите, и вашите. Но цялата работа още е мътна, Въздушни. Ти си могъл да бъдеш в сговор с Водата, а после Торн е решил да премахне и теб. Не знам.

— Може би ще е по-добре да не обсъждаме това на улицата, Сивард?

— Навахо също не бързаше да пречупи хляб с теб, Убиецо на Дракона.

— Това е минало, Сивард. Времената са други. С Навахо имахме по-различен разговор. Но тези речи са за под покрив.

Известно време стената кипариси мълчеше. Ритор с лекота би премахнал заклинанието за невидимост на криещите се, но съзнаваше колко враждебно ще изглежда употребата на магия. Младият вълшебник на Огнените проговори пак:

— Добре. Навахо и Старите загинаха. Налага се да вземам решения, при все че не са ми били съобщени подробности за разговорите ви.

— Кажи къде да отида, почитаеми Сивард — учтиво отговори Въздушният.

Огненият клан наистина бе в затруднение. Щом за Предводител на ордена е издигнат Сивард, добър магьосник наистина, но от втора степен, значи, че за бой са им останали вълшебници втора и трета степен. Не звучеше обнадеждаващо. Навахо, Огастъс, Рипли бяха мъртви — всички магове първо ниво. А на тях разчиташе кланът. Без тях Водата щеше да надвие Огъня, да го превърне в прах… макар и след тежка битка и не малка цена, даже ако в сражението се включеше Торн.

— Да не си забравил пътя, Ритор?

— Не, не съм. Но не искам да те дразня и да давам повод да ме подозираш.

— Остави протоколи и маниери — сърдито каза Огненият. — Да вървим. Ще кажеш каквото искаш от нас. Позволи ми да си мисля, че надали темата ще е миналото.

— Прав си, Сивард.

Ритор се отказа да почива, и да се нахрани. Искаше час по-скоро да разреши неотложните въпроси.

Съветът на клана бе сериозно оредял. Заедно със старшите магове бяха загинали и младежите от свитата, а също така главният Наказващ и най-добрият билкар на ордена. Засадата на Торн беше унищожила най-доброто от Огнените. Сивард, висок черноок красавец, заплаха за женски сърца, изглеждаше объркан, макар че се стараеше да прикрива това. Не бе поел отговорността за ордена по своя воля и постът очевидно му тежеше.

Залата на съвета по нищо не приличаше на скромното помещение на Въздушните. Огнените не бяха пожалили сили, за да пробият земната твърд с пламтящи остриета чак до недрата й, до огненоносните й жили. Ритор не можеше да си представи как са постигнали споразумение за това с клана на Земята, но явно някак се бяха договорили.

Пещерите се озаряваха от тъмни лавови реки, стените светеха в алено, докосвани само от огнени сечива и резци. Груби кресла от скала. Тук се намираше чистата сила на огъня. Нито една водна капка. Земята — само преминала през жаравата, претопена и опитомена. Дори въздухът бе прогорен, нежив и неподвластен на Ритор. Изискваше се огромна сила, за да се изличи от стихията на Вятъра всичко друго, освен мъртвите атоми, разтварящи се в кръвта и позволяващи на човек да диша. Ритор неволно въздъхна дълбоко — чувството, че не усеща стихията си, бе дивашко и почти невероятно.

— Седни, почитаеми Ритор, маг първа степен, глава на Въздушния клан, Убиецо на Дракона — тържествено го покани Сивард. В алено наметало и с багрена кърпа на главата, Огненият трябваше да заеме черно-червения трон на Водещия Съвета. Ала мястото на стария Навахо, третия най-силен вълшебник в Средния свят, остана пусто — след кратко колебание Сивард зае съседното кресло. Мислено Ритор одобри постъпката на младия мъж като умна и дипломатична. Ако бе седнал на трона, това би огорчило или даже обидило по-възрастните магове, и неиздигнали се поне до трета степен в Силата.

Ритор се огледа. Мнозина от присъстващите на съвета му бяха непознати. Зле, твърде зле. Прекалено важно бе решението, което предстоеше да вземат.

— Какво те води насам, уважаеми Ритор? — учтиво запита Сивард.

Ритор съедини длани пред лицето си в жест на молба:

— Почтени Сивард! Почтени членове на Съвета! Ще дръзна да предположа, че отгатвам мислите ви. Току-що загубихте Навахо… и много други достойни свои хора. Аз и целият ми клан оплакваме смъртта им наравно с вас. Изправени сме пред опасности — междуособна кланова война и нахлуване от страна на Природените.

Съветът замълча — словата на госта не бяха новини за тях.

— И нещо повече… — каза Ритор след кратка пауза. — Може би това ще зарадва сърцата ви, Огнени. Исках да обсъдя с Навахо нещо, но не успях. Дълги години бяхме отчуждени и дори враждебни… заради Онзи, който е на път да се завърне. И този факт е също толкова достоверен, колкото това, че името ми е Ритор.

Съветът отново не пророни и дума, но по слепоочията на Сивард блеснаха капки пот.

— Искаш да кажеш, уважаеми Ритор, че… — младият вълшебник не намери сили да довърши изречението. Събеседникът му кимна:

— Да, идва времето на Дракона.

„Каква зла ирония! Та същите слова бях казал на маскираният Торн! Слова, предназначени за Огъня!“

— Крилатият Владетел е готов да се завърне — повтори Ритор. — Именно това желаех да обсъдя с Навахо. Ние твърде дълго си нямахме доверие… и ето какво се случи. Предводителят ви е мъртъв, а ние стоим на прага на навярно най-жестоката война от времето на Изхода. И още нещо — Природените подготвят свой Дракон — Сътворен…

Нямаше друг начин — налагаше се да повтаря вече казани неща. Казани, но пред други уши.

Съветът на Огнените слушаше внимателно и с почитание, не прекъсваше, спазваше етикета, полагащ се на толкова висок гост. Но Ритор чувстваше — мислите им се въртяха само около едно: Драконът се завръща! Разбира се. Орденът най-дълго от всички пазеше верността си към Крилатите Господари. Преди много години Ритор получи посвещението си в магията на Огъня тайно. Поддържаше го малка група, в която Сивард не влизаше.

Никой не го запита дали е уверен в изводите си. Щом маг от първа степен казваше, че Драконът се връща, значи това бе истина.

— Променил си мнението си, Ритор, така ли? — не се сдържа Сивард. Само той говореше, останалите членове слушаха, но в грамадното черно огнище пламъците ставаха все по-ярки. — Сега вече поддържаш Владетеля? Значи си проумял, че постъпката ти е било черно и гнусно предателство? Признаваш ли го, Ритор?

Въздушният хладно погледна Сивард. „Не се говори така с магьосник, който е предводител на орден, момче…“ Но се постара да скрие гнева си. Мисията бе прекалено важна, за да си позволи да се сеща за самолюбието си.

— Не разбирам какво отношение имат думите ти към темата на нашата беседа, Сивард. Събрали сме се да обсъждаме миналото или ще гледаме в бъдещето? Стореното е мъртво и не може да се върне. Предстоящото обаче заплашва да ни помете всички. Разбираш ли това, почитаеми Сивард?

— Ако не беше предишното ти усърдие, Ритор, сега не бихме били изправени пред избор — също студено му възрази Огненият. — Крилатият Господар щеше да ни е надеждна защита от Природените, те изобщо не биха посмели да атакуват. Не би избухнала междукланова война, не бихме се скарали с Торн, Навахо щеше да е жив… Разбираш ли това, Ритор? Разбираш ли, че тъкмо ти си виновен за всичките ни беди?

Ритор стискаше зъби. Не бе прилично да прекъсва маг на Съвета, още повече — глава на клан. Изчака Сивард да замълчи и отвърна:

— Чакаш от мен оправдания, почитаеми Сивард? Но ти не ме питаш, ти ме заклеймяваш. Какво искаш да направя? Да се покайвам, да пълзя на колене, да си посипвам главата с пепел? Не разбирам, прощавай.

Огненият не очакваше подобен отговор. Той отвърна, потулвайки объркаността си:

— Нима смяташ, че е редно да ни молиш за помощ, без да се разкаеш?

— Ако съветът на твоя клан ми откаже помощ, аз ще си тръгна — в гласа на Ритор този път имаше истински мраз. — Ако Съветът на клана реши да ми отмъсти… за Крилатия Владетел, аз съм готов. Но ще поискам стриктно съблюдаване на дуелния кодекс. Буква по буква. И ще ви се наложи или да ме убиете с подлост, или да излъчите мой противник. Но във втория случай — Ритор криво и застрашително се усмихна, — предупреждавам, че противникът ми ще си изпати, който и да е той. Във всеки случай с теб, Сивард, ще се справя без проблеми, стига да се биеш честно.

— Ами ти, ти честно ли надви Последния Дракон!? — викна Сивард.

— Предизвикателство ли ми отправяш, маг втора степен Сивард? — повиши глас Ритор, ставайки на крака.

Сивард се смути. Беше дал воля на гнева си и бе попаднал в собствения си капан. Дуелът с Ритор беше равнозначен на самоубийство. И то при още необявена, но вече реална война с Водните.

Ритор издържа няколко секунди мълчание. Даваше си сметка, че Сивард не можеше да отстъпи, без да подрони авторитета си. Затова каза:

— Ако Съветът настои, готов съм да поднеса извиненията си. Съжалявам за това, че беседата ни се изроди в кавга. Няма да пея вдъхновени оди за свободата…

— Която се изля в кръв и безчинства! — възкликна съвсем млад глас. Обаждаше се момиче — може би осемнайсетгодишно. Маг трета степен — много добро постижение за възрастта й.

— Давам думата си, че след… след като всичко свърши, ще дойда при вас и ще дам удовлетворение на всеки, който има претенции към мен. На думи, със заклинания — който каквото пожелае. Но сега се нуждая от подкрепата ви. Трябва да спра Убиеца. Нима Огненият клан не иска същото?

Докато Сивард обмисляше какво да отговори, неочаквано се обади старшият на Наказващите, як мъж около четирийсетте с бръсната глава:

— Ние бяхме верни на Крилатите Господари, защото смятахме, че клетва или не се нарушава, или не се дава изобщо. Колкото до молбата ти, Ритор… ние не сме сигурни, че човекът, когото искаш да унищожиш, е именно Убиецът.

— Готов съм да предоставя доказателства…

— Почакай, почакай, почитаеми. Аз не се съмнявам в думите ти. Изглеждаш убеден, спор няма, че тъкмо този мъж е Убиецът. Но от друга страна… не е изключено да се преструваш. Кой знае, навярно Крилатият Владетел наистина се завръща и тъй като не ти е по силите да го надвиеш, се опитваш с измама да получиш помощта ни, за да го погубиш. Съгласи се, трудно ни е да ти повярваме, след като веднъж вече ни излъга — когато твои привърженици от нашия клан скришом те посветиха в Силата на Огъня…

Ритор не трепна, не сведе поглед, макар че словата на воина биеха право в целта.

— Готов съм да отворя паметта си — каза той. Да пречупи спора и съмненията бе възможно само със силнодействащи средства. — Така сами ще видите какво ни разкриха Крилете на вятъра. Но ако кажете, че Крилете също лъжат… тогава, почитаеми Сивард, аз сам ще те предизвикам на двубой.

Младият вълшебник се изправи и учудено рече:

— Комай наистина си готов да го сториш, Ритор… Готов си, като си даваш сметка колко рискуваш, отваряйки съзнанието си пред нас… Съветници! Мисля, че уважаемият ни гост не ни лъже.

— Нещо повече — неочаквано се намеси млада девойка с дълги до пода коси с цвят на танцуващ пламък, — преди време Ритор беше готов да даде живота си за принципи, които считаше за достойни за тази висока цена. Той стана Убиец на Дракони, защото така му повеляваше неговата съвест. Точно както нашата съвест изискваше от нас да запазим верността си към Крилатите Господари. И няма смисъл да се препираме, чии принципи са били по-добри, още по-малко — да леем кръв заради това, да предизвикваме Ритор на дуел, потъпквайки законите на гостоприемството. Аз вярвам на Въздушния предводител и доброволно приемам да го последвам. Защото за Убиеца няма място в нашия свят… след като Владетелят е на път да се завърне.

— Добра реч, Лиз — промълви Сивард и по бузата му пробяга тик. — Ти наистина ли ще тръгнеш с Ритор? Ами ако почитаемият Клеарх е прав… и онзи мъж, когото Ритор посочи за Убиец, всъщност не е такъв?…

Въздушният потули усмивката си и поклати глава. Някои от Огнения клан толкова жадуват завръщането на Дракона, че са готови да обявят всеки пристигащ от Опакото за възродения си Господар. Вече се е случвало да приемат желаемото за действително.

Затова им разказа за обезумелия вагон в Хорск.

Отговор му бе гробовна тишина. Против такъв аргумент нямаше какво да се възрази. Драконите не вършеха подобни неща, те никога не се унижаваха да манипулират съзнанието на поданиците си. Предпочитаха да ги мразят, отколкото да използват магия, с която да поддържат любов и преклонение към себе си.

Ритор довърши разказа си и огледа напрегнатите лица на Огнените.

— Е, какво ще кажете на това, господа?

— Струва ми се, че трябва да разрешим на Лиз да се включи в отряда на Въздушните — не кой знае колко уверено каза Сивард.

Огненокосата значи се казва Лиз… Елисавета? Елизабет? Дали е дошла от Опаката страна?

— Но ако онзи човек е Убиецът, защо да не мобилизираме целия клан? — попита момичето.

— Защото воюваме с Торн, ето защо! — сопна се Сивард. Огненият изпускаше парата, реваншираше се с демонстрация на авторитет подир объркаността си и нелепата свада с Ритор. — Изпепелихме три крепости на Водните, редно е да очакваме ответен удар! Не мога да оставя клана. И без това ако те пуснем, ще трябва да свикам под оръжие всички момчета и момичета от горните отделения на магическата ни школа! И пак не съм убеден, че ще запушим дупката…

Този път устните на Ритор трепнаха. Даже десет вълшебника от пета и шеста степен не могат да заместят един маг от втора. Лошо, ако Сивард не го разбира…

— Ще се погрижа да върна Лиз час по-скоро — обеща той. — И гарантирам безопасността й.

Съветниците се спогледаха, но преди някой да отвори уста, девойката неочаквано попита:

— Ще летим ли?

Във въпроса й, уж делови, Ритор почувства стаено детско предвкушение — очакване на удоволствие от чужда и неподвластна й магия.

Въздушният вълшебник се усмихна:

— Разбира се. Само трябва да изчакаме часът на Силата.