Мариан Реняк
Опасните пътеки (5)

5

Облъхна ме пронизващата хладина на утрото. Загърнах се плътно с мушамата си. Ситният дъжд биеше право в очите ми. Сивите тежки облаци се местеха на запад.

В Рабка вече трети ден валеше. Обаче местните жители предвиждаха, че ще просветне.

„Дано!“ — рекох си и тръгнах на път към Старе Верхи. Бях сигурен, че при такова време няма да срещна по туристическия маршрут от Рабка за Турбач каквито и да било любители на планината. Пътеводителят, който преди бях купил за „декорация“ и допълване на моята легенда на турист, сега ми свърши добра работа. Лесно намерих маркирания маршрут, започваше от центъра на курорта. Още предната вечер бях разучил трасето, по което трябваше да мина.

Според едно народно предание преди много години на Старе Верхи имало кръчма. Нападнали я разбойници от Орава. Собственикът ги отблъснал и убил един разбойник. След години неговите другари си отмъстили — завързали кръчмаря с нагорещен синджир и го удавили в реката.

Може би на същото място, където някога според местната легенда е била кръчмата, после са построили хижата. По време на окупацията там имало база на партизани, борещи се против германците. През есента на 1944 година хитлеристите нападнали временно отседналия в хижата отряд на Бартек и я изравнили със земята. На това място сега трябваше да се срещна с командира на последната банда в Подхале.

Трябваше да покоря пътя дотам за четири часа. Вървях нагоре, не беше много стръмно. След един час ход вече не виждах курорта. Над Рабчанската котловина беше надвиснал сивият килим на мъглата. Дъждът ръмеше все по-слабо и накрая спря. Към запад подухваше вятър, който изсушаваше подгизналите планински ливади.

„Може пък наистина да се разясни“ — заговорих си сам. Чувствувах се ужасно самотен. Сега вървях през гората, цялата обвита с леко люляна от вятъра мъгла. Освен мен нямаше жива душа. Колкото повече приближавах, толкова по-упорито мислите ми се връщаха към получената от Стария задача. Той беше прав, несъмнено. Концепцията се основаваше на логични размишления. Но после какво?

Засега нито Стария, нито аз можехме да отговорим на този въпрос. Ще успеем ли да реализираме начертаната програма? Съмнявах се дали ще мога да преодолея недоверието на щаба на бандата.

Погледнах часовника си. След по-малко от час ще стигна на уговореното място, може и по-рано. Вървях доста по-бързо от обикновените туристи, никъде не бях спирал. Някъде по пътя се падаха склоновете на Ма-чейова, за която спомена Харнаш. Възможно беше да съм я минал. Хоризонтът беше все така скрит в мъгла. Не можех да се ориентирам къде се намирам. От време на време откривах знаците. Ако не бяха те, толкова пъти щях да объркам пътя! В един момент ми се стори, че в гората се мярна фигурата на някакъв мъж. Спрях се, ослушах се, обаче не видях никого.

След десетина минути разбрах, че не ми се е привидяло. От гората се показаха двама войници с автомати в ръце.

— Стой, ще стрелям! — извика единият. Застанах на няколко метра от тях.

— Кои сте вие?

— Корпус за вътрешна сигурност, приближете се! — наредиха ми.

„Ама че история! — помислих си. — И какво да им кажа сега? Че при такова време съм тръгнал на екскурзия, няма да повярва и най-наивният човек. Само това оставаше — да ме задържат. На сто-двеста метра оттук може да са се притаили «Вярусите». Възможно ли е заповедта да се прекрати преследването на бандата да не е стигнала до някоя военна част? Нали те могат да ме обвинят, че съм помагач на бандата, могат също успешно да провалят всичките ми шансове да установя контакт с Харнаш. Разузнаването на «Вярусите» по тези места е толкова добро, че вестта за моето задържане ще достигне до тях — тези войници трябва да ме заведат някъде. Каква полза, че после всичко ще се изясни, че ще бъде достатъчно да разменя само няколко думи с командира на това подразделение? Ако бандата разбере, че съм бил задържан и освободен, толкова по-зле, в такъв случай ще се проваля и цялата акция ще отиде на кино.“

Погледнах трите нашивки на този, който пристъпи към мен. Поколебах се дали пък да не му кажа, че отивам при бандитите с важна мисия… Ще повярва ли? При това положение едва ли.

— Моля, документите — нареди той.

Извадих паспорта и му го подадох, без да кажа дума.

Напрегнато чаках решението му. Добре че и този път не взех пистолета си.

— Какво правите тук? А може би е член на бандата? — обърна се към своя колега.

— На почивка съм в Рабка — казах адреса и името на хазайката, както и адреса на моето ново жилище на улица „Кармелицка“, в което ме беше завел Стария, — тръгнах на екскурзия до Нови Тарг през Турбач, мислехме времето ще бъде по-хубаво.

— Какво ни будалкате? Като ви заведем в Държавна сигурност, гражданино — с презрение изрече той, — ще запеете друга песен!

Другият през цялото време мълчеше и само ме гледаше изпитателно. Правех се, че не разбирам за какво става дума. Сержантът разгледа внимателно моята поомачкана лична карта.

— А удостоверение за работа? — попита. Извадих от портфейла удостоверението, че работя в пощата в Краков. Зарадвах се, че го взех от Стария преди заминаването.

— Не разбирам защо е тази проверка — обърнах се към сержанта. — Виждате, че всичко е наред.

— Ще видим — измърмори той под носа си. — Засега сте свободен.

Не бих искал да се възползувам от това разрешение подозрително бързо. Камък ми падна от сърцето. Извадих пакетче цигари, почерпих военните, размених с тях няколко приказки и едва тогава продължих. Изминах може би петдесетина метра, но все още се опасявах, че ще размислят и ще тръгнат подир мен. „Ама че приключение! Кой би допуснал, че именно наши хора ще провалят подготвената с толкова усилия акция! Не са виновни тези от патрула; виновен е някой отгоре, че нещо в нашата машинка не върви както трябва“ — мислех си с тревога.

През цялото време се придържах към маркирания маршрут. Минах някаква разорана поляна и по склона стигнах до гъста гора. Пътеката водеше през извиваща се долина, по чиито стени се стичаше вода. Къпините се вкопчваха в мокрия ми панталон. Внушителните ели се полюшваха на вятъра. Около два километра бях изминал от мястото, където ме задържа патрулът на КВС. Но в планината разстоянието се измерва с времето, необходимо за изминаване на определен отрязък от пътя.

Мъчеше ме безпокойство. Все си мислех за онези от патрула. Доста лесно ме пуснаха, може би дори прекалено лесно. Аз не бих постъпил така, ако бях на тяхно място, в район, където действува бандата, и то при такива условия. Бях подготвен във всеки момент да попадна на още един патрул. Нали не се изпращат само двама войници в толкова опасна зона! А ако те са били само разузнавачи? След тях може би върви цяла група.

С тези мисли излязох на голяма поляна и там открих следите от някогашната хижа. Огледах се, да, това би трябвало да бъдат Старе Верхи. Тук е. Широката поляна тънеше в сребриста, разпенена мъгла. Видимостта беше толкова лоша, че не можех да различа края на гората, та камо ли човешка фигура. Застанах нерешително, не знаех какво да правя по-нататък. Бях дошъл на срещата по-рано. Погледнах часовника. Оставаха повече от трийсет минути. Мъглата се просмукваше в дрехите, под яката ми се стичаха студени капки, а краката ми мръзнеха под мокрия панталон. Добре че предвидливо бях облякъл два пуловера и мушама и бях обул непропускащи вода обувки. През издутата раница бях преметнал набъбнало от влагата, сгънато на руло одеяло. Подготвил се бях за продължителен живот в бандата. А на Старе Верхи нямаше жива душа, напразно се взирах наоколо.

Трябваше да чакам. Мисълта за ония от KBC не ми даваше покой. Ако Харнаш разбере, че районът е под наблюдение, със сигурност ще се притаи в някоя явка и няма да дойде на срещата. И не само това! Той можеше да реши, че именно аз съм домъкнал КВС по следите на бандата. Как да му обясня, че беше просто стечение на обстоятелствата?

Вече се бях подготвил, че мога да се срещна както с бандата, така и с оперативната група на КВС, за чието присъствие сигнализираше патрулът. Имаше също вероятност Харнаш да се появи във всеки момент и след срещата с мен да се стигне до сражение с войниците. Те сигурно са наблизо. И тогава какво?

Отидох до края на гората. Открих един дънер на ела, целия покрит с мъх. Ставаше ми все по-студено. Седнах и дръпнах от бутилката глътка водка, която предвидливо бях пъхнал в раницата, отхапах салам и залък от твърдото хлебче. Алкохолът се разнесе но тялото с приятна топлинка. Стига лоши мисли! Каквото и да стане, не зависи от мен. И за какъв дявол тъкмо сега се появи КВС?

Най-напред чух изпращяването на счупено клонче и едва след това на двайсетина метра видях човек. Вървеше в края на поляната с леко наведена глава и автомат в ръка. В първия миг не ме забеляза. Седях, сякаш се бях сраснал с дънера. Той се спря. Огледа поляната. След това се появиха следващите двама, промушваха се между дърветата като вълци.

Познах Шатан. Значи са те! Тихо подсвирнах. Той скочи зад едно дърво, но тутакси ме забеляза. Дойде, вдигна ръка до баретата си, здрависахме се. Появиха се също Харнаш и другите. Бяха петима. Двама влачеха леки картечници. Всички бяха оплескани с кал. Явно изминали са дълъг път.

Кратко се колебах, преди да взема решение — не можех да допусна сблъсък на бандата с армията. Казах на Харнаш, че ме е спрял патрул на КВС и едва съм им се измъкнал.

— Колко бяха? — попита той бързо. — Двама.

— Колко далече оттук?

— По маршрута, на половин час път от нас. Изненадах се — Харнаш видимо се успокои.

— Видях двама, но те може би са повече — добавих.

— Какво им казахте?

— Заплашиха ме, че ще ме заведат в ДС, обаче аз дума не обелих. Показах им фалшивата карта и удостоверението за работа, казах им името на хазайката в Рабка и обясних, че отивам в Нови Тарг през планината…

Прекъснах насред дума. На няколко десетки метра забелязах размазани в мъглата фигури на двама мъже в зелени униформи. Промъкваха се покрай гората към нас. Трепнах. Харнаш забеляза това, погледна нататък, също ги видя.

— Внимание! КВС! — прошепнах с приглушен глас и дръпнах главатаря зад дървото.

— Те са от нашите — обясни той.

— Как така? — запитах слисан. Те вече бяха наблизо, познах двамата войници от патрула, който ме спря.

— Това са Гриф и Гранджаж^[1] — обясни Харнаш, — връщат се от осигуряване.

Загубих ума и дума, пословичните мравки ми пропълзяха по гърба. Достатъчно беше да изрека една необмислена дума пред онези, които по пътя действително взех за патрул на Корпуса за вътрешна сигурност, и щях да се издам. Буквално беше въпрос на късмет, по чудо не се разкрих сам пред бандата. Страх ме беше да си помисля какви щяха да бъдат последиците от това.

Бях чувал за подобен случай в Новосондецка околия. Бандата на Салва^[2] нападнала магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ и обкръжила селището. На служба в местния участък били двама милиционери, които напразно се опитвали да извикат помощ. Бандитите били прекъснали телефонната линия. Милиционерите се барикадирали в участъка, безсилни пред многочислената, въоръжена с автоматично оръжие банда. Салва поискал високи контрибуции от няколко стопани, неговите хора вилнеели из селото, заплашвали със смъртни присъди онези, които правели опит да им се противопоставят, други ограбвали складовете на кооперацията. Единственият път от Нови Сонч до селото се охранявал от членове на бандата, облечени във военни униформи. Не предполагал това синът на един от стопаните, който грабнал велосипеда и успял да се измъкне на пътя от стопанството, разположено в края на селото. Понесъл се към града, искал да уведоми какво става в селото, да поиска помощ. На няколкостотин метра от селището го спрели униформени хора, които той взел за войници. Решил, че вече идва помощ, че до Нови Сонч е достигнала вестта, че бандата ограбва селото. Заплатил за своята грешка с живота си. Изтезавали го жестоко, а после го убили. За случилото се после ми разказа очевидец, с когото се запознах съвсем случайно. Може би затова този факт се беше запечатал в паметта ми по-ясно от другите, още по-трагични може би, но познати ми от писмени документи и телеграфни донесения…

„Значи срещата ми с «патрула на КВС» не е била случайна — помислих си. — В такъв случай каква е била целта на поредната коварна измама на главатаря на бандата? Дали Харнаш все още дотолкова не ми вярва и е разчитал, че аз ще се издам, или просто е искал да види как ще реагирам на неочакваната среща?“ Беше ми казал, че подлага на изпитания дори своите, вече проверени хора. Много важно беше какъв извод ще си направя от станалото. Трябваше да избера определена линия на поведение. Като представител на Центъра не биваше да отмина без внимание този факт, трябваше да реагирам по някакъв начин.

След миг двамата във военни униформи бяха при нас. Главатарят на бандата ми представи своя заместник и другия член на бандата, който си служеше с псевдонима Гранджаж. За разлика от простоватия и елементарен Гранджаж Гриф още на пръв поглед правеше впечатление на доста по-отракан и значително по-интелигентен. Той се здрависа с мен изискано, почти куртоазно, изрече няколко любезни фрази от рода на че съжалява, че едва сега може да се запознае с мен, а не при предишната среща, колко жалко, че е бил принуден да ме забаламосва там, по пътя, но не е бил сигурен, че съм аз, нали чак сега се запознаваме лично…

Заместникът на Харнаш — само преди час фалшив ръководител на патрула на КВС — ме гледаше сега с огромен интерес. Честно казано, не можех да отрека, че добре играеше и предишната, и сегашната си роля.

„Не бива да го подценявам в по-нататъшната игра“ — помислих си.

Когато се отърсих от първото впечатление и си дадох сметка, че заплашващата ме в този инцидент опасност е вече отминала, се изпълних с чувство на задоволство, не толкова от себе си — защото каква заслуга имам аз, просто щастливо стечение на обстоятелствата.

Лекият полъх на вятъра полюшваше мъглата. Стоях с Харнаш и Гриф. Гранджаж отиде при другите членове на бандата, говореха си нещо тихичко край гората. Шатан наблюдаваше откритото пространство на поляната и замазаните очертания на растящите от онази страна смърчове, сега провиждащи се през мъглата. Когато вятърът духваше по-силно, върху нас падаха капки дъжд, задържали се между игличките на дърветата. Харнаш се оглеждаше нервно наоколо, беше притеснен.

— Да изчезваме оттук — предложи най-сетне, — ще поговорим другаде.

— Накъде отиваме? — попитах.

— Към Юркув — той посочи с ръка към североизток.

Вече искаше да извика своите, но аз сложих ръка на рамото му. Погледна ме въпросително. Исках преди това да разменя с него и Гриф няколко думи. Именно това беше планът да използувам ситуацията, който така внезапно ми беше хрумнал. Навлязохме десетина метра по-навътре в гората.

— Това, което сега ще ви кажа, не бива да слушат вашите хора, естествено, за Гриф не се отнася — казах на главатаря и продължих още по-нататък.

Спряхме под някакъв многогодишен смърч. Опрях се небрежно на дънера му. Главатарят на бандата стоеше пред мен в очаквателна поза, а до него заместникът му изглеждаше малко объркан. Сложих ръка в джоба си, като че ли си търсех цигарите, и с остър, почти заповеднически тон подхвърлих в лицето на Харнаш:

— Така постъпва последният негодник, а не един командир на група! Знаете за какво говоря, нали!? — обърнах се и към двамата.

Харнаш мръдна нервно мустака си, отстъпи назад и инстинктивно сложи ръка на кобура с пистолета си — сякаш искаше да скочи върху мен. Гриф го задържа. Престорих се, че нищо не съм забелязал, продължавах да държа ръката си в джоба.

— Е, за какво говоря? — подхвърлих.

— С тоя патрул, осигуряването де, ние… — започна също остро Харнаш.

— Пука ми какво сте мислили вие! — прекъснах го на половин дума. — Осигуряването си е осигуряване, но трябва да се спазват законите на конспирацията! А ако носех пистолет и материали от организацията? Някой от нас сега нямаше да го има — или аз, или той — посочих Гриф — вече да е заминал на оня свят. Да ви пикая на осигуряването! Добре че инструкциите и материалите ще бъдат изпратени по свръзката. А какво беше при първата среща? Вашата идиотска предпазливост може да ни струва скъпо. Нека бъдем предпазливи спрямо враговете, към своите също, но не бива да насочваме един към друг дулата на пистолетите! Когато ти тук си си играл на война — подхвърлих към главатаря на бандата, — аз воювах сериозно, от четирийсет и трета, в Швентокшиските гори, в Швентокшиската бригада на Националните въоръжени сили, а после на Запад… Пред теб стои инструкторът по диверсии, който преди година беше обратно прехвърлен в Полша. Какъв чин имаш?

— Командир на група — отвърна Харнаш.

— Питам какъв чин!

— Подофицер — поясни той, съвсем неподготвен за такава атака.

— Досега си бил самозван командир, от нас ще получиш назначение, може би и повишение, но не можеш да постъпваш като сополанко! В противен случай ще останеш най-обикновен бандит, а не командир на група, бореща се против комунистите. Техните дни са броени, но никой от нас не бива да действува на своя глава. За тази работа си има ръководство, което ръководи борбата и на по-различни от теб. Как мислиш, трудно ли ще ни бъде да предадем на Запад, че си обикновен престъпник, който се прикрива зад идеалите на нашата трудна борба за по-друга Полша? И какво ще направят тогава всички онези, които ни вярват и ни подкрепят, какво ще направят, когато чуят такава информация в полското комюнике от Лондон?!

Харнаш направи жест, че иска да се намеси. Не му позволих обаче, продължих, може би по-малко агресивно, но с тон, нетърпящ възражения.

— Аз съм офицер, следователно по-висшестоящ от вас и по чин, и по заемано положение. Като представител на щаба имам право да изисквам съответно отношение, това едва ли е толкова много. Това, което казах, ще си остане между нас. Авторитетът на командира и на неговия заместник трябва да се пази, затова говоря с вас насаме. Военната дисциплина трябва да бъде задължителна на всяка крачка! Ако изисквате подчинение от своите хора, сам им давайте пример.

— Вие не ме разбрахте правилно — вмъкна Харнаш.

Забелязах, че иска да се оправдава. „Това е добре“ — помислих си.

— Още не съм свършил — прекъснах го със служебен тон.

— Тъй вярно! — не се сдържа Гриф.

— Нашето ръководство оцени високо вашите заслуги. Информирахме Центъра, че сме установили контакт с вас. Шефът на щаба за южните области майор Мачей разговаря с мен лично и ми предаде директивите относно дейността на вашата група и мрежата по места. Конкретните инструкции ще бъдат предадени от свръзката, която ще донесе и вестници, които получаваме от Запада. Денят на въоръжения конфликт е съвсем близък. Трябва да бъдем готови за него. Във връзка с това имам за вас редица задачи, която трябва да обсъдим подробно. Това ще изисква поне няколко дни, затова ще остана през това време в групата. Ще организираме обучение, ще обсъдим възможностите на мрежата от помагачи, ще разработим план за разполагане на площадки за парашутни скокове и хвърляне на пратки. В понеделник свръзката на щаба, който действува под псевдонима Нурт, ще ни донесе инструкциите. Адютантът на начал-ник-щаба, капитан Антони, промени мястото на срещата със свръзката на вашата група: не на моста в Нови Тарг, а пред пощата в Рабка. В Нови Тарг ДС е по-активна, докато в курортната местност чуждите хора по не се набиват на очи. Разумната предпазливост не е излишна. Паролите, разпознавателните знаци и времето на срещите остават същите, както ги уточнихме при предишната ни среща. Мястото на срещата с щаба в Краков — също. Останалото ще обсъдим спокойно, не тук, имаме достатъчно време. Донесох също пари за групата. Бихме предпочели да ви изплатим известна сума в долари, както ние получаваме парите от чужбина, но ако нямате условия да ги обмените изгодно, наш човек ще уреди това в Краков.

Харнаш и Гриф слушаха думите ми с нарастващо внимание. Не беше трудно да се забележи. Аз поех инициативата — именно на това се основаваше планът ми, който се роди внезапно при срещата с бандата. Значи успях да използувам добре ситуацията. Неочакваното нападение е най-добрата отбрана. Достатъчно беше да се отнеса с главатаря на бандата високомерно, и той загуби самоувереността си. Така в доста кратък разговор спечелих преимуществото, което не бих постигнал може би дори след няколкодневно пребиваване в бандата.

— Нямам намерение да се намесвам във вътрешните работи на вашия район — продължих, — вие ще действувате напълно самостоятелно в рамките на получаваните от ръководството заповеди. Но не като цивилна команда, а като организиран отряд. Ясно ли е?!

— Ясно! — отвърна Харнаш. Беше приел служебния тон, с който аз се обръщах към него.

— Преди да пристъпим към обсъждане на подробностите — обобщих, — бих искал да ви попитам, както е редно, господа: приемате ли нашата платформа за сътрудничество?

— Приемаме — пръв не издържа Гриф. Погледнах Харнаш, който продължаваше да мълчи.

Май разсъждаваше интензивно върху нещо. Гледаше изпод вежди. Трудно можех да отгатна какво го вълнува. Но че нещо го вълнува, нямаше съмнение.

— Това мнението и на двамата ли е? — обърнах се към Харнаш. — Ако нещо ви смущава, кажете го искрено, трябва да изясним всичко.

— Вие ще останете ли с нас?

— За няколко дни. Колкото да обсъдим диверсионните задачи.

— А кой ще ръководи групата?

„А, ето къде те боли!“ — засмях се наум.

— Нейният командир или заместникът му. Аз съм представител на щаба, но нямам намерение да се меся във вашите вътрешни работи. Аз съм ваш гост и вие отговаряте пред майор Мачей за моята безопасност. А пред мен вие и Гриф отговаряте как се изпълняват задачите на ръководството. Как ще ги изпълнявате, си е ваша работа. Вие се грижите за сигурността на своите хора, а не аз, и вие отговаряте за това пред нашето общо ръководство. Съгласен ли сте?

— Да — отговори Харнаш.

Разкопчах раницата си и извадих вече отворената бутилка водка. Нямах чаша, затова вдигнах ръка с поздравителен жест към Харнаш, отпих направо от бутилката и след това я подадох на главатаря. Той я надигна, изпи няколко големи глътки и я предаде на Гриф. Мъглата се разреди. През дърветата виждах ясно поляната и останалите членове на бандата, приклекнали на края й. Нервничеха…

— Не ми се сърдете, че ви понагазих — обърнах се към Гриф, — но вие какво бихте направили на мое място?

— Каквото е било, а не е, не се записва в тефтера — отвърна той полунашега, извади пакетче цигари и почерпи най-напред мен, а после своя командир.

— Хайде де изчезваме — обърнах се със същия тон към Харнаш. — Вие сте командирът, води ни, вожде!

Командирът на „Вярусите“ пръв изтича към своите хора. Поговори с Шатан, после даде знак на мен и Гриф. Тръгнахме — най-напред двамата с автоматите, после на известно разстояние Харнаш и останалите с картечниците, а подир тях аз и Гриф.

Вятърът ни духаше в гърба, вървяхме все по-навътре в гората, без да търсим пътеки. Те познаваха тук всяка скална издатина, всяко затънтено кътче, скривалищата в шубраците, недостъпните проходи, едва сълзящите между каменните блокове водни струи, които след дъжд се превръщаха в стремителни, опасни потоци. Провирахме се като глутница вълци, заобикаляхме селищата и оживените пътеки, вървяхме там, където нямаше пътища, за да избегнем неочакваната засада, в която бандата можеше да попадне при всяка своя крачка.

Вървях до Гриф към неизвестното, към явката на бандитите. После ще има други явки, други дни и нощи в нелегалност, в живот извън закона. Колко от тях ще преживея в бандата? Кой можеше да ми каже тогава?