Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

В летните привечери масите на кварталната бирария са наредени върху тротоара. До тях са подпрени метални столове с букови седалки, кой знае кога боядисвани, и столовете скриптят, докоснат ли ги първите посетители. Вътре, в опушеното помещение с два прозореца без перде, също са наредени маси и столове — по-рехаво, за да може край тях свободно да минава обслужващият — но там не сяда да изпие бирата си почти никой, освен в дъждовно време, когато е невъзможно да се седи на тротоара. Масите са със сиви покривки, за да не изглеждат изцапани, по тях са наронени трохи, има бирени капачки. Стопанинът на бирарията навярно няма време да прибере тия отпадъци. Дойдат ли нови посетители, той тръсва покривката пред тях (трохите и бирените капачки се разпиляват в нозете му) и застила сивата тъкан откъм другата страна. Така тя изглежда по-чиста — за кратко, докато пред очите на седналите изплуват маслените петна и кръговите следи от дъната на мокрите бутилки.

Тук привечер се отбиват пенсионерите от квартала. Макар че е горещо, носят жилетки и бомбета, за да напомнят, че през изминалите години не са били случайни хора. Стопанинът енергично им отваря бутилките и капачките подскачат по тротоара, но пенсионерите не докосват до устните си обхванатото от пяна гърло на шишето, както правят младежите или работниците от близкия строеж, а чакат да им бъдат донесени халби. Стопанинът смята това за прищявка и небрежно слага пред тях дебелите, ръбести чаши. Те ги вдигат към небето, за да се уверят, че халбите са добре измити и чак тогава бавно и съсредоточено ги наливат.

Весело и шумно става тук, когато дойдат работниците от трамвайното депо и от скелите на отсрещната сграда. Те са в своите работни дрехи, изцапани с мазут или вар, набързо са се измили, намокрили са косата си, и понеже тя е била прашна, гребенът е оставил по нея гъсти, втвърдени бразди.

Те говорят високо и се смеят, поръчват гръмогласно своята бира, наведнъж я преполовяват и се облягат на стола, за да си поемат дъх.

Тогава между масите тръгва някоя, уж за малко отбила се тук, жена. Търси свободно място и крадешком поглежда часовника си. Бърза може би. Около петдесетгодишна е, с подкъсена пола, под която се показват ръбестите й колене. Начервила е плътно устните си, за да скрие бръчките им, но те личат и под кармина.

Само след минута тя чука бутилката си със седналия на крайната маса мъж, чиито колене леко я докосват под сивата покривка, смее се и гърлото на бутилката аленее от червилото. Нейният случаен събеседник поглежда към бараката до строежа (той е мазач — личи по напръсканата му с вар шапка от вестник) и си мисли, че като пийнат, ще я покани там на чашка кафе.

Вече е мръкнало и стопанинът на бирарията пали крушките над тротоара. Оня с книжната шапка вече държи ръката на своята събеседница и шепне нещо на ухото й. Бирените капачки край масите, отразили светлината на крушките, блещукат като звезди.

Жената хваща под ръка работника, който я повежда към бараката. Под токчетата й се разместват, угаснали за миг, бирените капачки и тя върви все така усмихната, повярвала, че прекосява нежните светлини на деветото небе.

 

15 септември 1989

Край