Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора - Борислав Давидков

История

  1. — Добавяне

Повече ме радва добре поднесената лъжа, отколкото неартистично изречената истина. Елегантният фалш също има своята красота. Няма декори, няма завеси, а имаш чувство, че си на сцена… Театърът е моя слабост.

Тя ме гледаше с избелели очи, прилични по цвят на завеска, която дълги години е гряна от слънцето през един прашен прозорец. Цветът на къната, с която многократно бе боядисвала оредялата си коса, бе попил сякаш в кожата на лицето й, която изглеждаше бледа и суха. Говореше, разтягайки думите, гърлено, сякаш декламираше.

Отдалечи се. Видях, че е остаряла твърде много, въпреки че се стараеше да стъпва енергично. Една бримка, спусната по едрия прасец на левия й крак, ме накара да си помисля, че живее бедно и самотно.

 

 

Една пчела упорито се върти край мене. Каня се да я отпъдя с ръка, но пчеларят ми казва: „Замахнеш ли, ще те ужили! Стой кротко и пчелата ще се махне.“ А тя започва все по–настойчиво да оплита лицето ми с тънките спирали на своето гневно бръмчене. Струва ми се, че това е човек, твърде гневен, който в скороговорка иска да ми изрече много неща, които, поради гузна съвест, аз не искам да си спомня. „да, така е!“ — съгласявам се аз на всичко, което реди пчелата. Но тя продължава да ме затрупва със своите въпроси. Откъде знае толкова много за мене?

— Досадна пчела! — смее се домакинът и ме гледа малко учуден, защото навярно не вижда лицето ми, а само една звънтяща паяжина от пчелно бръмчене, която плътно ме е оплела и клепачите ми не успяват да я разместят.

 

Като момче върви над мене

зората — и дочувам аз:

свирука песен, съчинена

от цъфналия глогов храст.

 

Нов квартал на Шумен. Вървим след полунощ през железопътни линии. Маневриращ локомотив ни обгръща с горчив дим (това ми напомня моите първи детски пътувания) и се отдалечава мъждукайки с една зеленикава крушка. Странно е усещането от срещата с един отминаващ влак в полунощ. Светлинки, които се губят над тебе (ти си под моста и усещаш как над тебе скърцат релсите). Нещо неизвестно за тебе се отдалечава: заспал човек, търкулната бутилка под седалката, ръкав на шлифер, увиснал на главите на спящите пътници, кошници, от които стърчат почернели, твърди дръжки на череши. Ти не знаеш дали това съществува зад изчезващите стени на вагоните, но то съществува в мислите ти, то е част от живота ти в тая късна шуменска нощ и ти става тъжно, че се разделяш с него, че то завинаги изчезва от тебе, от звездите над главата ти, от света…

31.5.1975 г.

 

 

Един режисьор от радиото, чиято жена живее в Алжир, ми разказваше в навечерието на моето отпътуване от тоя бял и прекалено мръсен град (стените миришеха на пикоч), че съм пропуснал нещо много интересно: не съм видял плъховете, които в полунощ излизат от мазетата и се втурват към боклукчийските кофи. Там започва борбата им с бездомниците, които ровят из отпадъците. Качвах се в самолета и си мислех: наистина пропуснах да видя нещо, което навярно щеше да ме порази. Толкова потрисаща картина е видял Камю в Оран.

31.5.1975 г.

 

 

Снощи мама ми каза, че е починал нашият съсед Горинов. Аз обичах тоя дребен, много мил и любознателен човек, който — вече 75–годишен пенсионер, работеше като водопроводчик, за да добави някой лев към скромната пенсия. Миналата година през декември в една мъглива нощ се случихме да пътуваме с последния трамвай, който се прибираше в депото. Тогава старецът ми разказа историята, подтикнала ме да започна моята книга „Билет за Бретан“. Старецът боледува дълго. Веднъж ми се обади по телефона — искаше да разговаря с мене. Не можах да отида, понеже ме извикаха на някакво заседание. После синът на Горинов ми каза, че старецът съвсем отслабнал от боледуването, свалил с мъка болничната си пижама и сложил чиста риза и вратовръзка. „Той беше такъв — имаше привички, от които не се отказваше никога“ — каза синът му.

Не можах да навестя болния и ето сега вестта за неговата смърт.

Излизам на балкона. Домът на починалия старец е отсреща. Светят всички прозорци. Останалите жители на блока спят и цялата фасада е тъмна. Като вода от нечии поляти саксии чувам шума на падащите капки по тротоара. До млекарницата е спрял камион. Разтоварват бидоните с боза и тракането им е твърде остро в късния нощен час…

Прозорците в дома, в който лежи мъртвият, ще светят до сутринта — така, както светеха през нощите, когато старецът разучаваше пътищата на Бретан, по които нямаше да тръгне никога.

След година може би няма и да си спомням за тоя човек. Какво забележително имаше в неговия живот? Той поправяше развалени кухненски кранове… Но на мен той даде много — мечтата за Бретан, темата за надеждата.

20 юни 1975 г.

Край